.
.
.
Самсара

Дълго бе живял Сидхарта живота на света и на насладите, без да му принадлежи. Сетивата, които бе убил през горещите години на своето саманство, отново се бяха пробудили, той бе опитал вкуса на богатството, вкуса на сластта, вкуса на могъществото; и въпреки това в сърцето си дълго време бе останал самана, умната Камала правилно бе забелязала. Животът му неспирно се направляваше от мисленето, от чакането, от постенето; хората по света, хората деца оставаха чужди за него, тъй както и той им беше чужд.

Годините минаваха, а заобиколеният от разкош Сидхарта едва усещаше техния бяг. Беше забогатял, отдавна имаше собствен дом и собствена прислуга, и градина край града на брега на реката. Хората го обичаха, посещаваха го, когато им трябваха съвети или пари, но никой освен Камала не му беше близък.

Онази висша, светла будност, която го бе споходила някога, на върха на младостта му, в дните след проповедта на Гаутама, след раздялата с Говинда, онова напрегнато очакване, онова гордо усамотение без учения и без учители, онази гъвкава готовност да чуе божествения глас в собственото си сърце — всичко постепенно се бе превърнало в спомен, бе отминало, далеч и едва чуто се плискаше свещеният извор, който някога се бе намирал толкова близко, който някога се бе плискал в самия него. Наистина задълго бе съхранил много от нещата, които бе научил от саманите, които бе научил от Гаутама, които бе научил от своя баща, брамина: умерен живот, удоволствие от размишленията, часове на съзерцание, тайно познание за собствената същина, за вечното Аз, което не е ни тяло, ни съзнание. Част от тези неща бе останала в него, но те потъваха все повече и се покриваха с прах. Както грънчарското колело, приведено веднъж в движение, се върти още дълго и твърде бавно се уморява и намалява скоростта си, така и в душата на Сидхарта колелото на отшелничеството, колелото на мисленето, колелото на разграничаването се въртя още дълго, не спираше да се върти, но се въртеше все по-бавно и колебливо и не бе далеч от спирането. Бавно, както влагата прониква в умиращия пън, бавно го изпълва и започва да го разяжда, в душата на Сидхарта бяха проникнали светът и леността, те бавно я изпълваха, правеха я тежка, морна, сънлива. Затова пък сетивата му се бяха изострили, бяха научили, бяха узнали много неща.

Сидхарта се бе научил да върти търговия, да упражнява власт над хората, да се забавлява с жена, научил се бе да носи красиви дрехи, да повелява на слуги, да се къпе в благовонни води. Научил се бе да приема крехки и грижливо приготвени храни, риба, а също месо и птици, подправки и сладкиши, да пие и вино, което изпълва човека с леност и забрава. Научил се бе да играе на зарове и да седи пред шахматната дъска, да гледа танцьорки, да се оставя да го носят в носило, да спи на меко ложе. Ала все пак винаги се бе различавал от останалите и бе съзнавал превъзходството си над тях, винаги ги бе наблюдавал с малко присмех, с малко иронично презрение, със същото презрение, с което един самана гледа на светските хора. И когато Камасвами боледуваше, и когато бе ядосан, и когато се чувстваше обиден, и когато се оплакваше от търговските си грижи — Сидхарта всеки път бе гледал на него с присмех. Бавно и незабележимо заедно с отминаващите сезони на жътви и дъждове този негов присмех бе отмалявал, превъзходството му бе стихвало. Бавно, посред растящите си богатства, Сидхарта сам бе приел нещо от характера на хората деца, нещо от тяхната детинщина и тяхната боязливост. Но все пак той им завиждаше и колкото повече започваше да им прилича, толкова повече им завиждаше. Завиждаше им за това, което му липсваше и което те имаха — за важността, която можеха да придадат на живота си, за силата на техните радости и страхове, за плахото, ала сладко щастие на вечната им влюбеност. А тези хора винаги бяха влюбени, било в себе си, било в децата си, било в слава и пари, в кроежи или надежди. Но той не научи от тях това, не научи тъкмо това, тази детинска радост и детинска глупост; научи не друго, а неприятното, което сам презираше. Все по-често се случваше на сутринта след някой нощен пир да лежи дълго и да се чувства потиснат и уморен. Случваше се да се ядоса и изпълни с нетърпение, когато Камасвами започнеше да му доскучава с грижите си. Случваше се да се смее твърде гръмогласно, когато загубеше на зарове. Лицето му все още бе по-умно и по-одухотворено от другите лица, но то рядко се усмихваше и малко по малко започна да придобива онези черти, които толкова често се срещат по лицата на богатите, чертите на недоволството, на болнавост, на неприязън, на леност, на безсърдечие? Лека-полека то налегна душевната болест на богатите.

Като воал, като лека мъгла над Сидхарта бавно се спускаше умората и всеки ден тя ставаше малко по-гъста, всеки месец малко по-плътна, всяка година малко по-тежка. Както някоя нова дреха с течение на времето остарява, губи красивия си цвят, покрива се с петна и гънки, изтърква се по краищата, излинява и се прекъсва тук-там, така и новият живот на Сидхарта, който бе започнал подир раздялата му с Говинда, беше остарял, така и той бе загубил е течение на годините цвета и блясъка си, така и по него се образуваха гънки и петна, а притаени, но все пак подаващи се тук-там грозни муцуни, дебнеха разочарованието и отвращението. Сидхарта не забелязваше нищо. Забелязваше само, че онзи ясен и сигурен вътрешен глас, който някога се бе пробудил в него и го бе напътствал в най-светлите му години, сега мълчеше.

Той бе оплетен в примките на света, на насладата, на страстта, на леността, а накрая и в примките на онзи порок, който най-много бе презирал и осмивал като най-безумен от всички пороци: алчността. В примките си го бяха оплели и собствеността, имотът и богатството, бяха престанали да представляват за него само играчки и дрънкулки, а се бяха превърнали в окови и тежест. В тази най-последна и гнусна зависимост Сидхарта бе изпаднал по странен и коварен път — чрез играта на зарове. Защото по времето, когато в сърцето си бе престанал да се чувства самана, Сидхарта се впусна в играта на пари и скъпоценности — която инак бе играл небрежно и с усмивка като нещо, присъщо на хората деца — с все по-нарастваща ярост и страст. Всички се бояха от него, малцина се осмеляваха да играят — толкова високи и дръзки бяха залаганията му. Играеше, тласкан от неволята на сърцето си; проиграването и пропиляваното на жалките пари му доставяше някаква гневна радост, по никой друг начин не можеше да покаже по-ясно и по-подигравателно своето презрение към богатството, този идол на търговците. И той играеше с високи залагания и безпощадно, ненавиждайки сам себе си, подигравайки сам себе си, спечели хиляди, загуби хиляди, проигра пари, проигра накити, проигра една своя лятна къща, после пак спечели и пак загуби. Обичаше страха, ужасния и сковаващ страх, който го изпълваше, докато хвърляше заровете, докато тръпнеше за високите си залагания, обичаше го и все търсеше да го поднови, да го засили, да го повиши, защото единствено в това чувство все още можеше да изпитва нещо като щастие, нещо като упоение, нещо като по-висш живот сред неговия сит, блудкав, безцветен живот. И след всяка голяма загуба започваше да крои планове как да възстанови богатството си, залавяше се по-усърдно с търговията, принуждаваше с по-голяма строгост длъжниците си да платят своите дългове, защото искаше пак да играе, искаше пак да прахосва, искаше пак да показва своето презрение към богатството. Сидхарта изгуби спокойствието, с което някога приемаше загубите в търговията, изчезна неговата добронамереност към просяците, изчезна радостта, с която подаряваше или заемаше пари на просителите. Той, който с едно хвърляне губеше по десет хиляди и пак се смееше, стана все по-строг и по-дребнав в търговията, дори нощем от време на време сънуваше пари! А щом се събудеше от това отвратително опиянение, щом видеше в огледалото на стената на спалнята си своето застаряло и погрозняло лице, щом го обземеха срам и отвращение, той хукваше по-нататък, към нова хазартна игра, хукваше към опияненията на сладострастието, на виното, а оттам — отново към страстта на трупането и печалбата. Тичането в този безсмислен кръговрат му донесе умора, донесе му старост, донесе му болест.

И тогава като някакво предупреждение го споходи един сън.

Беше прекарал привечерните часове при Камала, в нейната красива градина. Разговаряли бяха под дърветата и замислената Камала бе изрекла думи, зад които се криеха тъга и умора. Беше го помолила да й разкаже за Гаутама и не можеше да се наслуша колко чист бил взорът му, колко кротка и красива била устата му, колко добродушна била усмивката му, колко спокойна била походката му. Дълго трябваше да й разказва за възвишения Буда и накрая Камала бе рекла с въздишка: „Някой ден — и той може би не е далеч — аз също ще последвам този Буда. Ще му подаря градината си и ще се приобщя към неговото учение.“ Веднага след това обаче го бе приласкала, беше го въвлякла с болезнена пламенност в нова любовна игра, сред ухапвания и сълзи, сякаш искаше да изстиска и последната сладка капка от тази суетна, тленна наслада. Никога досега Сидхарта не бе чувствал с такава смайваща яснота колко близко е родството между смъртта и насладата. После се бе отпуснал до нея, гледал бе лицето на Камала близо до своето, а под очите й и около устата й бе прочел по-ясно откогато и да било някакво плахо писмо, някакво писмо от тънки щрихи, от едва забележими бразди, писмо, което напомняше есен и старост; така, както самият Сидхарта, който отиваше към четиридесетте, бе забелязал тук-там из смолистите си коси и посивели места. Умора бе изписана по красивото лице на Камала, умора от ходенето по дълъг път, който не завършва с нещо радостно, умора и начало на повяхването и скрита, все още неизказана, дори може би все още неосъзната боязън: страх от старостта, страх от есента, страх от неотвратимата смърт. С въздишка се бе сбогувал той с нея, с безотрадна душа, изпълнена със скрита боязън.

А у дома си Сидхарта бе прекарал нощта с танцьорки и вино, играл бе сред себеподобните си ролята на човек, който ги превъзхожда, а това вече не беше истина, изпил беше много вино и късно след полунощ се бе отпуснал на леглото си, уморен и въпреки това възбуден, на крачка от плача и отчаянието, и дълго и напразно се бе мъчил да заспи, със сърце, пълно с горест, за която му се струваше, че няма да може да понесе, пълно с отвращение, от което се чувстваше проникнат, както от блудкавия, противен вкус на виното, на твърде сладникавата, празна музика, на твърдо разнежената усмивка на танцьорките, на твърде сладникавия мирис на косите и на гърдите им. Но повече от всичко друго се отвращаваше от себе си, от мириса на косите си, от винения дъх на устата, от ленивата отпуснатост и безотрадност на кожата си. И както някой, който след като е ял и пил прекомерно, повръща сред мъки и все пак се радва на облекчението си, така и на лишения от сън Сидхарта, обхванат от чудовищно отвращение, му се прииска да се отърве от тези наслади, от тези привички, от целия този безсмислен живот и от самия себе си. Едва в дрезгавината на утрото и при първото пробуждане на уличния живот пред дома му той се бе унесъл в дрямка, намерил бе за няколко минути нещо като упоение, някакво подобие на сън. В тези мигове му се яви едно съновидение:

Камала държеше в златен кафез една малка и рядка пойна птичка, и тъкмо тази птичка му се присъни. Присъни му се следното: птичката, която инак огласяше утринта, бе замлъкнала и понеже това му направи впечатление, той пристъпи към кафеза, погледна в него и видя, че тя е мъртва и лежи бездиханна. Извади я, задържа я за миг в шепата си и после я изхвърли навън, на улицата; и в същия миг ужасно се изплаши, сърцето го заболя, сякаш ведно с мъртвата птичка бе изхвърлил от себе си всякаква ценност, всякаква доброта.

Сепна се от съня си, обзет от дълбока тъга. Струваше му се, че е водил живот без всякаква стойност, без всякакъв смисъл: в ръцете му не бе останало нищо живо, нищо ценно или такова, което си заслужаваше да бъде задържано. Беше самотен и с пуста душа, като корабокрушенец, изхвърлен на брега.

Мрачен отиде Сидхарта в един от своите паркове, заключи портата му, седна под едно мангово дърво, почувства смъртта в сърцето си и ужаса в гърдите си. Седеше уморен и усещаше как нещо в него умира, как нещо в него вехне, как нещо в него свършва. Лека-полека събра мислите си и отново прехвърли в съзнанието си целия свой житейски път, още от първите дни, които можеше да си припомни. Кога бе изпитвал щастие, кога бе чувствал истинско блаженство? О, да, неведнъж бе изпитвал такова нещо. Вкусил бе от него през момчешките си години, защото брамините не сдържаха похвалите си, когато се случеше той, изпреварил с много връстниците си, да се отличи при изричането на свещените стихове, в спор с мъдреците като помощник при жертвоприношенията. Тогава бе почувствал в сърцето си: „Пред теб се е ширнал път, за който си призван, боговете те очакват.“ После си спомни за младостта, когато все по-високо отлитащата цел на всичките му размишления го бе изтръгнала и отдалечила от тълпата на онези, които хранеха същите стремежи, когато се бореше сред болки за смисъла на Брахман, когато всяко достигнато познание само разгаряше нова жажда за него и посред жаждата, посред болката бе чувствал все едно и също: „Не спирай! Не спирай! Ти си призван!“ Дочувал бе този глас, когато трябваше да напусне родината си, защото бе избрал живота на саманите, дочувал го бе и тогава, когато бе оставил саманите, за да иде при онзи съвършен човек, и тогава, когато бе напуснал и него, за да се отправи в неизвестността. Колко отдавна не бе чувал този глас, колко отдавна не бе достигал някаква висота, колко равен и пуст се бе точил пътят му, дълги години, без някаква висока цел, без жажда, без възвишеност, доволен от дребните наслади и все пак незадоволен. Без сам да съзнава, през всичките тези години той се бе терзал и не бе преставал да се стреми към това, да стане човек като всички останали, като тези деца, макар че животът му преминаваше много по-жалък и нещастен от техния, защото целите им се отличаваха от неговите, както и грижите им, целият този свят от хора като Камасвами за него не бе означавал нещо повече от игра, от танц, който съзерцаваш отстрани, от комедия. Единствено Камала му бе скъпа, единствено тя имаше някаква стойност за него — но дали все още беше така? Имаше ли все още нужда от нея, или пък тя от него? Не играеха ли игра без край? Струваше ли си да се живее за това! Не, не си струваше! Тази игра се наричаше самсара, игра за деца, игра, която можеше да се играе навярно веднъж, два пъти, десет пъти — ала все отново и отново?

Разбра тогава Сидхарта, че играта бе свършила, че вече не би могъл да я играе. Тръпка премина по снагата му, той почувства, че вътре в него нещо бе умряло.

През целия този ден той остана под дървото и не преставаше да мисли за баща си, за Говинда, за Гаутама. Нима трябваше да ги напусне, за да стане като Камасвами? Настъпи нощ, а той все още беше под дървото. Когато вдигна очи към звездите, си помисли: „Седя си тук под моето мангово дърво, в моята градина.“ Поусмихна се — необходимо ли беше, редно ли беше, не беше ли някаква безразсъдна игра той да притежава мангово дърво, да притежава градина?

Сложи край и на това, то също умря в него. Стана, сбогува се с манговото дърво; сбогува се с градината. Тъй като през целия ден не бе ял, мъчеше го остър глад и той си спомни за своята градска къща, за своята стая, за своето легло, за масата, отрупана с ястия. Усмихна се уморено, потръпна и се сбогува с тези неща.

В същия час на нощта Сидхарта напусна градината си, напусна града и вече никога не се върна. Дълго го търси Камасвами, който мислеше, че са го отвлекли разбойници. Камала не го потърси. Тя не се изненада, когато узна, че Сидхарта е изчезнал. Нима не беше очаквала това винаги? Нима той не беше самана, бездомник, отшелник? Най-силно го бе почувствала при последната им среща и сред болката от загубата тя все пак се радваше, че този последен път така силно го бе привлякла до себе си и още веднъж се бе усещала изцяло завладяна и проникната от него.

Когато до нея стигна първата вест за изчезването на Сидхарта, тя пристъпи към прозореца, до който държеше в златен кафез една рядка пойна птичка. Отвори вратичката на кафеза, извади оттам птичката и я пусна да литне. Дълго гледа подир нея, подир отлитащата птичка. От този ден насетне престана да приема гости и домът й непрекъснато бе заключен. След време обаче разбра, че от последната си среща със Сидхарта е бременна.

Х. Хесе – "Сидхарта"


https://chitanka.info/text/5476-sidharta/7#textstart

но извън обществото и историческото време. Абстракция.
Тия индуси.

Самана на древноиндийски било "песен".
Разбира се, че няма никаква връзка с шаманството туй, как така и откадя-накадя ще има?
Шаман била дума от езика на малък сибирски народ.... пък саман - ехее!!!! - ИНДОЕВРОПЕЙСКА!
От 5 звука съвпадат 4, петият - почти.
Ти какво мислиш за това?

Самсар (турско) – животно белка.
Няма мъдрост и истина извън Времето, Пространството и Обществото.

Край реката
Сидхарта крачеше из гората, вече далеч от града, и не знаеше нищо друго, освен че вече не може да се върне обратно, че животът, който бе водил вече толкова години, е свършил, е отминал, е изяден и изсмукан до отвращение. Мъртва бе пойната птичка, която му се бе присънила. Дълбоко се бе оплел в тази самсара, бе всмукал от всички страни отвращение и смърт така, както може да всмуква някой сюнгер, докато най-сетне целият се напои. Беше се изпълнил до пресита, изпълнил се бе от низост, от смърт и на света нямаше вече нищо, което да го примами, което да го зарадва, което да го утеши.

Изгаряше от копнеж да не научава за себе си нищо повече, да намери покой, да бъде мъртъв. Ах, защо не изтрещеше някоя мълния, която да го убие! Защо не изскочеше някой тигър, който да го разкъса! Защо нямаше вино, отрова, която да му донесе упоение, забрава и сън, от който никога вече да не се събуди. Съществуваше ли на света още някаква мръсотия, с която да не беше се омърсявал, някакъв грях, някакво безумство, които да не бе извършвал, някакво душевно опустошение, чийто товар да не бе понасял? Беше ли все още възможно да живее? Беше ли възможно отново и отново да поема дъх, да издишва, да усеща глад, отново да яде, отново да спи, отново да лежи до някоя жена? Нима за него този кръговрат не бе изчерпан и приключен?

Сидхарта излезе на голямата река сред гората, същата река, през която някога като младеж, напуснал града на Гаутама, го бе превозил един лодкар. Спря пред тази река, несмело застана на брега й. Умората и гладът го бяха изтощили, пък и защо ли трябваше да върви по-нататък, накъде, към каква цел? Не, вече нямаше цели, вече нямаше нищо друго освен дълбокия, мъчителен копнеж да отърси от себе си цялото това безредно съновидение, да избълва от себе си това блудкаво вино, да сложи край на този жалък и позорен живот.

Над брега на реката бе надвиснало едно кокосово дърво и Сидхарта облегна рамо на него, обви с ръка ствола му и се загледа надолу към зелената вода, която неспирно се носеше под нозете му. Гледаше надолу и почувства как всецяло го е завладяло желанието да се пусне от дървото и да потъне в тази вода. Страховита пустота струеше от водата към него и напълно съответстваше на ужасната пустота в душата му. Да, това бе краят. За него вече не съществуваше нищо друго освен желанието да се изличи, да разбие на парчета грозната постройка на живота си, да ги запокити в нозете на подигравателно усмихващите се богове. Ето голямата цел, към която се бе стремил: смъртта, разбиването на формата, която ненавиждаше! Нека стане храна на рибите това псе Сидхарта, този безумец, това покварено и мързеливо тяло, тази сънена и преуморена душа! Нека стане храна на рибите и крокодилите, нека демоните го разкъсат на парчета!

Гледаше водата с разкривено лице, видя как то се отразява в нея и го заплю. Обхванат от дълбока умора, той пусна ръката си от ствола на дървото и се пообърна малко, за да падне отвесно, за да потъне най-после. Затворил очи, той се отпускаше в смъртта.

И тогава от някакви затънтени кътчета на душата му, от миналото на изнурителния му живот се роди някакъв звук. Беше само дума, сричка, която той без каквато и да било мисъл изговори едва чуто с пресекващ глас, прастарата дума, с която започваха и завършваха всички брамински молитви, свещената дума ОМ, която означава „съвършенство“ или „пълнота“. И в мига, в който звукът ОМ докосна слуха на Сидхарта, неговият потънал в дрямка дух внезапно се пробуди и разбра какво безразсъдство върши.

Страх обзе Сидхарта. Такова, значи, бе неговото положение, дотолкова, значи, бе загубен, дотолкова бе заблуден и изоставен от всякакво познание, че бе могъл да потърси смъртта, че това желание, това детинско желание бе могло да възникне в него: да намери покой, като изличи тялото си! Което в последно време не бе успяла да извърши цялата мъка, цялото отрезвяване, цялото отчаяние, бе сторил този миг, в който ОМ проникна в съзнанието му: да познае себе си сред своите мъки и блуждения.

„ОМ — тихо повтаряше той. — ОМ!“ И отново знаеше онова, което бе забравил: Брахман, ненакърнимостта на живота, божественото.

Ала това бе само миг, само проблясък. Сидхарта се свлече до дънера на кокосовото дърво, просна се изтощен и, като изричаше едва чуто ОМ, положи глава върху корените на дървото и се унесе в дълбок сън.

Спа дълбоко и без сънища, както отдавна не бе му се случвало. Когато след няколко часа се събуди, струваше му се, че са минали десет години, чуваше тихия плисък на водата, не знаеше къде се намира и кой го е довел тук, отвори очи, видя смаян дърветата и небосвода над главата си и едва тогава си спомни кой е и как се бе озовал тук. Но за това му беше нужно доста време, а миналото се яви пред него като забулено с воал, безкрайно далечно, безкрайно непостижимо, безкрайно безразлично. Знаеше само, че бе напуснал предишния си живот (в първия миг на спомнянето му този предишен живот му се струваше нещо много далечно, нещо почти забравено, сякаш неговото Аз се раждаше сега за втори път), че изпълнен от отвращение и низост, беше искал да захвърли дори живота си, но че се бе опомнил край една река, под едно кокосово дърво, със свещената дума ОМ на уста, а сетне бе заспал и сега, пробуден, гледа света като нов човек. Тихо изрече думата ОМ, с която бе заспал, и му се струваше, че целият негов дълъг сън не е бил нищо друго освен продължително, вглъбено изричане на ОМ, мислене на ОМ, потапяне и пълно разтваряне в ОМ, в Безименното, в Съвършеното.

— А сега, Сидхарта, какъв си сега?

— Не знам; знам го толкова, колкото и ти. На път съм. Бях богат, но вече не съм; а какво ще бъде утре, не знам.

— Загубил си богатството си?

— Загубих го или пък то мен. То изчезна. Бързо се движи колелото на събитията, Говинда. Къде е онзи брамин на име Сидхарта? Къде е онзи самана на име Сидхарта? Къде е онзи богаташ на име Сидхарта? Ти знаеш, Говинда, тленното бързо се променя.

Говинда дълго гледа приятеля си от младини, а в очите му се четеше съмнение. После го поздрави така, както се поздравяват благородници, и пое своя път.

Сидхарта гледаше след него с усмихнато лице, той още обичаше своя верен, плах другар. И как можеше да не обича някого или нещо в този миг, в този вълшебен час, след прекрасния си сън, проникнат от ОМ! Тъкмо в това се състоеше магията, която го бе завладяла по време на съня му и чрез ОМ — той обичаше всичко, бе преизпълнен с радостна обич към всичко, което виждаше. И сега му се струваше, че тъкмо в това се е състояла и някогашната му болест — че не можеше да обича нищо и никого.

Сидхарта гледаше с усмихнато лице след отдалечаващия се монах. Сънят му бе дал много сили, ала го мъчеше остър глад, защото вече два дни не бе ял нищо, а отдавна бе минало времето, когато можеше да издържа на гладуване. Припомни си онова време с тъга, но и с насмешка. Сети се как тогава се бе перчил пред Камала с три неща, с три благородни и недостижими умения, които владееше: постене — чакане — мислене. В това се състоеше тогава имотът, силата, могъществото му, здравата му опора — в усърдните, усилни години на своята младост той бе овладял само тези три умения, нищо повече. А ето че сега се бе лишил от тях, нито едно от тях вече не беше негово — нито постенето, нито чакането, нито мисленето. Беше се лишил от тях заради най-жалките и тленни неща — сладострастие, охолство, богатство! Наистина странни неща се бяха случили с него. Сега сякаш действително бе заприличал на хората деца.

„Хубаво е — мислеше си той — човек сам да изпита всичко, което трябва да знае. Че светските наслади и богатството не са хубави неща, го знаех още от дете. Знаех го отдавна, изживях го обаче едва сега. И ето че го знам, знам го не само с мислите си, но и с очите си, със сърцето си, със стомаха си. Честит съм, че го знам!“

Дълго размишлява той върху своето преобразяваме, заслушан в птичката, която пееше от радост. Не беше ли умряла тази птичка в него, не беше ли почувствал смъртта й? Не, в него бе умряло нещо друго, нещо, което отдавна бе жадувало смъртта. Не беше ли то същото, което бе искал да умъртви някога, през жарките години на покаяние? Не беше ли неговото Аз, неговото малко, плахо и горделиво Аз, с което толкова години се беше борил, което непрестанно бе побеждавало, което отново изникваше след всяко умъртвяване, запрещаваше радостта, изпитваше ужас? Не беше ли тъкмо то, което днес най-сетне бе намерило смъртта си, тук, в гората, край тази красива река? Не се ли чувстваше той именно поради тази смърт дете, изпълнено с упование, без никакъв страх, преливащо от радост?

Сега на Сидхарта лека-полека се проясняваше защо като брамин, като покаяник напразно се бе борил с това Аз. Бяха му пречили прекомерното знание, прекалено многото свещени стихове, прекалено многото жертвени правила, прекалено многото самоизтезания, прекалено многото дела и стремежи! Изпълвало го беше високомерие, винаги се бе смятал за най-умния, за най-усърдния, винаги бе изпреварвал останалите с една крачка, винаги бе знаещ и одухотворен, жрец или мъдрец. В това жречество, в това високомерие, в тази одухотвореност се бе спотаило неговото Аз, здраво се бе загнездило там и там растеше, докато той си мислеше, че ще го умъртви с постене и покаяние. Сега осъзна това, видя, че тайнственият глас бе имал право, че никакъв учител не би могъл да му покаже пътя към избавлението. Ето защо се бе наложило да тръгне по света, да чезне сред наслада и могъщество, сред жени и пари, наложило се бе да стане търговец, зароиграч, пияница и ненаситник, докато жрецът и самана в него загинат. Ето защо се бе наложило да понася онези ужасни години, да понася отвращението, празнотата, безсмислието на един пуст и загубен живот чак до края, до горчивото отчаяние, когато и сластолюбецът Сидхарта, ненаситникът Сидхарта можеше да умре. Той беше умрял, един нов Сидхарта се бе пробудил от дрямката. Той също щеше да остарее, също щеше да умре един ден, защото Сидхарта бе тленен, тленно бе всяко създание. Днес обаче този Сидхарта бе млад, още дете, и бе преизпълнен с радост.

Такива мисли се въртяха в главата му, той се вслушваше усмихнат в звуците на стомаха си, дочу с благодарност как жужи една пчела. Спря ведър поглед на течащата река — никога досега водата не го бе изпълвала до такава степен с ограда, никога досега не беше съзнавал, че гласът и образът на носещата се вода могат да бъдат така силни и красиви. Струваше му се, че реката има да му казва нещо важно, нещо, което той още не знае, което тепърва го очаква. В тази река Сидхарта бе поискал да се удави, в нея се бе удавил старият, уморен, отчаян Сидхарта. Новият Сидхарта обаче изпитваше дълбока любов към тази течаща вода и безмълвно реши да не я напуска скоро.

Ако искаш, мога да ти кажа :).
Мога да ти кажа и откъде е дошло значението й.

Мисля, че между "самана" и "шаман" няма връзка... :)
Думата „шаман“ е взета от езика на сибирските евенки (нарачани в миналото тунгуси), които говорят език, принадлежащ към тунгусо-манчжурското езиково семейство. В различните евенкски диалекти тя звучи като саман, шаман или хаман...