.
.
.

                                                          Албер Камю – "Чумата"

I

Любопитните събития, съставящи сюжета на този летопис, станаха през 194… в Оран. По общо мнение мястото им съвсем не беше там, тъй като те имаха малко изключителен характер. На пръв поглед Оран изглежда наистина съвсем обикновен град и не е нищо друго освен една френска префектура на алжирския бряг.

/.../

Сутринта на 16 април доктор Бернар Рийо излезе от своя кабинет и се спъна в един умрял плъх, паднал насред площадката. В първия момент той ритна животното, без да се замисли, и слезе по стълбите. Но когато се озова на улицата, сети се, че на този плъх не му беше мястото там, и се върна да уведоми вратаря. Старият господин Мишел посрещна с голямо възмущение съобщението и докторът разбра, че находката му е била съвсем нередна. Присъствието на този умрял плъх за него беше само странно, докато за вратаря то представляваше истински скандал. Впрочем старият човек беше категоричен: в къщата нямаше плъхове. Напразно докторът го уверяваше, че върху площадката на първия етаж е видял един, и то вероятно мъртъв, убеждението на господин Мишел оставаше непоклатимо: в къщата няма плъхове, значи, този е донесен отвън. С една дума, някой си е направил несполучлива шега.

/.../
Но през следващите дни положението се усложни. Броят на мъртвите гризачи нарастваше и всяка сутрин урожаят ставаше по-изобилен. След четвъртия ден плъховете започнаха да се появяват масово и да умират на групи. Излизаха на светло от килери, подземни етажи, мазета, заслони, движеха се в дълги нестройни редици, залитаха насам-натам, завъртваха се на едно място и умираха край хората. Техните предсмъртни цвърчения ясно се чуваха нощем из малките улички или в преддверията на сградите.

/.../

 Само за няколко дни смъртните случаи бяха се умножили и за онези, които се занимаваха с тази чудновата болест, стана очевидно, че имат работа с истинска епидемия. Тогава именно доктор Кастел, много по-възрастен лекар от Рийо, дойде да поговори с него.

— Разбира се — рече той, — вие знаете какво е, нали, Рийо?

— Чакам резултата от анализите.

— Аз пък зная. И нямам нужда от анализи. Работих известно време като лекар в Китай, а преди двадесетина години видях и няколко случая в Париж. Само че тогава не посмяха да я назоват с името й. Общественото мнение е нещо свято: да не плашим хората, преди всичко да не ги плашим. Освен това, както се изрази един колега: „Невъзможно е, цял свят знае, че тя е изчезнала на Запад.“ Да, цял свят го знае, само които умират, не знаят. Хайде, хайде, Рийо, разбирате не по-зле от мене каква е тая болест.

Рийо се замисли. От прозореца на кабинета си виждаше скалата, която надвесваше снага над морето и стягаше своя обръч далеч около залива. Небето беше синьо, но с някакъв помътен блясък и колкото повече следобедът напредваше, толкова повече този блясък гаснеше.

— Да, Кастел — промълви той, — просто невероятно. Но изглежда, че е чума.

Старият лекар стана и се упъти към вратата.

— Знаете ли какво ще ни отговорят — рече той — „Тя е изчезнала от страните с умерен климат още преди години.“

— Какво значи това „изчезнала“! — вдигна рамене Рийо.

— Точно така е. И не забравяйте: в Париж още преди около двадесет години.

— Добре. Да се надяваме, че сега няма да е по-сериозно, отколкото тогава. Но наистина е невероятно.

 

 

Сега думата „чума“ бе произнесена за пръв път. На това място от разказа, като оставя Бернар Рийо до прозореца, разказвачът ще си позволи да оправдае несигурността и изненадата му, защото, макар и с известни задръжки, той реагира като повечето от нашите съграждани. Бедствията са наистина нещо общо, но човек мъчно вярва в тях, когато му се стоварят на главата. По света е имало толкова чума, колкото и войни. И все пак както чумата, така и войната заварват хората винаги неподготвени. Доктор Рийо, както и нашите съграждани, беше неподготвен, затова трябва да разберем неговите колебания. Трябва да разберем, че той се раздвояваше между тревогата и самоуспокоението. Когато избухне война, хората казват: „Няма да трае дълго, това е безсмислица.“ Знаем, че всяка война е безсмислица, но това не й пречи да продължава. Човешката глупост е упорита и ако не мислехме винаги само за себе си, щяхме да го забележим. В това отношение нашите съграждани приличаха на всички други — мислеха за себе си или, с други думи, бяха хуманисти: не вярваха в бедствията. Бедствието надхвърля въображението ни и затова ние си казваме, че то е недействително, кошмар, който ще мине. Но то невинаги минава, а самите хора минават от кошмар към кошмар, и то най-напред хуманистите, защото не са били предвидливи. Нашите съграждани бяха толкова виновни, колкото и всички други, забравяха чисто и просто да проявят скромност и мислеха, че за тях всичко е възможно, което пък означаваше, че бедствията са невъзможни. Продължаваха да сключват сделки, подготвяха пътешествия, защищаваха убежденията си. Как би им дошло наум за чумата, която с един замах унищожава бъдещето, прекратява всякакви спорове и пътувания? Те се смятаха свободни, но никой никога не ще бъде свободен, докато съществуват бедствия.

Дори след като доктор Рийо призна пред своя приятел, че малък брой болни, пръснати из града, бяха умрели наскоро от чума, без да бъде уведомен който и да било, опасността си оставаше за него недействителна. Само че лекарят има повече въображение, защото познава болестта. Като гледаше през прозореца своя с нищо непроменен град, докторът почувствува, че малко му се повдига при мисълта за бъдещето, състояние, което се нарича безпокойство. Опита се да си припомни всичко, което знаеше за тази болест. Цифрите изплуваха в паметта му и той пресметна, че тридесетината големи чумни епидемии, познати в историята, са взели около сто милиона жертви. Но какво са сто милиона жертви? Когато си бил на война, загубил си вече представа за смъртта. И понеже един мъртвец става реалност едва когато го видим с очите си, стоте милиона трупове, разпилени в историята, не са нищо освен дим в нашето въображение. Докторът си припомни чумата в Цариград, която според Прокопий[1] е отнемала по десет хиляди жертви дневно. Десет хиляди мъртъвци — това прави пет пъти публиката на един голям киносалон. Ето какво би трябвало да се направи: събират хората при излизането им от пет кина, отвеждат ги на градския площад и ги избиват наведнъж, за да получат приблизителна представа за количеството. Биха могли да сложат в тая безименна купчина и познати лица. Но, разбира се, такова нещо е неосъществимо, пък и кой познава десет хиляди човешки образа? Впрочем хора като Прокопий не са знаели да броят, това е известно.
/.../

Но докторът нервничеше. Поддаваше се на уплаха, а не биваше. Няколко случая не са още епидемия и достатъчно е да се вземат навреме мерки. Трябва да се задоволи с онова, което знае — вцепеняване и крайна отпадналост, зачервени очи, обложена уста, главоболие, гнойни жлези, ужасна жажда, бълнуване, петна по тялото, усещане за вътрешно разпъване и накрая… И накрая в паметта на доктор Рийо изпъкваше една фраза, фразата, с която завършваше изброяването на симптомите в медицинския му наръчник: „Пулсът става едва доловим и смъртта може да настъпи при най-малкото движение.“ Да, накрая животът виси на косъм и три четвърти от болните, това е точният процент, загубват търпение и правят това неуловимо движение, което ускорява смъртта им.

Докторът продължаваше да гледа през прозореца. Отвъд стъклото — свежо пролетно небе, а отсам — думата, която още кънтеше в стаята: чума. Тази дума не съдържаше само онова, което науката влага в нея, но и дълга редица необикновени картини, неприлягащи към този жълто-сив, по-скоро бръмчащ, отколкото шумен град, умерено оживен в този час на деня, щастлив, с една дума, ако е възможно да бъде едновременно щастлив и мрачен. И това спокойствие, тъй мирно и тъй равнодушно, опровергаваше почти без усилие старите описания за бедствието: опустошената от чума и напусната от птиците Атина, китайските градове, пълни с безмълвни умиращи, марсилските каторжници, които пълнят дълбоки трапове с разкапващи се тела, строежа на голямата стена в Прованс, за да бъде спрян бесният вятър на чумата, Яфа и нейните отвратителни просяци, влажните и изгнили легла върху пръстения под в цариградската болница, болните, издърпвани с куки, карнавала на маскираните лекари през време на черната чума, съвкупленията между оцелелите в миланските гробища, каруците с мъртъвци из ужасения Лондон и нощите и дните, през които ечи непрестанно навред нескончаемият вопъл на хората. Не, всичко това все още не беше достатъчно силно, за да унищожи покоя на този ден. Зад стъклото внезапно звънна невидим трамвай и за миг отрече жестокостта и страданието. Единствено морето, някъде там зад сивата мозайка на покривите, свидетелствуваше за неспокойното и вечно бурното в този свят. И загледан в залива, доктор Рийо мислеше за кладите, описани от Лукреций, които нападнатите от болестта атиняни са издигали край морето. Донасяли мъртъвците там през нощта, но мястото не стигало и се биели с факли, за да наместят скъпите си покойници, встъпвайки в кървави схватки, за да не изоставят труповете им. Той си представяше червенеещите се клади пред спокойната тъмна вода, битките с факли в мрака, пращящ от искри и гъсти отровни изпарения, възлизащи към зоркото небе. Той се боеше…

/.../

— Когато един микроб — каза Рийо след кратко мълчание — е в състояние за три дни да увеличи четири пъти обема на далака, да докара перитониалните жлези до големината на портокал и да ги изпълни с гной, колебанията не могат да бъдат оправдани. Инфекциозните огнища се увеличават застрашително. Болестта напредва тъй бързо, че ако не бъде спряна, заплашва за по-малко от два месеца да измори половината град. Следователно малко важи дали ще я наречете чума или зарасна треска. Важното е да й попречите да унищожи половината град.

Ришар намираше, че не бива да бъдат толкова черногледи — всъщност заразителността не е доказана, тъй като близките на неговите болни бяха още незасегнати.

— Но други умряха — възрази Рийо. — Пък и заразителността никога не е абсолютна, иначе би нараствала математически до безкрайност и би докарала светкавично обезлюдяване. Не е въпрос за черногледство, а за предпазни мерки.

Ришар обаче реши да изложи накратко положението и припомни, че за да се тури край на болестта, ако тя сама не спре, трябва да се приложат предвидените в закона строги профилактични мерки; но в такъв случай необходимо е официално да признаят, че болестта е чума, и тъй като не са напълно сигурни, налага се да обмислят.

— Въпросът — настоя Рийо — не е да преценим дали предвидените от закона мерки са строги, а дали са необходими, за да не измре половината град. Останалото е работа на административните власти и точно за уреждането на тези въпроси нашите институции са предвидили префект.

— Без съмнение — каза префектът, — но аз се нуждая от вашето официално потвърждение, че имаме работа с чумна епидемия.

— Дори да не го обявим — рече Рийо, — тя заплашва да измори половината град.

Ришар се намеси малко нервно:

— Наистина колегата вярва, че е чума. Неговото описание на синдрома го доказва.

Рийо отговори, че не е правил описание на синдрома, описал е, каквото е видял. А е видял отоци, петна, треска с бълнуване, смърт след четиридесет и осем часа. Поема ли господин Ришар отговорността да заяви, че епидемията ще спре без решителни профилактични мерки?

В очите на Ришар се появи колебание.

— Кажете откровено, сигурен ли сте, че е чума?

— Неправилно поставяте въпроса. Не е въпрос да уточняваме термина, а да не губим време.

— Значи, вашата мисъл е — обади се префектът, — че дори и да не е чума, налага се профилактика като при чума.

— Ако трябва непременно да изкажа мисълта си, то аз действително мисля така.

Лекарите се посъветваха и накрая Ришар заяви:

— И така, ние трябва да поемем отговорността да действуваме като при чума.

Тази формулировка се одобри горещо от всички.

— И вие сте на същото мнение, нали, драги колега? — запита Ришар.

— Формулировката ми е безразлична — отвърна Рийо. — Достатъчно е да кажем, че не бива да си затваряме очите пред смъртната заплаха, на която е изложен половината град, защото в противен случай тя ще стане реалност.

/.../

Да, страх го беше. Знаеше, че само в това предградие десетина болни, сгърчени, с отекли жлези, ще го чакат утре сутринта. Разрязването на отоците бе довело до подобрение само в два-три случая. Но по-голямата част от болните щяха да отидат в болница, а знаеше как бедните хора гледат на болницата. „Не искам да си правят опити с него“ — беше му заявила жената на един болен. Но работата бе там, че той нямаше да послужи и за опити, а щеше да умре. Оповестените мерки се оказаха недостатъчни — това беше съвсем ясно. Колкото до „специално обзаведените помещения“ известно му беше какво представляват те: два освободени набързо от предишните болни павилиона, които оградиха със санитарен кордон, след като запушиха пролуките на всичките им прозорци. Ако епидемията не спреше от само себе си, мерките, измислени от администрацията, нямаше да я победят.
/.../

https://chitanka.info/text/44893-chumata

Иносказателно разбира се.

Пивниците също можеха да задоволяват своите клиенти благодарение на значителните си запаси, защото в нашия град търговията с вина и алкохолни напитки държи първо място. Да си признаем, хората пиеха много. Откакто една пивница сложи следния надпис: „Числото вино убива микроба“, разпространената вече мисъл, че алкохолът предпазва от заразни болести, се затвърди у всички. Всяка нощ към два часа внушителен брой пияни хора, изгонени от кръчмите, изпълваха улиците и продължаваха оптимистичните си разговори.

III
Така в продължение на цяла седмица затворниците на чумата се бореха, както можеха. Някои от тях, като Рамбер например, успяваха, както изглежда, да си въобразят, че действуват като свободни хора и могат още да избират. Но в действителност тогава, сиреч към средата на месец август, чумата беше завладяла всичко. Нямаше вече лични съдби, а колективна история — чумата и споделени от всички чувства. Най-силното от тях беше разлъката и изгнаничеството със свързаните с тях страх и бунт. Ето защо разказвачът смята за уместно да опише общото положение, като го илюстрира с буйствата на живите, погребенията на мъртвите и страданията на разделените влюбени в разгара на жегата и епидемията.

Тару лежеше проснат с цялата си дължина, тежката му глава потъваше във възглавницата, мощните му гърди се очертаваха под дебелата завивка. Имаше температура, болеше го глава. Каза на Рийо, че макар и неясни, това може би са симптоми на чума.

— Не, нищо определено още — рече Рийо, след като го прегледа.

Но Тару се измъчваше от страшна жажда. Вън в коридора докторът изказа пред майка си опасения, че това може да бъде начало на чума.

— О — възкликна тя, — как е възможно, нима сега?

И веднага предложи:

— Нека го задържим вкъщи, Бернар.

Рийо се замисли.

— Нямам право — рече той. — Но тия дни ще отворят вратите. Мисля, че това ще бъде първото нещо, което бих си позволил, ако ти не беше тук.

— Бернар — каза майката, — задръж и двама ни. Знаеш, че току-що ме ваксинираха наново.

Докторът забеляза, че и Тару е бил повторно ваксиниран, но вероятно поради умора е пропуснал последната инжекция и е забравил да вземе някои предпазни мерки.

След вечеря Рийо и майка му се настаниха до болния. Тази нощ борбата започваше и Рийо знаеше, че битката с ангела на чумата ще трае до зори. Едрите рамене и широкият гръден кош не бяха най-добрата защита на Тару; по-сигурни оръжия представляваха неговата кръв, бликнала преди малко под спринцовката на доктора, а в кръвта това, което е по-съкровено от душата и което никаква наука не може да извади на бял свят. А Рийо трябваше само да стои и да гледа как се бори неговият приятел. Всичко, което щеше да направи — да отвори абсцесите, да вкара укрепителни средства, беше повтарял много месеци безуспешно и беше разбрал колко е неефикасно. Единствената му грижа си оставаше да улеснява щастливата случайност, да я предизвиква, тъй като тя никак не обичаше да си прави труд да идва. А трябваше случайността да дойде. Защото пред Рийо се изправи едно ново лице на чумата, което го обърка. За лишен път тя се мъчеше да заблуди стратегиите, насочени срещу нея, появяваше се там, където не я очакваха, и изчезваше, когато я смятаха здраво укрепена. За лишен път тя се помъчи да ни смае.

Те преспокойно отричаха въпреки всяка очевидност, че сме живели в този безумен свят, където убийството на човека бе станало такова всекидневие, както изтребването на мухите, че добре сме опознали дивата жестокост, пресметнатата лудост, затвора, който ни даваше ужасна свобода за всичко извън настоящето, миризмата на смърт, стъписваща всеки неумъртвен от нея; те отричаха най-сетне, че ние сме били онзи зашеметен народ, част от който всеки ден пълнеше гърлото на пещите и се изпаряваше във вид на мазен дим, а друга част, окована във веригите на безсилието и страха, очакваше своя ред.

И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, Рийо си каза, че това веселие си остава винаги застрашено. Защото той знаеше нещо, което тази опиянена от радост тълпа не знаеше и което беше написано в книгите: знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, че може да дреме десетки години в мебелите и бельото, да чака търпеливо в стаите, мазетата, куфарите, носните кърпи и непотребните хартии и че може да дойде ден, когато за нещастие и поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги изпрати да умрат в някой щастлив град.

Край