.
.
.
   Твърдението, че славяните са "измислени" е едно от най-малоумните псевдоисторически фантасмагории, лъжи, манипулации, тиражирани в Интернет от шепа българи с аматьорски и нацистки подход към историята. Едва ли има друга държава, в която да се отрича съществуването на славяните...

Каква е историческата истина? Нека погледнем фактите, а не емоциите. Науката отдавна е дала категорични отговори:
❌ МИТ 1: „Преди 565/568 г. няма никакви сведения за склави или славяни.“
✅ ФАКТЪТ: Етнонимът е писмено документиран ПРЕДИ тази дата. Още през 551 г. византийският историк Прокопий Кесарийски в труда си „За войните“ описва подробно бита и военните действия на склавините (Σκλαβηνοί). През 550 г. готският хронист Йорданес също ясно локализира склавените в Централна и Източна Европа. Те пишат за събития от първата половина на VI век.
❌ МИТ 2: „Всички средновековни документи за славяните са руски преписи и фалшификати.“
✅ ФАКТЪТ: По-голямата част от ранните извори са византийски (гръцки) и западноевропейски (латински). Те никога не са стъпвали в Русия, а оригиналните им ръкописи се пазят в библиотеките на Ватикана, Франция, Италия и Гърция. Примери:

• „Стратегиконът“ на Псевдо-Маврикий (края на VI в.) – византийски военен наръчник.
• Хрониката на Фредегар (VII в.) – франкски латински извор.
• „Чудесата на Св. Димитър Солунски“ (VII в.) – византийски текстове, описващи славянските обсади на Солун.
  Тези текстове са създадени векове преди появата на Москва или Руската империя.

❌ МИТ 3: „Думата „словени“ означава „езичници“, а не етнос.“
✅ ФАКТЪТ: В старобългарския език думата „словенин“ означава „човек, който говори разбираем език (притежава словото)“ – обратното на „немец“ (ням, неразбираем). В нито един автентичен средновековен текст (на Черноризец Храбър, Климент Охридски или Презвитер Козма) „словенин“ не е синоним на езичник. За езичниците нашите предци са използвали думите „погани“, „езици“ или „безбожници“.
❌ МИТ 4: „Славяните са азиатски бежанци от измислената държава Сакала.“
✅ ФАКТЪТ: В историческата география няма азиатска страна „Сакала“. Това е класическа „народна етимология“ и игра на думи. Авторът бърка с арабската дума „сакалиба“, с която средновековните арабски географи са назовавали всички русокоси северни народи (вкл. славяни и руси), заимствайки я от гръцкото „склави“.

Историята се пише въз основа на критичен анализ на автентични извори, а не чрез пренареждане на думи и теории на конспирацията. Патриотизмът изисква да познаваме истината, а не да се увличаме по псевдонаучни сензации.

Няма никаква логика Прибоевич и Орбини да са "измислили" славяните! Посочете поне една причина!... Освен това Мавро Орбини е използвал по-стари писмени източници...

Обвинението, че Винко Прибоевич (през 1532 г.) и Мавро Орбини (през 1601 г.) са „измислили“ славяните, напълно издиша пред историческите факти и елементарната политическа логика на Ренесанса.  Ето какви са реалните причини те да напишат своите трудове и защо е абсурдно да се говори за „измисляне“:

1. Какъв е бил политическият мотив? 

Прибоевич и Орбини са хърватски католически духовници (единият доминиканец, другият бенедиктинец), родени в Далмация – регион, който по това време е подложен на силен натиск от две страни: Османската империя на изток и венецианската /италианската/ културна асимилация на запад.  Техният мотив не е да „измислят“ народ, а да обединят и амбицират разпокъсаните и поробени балкански народи за обща борба срещу османците. За целта те търсят общ корен, който да вдъхне гордост и самочувствие на населението. Целта на Орбини е културна реабилитация на правото на южните славяни да бъдат смятани за равноправни на останалите европейски народи. 

2. Източници

Мавро Орбини използва огромно количество много по-стари, признати европейски извори. В началото на своята книга „Царството на славяните“ (1601 г.) той лично прилага списък от над 280 авторитетни източника, които е проучил в библиотеките на Пезаро, Урбино, Рим и Дубровник.  Сред източниците, на които Орбини се опира, са древни и средновековни автори като:

• Византийските историци: Прокопий Кесарийски, Йоан Зонара, Никита Хониат.
• Западните хроники: Йорданес (VI в.), Павел Дякон (VIII в.), Блондо Флавио (XV в.). 

Той не си е измислил нито едно събитие от въздуха; неговият труд е компилация от вече съществуващи исторически данни, събирани в продължение на хилядолетие. 

3. Пълната липса на логика в „Руската връзка“

Алтернативните автори  твърдят, че тези книги са написани „по руска поръчка“ за легитимиране на руския имперски панславизъм. Това е хронологически абсурд: 

• През 1532 г. (когато излиза книгата на Прибоевич) Русия е изолирано, полусредновековно Московско княжество, което изобщо не се интересува от Балканите. 
• Книгата на Орбини е издадена в Италия (Пезаро) през 1601 г. под надзора на Католическата църква. Тя е преведена в Русия едва по времето на Петър Велики (1722 г.) – цели 121 години след нейното написване! 

Руската империя просто намира готовата книга на Орбини век по-късно и я използва за своите геополитически цели на Балканите. Но да се твърди, че един бенедиктински монах в Дубровник през 1601 г. е „измислил“ цял етнос по заръка на бъдещата Руска империя, е антинаучна фантастика. 
/.../
В своята забележителна книга „Царството на славяните“ (1601 г.), Мавро Орбини отделя специално място на историята на българите. Начинът, по който той описва събитията, категорично доказва, че той не си измисля нищо, а стриктно преразказва и цитира много по-стари европейски и византийски автори.

  Ето няколко ключови откъса и моменти, които показват как точно Орбини е структурирал своите източници:

За произхода на българите и цитирането на по-стари автори

Когато описва навлизането на българите на Балканите и техните първи сблъсъци с Византия, Орбини директно посочва своите писмени източници: „...Българите, излизайки от пределите на Скития, се насочили към Дунава... Както пишат Никифор Калист в 18-а книга, глава 11-а, и Павел Дякон в „История на лонгобардите“, те преминали реката по времето на император Константин IV и завладели Мизия...“
 Орбини не съчинява. Той дава точни координати (книга и глава) на Никифор Калист (византийски църковен историк от XIV в.) и Павел Дякон (италиански бенедиктински монах от VIII в.). Тези автори са писали векове преди Орбини и ясно описват събитията от VII век.  

За управлението на хан Крум и византийските хроники

Орбини описва подробно българо-византийските войни и изрично се позовава на официални византийски и латински летописи, които по негово време са се съхранявали в Западна Европа: „...Българският княз Крум, според свидетелството на Йоан Зонара и Блондо Флавио, нападнал в Тракия византийската войска... Император Никифор бил убит, а от черепа му Крум заповядал да се направи чаша, обкована със сребро, от която пиел със своите боляри...“
Източниците на Орбини тук са Йоан Зонара (византийски хроникьор от XII в.) и Блондо Флавио (италиански ренесансов хуманист от XV в.). Разказът за Крум и Никифор е класически сюжет от византийските хроники, който Орбини просто превежда и компилира за своята книга. 

За покръстването и цар Симеон Велики

Орбини описва разцвета на Първото българско царство, като отново се застрахова с имената на признати историци: „...Цар Симеон Български бил мъж с велик дух и учен, както отбелязва Лиутпранд Кремонски... Той воювал успешно срещу гърците, обсадил Константинопол и принудил Роман Лакапин да сключи мир при неговите условия...“
 Орбини цитира Лиутпранд Кремонски – епископ, дипломат и историк от X век от Ломбардия (днешна Италия). Лиутпранд е съвременник на Симеон Велики и го описва в своите латински хроники още през Средновековието. Орбини просто намира тези латински текстове в италианските библиотеки и ги включва в труда си. Защо това напълно разбива теорията за „измислянето“?

1. Текстовете са проверими: Всеки съвременен историк може да отвори хрониките на Павел Дякон, Лиутпранд или Зонара и да види, че историите за българите и славяните са абсолютно същите, каквито ги е преразказал Орбини през 1601 г.
2. Няма руска следа в написването: Изброените автори (Павел Дякон, Лиутпранд, Блондо Флавио) са западноевропейски католически дейци. Техните ръкописи са се намирали в манастирите в Италия и Германия, на хиляди километри от Русия. Орбини просто ги е компилирал. 

Орбини действа като класически ренесансов учен: той събира, превежда и систематизира вече съществуващи древни сведения, вместо да си измисля нови народи.

ПП: Със съдействието на ИИ...

Разбира се, че няма руска следа в написаното от Орбини!
Интересно, Дюканж цитира Орбини, но не прегръща славянската теза?
Защо ли?
Отговорът е в " За Буквите"!
Там е записано, че азбуката е създадена за словените!
Записано ли е или не?
Азбуката е призната като Българска! Следователно словените са Българи!
Нещата са ясни, това са грамотните Българи, можещи да пишат словата с нея Свещените слова!
Азбуката е дадена и на сродните народи Пишещите и сред тях са наречени словени
Екатерина Велика е прегърнала славянската теза
Основателно, ние нямаме държавност!
И е развяла славянското знаме до Испания и Франция!?
Но е апострофирана веднага !
Там славяни в този вид никога не са ходили Българи и готи- да!
Няма разлика между Българи и славяни Славяни са ползващите азбуката На база азбуката са създадени славяните!
Ние сме баш славяните!
Българите!
Русия става държава, европейска, не заради шведи, които доказват, че нямат участие в това, а благодарение на нас! На азбуката, покръстването и богослужебните книги , Български!
Затова Юрий Венелин възкликва- Какъв е този Български в руските църкви?

народ, наречен слави (тоест роби!!!) воюва и завладява половин Южна Европа :):):). Слави и склави няма как да е едно и също нещо като етноним. Това, че половин континент говори на славянски езици, се дължи на съвсем други обстоятелства, но ИИ няма как да ги знае. Засега.

По въпроса "За буквите":
1. Какво казва самият оригинален текст?В трактата ясно е написано на кого точно Бог изпраща Светите братя:„...человеколюбецъ богъ... не остави человеческа рода без разума... но помилова родъ словѣньскъ, посла имъ святаго Константина Философа, нарицаемаго Кирила...“Черноризец Храбър изрично упоменава „словенския род“, а не българския. По това време (края на IX в.) книжовниците в Преслав много добре са знаели, че езикът, на който пишат, е общият език на голямото славянско семейство, макар и вече приет за официален в българската държава.2. Как старобългарските автори разграничават „Българи“ и „Словени“?Когато същите тези автори пишат за държавата, владетеля и народа в политически смисъл, те винаги използват думата „Българи“.В съчинението „Похвала за царя Симеон“ (в Изборника от 1073 г.) Симеон е наречен „велик сред царете българи“.В „Служба за Свети Кирил“ обаче се казва, че той е изпратен да просвети „славянската земя“ (заради мисията в Моравия и Панония, където българи няма).Ако „словени“ беше просто синоним на „грамотни българи“, щеше да е абсурдно Климент Охридски да бъде наречен в житието си „пръв епископ на словенски език“, докато действа в рамките на Българската държава и по заповед на българския княз. Те са правели ясна разлика: Българи е политическата и народностна категория, а Словени – езиковата и етническата група, към която българите се приобщават след асимилацията на прабългарите.

Коментарът ти е класически пример за подмяна на причината с последицата (хронологическа грешка) и неразбиране на това как функционира историческата лингвистика.
В класическия латински език думата за роб е servus, а в гръцкия е – doulos. Терминът sclavus (роб) изобщо не съществува в античността! Той се появява едва през Ранното Средновековие (VIII–IX в.) на западноевропейските пазари.Причината? Поради мащабните войни на франките и византийците със славянските племена, пазарите в Европа се препълват с пленници от този етнос. По същия начин, по който днес в английския език наричат порцелана china (защото идва от Китай), в Средновековието на Запад започват да наричат робите sclavi (защото са идвали от славянските земи).

Етнонимът е родил нарицателното, а не обратното.

А колкото до ИИ – той няма как да измисли тези факти, защото те са записани в „Glossarium“-а на Шарл дю Канж още през 1678 г. Науката отдавна е изяснила тези „обстоятелства“ и те няма как да бъдат задраскани с лека ръка.

Контекстът в „О писменех“ (За буквите): Пише, че славяните първо били езичници и гадаели с черти и резки, а после се покръстили и Бог им пратил св. Константин Философ. Ако „словени“ означаваше просто „грамотни българи“, нямаше как авторът да каже, че преди това са били неграмотни езичници.
Освен това е ясно, че става дума за словенски РОД!...

Дю Канж е бащата на съвременната византология и латинска палеография. Той абсолютно прегръща славянската теза, но я разглежда през призмата на средновековните латински и византийски документи.
Какво пише Дю Канж в „История на Византия“ (Historia Byzantina, 1680 г.)?
В главите, посветени на Южните славяни и Илирик, Дю Канж съставя родословията на сръбските, българските и хърватските владетели. Той директно използва термина „Slavi“ (славяни) и посочва, че те са етнос, който се е заселил масово на Балканите.
Когато описва произхода на тези народи, Дю Канж пише на латински:„Slavorum natio...“ (Славянският народ/нация...)Той изрично отбелязва, че в средновековните документи термините Склави, Слави и Шкиавони (Schiavoni) се отнасят за едно и също голямо етническо семейство, разпространило се из Източна Европа и Илирик.
Най-великият труд на Дю Канж е неговият гигантски речник „Glossarium mediae et infimae latinitatis“ (1678 г.). В него под думата Sclavus (или Slavus) той дава две дефиниции:
Първоначално значение: Конкретна етническа група (Slavi, Gentis passim in Europa notae – „Славяни, племе широко известно в Европа“).
Вторично значение: Роб (Servus, Captivus). Дю Канж обяснява етимологически, че поради огромния брой славянски пленници, уловени от франците и византийците през Ранното Средновековие, на Запад етнонимът Sclavus се е превърнал в нарицателно за роб (откъдето идва английското slave и немското Sklave).

Думите българин и славянин са най-стари езикови елементи от български и славянски произход проникнали в италиански език. Те са оставили разнообразни и трайни следи както в италиански език изобщо, така и в неговата ономастика.



Известно е, че в походите, предприемани от Албоин в Северна Италия, са вземали участие и българи, чието име е оставило следи в ономастиката предимно на Ломбардия още от VI в. насам. През VII в. по покана на лонгобардския княз Гримоалд са се били настанили български колонисти отначало на североизток, в областта между Равена, Болоня и Форлѝ, а малко по-сетне и на юг, в областта на гр. Беневент, между Неапол и Кампобасо, предимно в днешните селища Изерния, Бояно и Сепино. От тези българи ще да е имало поселения още тогава или по-късно и на отсрещния остров Иския. Следи от тези българи срещаме в документи от VIII в. насам. Павел Дякон твърди, че по негово време, края на VIII в., тези българи говорили вече на латински, т. е. на романско наречие, но че все още употребявали, макар и твърде малко, и собствения си език. Може да се поддържа, че етническото съзнание у тези българи е изчезнало през X в., тъй като през IX в. все още се споменават имена на българи, придружени с етническото им определение (напр.: il bulgaro Gransolfo = българинът Гранзолфо), докато през XI в. вече наименованието българин се среща изключително като собствено име (напр.: Bulgaro f. Carlo = Булгаро син на Карло).

Славяните още от появяването си по бреговете на Адриатическо море са били наричани от романското население в Италия schiavi (ед. ч. schiavo) или schiavoni (ед. ч. schiavone) от нар. лат. форма за мн. ч. sclavi (ед. ч. sclavus) вм. лат. slavi, мн. ч. (ед. ч. slavus = славянин), а населените земи със славяни са наричали Schiavonia и Slavonia.



Със същото това значение съществуват и прилагателни облици от тази дума — schiavonico и schiavonesco (славянски)., По-късно в документи, писани на латински език, се среща като прякор на лица от славянски произход не само облик Sclavus u Sclavi, но и Sclavoni, Sclavellus, Sclavelli. Тези производни форми срещаме днес в италианската ономастика, в италиански фамилни имена: Schiavoni, Schiavone, Schiavonetti, Sciavo, Schiavetti, Sclavelli.



В италиански език съществуват още и следните доста многобройни значения за schiavo или за производни от тази дума форми и понятия :



schiavo — прилагателна форма, отнасяща се за вятър (vento).



schiavo — студен вятър, идещ от славянските земи. Данте споменава в този смисъл за „venti schiavi“

От сказанието "За буквите" е пределно ясно, че става дума за славяните:
"Прочее преди славяните нямаха книги, но бидейки езичници, четяха и гадаеха с черти и резки.
Когато се кръстиха, бяха принудени [да пишат] славянската реч с римски и с гръцки букви без устроение."
"Подобно на това и св. Кирил създаде буква „аз“. Но като първа буква и дадена от бога на славянския род за развързване устата на онези, които чрез азбуката се учат на разум, „аз“ се изговаря с широко отваряне на устата, а другите букви се изговарят и произнасят със слабо разтваряне на устата.
Тези са славянските букви и така трябва да се пишат и произнасят: а, б, в, г…"

Ако ставаше дума само и единствено за българите, нали щеше да пише "българите", "българския род", "българските букви", "българските книги" а не "словените", "словенския род", "словенските букви", "словенските книги" и т.н.
Освен това е ясно, че в "За буквите" се визира първата славянска азбука, създадена от Кирил и Методий във връзка с мисията им във Великоморавия /по молба на княз РостиСЛАВ – типично славянско име/, където превеждат част от Библията на славянски език... Така ли е?...

"... А славянските книги сам св. Константин, наречен Кирил, ги преведе и буквите създаде за малко години: онези мнозина, 7 души, и за много години създадоха техните букви, а 70 — превода. Затова славянските букви са по-свети и по за почит, защото свят мъж ги е създал, а гръцките — елини езичници.

Ако ли пък някой рече, че не ги е нагласил добре, понеже и сега още се нагласяват, ще дадем този отговор: и гръцките също така много пъти са били нагласявани от Акила и Симах, а после и от мнозина други. Защото по-лесно е да се нагласи отпосле, отколкото да се създаде за пръв път.

Ако запиташ гръцките книжовници, като речеш: „Кой ви е създал буквите и превел книгите, или в кое време?“, то рядко измежду тях знаят. Обаче ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: „Кой ви е създал азбуката или превел книгите?“, всички знаят и в отговор ще рекат: „Св. Константин Философ, наречен Кирил, той ни създаде азбуката и преведе книгите и брат му Методий.“ И ако попиташ в кое време, то всички знаят и ще рекат, че през времето на гръцкия цар Михаил и на Бориса българския княз, и на Растица моравския княз, и на Коцел блатенския княз, в годината 6363 от създаването на света.

Има и други отговори, които другаде ще кажем, а сега няма време. Така, братя, бог е дал разум на славяните, комуто слава и чест, и власт, и поколение сега и винаги в безкрайните векове, амин."
Преди да се мисли, трябва да се чете адекватно!...

"ЦАРСТВОТО НА СЛАВЯНИТЕ" НА МАВРО ОРБИНИ (1601) И "ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА" НА МОНАХ ПАИСИЙ (1762)1
Артуро Крония

Въздействието на Контрареформацията сред славяните е мощно във времето и пространството, в идеите и в организацията си. Започнала от продължителния и плодотворен Трентски събор и утвърдила се ярко вече през самия XVI век, тя продължава и през целия XVII век, като обхваща и значителна част от XVIII век.
/.../
Контрареформацията не се ограничава с разпространението на славянски католически текстове, т.е. с "наливането на вода в нейната мелница", а се занимава с изучаването на националните славянски езици и в самата Италия, и в различните славянски територии. Под сянката на нейните големи крила излизат първите италианско-словенски (Грегорио Аласия) и италианско-сърбохърватски (Микалия) двуезични речници, първите сърбохърватски граматики (Касио - Кашич)5, първите апологетични "Dissertationes" (Балбин) върху други славянски езици. Основават се различни центрове за обучение в Рим, Лорето и в славянските страни, включително и в намиращата се вече от много векове под османско иго България. Накратко казано, осъществява се филологическа дейност, която активно спомага за създаването и утвърждаването на отделните книжовни славянски езици6.

От създаването на най-елементарните, от филологическа гледна точка, средства за четене и писане по-късно се стига до по-разнообразни, по-естетични явления. По този начин сред славяните католици се образува типична контрареформационна интелектуална и художествена среда, в която Барокът преобладава в изкуството, томизмът във философията, а лиричният и героичен сантиментализъм пък вдъхновява литературата. На това се дължат: триумфът на Барока в различните славянски райони, особено в Прага; красноречивата барокова лирика на славянските творци от XVII век; "Wojna Chocimska" на Потоцки, която слива в поетична хармония религиозното чувство и националното съзнание; "Осман" на Гондола (Гундулич), който, подражавайки на "Освободения Йерусалим" на Тасо, създава за сърбо-хърватите епическия им "шедьовър"; накратко казано, осъществява се цялата тази дейност - художествени и литературни произведения, които формират и характеризират така наречения "контрареформационен период" в литературите на католическите славяни7.

Контрареформацията сред славяните има още една заслуга, която не трябва да се пренебрегва. Става дума за това, че тя спомага за възбуждането на националното им съзнание и провъзгласява идеята за тяхното братство, общност или както ще кажем и по-долу, за тяхната взаимност. Провъзгласяването на тази нова за онези времена идея обаче не се уповава на славянофилски чувства и мотиви, а е вдъхновено от прагматични цели, от утилитарни, пропагандни, контрареформационни намерения. По това време католическата църква - нито за първи, нито за последен път - възнамерява да обедини всичките славянски народи в една вяра, да образува голямо "славянско семейство", след като ги е отвърнала от православието. Имайки предвид вековното недоверие и непоколебимата неприязън на православните славяни към католическите им "братя" (нека мислим например за руско-полския или сръбско-хърватския постоянен антагонизъм), Светият престол решава да си послужи с други средства, за да постигне и освети целта си - със своето остроумие и далновидност акцентува върху етническия, расовия, езиковия елемент и върху разпространението на идеята за обединение. След националното обединение незабавно щяло да последва религиозно обединение. През това време сред славяните се разпространява усещането за тяхното единство, нещо, за което преди това никой не е помислял, и се появяват произведения и хора, чиито деяния безспорно ще допринесат за сближаването и взаимното опознаване на славянските народи. Няма обаче да се стигне (нито по онова време, нито когато и да било след това) до тяхното обединяване в една обща църква, в една и съща вяра. С други думи, католическата църква не постига своята цел, а славяните се възползват от средствата, чрез които тя се надява да я постигне. От тази епоха са някои типични фигури на славянски католически "мисионери", които толкова добре умеят да манипулират идеите за славянското братство и солидарност в плановете на пропагандната си дейност, че по-късно погрешно, но не случайно, ще бъдат считани за предшественици на панславизма. Сред тях е Юрай Крижанич - предан, остроумен и храбър хърватски мисионер, йезуит и католик пар екселанс, който стига до Сибир и изпитва ужасите на тамошните затвори, но без да е "панславист"8.

В същата атмосфера се появява и действа бенедиктинецът Мавро Орбини. Данните за неговия живот и дейност, с които разполагаме днес, са оскъдни9. Известно е само, че по някое време той живее на остров Млет и че оттук, заради конфликт с братята от ордена му, той преминава в Стон. По-късно става абат в банатски манастир и след няколкогодишен престой в чужбина се завръща в Рагуза, където умира през 1614 г. Орбини прекарва дълго време в Италия, за да работи върху изследвания и студии, за които обаче не знаем нищо. Според Апендини херцозите на Урбино "са негови меценати и му осигуряват достъп до голямата си библиотека, откъдето той черпи значителна част от сведенията" (Апендини 1802-1803).

Дюканж не само не прегръща славянската кауза, той дори не я и приема!
Къде го виждаш в " История Бизантина", прегърнал тази кауза?
В двете книги за България говори само и единствено за Българи!
В коментарите изрично се подчертава, че не е привърженик на тази теза! Ще потърся в книгата и ще го намеря!
Не манипулирай с неистини!

ПП Напротив, Дюканж се слави с това, че разглежда и цитира автори, но не се влияе от написаното от тях Винаги има собствено мнение по въпроса!
В книгата еднократно споменава славяните, че живеели край Варна и били подчинени от Аспарух И то, защото цитира Орбини!

Шарл Дюканж разглежда произхода на Аспаруховите българи и славяните в своя знаменит труд „Historia Byzantina“ (1680 г.). Като класически френски учен, той стъпва изцяло на византийските първоизточници (главно хрониките на Теофан Изповедник и патриарх Никифор), като систематизира техните данни за ранната българска история. Той описва как под натиска на хазарите, третият син на Кубрат – Аспарух (Аспархрук), напуска Стара Велика България. Ученият проследява движението им до делтата на Дунав ( Онгъла), където българите се установяват на сигурно и укрепено място.
Дюканж подробно предава сблъсъка от 680 г., при който българите разгромяват войските на византийския император Константин IV Погонат и навлизат трайно на юг от Дунав.
За славяните и съжителството им с българите:
Според изворите, които Дюканж цитира, Аспаруховите българи заварват в Мизия уседнали славянски племена (известни като Седемте славянски племена и северите).
Покоряване и съюз: Дюканж отбелязва, че българите подчиняват тези славянски общности. Той описва как Аспарух разселва славяните по границите на новата държава (на юг и запад към авари и ромеи), за да служат като защитен вал.
Макар в ранния период Дюканж ясно да разграничава двата етноса, неговите генеалогични изследвания проследяват как по-късно (през IX–X в.) те се смесват, при което славянското население приема политонима "българи".

Удоволствие е да те чете човек! :)
Водиш битка, достойна да се сравни с онази, на Кирил с триезичниците. :)))
Впрочем спорът скоро може да се окаже без-предмет-ен, както сме тръгнали демографски ...
Поздравления, Марине!

Ти ме разбираш, понеже си отлична филоложка!...