Чарлз Буковски е велик писател, който обаче намира истинското си призвание едва в последната трета от своя живот. Подобно на много други писатели, и той прекарва дълги години в най-обикновени, с нищо невдъхновяващи професии.

В средата на 30-те си години Буковски става пощальон към Щатските пощи. И въпреки че по-късно ще каже, че никоя работа не може да застане на пътя на творческата креативност, рутинният труд започва да го потиска и да изсмуква душата му.

През 1969 г. - годината преди 50-ия рожден ден на Буковски, публикациите му в ъндърграунд списанието Open City хващат окото на издателя Джон Мартин. Той предлага на злополучния пощаджия месечна стипендия от 100 долара, за да напусне работа и да се отдаде само на писането. Така и става. Това е началото на една бляскава кариера, устояла на времето. Две години след тази случка излиза и първият роман на Буковски – подходящо озаглавен „Поща“.

17 години по-късно, през август 1986 г., писателят изпраща на благодетеля си едно закъсняло благодарствено писмо.

„12 август, 1986

Здравей, Джон!

Благодаря за хубавото писмо. Не вреди, струва ми се, понякога да си спомни човек откъде е дошъл. Ти знаеш местата, откъдето дойдох аз. Дори хората, които се пробват да пишат или да снимат филми за това, не могат да уцелят съвсем истината.

Наричат го „от 9 до 5“. Никога не е от 9 до 5 – на тези места никога няма обедна почивка; всъщност, на много от тях изобщо не обядваш, за да си запазиш работата. След това идва извънредният труд, а книгите никак не го разбират този извънреден труд, и ако се оплачеш, винаги ще се намери някой нещастник да заеме твоето място.

Знаеш, че все казвам „Робството никога не е било отменяно, само го разшириха, за да включва всички раси“.

И най-болезненото е постоянно топящата се човешка същност на онези, които се борят да запазят работи, които не искат, но се боят, че алтернативата ще е по-лоша. Хората просто се изпразват отвътре. Стават тела с плашливи и покорни умове. Цветът напуска окото. Гласът погрознява. И тялото. Косата. Ноктите. Обувките. Всичко става грозно.

Като младеж не можех да повярвам, че има хора, които отдават живота си на такива условия. Като възрастен мъж още не мога да го повярвам. За какво го правят? За секс? За телевизия? За автомобил на изплащане? Или за деца? Деца, които просто ще правят същото, което са правили и те?

Едно време, когато бях още доста млад и скачах от работа на работа, бях достатъчно глупав, за да казвам от време на време на останалите работници: „Ей, шефът може да влезе всеки момент и да ни изволни всичките ей така, не разбирате ли?“

Те само ме гледаха. Пробутвах им нещо, което не искаха да влиза в умовете им.

Сега в индустрията се правят огромни съкращения (стоманените фабрики са мъртви, в други фактори на работното място има технически промени). Уволняват хората със стотици хиляди и лицата им са зашеметени:

„Вложих 35 години..."

„Не е правилно така...“

„Не знам какво да правя...“

Никога не плащат достатъчно на робите, че да могат да се освободят – само толкова, че да останат живи и да се връщат на работа. Аз виждах всичко това. Те защо не го виждаха? Реших, че пейката в парка е точно толкова добра, или че е също толкова хубаво да стана постоянно присъствие в кръчмите. Защо да не стигна там пръв, преди те да ме пратят там? Защо да чакам?

Пишех просто с отвращението от всичко това и беше облекчение да го изкарам от себе си. И ето ме сега, така наречения професионален писател, след като подарих първите си 50 години, открих, че има и други отврати отвъд системата.

Помня веднъж, когато работех като пакетировач в една компания за осветителни тела, един от колегите ми изведнъж рече: „Никога няма да бъда свободен!“. 

Наблизо минаваше един от шефовете (казваше се Мори) и пусна един сладък кикот, наслаждавайки се на факта, че тоя приятел е в капан доживот.

Та, късметът, който най-накрая извадих да се махна от тези места, без значение колко време ми отне, наистина ми даде някаква радост, радостната радост на чудото. Сега пиша от един стар ум и едно старо тяло, много след времето, когато повечето хора дори биха помислили да продължат нещо такова, но тъй като почнах толкова късно, дължа на себе си да продължа. И когато думите започнат да избледняват и някой трябва да ми помага да се качвам по стълбите, и повече не мога да различа синигер от кламер, все пак смятам, че нещо в мен ще си спомня (без значение колко съм сдал багажа) как съм минал през кръв и лайна, за да стигна до един поне щедър начин да умра.

Да не си пропилееш напълно живота ми се струва ценно постижение, па макар и само за мен.

Ханк