.
.
.

Руски пътеписи за българските земи XVII—XIX век

Съст. Маргарита Кожухарова

 

11. ЮРИЙ ИВАНОВИЧ ВЕНЕЛИН

(Превод — Маргарита Кожухарова)

 

Юрий Иванович Венелин (Георги Хуца) е роден на 22. IV. 1802 г. в с. Велика Тибава, дн. Унгария. Син е на свещеник. Преселва се в Русия през 1823 г., а през 1829 г. завършва Московския университет. Ю. Венелин е известен руски филолог и историк — славист. Влизайки в контакт с български колонисти, той проявява жив интерес към българското минало и култура. Неговата книга „Древные и нынешние болгаре в политическом, народописном, историческом и религиозном их отношении к россиянам” (Т. 1—2. М., 1829—1841) е способствувала за пробуждане на българското национално съзнание. През 1830 г. със съдействието на М. Погодин и С. Аксаков Руската академия на науките командирова Венелин в България. Руският учен посещава Варна, Каварна, Силистра, Бабадаг и Букурещ и успява да събере нови сведения за българите, записва народни умотворения и песни, влиза в пряк контакт с народа, историята и езикът на който са основна тема на негрвите научни изследвания. /.../
През това свое кратко пътуване Юрий Иванович се стреми да запечата всичко: красотата на българската природа, вида на българските градове, бита и характера на българина. След завръщането си в Русия: той систематизира и проучва събраните материали, някои от които публикува веднага, като: „О характере народных песен у задунайских славян” (М., 1835) и „О зародыше новой болгарской литературы” (М., 1838), други са издадени след смъртта му или още не са обнародвани. Но Юрий Венелин не е само учен, а и обществено ангажирана личност. Чрез своите трудове той напомня на руската интелигенция за съдбата на братския славянски народ и в същото време се старае да внуши с всички сили на българските културни дейци, че спасителният път за народа им е във всеобщата просвета и културно издигане. Затова в бележките от своето пътуване понякога Венелин хиперболизира невежеството на българите, липсата, на интерес към славното минало, но ние би следвало да му простим това, като имаме предвид неговите заслуги.

 

Юрий Венелин умира твърде рано (26. III. 1839 г.), но неговата дейност в областта на историята, езика фолклора и етнографията на България изиграва огромна роля в процеса на Българското възраждане.

 

 

БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ЮРИЙ ВЕНЕЛИН

(ЛИЧНИ ВПЕЧАТЛЕНИЯ НА УЧЕНИЯ ОТ ПЪТЕШЕСТВИЕТО МУ ПРЕЗ 1830 ГОДИНА.)

 

Първите си живи впечатления от България Юрий Венелин споделя със своя приятел Михаил Петрович Погодин в писмото си до него от 20 август 1830 година.

 

[...] На 4 юли, в 12 часа хвърлихме котва близо до Варна. В 4 часа, след като се избръснах и сресах, се отправих с шкипера към брега. Поскитах из тесните, криви, задушни, лошо павирани улици на Варна и след два часа отново седнах в катера и се върнах на кораба. На другия ден пак отидох в града с документите си. Генерал Рот ме прие доста радушно, веднага беше наредено да ми се предостави квартира. Празни квартири имаше много, но всичките бяха без стъкла. В Турция не познават стъклата, а вместо тях препречват прозорците с дървени решетки. Жителите на Варна са малко, и то всякаква сбирщина, голяма част от която буквално гладува. Нашето началство е постъпило великодушно, помагайки на народа с каквото е могло, със сухари и т. н.

 

Помолих да ме настанят с българи, за да свикна с тях и езика им. Във Варна няма каруцари. Товарите, сваляни от корабите, се разнасят из града от наемни работници — турци. Твърде много от тях се прозяват около пристанището. Едва бяхме достигнали брега и веднага се притече един османец, който за тридесетина копейки ни предложи гърба си. Пристигайки в квартирата след известно лутане, аз се наместих да си почина върху единствената мебел — доста тесен миндер. Това беше вътрешната стая, предната заемаха стопаните: българинът Вълчо, жена му Гина — млада и доста миловидна, деветгодишната му дъщеря Върба и петгодишният син Маринко. Животът ми във Варна щеше да бъде много скучен, но за щастие унгарските славяни [1] същия ден се бяха настанили на

двора под моите прозорци с каруцата и багажа си. И в Русия те се скитат под името унгарци. Те са много разговорливи, сладкодумни, много често свиреха на своите хармониуми. Под звуците на виенските валсове на моя двор се стичаше пъстра тълпа от хора. На другия ден пристъпих към научните си издирвания.
/.../
След всичко това се впуснах да намеря грамотен българин, но не намерих нито едни. Много разпитвах за ръкописни книги. Отначало един ме зарадва с три, и какво — носи ми три различни свои позволителни от руски началници. Прав е бил, защото книга на българския простонароден говор означава парче хартия.
/.../

Венелин се отбива в Каварна, където научава интересни подробности за бита на тамошното население по време на руско-турската война от 1828—1829 г. За това той пише:

 

[...] У турците има стар закон — да не живеят в една къща с християни. Случвало се е в дома на турчина едната половина да е празна, но ако в нея се настанят офицери, семейството на стопанина веднага напуска къщата. В такъв случай турчинът си създава много неудобства и неприятности. Той е длъжен да намери за семейството си друга къща, и то празна, защото и турчин с турчина не може да живее под един покрив, дори между жилищата на двама братя трябва да има непроницаема преграда. Разбира се, че при навлизането на неприятеля и при заемането на квартирите неминуемо трябва да станат такива неприятни преселвания. Ето защо с приближаването на русите турците обикновено оставят жилищата си и следват войската си или пък се насочват в по-спокойните окръзи, близките крепости или укрепените градове. По такъв начин много турски семейства от околностите на Разград, Варна и Силистра в сегашната кампания се скитат около Филипопол и Солун. При това трябва да се отбележи, че и без война, в мирно време, жителите на Турция от двете вероизповедания (основните) са много подвижни. Най-естествената причина за преселванията по време на война обаче е, че 

турците странят от европейците изобщо, а най-вече от християните, от неприятеля и особено от московеца. Считайки своя дом и своето семейство за свещени и непристъпни, турчинът особено много се бои от осквернение във военно време. И ако той смята за углавно престъпление нескромното любопитство — не само на българина, негов приятел и съсед, но даже и на едновереца и на брат си, пристигането на въоръжения московец, най-лютия, според неговите представи, от всички неверници, влизането му в двора в присъствието на семейството му е истински нож, забиващ се в сърцето му. Той е готов да понесе всичките неудобства на семейното чергаруване, отколкото да остане пред погледа на победителя, пък дори и враждата да е прекратена с мир. Прибавете още и особената народностна гордост: за всички християнски народи обикновено турчинът говори с презрение, а у дома си се държи към нещастните българи с господарска осанка. Той твърдо вярва, че християните в Турция са родени само затова да бъдат негови данъкоплатци и роби. Да бъде под християнска власт или управление, да плаща или дори да работи [на християнина] — не е присъщо на неговия характер, нито на религията му, нито на предубежденията му. Ето защо областите, отстъпени от Портата на Русия, веднага се очистват от турците до последния човек.

 

Поради такива силни подбуди преселването е станало закон и за изменник се смята този, който няма желание за това. При подобни обстоятелства всичките злини се изливат върху нещастните българи. Те, като роби, които принадлежат на турците и без които те не могат да се справят точно така, както каруцаря без своята кранта, са задължени според общия закон да изчезнат заедно с турците. Но тъй като самите турци са недоверчиви и не без основание виждат, че българите като роби, като християни и като съплеменници на русите са предани на Русия, поведението на този народ при настъплението на русите или при преселването на турците доста се усложнява и изисква най-голяма предпазливост. Каварненският бакалин междувпрочем ми разказа, че неговият съсед Стоян [...] пострадал от нож, когато турците напускали града. 
/.../
Освен общия закон за преселванията съществуват и други, силни подбуди, поради които турците влачат след себе си бедните българи. За турците този нещастен народ е като овцата за човека, тоест най-полезното и необходимо животно. От него се получават мляко, масло, сирене, месо, кожа (кожух, шапка), вълна, тоест храна и облекло, сиреч може да се преживява само чрез него. В това отношение турците ценят много българите, които ги снабдяват с пари (чрез извънредните данъци), с всякакви храни — една десета от всички селскостопански произведения, и накрая изпълняват за тях. и вместо тях всички тежки държавни работи и следователно да се лишат от българите за турците е все едно да се лишат от средствата си за живот и прехрана.
/.../

С една дума, турското господство и съществувание в Европа се крепи най-вече и едва ли не единствено на българите. Молдавците и власите винаги са били полусвободни. Някои от сърбите са се смесвали с турците, други изцяло се потурчвали, трети са отстоявали своята независимост и въобще всичките са се ползували от защитата на планинските местности. Албанците винаги са били полузависими, по природа горди войни и са служили при турците само по изгода и срещу възнаграждение. Огромните планински хребети са ги защищавали в тяхното ъгълче. Същото може да се каже и за гръцките планинци в Морея. Гръцкият народ по островите е имал различни предимства 

и е дишал по-свободно. Обитавайки почти само крайморските земи, той не е бил привързан към теглото и ярема, мореплаването и търговията му откривали хиляди начини да се разведри и подиша на воля. Само няколко селца в Тесалия и Атика са изпитали мъката. Гърците винаги са търгували без мита, понякога дори с особени привилегии, като са плащали само половин данък. На тях им е преотстъпено господството над другите християни в религиозно отношение. Накрая са им дадени Молдавия и Влахия, истинското Перу за фанариотите и за другите островитяни, където бедните семейства скоро са се превръщали в богати боляри и князе.

 

 

Освен това гърците винаги са били готови да въстанат първи, защото не им се услаждало да получават благините от чужди ръце в собствената си родина. Никъде обаче естествените и свещените отношения не са извращавани от турците така, както сред славяните: нека си припомним еничарите и потурчените сърби, най-злите врагове за своите съплеменници и предишни едноверци. В Сърбия дори се е вкоренила пословицата: „Няма турчин без потурчен.” А от славяните най-много са страдали българите: освен споменатото по-горе нека си припомним, че страната им, същинска България (в Македония и в югозападните краища те са защитени от горите и се намират поскоро в положението на сърбите и арнаутите), често служи за място на военни действия и лагери. Да си припомним накрая, че дори в сегашната война много българи бяха изклани из Балкана, след като бяха привършили подривните работи срещу русите...
/.../

http://www.promacedonia.org/rp/rp_11.htm

[...] По отношение на езика ми бяха много по-полезни не хората, които имаха книги, а бедните младежи, които, оставили родителския си дом, се скитаха
из Мизия подобно на провансалски рицари. За да се прехранват по честен начин, те наемаха празните магазинчета, купуваха всякакви дребни стоки и търгуваха! Славни млади хора! Нашите разговори ни бяха много полезни, защото аз усвоявах българския език, а те — руския. Това не ми беше толкова трудно, защото българският език е клон от руския [9] /тук Ю. Венелин греши/. В Силистра имаше много габровци, дряновци, търновци, сливенци, калоферци, един дори беше от Енишера (Лариса) и това беше особено добро обстоятелство за описание на езика.

По време на моето пребиваване в Силистра до такава степен усвоих българския език, че ме вземаха за българин и това ми беше много приятно...

[...] Бидейки отвъд Дунава, аз се стараех на всяка цена да събера географски и статистически сведения за онези области на Европейка Турция, в които ми беше невъзможно да отида. Шафарик [10] (в своята обща таблица за населението на славянските племена — (Geschichte der Slawisch. Sprache. 1826, 8. 26 ) счита, че българите са 600 000. След продължителни справки и сведения, събрани на място, обаче се получи следният, твърде приблизителен статистически резултат за българското население в Турция.



В България [11] . . . . . . . . 750 000

В Македония . . . . . . . . 1 000 000 и повече

В Тракия . . . . . . . . 600 000 и повече

По разни места из Тесалия, Албания и южната половина на Новобазарски пашалък . . . . . . . . 100 000 и повече

Работници и занаятчии в Цариград . . . . . . . . 20 000

В Бесарабия и Новоросийския край . . . . . . . . 75 000

______________________________________________

Общо . . . . . . . . 2 545 000 [*]

[...] В училището имаше 15-ина момчета, които идваха, и то с неохота, да се учат да четат на румънски. Попитах защо училището се нарича славянско, щом като в него не се учат на славянски. Той [Ненович] ми отговори, че по-рано тук са учили и на славянски, но този клас е закрит отдавна [...]



Порази ме фактът, че 10 000 българи, в по-голямата си част търговци на едро и дребно и занаятчии, в полуевропейски град, нямаха не само народно училище за своите деца, но дори и своя енория, в която богослужението да се извършва на славянски (старобългарски) език. Аз нееднократно упреквах Ненович и другите, с които успях да се запозная, за това хладнокръвие или безгрижие на българските жители в Букурещ. За да ги накарам да почувствуват необходимостта от грамотност за народа, веднага им давах за пример сърбите. „Погледнете — казвах им — унгарските градове. Едва се съберат в някой от тях 15 или 20 сръбски търговски семейства, и веднага се сдобият със своя църква, свещеник и малко училище към църквата, а в него и катехизисът и другите полезни книги за децата са на прост сръбски език. Питам ги на какъв език си пишат с роднините си отвъд Дунава. — На гръцки. — А нима всеки от тях знае гръцки? — Ще се намери преводач да го разтълкува. — Но ако в писмата има такива семейни неща, за които не бива да знае страничният човек? На това те отговаряха с мълчание!



Малко се оказаха хората, които чувствуваха необходимостта от грамотност за народа. От средата на търговците заварих Иван Добрьов (Бакалоглу), братя Мустакови [17] и Йордан Генович. Извън съсловието на търговците бяха Васил Ненович, Анастас Стоянович Кипиловски [18] и Петър Сапунов [19] [...]



През октомври 1831 г. се върнах в Москва и в изпълнение на проекта на моето пътуване се залових да обработвам материалите [...]

Точното население на Българите, както и границите им, е установил генерал Липранди, който е и военен картограф
Това е Санстефанска България
Населението на Балканите - по памет- турци- 10 милиона, Българи- 7 милиона, всички останали между два и три милиона!
Подобна карта прави след него Ами Буе
Двете карти са на масата в Сан Стефано Границите й се припокриват с тези от картите Не са чертани произволно
Затова и Ботев твърди, че Българите са седем милиона!
Повод за размисъл !?

В трудовете си Иван Липранди дава много сведения за териториите, населени с българи. В книгата си „Восточный вопрос и Болгария“ (1868) той описва „географската България“ и етнографската. За южните ѝ части пише:[6][7]

„ Салоники (Солун или Селун) е пълен с българи, едва ли не наполовина, и с гърци. Изобщо в южната част, която се нарича Македония или Тесалия, разбира се, броят на българите не отстъпва на гърците при народонаселение от два милиона. Българите се простират в Ливадия, срещаме ги даже в Морея. Южната част на Сереския пашалък вече наполовина е смесена с гърци, а на запад има и албанци. Тук, както навсякъде, българите предпочитат живота в селата, а градовете предоставят на гърците; именно затова пътешествениците виждат малко българи, тъй като те живеят далеч от пътищата; но при всичкото това и тук българското население е значително по-многобройно от гръцкото. В Охрид и окръга му българите са смесени в по-голямата си половина с албански християни. “
В заключение той пише, че българското племе живее на голямо пространство:

„ На север то се простира до бреговете на Дунава, по цялото му протежение от устието на Тимок до вливането му в Черно море; на изток – до Черно море, от устието на Дунав почти до Босфора и Константинопол; на юг до Босфора, Мраморно море, Дарданелите и Егейско море; на запад до границите с Албания. По този начин селищата на българите, с численост повече от четири милиона, се допират до три морета, вътрешността пък е прорязана от многобройни плавателни реки. При многото граждански добродетели, които българското племе притежава, то трябва да очаква най-щастливо бъдеще <...> Българи има и в пределите на Русия, в Бесарабия; има, и то твърде много, в Молдавия, особено пък във Влашко; има в Банат, в Сърбия, в Албания, има и в самата Гърция. Навсякъде те заемат най-почетно място сред гражданите, навсякъде те са най-трудолюбивите земеделци. Досега са били съвършено чужди на политиката, навсякъде са запазили в по-голяма или в по-малка степен своите обичаи, своя характер, съчувстват си едни на други без оглед на разстоянието, което ги разделя.

Никой не е застрахован срещу лъжата включително Венелин,който е робувал на политически уместните и модерни през неговата епоха митове за измислените век яреди него "славяни"...

Венелин е омешал българите със славяните.

Не е робувал на лъжи и митове за славяните. Руските учени, писатели, политици наистина са смятали, че българите са славянски народ. Ако не беше така, щеше ли да тръгне Русия да ни освобождава от Османско иго?...