.
Германия: завръщането към себе си

от Уляна Безуглова в Геополитика, Избор на редактора · 16/05/2016 · 11:15

 

Гьоте и Шилер / Ваймар, Тюрингия

Много е трудно да се изговори,
но длъжен съм да го направя,
защото истината е такава.
Не мога да си представя народ,
по-силно разкъсван вътрешно, от германския.

Фридрих Хьолдерлин – „Хиперион“

 

 

Напоследък експерти или просто интересуващи се от политиката хора все по-често с недоумение си задават един въпрос: какви са мотивите на Германия и по-точно на нейния канцлер Ангела Меркел, когато приема тълпи бежанци от Близкия Изток и Северна Африка. Приема ги с отворени обятия, в буквалния смисъл – с хляб и сол, харчейки за тяхното настаняване огромни сили и средства. И това е същата онази Меркел, която години наред не облекчаваше ни най-малко визовия режим спрямо Турция, (впрочем заради сирийците отстъпи и за това) и не похарчи нито един излишен евроцент за оказване на помощ на обзетата от криза Гърция! Още повече, че подобни пристъпи на великодушие стават на фона на разгръщащата се подготовка за всеобщи парламентарни избори през 2017 година, при които миграцията вече е едва ли не главна тема, а също така и на фона на нарастващи разногласия в управляващата коалиция и ръководството на ФРГ. В частност, лидерите на баварския Християн-социален съюз, който традиционно върви в блок с Християн-демократите на Меркел, открито изразяват своето несъгласие с линията на канцлера и се обявяват за ограничаване на потока от хора към  Германия.

В международната политика съществуват различни гледни точки относно причините, подбудили германския правителствен ръководител да отвори врати за представителите на една култура и религия, до голяма степен чужда за Германия, още повече, че сред тях може да има (и със сигурност има) потенциални престъпници, терористи и трафиканти на джихадисти. Най-разпространената версия е, че Германия, демонстрирайки хуманно отношение към бежанците, подготвя благоприятна почва за своето постоянно членство в Съвета за сигурност на ООН. Има и доста екзотични версии – като изказаното от едно британско издание предположение, че Меркел страда от биполярно разстройство и е неадекватна в своите действия.

При това са малко тези, които си задават въпроса: дали миграционната политика е доброволен избор на Меркел и в каква степен тя, като канцлер на ФРГ, е независима във вземането на едни или други решения. Впрочем, в съвременния глобализиран по американски „модел“ свят, не са много държавите, които могат да се похвалят със самостоятелност, но все пак нали става дума за Германия – една от най-големите световни икономики и лидер на ЕС?

Оставяйки настрани факта, че житейското благополучие само по себе си никога не се конвертира в политическо могъщество, ще поемем риска да изкажем следното твърдение: ФРГ има доста ограничени права в изявяването на властови инициативи, всъщност, тя все така си остава окупирана територия с неопределен международен статут – не само де-факто, но и де-юре.

В своята книга „Немската карта – скритата игра на тайните служби“ бившият шеф на германското военно контраразузнаване Герд-Хелмут Комоса споменава за тайно държавно споразумение между ФРГ и съюзниците от 21 май 1949 година. В него, както твърди Комоса, „са залегнали основополагащи ограничения, наложени от победителите върху суверенитета на Федералната република за период до 2099 година“. Според условията на договора, на съюзническите държави се дава „право да осъществяват пълен контрол върху германските средства за масова информация до 2099 година“. Споразумението също така предвижда, че встъпващият в длъжност федерален канцлер, преди полагането на клетва, е длъжен да подпише по разпореждане на съюзниците така наречения „канцлеракт“. Освен това, съюзниците „арестуват“ златния резерв на Федералната република. Интересно, че за наличието на такъв поразителен документ Комоса споменава сякаш мимоходом, разсъждавайки за трудностите по възстановяването на Бундесвера след края на войната, и в по-нататъшното повествование повече не се връща към него. Създава се впечатление, че разкритата от него тайна е колкото общоизвестна на силните на деня, толкова и по-страшна за непосветените.

Да предоставим думата на победителите. Американските политолози Джеймс Голдгайер и небезизвестният Майкъл Макфол пишат в книгата си „Целта и средствата“, че политическите и икономическите преобразувания, сформирали облика на съвременната ФРГ, не са били нейно „вътрешно дело“, а че тя е била „включена“ в икономическата система на Запада и западните структури за гарантиране на сигурността. С това Германия, според тях, кардинално се различава от пост-съветска Русия, която макар и да е претърпяла поражение в Студената война, не беше окупирана, поради което всичко в Руската федерация започна да се развива не така или не съвсем така, както биха желали САЩ.

Джеймс Голдгайер (вляво) и Майкъл Макфол

 

Разбира се, посочените свидетелства могат да бъдат отхвърлени от критиците като фантазии на изкуфял германски офицер от запаса или като не съвсем отговорни разсъждения на учени, които са далеч от реалната политика. Но какво да правим например с факта, че и до днес Германия не разполага със своя Конституция (Verfassung)? Вместо нея действа така нареченият Основен закон (Grundgesetz), разработен и приет през 1949 г. от специално създаден за тази цел Парламентарен съвет, одобрен от САЩ, Франция и Великобритания, а след това вече и от парламентите на федералните провинции в състава на западните окупационни зони. Този документ бе приет като временен, докато не се реши въпроса относно обединението на Германия – именно поради това бе решено той да не се нарича Конституция. Чл. 146 от Основния закон гласи, че той губи силата си в деня, в който се приеме Конституцията, одобрена от обединилия се германски народ.

Основният закон, приет на 23 май 1949 г.

 

На практика обаче се получи така, че след обединението на Германия действието на Основния закон автоматично се разпространи и върху провинциите, влизащи преди това в състава на ГДР. Никакъв референдум, нито през 1949, нито през 1990 година не се е провеждал и в обозримо бъдеще такъв не се предвижда. Според германските „конспиролози“ – привърженици на буквалния прочит на чл. 146, гореизложеното поставя под съмнение самото съществуване на Германия като държава в международно-правен смисъл. В този контекст те обръщат внимание на един небезинтересен факт, че в германските документи в графата „гражданство“ стои не Bundesrepublik Deutschland (Федерална република Германия), а просто deutsch, тоест германец.

В Устава на ООН Германия продължава да фигурира като „вражеска държава“, по отношение на която държавите-победителки във Втората световна война, а също така и регионалните институции, занимаващи се с въпроси за поддържане на международния мир и сигурност, могат да предприемат „принудителни действия“ без одобрението на Съвета за сигурност, в това число в случай на „възобновяване на агресивна политика“ (чл. 53 и 107). През 1994 година Общото събрание на ООН предложи формулировката „вражеска държава“ да бъде отменена като остаряла, обаче това така и не бе направено. По тази начин юридически, ако се изхожда от Устава на ООН, нищо не пречи, да кажем на САЩ или Великобритания, едностранно да инициират „принудителни действия“ срещу Германия, ако преценят, че нейните действия (например по отношение към бежанците) са достатъчно „агресивни“.

Предвид изложеното, въпросът, поставен в самото начало на тази статия, би било по-коректно да се формулира по следния начин: от какви съображения се ръководят международните „опекуни“ на Германия, „подбуждайки“ я да провежда толкова деструктивна миграционна политика? Вероятно в основата на такава стратегия се крие дълбокият страх на англосаксонците, че на европейския континент има държава, достатъчно силна, за да бъде предизвикателство за тяхното световно могъщество и сигурност. В геополитически план става дума за стремежа на цивилизацията на Морето да „удави“ зоната на така наречения Римланд (към която се отнася цялата междинна територия между Евразия и Атлантика, а значи и Германия), да й натрапи фундаменталния избор в полза на таласократията (атлантизма и глобализма) и така окончателно да я „откъсне“ от Сушата (Евразия и многополюсността).  Целта е Германия – това „великодържавно парвеню“ – да бъде лишена дори от надежда за възраждане и укрепване на собствената си континентална идентичност.

Посочената задача методично, макар и с различни средства и с променлив успех, се е решавала от англосаксонците през последните сто години. Основоположникът на англосаксонската геополитика Халфорд Макиндер е писал още в началото на ХХ век за необходимостта от нанасяне на масиран превантивен удар по Евразия. И макар той да е сочил за главен враг преди всичко Русия, все пак е съветвал Британия да тръгне по пътя на най-малката съпротива и да избере в качеството на по-вероятен противник Германия, тъй като: а) Райхът евентуално би могъл да бъде динамична, движеща част на руско-германската заплаха и б) Германия много лесно може да бъде обкръжена и блокирана с помощта на съюз със съседните й държави. (Всъщност, това бе направено по време на Първата световна война).

Още през 1919 година, тоест по-малко от година след края на фаталната за Германската империя Първа световна война, същият Макиндер пише в книгата си „Демократичните идеали и реалността“: „Какво ще стане със силите на Морето, ако един ден великият континент политически се обедини, за да стане основа на непобедимата армада?“. Забележителното е, че Макиндер лично е участвал в подготовката на Версайския мирен договор, който бе съставен по такъв начин, че да укрепи позициите на Западна Европа като брегова зона на морските сили. Едновременно с това беше предвидено създаване на лимитрофни, т.е. погранични държави, призовани да разделят германците и славяните и да не допускат сключване между тях на континентален стратегически алианс, толкова опасен за островните държави.  

И все пак Германия, макар и да е загубила войната и имперския си статус, не бе окупирана. Тя не беше разгромена в рамките на своята територия, а следователно е пазела в голяма степен политическия и, което е още по-важно, духовния суверенитет. Идейната борба е продължила, и на нейна почва отново избуява немската мисъл и немският дух, като идейно-политическото движение „Консервативна революция“ или континенталната геополитическа школа на Карл Хаусхофер. За съжаление, политическата практика на национал-социализма и Хитлер, заразени от расисткия подход към историята, се разминаха с ценностите на солидаризма и героичните интуиции на мислителите на „Консервативната революция“ и встъпиха в жестоко противоречие с препоръките на германските геополитици. Със своя „Drang nach Osten“ Хитлер наруши „аксиомата на европейската политика“ на Хаусхофер – „невъзможно е да задушиш Евразия, докато нейните два най-големи народа – германците и руснаците – всячески се стараят да избегнат междуособен конфликт“ – и напълно закономерно се оказа виновник за гибелта на Германия, триумфа на цивилизацията на Морето и, в крайна сметка, фаталното отслабване на позициите на цивилизацията на Сушата.

Показателно е, че според равносметката от Втората световна война, разделението на Германия стана по Берлинския меридиан, който в анализа на Макиндер дели Европа на Западна и Източна. И само Източна Европа се явява онзи критичен елемент, след присъединяването на който единият от евентуалните „организатори“ на континента – Германия или Русия – придобива характер на геополитическа величина с такъв параметър, че на съперниците вече е недостъпен контролът върху Евразия.

Понеже със СССР (Русия) англосаксонците по онова време не можаха нищо да направят, те се стараеха да премахнат историческите корени на евентуалната способност на Германия да превърне географския регион на Централна Европа в геополитическа сила. Онова, което е ставало на заседанията на различни съюзнически окупационни структури, убедително свидетелства, че Великобритания се е стремяла към премахването не на хитлеристка, а именно на историческа Германия, ползвайки се от шанса, който й предостави „грехът“ на нацизма и световната война, разпалена (формално) от Хитлер.

Британските делегации с маниакална настойчивост са поставяли на дневен ред на заседанията на съюзническите структури от по-нисше ниво въпроса за „премахването“, „ликвидирането“ на Пруската държава (дневният ред на сесиите на Съвета на министрите на външните работи се е съгласувал на най-високо ниво и не е могъл да включва такива въпроси, тъй като подобни решения не са били приемани нито в Ялта, нито в Потсдам). „Думата „пруски“ има нарицателно значение в целия свят и би било значим принос, ако в официалното изявление се посочи унищожаването на Пруската държава“ – настоявала британската делегация, представяйки своя меморандум. „В продължение на 200 години Прусия е била заплаха за сигурността на Европа. Ако пруската държава продължава да съществува, макар и само като название, може да стане повод за иредентистки претенции, които германският народ би могъл да предяви по-нататък, може да засили германските милитаристки тенденции, а също така и да способства за възраждане на авторитарна, централизирана Германия, което е желателно да се предотврати“.

Горепосоченият Комоса отбелязва, че в процеса на създаването на въоръжените сили на „обновена“ Германия, западните съюзници са обърнали особено внимание на заличаването на пруския дух от паметта на германските войници. „Съществувало е указание за изкореняване на прекалената прусащина. Бракувани били дори подкованите с гвоздеи ботуши с къс кончове. Войникът на Бундесвера е ходил с меки гумени подметки. Всичко е трябвало да изглежда в максимална степен „цивилно“.  

Днешните германци – с тяхната мощна икономика и безгръбначна културна и външна политика, с прекалената им „толерантност“ към бежанците и нетърпимостта към онези, които се осмеляват да се усъмнят в правилността на  „мултикултурализма“, наистина изглеждат нелепо. Когато виждаш как Меркел угодничи на турците, как доброволно си затваря очите за подслушването на германските политици от американците и как позволява да й се оказва натиск на преговорите по Трансатлантическото партньорство, неминуемо започваш да си мислиш, че англосаксонците на практика вече са постигнали своята цел и че с Великата Германия е свършено.

И все пак душата на народа – това е мисълта на Бога, а значи, тя е несъкрушима. И в днешна Германия – изстъргана, поругана, наводнена с имигранти, содомити, политици, непрестанно каещи се за престъпленията на нацизма, и законопослушни бюргери, покорно гледащи на всички тези безчинства – остават сили, в които все още диша великият континентален дух – духът на Свещената Римска империя, на Прусия, на ордените, духът на „железния канцлер“ и на воините-поети на Консервативната революция от 20-30-те години.

Да вземем например няколко извадки от програмата на Национал-демократическата партия на Германия (НДПГ). „Достойнството и правата на човека се определят от принадлежността му към един или друг народ“, който се поставя в центъра на Политиката. „Именно пред народа, а не пред отделния човек носи отговорност държавата“. „Жената трябва да е преди всичко жена и майка“, „домакиня“ е също толкова професия, колкото и всички останали, и това трябва да е закрепено законодателно“. „Земята и недрата принадлежат на германския народ“. Освен това, НДПГ се обявява за премахване на американските войски от територията на Германия, настоява за излизане на ФРГ от ЕС и НАТО, призовава да се отмени правото на получаване на убежище от страна на имигрантите и да се възстанови такъв важен атрибут на суверенитета, като смъртната присъда – за повторните тежки престъпления, в частност педофилия, наркотърговия, изнасилване, убийство.

„Гражданското движение за Германия“ (Bьrgerbewegung pro Deutschland) и партията „Републиканец“ (Der Republikaner) искат да видят Германия като държава, в която властват „законът и редът“ и се уважава пруското наследство. „Традиционните немски ценности – дисциплината, усърдието, редът, приличието и честта“, трябва да бъдат в основата на възпитанието на подрастващото поколение.

Партията „Републиканец“ е привърженик на утвърждаване на ролята на институциите на „пряката“ демокрация в политиката (особено що се касае приемането на истинска Конституция вместо Основния закон). Тя смята за необходимо да се настоява за отмяна на формулировката „враждебна държава“ по отношение на Германия в Устава на ООН.

Струва ли си да говорим, че горепосочените партии във ФРГ днес усилено се демонизират от властите, почти постоянно се намират под особен контрол от Ведомството за опазване (на несъществуваща, както се изясни) Конституция и периодично са принудени да отстояват в съда своето право на участие в политическия процес.

Това, че те са маргинализирани като „дясноекстремистки“, не бива да изключва наличието в техните редици на сътрудници на англосаксонски и израелски агенти. Възможно е те да се стремят да контролират и направляват в необходимата им посока тенденциите и процесите, които са опасни за тяхното доминиране над Германия. Твърде е вероятно, че именно благодарение на тяхното негласно участие в програмите на крайно десните се прокрадват грешни и вредни лозунги в духа на расистките концепции на Хитлер: например, определянето на народа като моноетническа общност и настояването да се изселят от ФРГ всички имигранти, без изключение. По този начин те поставят истинските носители на пруския дух наравно с ограничените германски расисти и реваншисти – това е печално известен похват! И все пак фактът на съществуването на подобни организации, както и интересът към тях от страна на специалните служби, свидетелства за това, че в германците, въпреки проведената „възпитателна“ работа, се съхранява носталгията, непреходният копнеж  – по самите себе си.

Митинг на движението Пегида срещу ислямизацията на
Германия, Дрезден

 

Впрочем на германския политически хоризонт, както изглежда, се появи сила, която е способна да задоволи, макар и отчасти, този копнеж, тази тъга. Става дума за партията „Алтернатива за Германия“ (AfD), значително укрепила в последно време своите позиции на ниво провинции и твърдо решена да вкара свои депутати в Бундестага на бъдещите парламентарни избори. Тя не приема расистки и тясно етноцентристки рецепти на колеги от дясно-радикалния лагер и старателно се дистанцира от провокатори и хулигани, за да не попадне под ударите на националния и световен елит. AfD е ориентирана към политика на приятелство с Изтока, преди всичко с Русия, при което се отнася скептично към членството на ФРГ в ЕС и НАТО. Неотдавна партията успя да се отърве от редица агенти на  проатлантическо влияние в нейните редици, след което нападките върху нея предсказуемо станаха още по-силни, но популярността й в обществото нарасна.

Фрауке Петри – лидерът на „Алтернатива за Германия“
(AfD). Делът на образованите и добре осигурените
привърженици на AfD е най-голям в процентно
отношение от всички съществуващи партии в Германия.

 

Бъдещето ще покаже доколко Алтернативата ще се окаже действена и действителна. Алтернативата е много необходима – при това не само на германците, но и на Европа, която без силна, сплотена Германия, обединяваща около себе си „Старият свят“, е обречена да остане сбор от разединени, намиращи се на различен стадий на загуба на своя суверенитет  държави – нещо като един богат етнографски музей, в който се разпореждат САЩ, а надзирателят е Великобритания. Напротив, само завърналата се към самата себе си Германия е способна да направи Европа истински самостоятелен център на сила.

Ще попитате: необходими ли са на Русия такава Германия и такава Европа и не създава ли подобно възраждане опасност от нова чудовищна война на евразийския континент? Е, рискът, че силите на Морето отново ще се постараят да укрепят своето глобално господство, смесвайки идентичности и настройвайки един срещу друг двете континентални държави, както и преди, е голям. Обаче и силата на атлантическата цивилизация в последно време придоби такива размери, че срещу нея никой не може самостоятелно да устои, затова колкото повече никнат независими суверенни центрове, колкото повече многополюсен става светът, толкова по-големи са шансовете за успех в противостоенето на Левиатан и неговият Нов Световен Ред. Всички велики немски геополитици са виждали Германия като сухопътна империя и са се обявявали за съюз с Русия. По силите ни е да направим така, че техните завети да се въплътят в живота, и най-накрая да се материализират страховете на англосаксонците – прекалено дълго те ги подхранваха за наша сметка, геополитическа и кървава.

 

А там – „Ще има буря: ще поспорим и ще премерим сили с нея.“

Гьоте и Шилер / Ваймар, Тюрингия

 

Превод: Снежана Лоза / Memoria de futuro

Източник: Katehon

www.memoriabg.com/2016/05/16/germania-zavrushtaneto-kum-sebe-si/

ПП: А дали България може да се съвземе, да се завърне към себе си?...

Когато Германия възстанови икономическо-политическите си връзки с Русия в пълен обем и стъпи на врата на нашествениците, спокойно може да работи за своето могъщество, независимост и авторитет на уредена и правова държава.
Без фрау Меркел начело, разбира се.

Това вече разбират и обикновените хора, а за посветените не може да не е БАНАЛЕН факт от 70 години. Едва ли само аз си спомням, че преди няколко години Меркел публично призна, че "германският етнически модел не работи". И какво предприе? Неизмеримо по-лош модел. Абсолютно е изключено това да е доброволно. Но щатите явно държат страшни свръхтехнологични оръжия, които са известни поне качествено на евро-елита. "Никой не знае" как гръмна Чернобил, това са думи на Горби през последната година. "Никой не знае" как беше ослепена съветската ПВО, за да кацне едно немско самолетче на Червения Площа. Това става преди 30 години. А сега? Потопи, земетресения, епидемии, или поне ЕНТЕРОВИРУСИ, ако си спомняте как леко бяха наказани Испания и Германия едновременно, вече на помня как и двете страни се бяха опънали леко на Големия Брат. И т.н.

Германия е била германия в съюз с Русия, а не срещу нея
Примери много
Двете световни войни, Наполеон, Обединението на Германия, зад което е застанала....Русия
Някой да не бъркат Русия с проваления, изкуствено присаден опит за комунизъм
Не , че е абсурден, просто изисква желязна ръка ,за да се управлява и да няма корупция, която срива не само комунизма
Имало е такава!
Поздрави Марине и приятен ден!

Всяка държава трябва свободно да развива своите икономически и политически отношения с други държави, съобразно националните си интереси, без да е потискана от други държави и организации...

Съюз между Германия и Русия /или поне добри отношения/ - това е кошмар за Англия и САЩ...