.
.
.
Краят на Американската империя

от Чарлз Фрийман в Избор на редактора · 18/04/2016 · 10:31

 

Алегорично изображение на Явното предначертание (1872).
„Явното предначертание“ или още „Предопределението на съдбата“
( Manifest Destiny) е крилата фраза, означаваща и оправдаваща американския
експанзионизъм още от времето на усвояването на т.нар. Див Запад.
Терминът е за първи път употребен от демократа Джон О’Съливан в 1845 г.
в статията „Анексия“ с намек, че САЩ по подразбиране са длъжни да се простират
от Атлантическия до Тихия океан.

 

Чарлз Фрийман младши е американски дипломат и писател. В продължение на тридесет години той заема различни постове в Държавния департамент на САЩ, както и в Департамента по отбраната. През 1972 г. е преводач на Ричард Никсън при неговото официално посещение в Китай, а в периода между 1989 г. и 1992 г. е американски посланик в Саудитска Арабия. Понастоящем Фрийман е директор в Атлантическия съвет на САЩ (в сферата на международните отношения) и старши научен сътрудник в Института по международни отношения „Уотсън“.

 

 

Тук съм, за да говоря за края на Американската империя. Но преди това искам да отбележа, че една от най-очарователните ни характеристики като американци е нашата амнезия. Имам предвид, че ние сме толкова добри в това да забравяме какво сме направили и къде сме го направили, че можем сами да си крием великденските яйца.

Ние, американците, обичаме да забравяме, че някога сме имали империя, а ако си спомним – да твърдим, че никога всъщност това не ни е било цел. Но импулсът на Явното предначертание ни направи имперска сила. Той ни пренесе много далеч отвъд бреговете на континента, който превзехме от неговото коренно население. Доктрината „Монро“ обяви американската сфера на влияние в западното полукълбо. Но Американската империя никога не се е простирала само в едната половина на света.

През 1854 г. САЩ изпраща морски пехотинци в Китай и Япония, където те създадават нашите първи договорни пристанища. Донякъде като Гуантанамо, това са територии в чужди държави, където върховенство имат нашите, а не техните закони – независимо дали това се харесва на местните хора или не. През същата година американските военни кораби започват да плават по река Яндзъ (основната артерия на Китай) – практика, която бива преустановена едва през 1941 г., когато срещу нея застават и Китай, и Япония.

През 1893 г. САЩ организира смяна на режима в Хавай, а през 1898 г. направо анексира острова. През същата година помагаме на Куба да си спечели независимостта от Испания, като същевременно конфискуваме останалите владения на Испанската империя в Азия и Америка: Гуам, Филипините и Пуерто Рико. През 1897 г. американският флот влиза в диспут с Германия относно Самоа, а през 1899 г. усвоява нейните източни острови и създава морска база в Паго Паго.

Между 1899 г. и 1902 г. американците убиват около 200 000 филипинци, които се опитват да си възвърнат независимостта. През 1903 г. принуждаваме Куба да ни отстъпи база в Гуантанамо и откъсваме Панама от Колумбия. През следващите години окупираме Никарагуа, Доминиканската република, части от Мексико и Хаити.

Гуантанамо

 

Откритото изграждане на Американската империя по този начин приключва с края на Втората световна война, когато то е заменено с дуел между нас (и тези в сферата ни на влияние) и Съветския съюз (и държавите в неговата сфера на влияние). Антипатиите, създадени от изграждането на империята в миналото обаче остават силни. Те изиграват съществена роля при решението на Куба да потърси закрила от Съветския съюз след революцията от 1959 г. Те вдъхновяват сандинисткото движение в Никарагуа. (Аугусто Сесар Сандино, на чието име е кръстено движението, е лидер на никарагуанската съпротива срещу окупацията на САЩ в периода между 1922 г. и 1934 г.) През 1991 г., веднага щом Студената война приключва, Филипините отстраняват американските военни бази от земите си.

Сферите на влияние са по-неуловима форма на господство от самата империя. Те подчиняват другите държави неформално, без да се налага да бъдат сключвани официални договори и споразумения. По време на Студената война ние командваме сферата на влияние, наречена „свободният свят“ – свободен единствено в смисъла, че включва всяка държава, независимо дали е демократична или не, извън съревноваващата се сфера на влияние на Съветския съюз. С края на Студената война присъединяваме по-голямата част от бившата съветска сфера към нашата, прокарвайки самопровъзгласената си отговорност да ръководим всичко в нейните рамки – до самите граници на Русия и Китай. Нежеланието на Русия да приеме, че всичко отвъд нейните граници е регулирано от нас, е и дълбоката причина за кризите в Грузия и Украйна. От нежеланието на Китай да се примири с вечното американско господство в близките му морета произлиза сегашното напрежение в Южнокитайско море.

Майданът в Киев

 

Представата за една световна сфера на влияние, която изключва единствено Русия и Китай, вече е толкова дълбоко вкоренена в американската психика, че политиците ни считат за напълно нормално да поддържат куп мащабни схващания, като следните:

1.Светът отчаяно се нуждае да бъде ръководен от американците, които да изграждат правилата, да регулират световното общо благо, да определят световната политика и да убиват „лошите хора“ навсякъде и с каквито средства президентът ни счита за най-подходящи.

2. Америка губи влияние, ако не разполага повече военни на повече места.

3. САЩ е необходимият повелител на това какво международните финансови институции трябва да правят и как трябва го правят.

4. Дори и да се променят, американските ценности винаги представляват универсални норми, от които другите култури се отклоняват на свой собствен риск. По този начин сквернословието, светотатството и богохулството – които за американците неотдавна бяха анатема – сега са основни човешки права, които трябва да бъдат защитавани в световен мащаб. По подобен начин стоят нещата и с променящите се разбирания за хомосексуалността, промяната в климата (и отричането за нейното съществуване), продажбата на генетично модифицирани храни и употребата на алкохол.

И така нататък.

Тази американска самонадеяност е, разбира се, едно заблуждение. Тя е още по-неубедителна в очите на чужденците, тъй като вече всеки може да види, че Америка се намира в пълен безпорядък – способна да открива огън срещу възприетите врагове, но същевременно объркана и вътрешно разкъсана до степен на политическа парализа. Конгресът е неспособен да издигне национални приоритети, оставяйки решенията относно мира и войната на президента и прехвърляйки икономическата политика на Федералния резерв, чиито опции вече са изчерпани. Почти половината от сенаторите ни намериха време да пишат до противниците на САЩ в Техеран,отхвърляйки де факто президента като наш конституционен международен представител. Но те не успяха да намерят време да обмислят споразуменията, кандидатите за обществени служби или бюджетните предложения. Кампаниите за президентските избори през 2016 г. непрекъснато предоставят доказателства, че в момента САЩ страда от политическия еквивалент на нервен срив.

Конгресът може да стачкува срещу останалата част от правителството ни, но нашите войници, пилоти и морски пехотинци продължават да служат усилено. От началото на века те са заети да воюват в поредица от лошо премислени войни – всички от които те са загубили или губят. Основното „постижение“ на многобройните интервенции в мюсюлманския свят е да стане видно, че използването на сила не е отговор за многобройните проблеми. Многократната ни неспособност да спечелим и завършим войните си урони нашия престиж както сред съюзниците, така и сред враговете ни. Предвид това, че Конгресът загърбва своите законодателни отговорности, а обществеността е недоволна от бъркотията във Вашингтон, световното лидерство на САЩ е видно само на бойното поле, където то не показва впечатляващи резултати.

Лишената от дипломация външна политика разгорещява достатъчно новините, но е скъпа и предизвика терористичен ответен удар. Съществува директна причинно-следствена връзка между интервенциите на Европа и САЩ в Близкия Изток и атентатите в Бостън, Париж и Брюксел, както и потокът от бежанци, който в момента залива Стария континент. От началото на века сме изразходили над шест трилиона долара в разходи и бъдещи финансови облигации за войни, които не постигат много, освен да увеличават броя на презиращите Запада терористи.

Вместо да инвестираме в родината си, ние взехме заеми за осъществяването на военните операции. Това, което имаме да покажем за сметка на главоломно нарастващия държавен дълг, са намаляващите жизнени стандарти за всички освен „единия процент“, смаляваща се средна класа, нарастващ страх от терористични атентати, западаща инфраструктура, неконтролирани горски пожари и рушащи се граждански свободи. Въпреки това, с изключение на Бърни Сандърс, всички кандидати за президент обещават не само да продължат, но и да засилят политическите процеси, които създадоха този хаос.

Американски войници в Ирак

 

Изпратихме войници в Афганистан, за да заловим извършителите на терористичните атентати от 11-ти септември и да накажем талибанския режим, който ги подслоняваше. Направихме го, но все още сме там. Защо? Защото можем да бъдем? За да насърчаваме образованието на младите момичета? За да бъдем опозиция на ислямското правителство? За да защитим световните запаси на хероин? Никой не може да даде ясен отговор на този въпрос.

Изпратихме войници и в Ирак, за да се убедим, че оръжията за масово унищожение (които не съществуваха) няма да попаднат в ръцете на терористите (които се организираха в резултат от нашето пристигане). Все още сме там. Защо? За да подсигурим властта на шиитското мнозинство в Ирак ли? Да предпазим Ирак от влиянието на Иран? Да разделим Ирак между кюрдите, сунитите и шиитите? Да защитим достъпът на Китай до иракския нефт? Или какво? И за този въпрос няма отговор.

Както Обама наскоро се изказа, налице е вашингтонски сценарий, който определя военните действия като първи отговор към международните предизвикателства. Причината за нашите нещастия е вътрешна, а не външна. Тя също така е структурна, а не продукт на управляващата партия или човека в Овалния кабинет. Еволюцията на Съвета по националната сигурност на САЩ ни помага да разберем как се стигна до това положение.

Съветът по национална сигурност е структура на кабинета, основана през 1947 г., за да координира ръководената от президента политика по време на Студената война. Първоначално няма независим от кабинета персонал и не изпълнява независими от кабинета функции. Началото на съвременната форма на Съвета е положено от Кенеди. Той иска няколко асистенти, които да му помагат с водената от него практическа, активистка външна политика. Дотук добре. Но през годините създаденият от него персонал нараства и измества кабинета като основен център в решенията на Вашингтон по външните въпроси. Постепенно основната цел на Съвета по националната сигурност става да се уверява, че международните отношения не поставят президента в беда във Вашингтон.

Първоначалният персонал на Кенеди се състои от шестима души, някои от които – като Макджордж Бънди и Уолт Ростоу – си докарват позор като инженерите на Виетнамската война. Двадесет години по-късно, когато Роналд Рейгън става президент на САЩ, персоналът на Съвета вече е нараснал до 50 души. Когато постът бива зает от Барак Обама през 2009 г. официалните членове са 370, а 270 са наети неофициално или временно. Днес никой не знае колко наброяват членовете на Съвета, но те със сигурност не са намалели – подобно на персонала в Департамента на отбраната, те никога не са били проверявани.

Заседание на Съвета по националната сигурност на
САЩ

 

Това, което някога бе личен персонал на президента, отдавна се е превърнало в независима агенция, чиито официални и временни служители дублират експертизата на изпълнителните департаменти. Това облекчава дейността на президента и улеснява централизацията на властта в Белия дом. Тъй като персоналът на Съвета по националната сигурност вече е съществена част от управлението на държавата, неговите членове се съветват предимно помежду си, а не с гражданските, военните, чуждестранните и разузнавателните служби. Основната му цел е да защитава и подобрява политическата репутация на президента в страната, като орязва параметрите на външната политика и ги ограничава в „балона“ Вашингтон. Резултатите в чужбина са значими най-вече по отношение на степента, до която те служат на тази цел.

В голямата си част членовете на Съвета са утвърждавани от Сената. Те не подлежат на надзор от страна на Конгреса или обществото заради своята изпълнителна привилегия. Напоследък зачестяват случаите, в които секретари от кабинета – особено тези по отбраната – се оплакват, че служителите на Съвета вече не координират формулирането и осъществяването на политиката, а се стремят да изпълняват самостоятелни дипломатически и военни функции. Подобна структура за взимане на решения прави стратегическото мислене почти невъзможно. Тя насочва правителството към злободневните въпроси във Вашингтон, а не към това, което трябва да бъде сторено в името на дългосрочното благополучие на САЩ. Тази система взима своите решения спрямо тяхното въздействие вътре в държавата – а не извън нея – и отнема от Конгреса отредения му по конституция надзор на международната политика. Несъответствията между представите на системата и външните реалности довеждат до нещастия, както ни демонстрират случаите с Афганистан, Ирак, Либия и Сирия. А системата никога не признава своите грешки.

Сирия

 

Достигнали сме до един ужасен начин за управление на правителството и на неформалната империя, проявяваща се като сфера на влияние. В случай, че не сте забелязали, системата не е ефективна. У дома американците чувстват, че са сведени до ролята на хор в гръцка трагедия. Те могат да видят сляпата разрушителност, произлизаща от действията на актьорите на политическата сцена, и да я оплакват гласно. Но не могат да спрат актьорите от това да продължат към своята (и нашата) трагична участ.

Международните ни съюзници се обезсърчават от това, което виждат в чужбина. Държавите-клиенти и партньорите ни са в смут. Враговете ни са просто потресени. А влиянието ни намалява.

Няма да си възвърнем националното спокойствие и уважението на нашите съюзници, приятели и врагове в чужбина, докато не разберем техните интереси и перспективи (както и нашите); докато не спрем да ги наставляваме какво трябва да направят и не насочим вниманието си към това да поправим безпорядъка в собствената си държава. Има много саморазрушителни практики, които трябва да бъдат преустановени; добре би било и да преоткрием дипломацията като алтернатива на използването на сила.

В нашата система парите говорят до такава степен, че Върховният съд ги е приравнил с пледоария. Политиците ни са готови да се продават и на вътрешни, и на чуждестранни каузи за пари. Политическият диалог вече тенденциозно представлява специални интереси, които не са граждански и прозрачни. Американските политически кампании са безкрайни, недодялани и пълни с умишлена и подвеждаща реклама. Показваме на света как великите републики и империи загиват, а не как взимат правилни решения или защитават сферите си на влияние.

Нека погледнем наскоро наскоро нашумелия случай с Южнокитайско море. Китай заявява, че притежава няколко острова и започва да ги застроява. Тъй като Филипините (които твърдо се намират в нашата сфера на влияние) също имат териториални претенции към островите, но не разполагат със значителна военна сила, те ни призовават да защитим техните претенции. Военните конфронтации са за нас! А ние покорно си вършим работата. Какво обаче има за нас в цялата тази ситуация?

2016-04-18_011431 Кораб от военноморския флот на САЩ
преминава близо до изкуствени острови, построени от
Китай в Южнокитайско море. Ескадреният миноносец
„Ласен“ (USS Lassen) е навлязъл в зоната от 12 мили
край рифовете Суби и Мисчиф в архипелага Спратли,
за които Китай има претенции. Външното министерство
в Пекин осъди като „незаконни“ действията на
американския флот. (октомври 2015)

 

Конфликтът в Южнокитайско море е на първо място териториален – суверенитет над острови и скали, които предоставят права върху прилежащите им океански води. Американските служители често изтъкват аргумента, че ние защитаваме „свободата на корабоплаването“. Ако под това разбираме безпрепятственото преминаване на търговски кораби през океанските води, в аргумента няма никакъв смисъл, тъй като Китай не само не застрашава тази свобода, а има и най-голям търговски интерес в нейното опазване. Това, което разбираме под „свобода на корабоплаването“ обаче, е правото на Военноморските сили на САЩ да продължат едностранното си полицейско патрулиране около Азия и да се навъртат до позволената граница на 12 мили от китайските земи.

Упорстваме не само защото днес Китай е избраният от военните ни стратези и оръжейната индустрия враг, но защото сме решени да увековечим едностранното си господство над световните морета. Подобно господство обаче не отразява правилно текущия, а камо ли бъдещия баланс на силите. Едностранното господство е възможност, която отминава или вече е отминала. Това, от което се нуждаем сега, е промяна към партньорство. Това може да включва споделянето на отговорността за опазването на свободата на корабоплаването с Китай, Япония, Европейския съюз и другите големи икономически сили, които разчитат на морска търговия. Защо чрез дипломация не използваме интереса на Китай – който се превръща в най-многобройния флот в света – за безопасна и безпрепятствена морска търговия като лост за изграждането на нов азиатско-тихоокеански ред, който ще защитава интересите ни без риск от военен конфликт?

Може да опитаме малко дипломация и другаде. На практика ние подпомогнахме и насърчихме тези, които предпочитат Сирия в безкраен агонизиращ хаос пред една Сирия, близка с Иран. Политиката ни включва канализирането на оръжия към сирийски и чуждестранни опоненти на правителството на Асад, някои от които надминават по фанатизъм и зверство дори най-лошите ни врагове. Пет години по-късно, с поне 350 000 жертви и над десет милиона сирийци напуснали държавата си, Асад все още не е свален. Може би е време да признаем, че в усилията си да свалим правителството не просто пренебрегнахме международното право, но и твърде неправилно оценихме политическата реалност в Сирия.

Партията „Баас“ на сирийския президент Башар ал Асад
очаквано спечели голямо мнозинство на
парламентарните избори в страната, произведени
в сряда (13 април 2016)

 

Съчетана с умерено използване на сила, умелата дипломация на Русия в Сирия сега отваря привидна възможност за мир. Може би е време да оставим антипатиите от Студената война настрана и да проучим тази възможност. Изглежда, че най-накрая държавният секретар Джон Кери се опитва да постигне нещо със своя руски колега Сергей Лавров. Мирът в Сирия е ключът към разрушаването на Ислямска държава. Само мир може да прекрати и бежанския поток, който дестабилизира както Европа, така и Леванта. Изглежда постепенно разбираме, че бомбардирането и тежкият обстрел са безсмислени, ако не са обвързани с осъществими дипломатически цели.

Има причина да се надяваме и че се придвижваме към по-голям реализъм и по-целенасочен подход към Украйна. Тази държава се нуждае повече от политически и икономически реформи, отколкото от оръжия и военно обучение. Украйна може да бъде един неутрален мост или буферна зона между Русия и останалата част от Европа единствено ако постигне мир във всичките си вътрешни противоречия. Демонизирането на Путин няма да допринесе за това. Необходимо е да се започне търсене на обща почва с Русия.

За съжаление, както глупавата ислямофобия – характеризираща така наречените дебати между кандидатите за президент – ни показва, че в момента не е налице подобна склонност към реализъм в подхода ни към ислямския тероризъм.  Трябва да приемем факта, че през последните десетилетия интервенциите и другите предприети насилствени мерки на САЩ доведоха до смъртта на около два милиона мюсюлмани. Човек не се нуждае от особено подробно изучаване на историята на европейския християнски колониализъм и на еврейския колониализъм в Близкия Изток (от който активна част е и САЩ), за да разбере причината за арабския гняв и стремежа на някои мюсюлмани за отмъщение. Отвръщайки на ислямистите със същите убийствени средства, ние няма да прекратим насилието.

Мюсюлманите съставляват 22% от населението на планетата. Позволяването бомбардировките да определят отношенията ни с тях е рецепта за несекващ терористичен ответен удар. В Близкия Изток САЩ се е вкопчил в един смъртоносен танц с фанатични врагове, неблагодарни държави-клиенти, отчуждени съюзници и възраждащи се противници. Терористите са тук, защото ние сме там. Добре ще бъде да спрем с усилията си да оправяме проблемите на ислямския свят, тъй като с това по-добре могат да се справят хората там.

Следващата администрация трябва да започне с осъзнаването, че взимането на едностранни решения за защитата на една глобална сфера на влияние не работи и не може да работи. Търсенето на партньорство със света отвъд границите ни има много по-голям шанс за успех. Трябва да приравним амбициите си с интересите си и с ресурсите, които сме готови да им посветим.

Имаме нужда от спокойна международна среда, за да възстановим държавата си. За да постигнем това, на първо място трябва да се справим с липсата на стратегия. Следващата администрация трябва да поправи нефункциониращия политически апарат във Вашингтон. Тя трябва да преоткрие ползите от по-малко интервенции, да разбере как да използва умерена военна мощ, за да подпомогне дипломацията си – а не да я измести – и да развие навика да си задава въпроса „И после какво?“ преди да започва военни кампании.

Когато през 1787 г. бил попитан каква система той и другите бащи-основатели завещават на американците, Бенджамин Франклин отговорил: „Република, ако сте способни да я опазите.“ Опазихме я в продължение на два века. Днес, ако не успеем да прогоним нецивилизоваността, неадекватността и корупцията от нашата политика, ние ще загубим републиката, и империята си. Проблемите на Америка произлизат от самата нея и от американците, а не от бежанците, имигрантите и чужденците. И това трябва да бъде променено от американците.

Превод: Момчил Вачев / Memoria de futuro

Източник: COUNTERPUNCH

www.memoriabg.com/2016/04/18/kraiat-na-amerikanskata-imperia/

„ Измамата Обама “
има няколко серии..

че във висшето ръководство на САЩ се води война между изолационистите и
неоконите, което е добре за останалия свят.
За съжаление предвижданията ми за победа на първите са песимистични, поради
самата природа на установения от САЩ ред, който им позволява да грабят
безнаказано ресурсите на света, за да поддържат консуматорското си общество.
Без силата на оръжието подобен ред е невъзможен, така че САЩ са обречени да
са световният ненавиждан полицай.

САЩ вече само плашат света, вместо да го водят към прогрес.

Може да го видя, ако имам време...

Бай Драган Демократски
/сатира/

Тъй говори бай Драган -
уверен, патетичен:
"Може да е ураган,
ала демократичен!...

Може да е земетръс,
но да е емигрантски!...
Може да е черен гъз,
ала американски!"...

Марин Тачков

Не е ли странно, че хора с уж демократично мислене са съгласни светът да е еднополюсен, да се управлява тоталитарно /от една сила, от една воля, от едно мислене/, от световния елит?...

Страхът от САЩ бил начало на всяка мъдрост... От стрес - към прогрес!...

пише в интернет, измислен от хамириканците, които плюе. И компютърът, изобретен от българин, е изобретен в САЩ, а не в Раш.
Горе Йелоустоун! Доле США! Да живее великият пует Марин Тачков!

7. slavimirgenchev1953 - Глупакът Тачков, който не е измислил друго, сосвен тъпи стиховце,
09:03
пише в интернет, измислен от хамириканците, които плюе. И компютърът, изобретен от българин, е изобретен в САЩ, а не в Раш.
Горе Йелоустоун! Доле США! Да живее великият пует Марин Тачков!

негрите. А бе, загниващ империализъм, остави се...

А можеш ли да кажеш коя империя не е рухнала...

9. slavimirgenchev1953 - Абе бездарнико ниеден, не те ли е срам да окепазяваш звучния, богат, изразителен български език, бе? Маниак смотан.
14:01
mt46 написа:
7. slavimirgenchev1953 - Глупакът Тачков, който не е измислил друго, сосвен тъпи стиховце,
09:03
пише в интернет, измислен от хамириканците, които плюе. И компютърът, изобретен от българин, е изобретен в САЩ, а не в Раш.
Горе Йелоустоун! Доле США! Да живее великият пует Марин Тачков!

"Господа, тук се пръскат революционни идеи против държавата на негово величество султана. Аз не мога да остана тука и излазям." - каза Кириак Генчев...