.
"ЦАРСТВОТО НА СЛАВЯНИТЕ" НА МАВРО ОРБИНИ (1601) И "ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА" НА МОНАХ ПАИСИЙ (1762)

Артуро Крония

Въздействието на Контрареформацията сред славяните е мощно във времето и пространството, в идеите и в организацията си. Започнала от продължителния и плодотворен Трентски събор и утвърдила се ярко вече през самия XVI век, тя продължава и през целия XVII век, като обхваща и значителна част от XVIII век.
/.../
Контрареформацията не се ограничава с разпространението на славянски католически текстове, т.е. с "наливането на вода в нейната мелница", а се занимава с изучаването на националните славянски езици и в самата Италия, и в различните славянски територии. Под сянката на нейните големи крила излизат първите италианско-словенски (Грегорио Аласия) и италианско-сърбохърватски (Микалия) двуезични речници, първите сърбохърватски граматики (Касио - Кашич)5, първите апологетични "Dissertationes" (Балбин) върху други славянски езици. Основават се различни центрове за обучение в Рим, Лорето и в славянските страни, включително и в намиращата се вече от много векове под османско иго България. Накратко казано, осъществява се филологическа дейност, която активно спомага за създаването и утвърждаването на отделните книжовни славянски езици6.

От създаването на най-елементарните, от филологическа гледна точка, средства за четене и писане по-късно се стига до по-разнообразни, по-естетични явления. По този начин сред славяните католици се образува типична контрареформационна интелектуална и художествена среда, в която Барокът преобладава в изкуството, томизмът във философията, а лиричният и героичен сантиментализъм пък вдъхновява литературата. На това се дължат: триумфът на Барока в различните славянски райони, особено в Прага; красноречивата барокова лирика на славянските творци от XVII век; "Wojna Chocimska" на Потоцки, която слива в поетична хармония религиозното чувство и националното съзнание; "Осман" на Гондола (Гундулич), който, подражавайки на "Освободения Йерусалим" на Тасо, създава за сърбо-хърватите епическия им "шедьовър"; накратко казано, осъществява се цялата тази дейност - художествени и литературни произведения, които формират и характеризират така наречения "контрареформационен период" в литературите на католическите славяни7.

Контрареформацията сред славяните има още една заслуга, която не трябва да се пренебрегва. Става дума за това, че тя спомага за възбуждането на националното им съзнание и провъзгласява идеята за тяхното братство, общност или както ще кажем и по-долу, за тяхната взаимност. Провъзгласяването на тази нова за онези времена идея обаче не се уповава на славянофилски чувства и мотиви, а е вдъхновено от прагматични цели, от утилитарни, пропагандни, контрареформационни намерения. По това време католическата църква - нито за първи, нито за последен път - възнамерява да обедини всичките славянски народи в една вяра, да образува голямо "славянско семейство", след като ги е отвърнала от православието. Имайки предвид вековното недоверие и непоколебимата неприязън на православните славяни към католическите им "братя" (нека мислим например за руско-полския или сръбско-хърватския постоянен антагонизъм), Светият престол решава да си послужи с други средства, за да постигне и освети целта си - със своето остроумие и далновидност акцентува върху етническия, расовия, езиковия елемент и върху разпространението на идеята за обединение. След националното обединение незабавно щяло да последва религиозно обединение. През това време сред славяните се разпространява усещането за тяхното единство, нещо, за което преди това никой не е помислял, и се появяват произведения и хора, чиито деяния безспорно ще допринесат за сближаването и взаимното опознаване на славянските народи. Няма обаче да се стигне (нито по онова време, нито когато и да било след това) до тяхното обединяване в една обща църква, в една и съща вяра. С други думи, католическата църква не постига своята цел, а славяните се възползват от средствата, чрез които тя се надява да я постигне. От тази епоха са някои типични фигури на славянски католически "мисионери", които толкова добре умеят да манипулират идеите за славянското братство и солидарност в плановете на пропагандната си дейност, че по-късно погрешно, но не случайно, ще бъдат считани за предшественици на панславизма. Сред тях е Юрай Крижанич - предан, остроумен и храбър хърватски мисионер, йезуит и католик пар екселанс, който стига до Сибир и изпитва ужасите на тамошните затвори, но без да е "панславист".

В същата атмосфера се появява и действа бенедиктинецът Мавро Орбини. Данните за неговия живот и дейност, с които разполагаме днес, са оскъдни9. Известно е само, че по някое време той живее на остров Млет и че оттук, заради конфликт с братята от ордена му, той преминава в Стон. По-късно става абат в банатски манастир и след няколкогодишен престой в чужбина се завръща в Рагуза, където умира през 1614 г. Орбини прекарва дълго време в Италия, за да работи върху изследвания и студии, за които обаче не знаем нищо. Според Апендини херцозите на Урбино "са негови меценати и му осигуряват достъп до голямата си библиотека, откъдето той черпи значителна част от сведенията" (Апендини 1802-1803).
/.../
От друга страна, Орбиниевата творба трябва да се разглежда в светлината на времето, което я вдъхновява, на нивото на науката, която по онова време я осветлява, а от тази гледна точка, дори когато става дума за нейната същинска стойност, тя не е толкова спорна, колкото би могла да изглежда в днешното време. Но освен историческото ѝ значение и редица други фактори допринасят за нейната слава и успех. На първо място: чувството за единство (или поне за родство) сред славяните, които за пръв път са представени в обща картина, и като се има предвид и тяхното разпространение и разнообразието на техните деяния и съдби, изглеждат още по-интересни и "знаменити". На второ място е голямото възхищение от славянските народи, което е насочено към възвеличаването на тяхната "мощ" и тяхната "слава". Ако за италианците творбата се оказва нова и привлекателна, то от славяните сигурно се възприема като твърде обаятелна, приятна и възхитителна. Трябва да е била особено привлекателна за сърбо-хърватите и българите, които са изчезнали (с пълно право може да се каже изчезнали) от два века в морето на османското иго, и сигурно са чели с вълнение и гордост за своята слава, която в такива тежки за тях времена се "споменава толкова достолепно" в една "голяма история". Най-накрая: творбата на Орбини - компетентния бенедиктинец, отлично изпълнява и другата си задача, главната си задача. Въплъщава идеята за славянското единство, която за Контрареформацията е ценно средство за въздействие над славяните и осъществяване на амбициозния ѝ план да присъедини всички славяни към римокатолицизма. Следователно, целта е да се проникне сред южните славяни. На това се дължи видното място, което те заемат в голямото славянско царство (или империя), както казва Орбини на друго място (Орбини 1601: 5).
/.../

Успехът на "Царството на славяните" на Мавро Орбини е голям. Макар че две години след неговата публикация самата Църква, която го е вдъхновила и е позволила да се отпечата, го включва в Индекса на забранените книги, защото (за това си дават сметка по-късно...) в него се цитират и "забранени" автори или "еретици", т.е. православни гърци и протестантски немци, но не след дълго време се появяват и първите признаци на възхищение и интерес. Естествено, най-мощно е ехото сред сърбо-хърватите, защото Орбини се обръща предимно към тях и те доминират в неговата творба.

Първият значителен знак за ентусиазма, възбуден от Орбиниевата История, е нейната парафраза в стиховете на латински, която е дело на Мартино Роза (1638). За да останем в полето на поезията, ще бъде полезно да припомним, че творбата на Орбини представлява ценен, внушителен исторически източник за прословутите сърбохърватски книжовни паметници като "Osman" на Гондола (Гундулич) през XVII век и "Razgovor ugodni naroda slovinskoga" на Качич през XVIII век. Естествено е нейното въздействие върху историографията да е по-голямо. Нейни отражения откриваме вече в отделни локални истории от около същите години: например в "Copioso ristretto degli annali di Rausa" на Джакомо Лукари (Лукаревич), излязло във Венеция през 1605 г. Най-значителните съчинения по хърватска история от XVII и XVIII век упорито се позовават на Орбини: това важи за "Memoria regum et banorum regnorum Dalmatiae, Croatiae et Slavoniae" на Юрай Раткай (Виена, 1652 г.); за обширната "Stemmatographia" на Ритер Витезович (1700 г.). Още през XIX век Гай, основателят на новата хърватска литература, се позовава на Орбини за едно описание на Крапина. Орбини е може би още по-широко разпространен и ползван сред сърбите. Следи от Орбини се откриват в редица монашески хроники и генеалогии, които са сръбското историческо наследство през XVIII в. Срещаме го в старобългарски, старосръбски, сръбскоруски и новосръбски хроники, истории и стематографии на Георгие Бранкович (1711 г.), Христофор Жефарович (Виена, 1741 г.), Василие Петрович (Москва, 1754 г.) и Йован Раич (Виена, 1795 г.).

Славата на Орбини стига до далечната Русия (тук монахът Теофан Прокопович превежда неговото "Царство на славяните" през 1677 г.). Още една версия е съставена през 1714 г. от Сава Владиславлиевич, рагузинец, който живее в Русия (Скерлич 1909: 166). По заповед на самия цар Петър Велики тя е издадена през 1722 г. Въздействието на Орбини е толкова силно, че според Пипин представлява "изходната точка" за новото руско "славяноведение" или "славянска наука" (Пипин 1879: 278).

Естествено е, че Орбини не остава незабелязан и сред българите. Четат го българските ученици и католически мисионери, които учат в Рим през XVII и XVIII в. (Пенев 1930: 254). Наред с Павел Дякон и Бонфини, той е добре познат на Софийския архиепископ Петър Богдан Бакшич. Монахът Паисий, един от най-заслужилите основоположници на българското духовно и национално Възраждане през XVIII и XIX век, го чете и цитира като "класически" текст.
/.../

Макар че Паисий е бил толкова популярен, четен и изучаван, за неговия живот и дейност се знае много малко. Шишманов с право отбелязва, че днес се знае малко повече, отколкото се е знаело за него преди около един век (Шишманов 1914: I). И това, което знаем за Паисий, го дължим предимно на онова, което той самият разказва за себе си в своята История, по-точно в Послеслова. Т.е. знаем, че е роден през 1722 г., че първоначално е бил монах в Хилендар, а по-късно в Зограф, и че тук е съставена и редактирана неговата История, в напълно зрялата му възраст, на четиридесет години. Важен епизод от живота му е една "мисия" в Карловци, в Срем. Той идва тук през 1761, за да прибере съхраненото наследство на един игумен от собствения му манастир, но идва също (той самият го споделя), за да черпи и от изворите на "немската", т.е. на западната култура. Идва, когато неговата История вече "се редактира", но [също] трябва да бъде и довършена, т.е. доработена, променена на места, проверена и поправена, а той намира ценни извори, които, независимо от тяхната популярност, добре подхождат за подобна дейност: "Царството на славяните" от Мавро Орбини и "Annales Ecclesiastici" от кардинал Цезар Бароний (в руския им превод или по-точно "компендиум")²³.

Самият автор ни говори за връзката на Орбини и собствената му История. Всъщност в предговора към Историята той споменава три пъти Орбини, като обаче изопачава неговото име и фамилия, наричайки го "Маврубир"²⁴, и изрично споделя, че е "черпил" сведения от него²⁵. Говорейки за покръстването и смъртта на Тервел, отново цитира "Маврубир" в празното поле на страницата (Паисий 1914: 19). За да докаже, че Омуртаг (Муртагон у Паисий, Муртаг у Орбини) е въвел християнството в България, Паисий се позовава на авторитета на Орбини (Паисий 1914: 26). Накрая, в Послеслова, когато е приключил историята си, той споменава пътешествието си в "немска" земя, т.е. в Карловци, и съобщава, че там е открил "латинянина" Орбини²⁶.

Тези, които по-късно са изследвали Паисиевата История, са споменали влиянието от Орбини във връзка с източниците му, базирайки се на същите негови думи. Това влияние все още не е било обект на задълбочени изследвания: някои са го пренебрегвали, а други са го смятали за по-значимо, отколкото е действително. Например, интелигентният литературен критик Боян Пенев, който, така да се каже, едва докосва темата, твърди, че Паисий се ползва "твърде много" от Орбини²⁷. Тези колебания в преценката се дължат, както намекнахме, на това, че все още липсва специализирано изследване върху споменатата тема. Това се осъзнава от Николай Дончев - когато в последно време илюстрира италианското въздействие върху българската литература, говорейки за Паисий и Орбини, той отбелязва, че "би представлявало особен интерес в нашия случай да се види и да се установи въз основа на самия текст какво е черпил Паисий от творбата на Орбини". Дончев продължава:

"За съжаление, подобна съпоставка няма да може да се направи, докато не разполагаме с оригиналния текст и руския му превод. Едва тогава ще могат да се установят много любопитни факти и ще се види до каква степен българската история е разбрала и осъзнала изкуството на историческото изследване и по какъв начин се е ползвала от работата на Мавро Орбини"²⁸ (Дончев 1938: 12).

Като осъзнахме, че твърде обобщителните монографии върху италианско-българските духовни отношения се нуждаят от нови анализационни приноси²⁹, сметнах за необходимо да се занимая с един от считаните за "отворени" и непознати проблеми и насочих вниманието си към присъствието на Орбини в Паисиевото съчинение.

Нека видим какво е Паисиевото мнение за Орбини, какви са впечатленията, които е придобил за неговото произведение. Освен че името и фамилията на Орбини в "История славянобългарска" са винаги невярно изписани, струва ни се, че Паисий не е имал точна представа и за "Царството на славяните". Преди всичко той не долавя онова чувство за "бароков славизъм" (както на друго място красноречиво го нарича проф. Волман (1938: 3), който е диапазонът на Орбиниевата история. Всеобхватния славизъм на Орбини Паисий заменя със специфичен българизъм, който, особено когато става дума за сръбските въпроси, се противопоставя открито на всякаква идея на славянско единство или хармония. На Орбиниевото хвалене на "силата" и "мощта" на славяните Паисий отвръща с хвалебствия за "силата" и "мощта" на българите. Спокойният и обективен дух на Орбини, който се опитва да се отнася към всичките славяни по един и същ начин, не съответства на страстта на българския монах, който, особено, когато говори за сръбския крал Душан Стефан, изцяло променя историческата визия и даже използва неуважителни фрази срещу онези, които са писали добри думи за него (Паисий 1914: 47). И докато Орбини се старае да дава на сърбите сръбското и божието на Бога..., то Паисий, когато говори за мисията на Кирил и Методий, за славянската азбука и т.н. отрича всяка заслуга и предимство на сърбите и русите, отнася се сурово към тях, не допуска "книгите" и "писмената" да се представят за сръбски, руски, словенски, както се е казвало тогава, а твърди, че всичко това е дело и гордост на българите (Паисий 1914: 69). Споменава другите славяни (само православните) единствено за да доказва, че българите са по-добри от тях, за да ги укорява за злото, което са им причинили (Паисий 1914: 6; 50). Идеята за славянско единство и хармония, подкрепена от Орбини, сигурно не е докоснала Паисий, не е смекчила и някои негови антиславянски настроения. В сравнение с Орбини, който притежава уравновесен, католически, средиземноморски ум, Паисий създава впечатлението за примитивен, турански, православен дух. От тази гледна точка "българинът" Паисий се различава същностно от "латинянина" Орбини. От друга страна, Орбини пише историята си под сянката на католическата църква, която през XVII век представлява голяма и самоуверена "империя", докато Паисий съставя и разпространява историческото си съчинение в навечерието на революцията, която вече кипи, в епоха и среда, в която господства всеобщото чувство едновременно и на огорчение, и на унилост, и на гняв.

Паисий изобщо не долавя "бароковия славизъм" на Орбини, така както не долавя - нека ни бъде позволен този антитетичен неологизъм - и неговия "славянски барокизъм". Логично е, че Орбини, пишещ във времената, когато целта на поета е да учудва, а в изкуството преобладават движението и динамизмът на образите, се вдъхновява от идея, според която ползата и в историята трябва да се съчетава с удоволствието, а на "Царството" трябва да се придава изобразителност, която да го обагря и одушевява от началото до края. На този подход дължим географските описания, баталните сцени, портретите на хора и костюми, посланията и речите, забележителните заглавия, красноречивите и патетични изречения и образи, илюстрациите в текста и списъците.

Паисий става антипод на своя извор. Вярно е, че той се ползва само от руския превод, един скромен превод, който съкращава и обеднява италианския текст и няма дори и далечна прилика с колоритното, живописно оригинално издание. Вярно е, че той ни е оставил съчинението си под формата на скромен ръкопис. Но също е вярно и това, че по този начин един от най-съществените и знакови елементи на "Царството на славяните" е пренебрегнат. Така че у Паисий липсва всичко онова, което характеризира бароковия стил на Орбини...
/.../

Артуро Крония (1896–1967) е забележителен италиански славист, лингвист и историк на литературата, роден в Задар. Той е сред пионерите на италианската славистика, който изследва дълбоко славянските култури и прави важни проучвания върху връзките между „Царството на славяните“ на Мавро Орбини и „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски.
Роден на 13 декември 1896 г. в град Задар (днешна Хърватия).
Учи в Пражкия университет и в Падуа.Работи дълги години като университетски преподавател и изследовател в областта на славянските езици и литератури.
Умира през 1967 г. в Италия.
Приноси към българистиката:
Изследва българската литература и история, включително творчеството на автори като Йордан Йовков.
Публикува основополагащо изследване през 1939 г. относно зависимостта на Паисиевата „История славянобългарска“ от съчинението на Мавро Орбини от 1601 г.

Паисий е пропуснал още една съществена Орбиниева черта. Обикновено Орбини се отнася към всичките славяни с обективност или поне проявява една и съща симпатия към всички тях. И макар че ги величае, той не се грижи да скрие или да оправдае някои техни недостатъци, варварски деяния, поражения, възмездия, предателства, убийства и т.н. Изглежда, че се ръководи от разбирането за исторически детерминизъм и следва случайността на събитията, без да си дава твърде много сметка за тяхната причинност. Орбини допуска зависимост на историческите събития от божията воля и неведнъж акцентът пада върху определението на божествения фактор, но често пъти отказва да следва този подход на интерпретация на историческото и оставя отделните събития да се развиват свободно, независимо от висши, чужди причини. Паисий, напротив, оправдава всичко това, което би могло да засенчи величието и славата на българския народ (тъй като му липсва рационалистическа култура и съзнание), и когато се налага да признава или смекчава неприятните неща, всеки път прибягва до идеята за божествената намеса, от която според него зависи всяко действие. Така славата се тълкува като божия награда за българския народ, а нещастието - като наказание. Следователно у него преобладава религиозният детерминизъм. И това е следващата разлика спрямо Орбиниевото разбиране за историята. "Латинянинът" историк, макар и да е бенедиктинец, воюващ в редовете на Контрареформацията, притежава по-отворен ум и носи у себе си следите на формиралия се в Италия репертоар от идеи и вкусове, съграждан в процеса на многовековна и постоянно подновяваща се култура; за разлика от него, православният историк притежава ограничен ум, който (заради обеднялата и умъртвена култура на българите) е усвоил единствено идеята, че Бог е върховният двигател на човешките съдби, а следователно и на човешките събития.

От друга страна, от самия Паисий научаваме какво от Орбини го е впечатлило най-съществено.

В предговора към историята си, като споменава източниците на своята работа, Паисий споменава и Орбини, като предлага най-общо объркващо изложение и критика на неговото "Царство...". По този повод пише (с объркана стилистика), ще го цитираме буквално, че:

"Някой си Маврубир, латинец, превел от гръцки една кратка история за българските царе, но съвсем кратко - едва се намериха техните имена и кой след кого е царувал" (Паисий 1914: 8).

Накрая, в Послеслова, се връща отново към Маврубир и съобщава, че неговата история за сърбите и българите е кратка: казват се малко неща за българските царе и нищо за светците. Тъй като е "латинянин" - продължава Паисий - Маврубир не е почитал българските и сръбските светци, които стават известни едва "после, когато латините се отделили от гърците"; затова Орбини пише лошо за сръбските светци и не пише нищо за българските (Паисий 1914: 85). Това сякаш означава, че Паисий е впечатлен само от "липсата на обективност" (от страна на Орбини), от неговите "обобщения".

Впечатленията на Паисий за Орбиниевата история, от една страна, имат истински основания, но от друга - те са необосновани. В руския превод, от който Паисий се ползва, Орбини наистина е представен в съкратена, обобщена форма. Съвсем различен е Орбини в италианското му издание, което българският монах не познава: там е пространен, детайлен, богат. Но колкото и ограничено и накратко да е представена в руската ѝ версия, Орбиниевата творба все пак не е чак толкова съществено деформирана, каквато е твърде кратката История на Паисий. Ако обърнем специално внимание на фрагментите и разделите, които фигурират хем в "Царството...", хем в "Историята...", ще видим, че Паисий много рядко е по-пространен от Орбини, макар че не пропуска да заема от епизодите, които откриваме в руската версия на книгата на "латинянина" историк. Колкото до "отсъствието на обективност", Паисий може би е прав, когато отбелязва, че липсва "преглед" на българските и сръбските светци, защото на друго място, когато става дума за Рагуза, родния град на Орбини, откриваме не един, а няколко раздела, посветени на величаенето на знаменити в различни сфери "персонажи". Но ако Орбини е пожелал да прави изключение само по повод на Рагуза и е писал за тамошните прочути хора, то тогава не бихме могли (само поради тази причина) да го обвиняваме в пристрастие и "отсъствие на обективност". Вече казахме колко неутрален и умерен е Орбини спрямо всичките славяни. Освен това неговата обективност (даже бихме могли да кажем - неговата симпатия към българите) се долавя вече в краткия предговор към българската част на съчинението му, където се подчертават бойните качества на българите, като се обвиняват гръцките историци, които са ги почернили или са ги игнорирали, поради ненавистта си към силния български народ. Впрочем и в хода на Историята, Орбини съвсем не е пестелив на хвалби за българите, когато ги заслужават. Най-накрая, особеното обвинение, че не пише нищо за българските светци и пише лоши неща за сръбските, е необосновано, защото по принцип Орбини не иска да придаде на Историята си силно религиозен характер и не се занимава специално със светците по желания от Паисий маниер; необосновано е и поради това, че Орбини въобще не пише за "сръбските светци".

Следователно, ако наистина трябва да се говори за необективност, това по-скоро се открива у Паисий. И колкото по-отблизо анализираме неговите разсъждения, толкова повече българският историк се оказва недостоверен. Не е прав той и когато твърди, че Орбини "споменава само български царе... и посочва кой след кого е царувал", защото картината на Орбини е много по-многообразна. Не е прав и когато се съмнява в обективността или дори в симпатията на Орбини, тъй като точно според неговия първоизвор Паисий превежда буквално много от хвалебствените преценки и изречения, отнасящи се за българите. С други думи, Орбиниевото влияние в Паисиевата История опровергава това, което последният отстоява в Предговора и Послеслова. От враждебната полемика в неговите разсъждения струи гневът на огорчения балкански монах, породен от съзнанието, че "латинянинът" или не одобрява, или не премълчава някои злонамерени деяния (как по друг начин би могъл да постъпи безпристрастният историк спрямо деянията на родителите, синовете и братята, които се продават и убиват един друг, и т.н.), и го обвинява в пристрастие. Ревностният български патриот страда, когато вижда, че другите не описват и не одобряват това, което той възхвалява, и обсъжда всеки пропуск, без напълно да го разбира. Храбрият български монах е или заслепен, или заблуден от конспиративна страст, от сърдитостта на "унижените и оскърбените", от партизанското тълкуване на историята, което го кара да отнема от славата и хвалебствията на гърците и латиняните, да изкривява фактите и деятелите в сръбската история, което му налага и да представя необосновано и погрешно Орбиниевата творба. Сигурно не е липсвала и известната доза недоверие и реакционност, с която православните историци изобщо се докосват до творбите на католическите автори. Вероятно самите карловацки монаси са представили Орбини на Паисий, насочвайки вниманието му към факта, че става дума за "латинянин"...

Освен това, в онази част, в която се разказва за немалко вътрешни раздори и борби, на места Орбини изказва мнения, които Паисий вероятно не харесва и затова отхвърля тази част. Кулминацията на раздалечаването на двамата историци засяга края на българското царство от времето на Шишман (1371-1393). Орбини припознава българската катастрофа преди всичко като резултат от вътрешните раздори и борби, а Паисий я приписва на византийците, които са призовали турците на Балканския полуостров, за да победят българите (Паисий 1914: 55). Не е изключено обаче на Паисий да не му е стигнало времето, за да проучи изчерпателно Орбини, тъй като при престоя си в Карловци е трябвало да ползва и много други източници, сред които е и Бароний (макар и в съкратената му руска версия).

Така че малко от "Аналите" на Бароний действително присъстват в Паисиевата "История славянобългарска", освен най-общата идея за ползата от Историята, която откриваме в Предговора, и освен току-що цитираните два фрагмента, които не са дословно усвоени, а са съставени по подобие, което ще рече, че за Паисий Бароний е по-скоро библиографски източник. Латинският историк Бароний не провокира търсенето на нови методи на изображение, не предизвиква нови тълкувания. Тук става дума за позоваването на видна историческа личност, която най-често се споменава в бележките, като самото му име в случая служи като потвърждение за достоверността на онова, което Паисий описва в съчинението си. С други думи, необразованият, неизвестният български монах прибягва до видния и прочут католически кардинал, за да утвърди достоверността на малката си История, в светлината на голямата, прословутата, История. Става дума за обичайна "техническа" процедура, използвана от "нови", "млади" историци, които цитират други авторитетни историци. Ползването на "Анали..." не повлиява издълбоко изработването на историческата материя, но изборът им е ласкав и е значимо събитие. Авторитетът на прословутия католически историк превъзхожда всичко, събрано в калейдоскопа на ползваните извори, с които смелият български новак в занаята украсява "Историята" си.