Moridin

Като че ли именно това трябва да бъде един фантастичен филм, не сме ли съгласни?

Основното е фокусираната идея. Новото, концептуално различното нещо, което да ни изкара от релсите на реалността, в момента, в който го разберем и усетим. И историята, която да води уверено, но недостатъчно очевидно към този момент. Първи контакт се справя идеално и с двете, стъпвайки върху раменете на великанския разказ на Тед Чан. Режисьорът Дени Вилньов успява по някакъв почти мистичен начин да улови истинската сила на кратката форма и да я пренесе също толкова ударно и стегнато на екран. Постижение, с което малцина могат да се похвалят.

После е висококачествената визуалност. Моментът, в който Луиз на Ейми Адамс за първи път вижда хептаподите на живо, е буквално катедрален по своето величие. Приглушени декори, фокус, изяществото на тяхната мастилена азбука, близките кадри в лицата, кинематографията в спомените, всичко в лентата говори точно обратното на безогледно компютъризираните блокбъстъри на нашето време. И го говори със стил. А това е важно, защото издига изцяло фантастичното съдържимо на сюжета над плоскостта на заплашващите иначе да се самопостроят моментално в съзнанието на зрителя предразсъдъци за природата на филма.

Най-подир е нърдщината. Лингвистично-физичната серия от оргазми, които Първи контакт осигурява на душата, е откровено ненадмината, макар и заимствана от оригинала. Но една истинска фантастика има нужда от щипка точно такава подправка, уважение към феновете и уважение към традицията на жанра.

Тези три елемента стигат, за да позволят на Вилньов да заеме челните места във всяка десетилетна класация. Разбира се, че филмът има своите слабости, не на последно място абсурдната американизирана военна реалия и на моменти безобразни диалози. Но което е доста по-важно, през силно емоционализиран, камерен, личен разказ, Първи контакт успява да ни накара да преживеем тази фантастична история не само в главите, а в сърцата си. Това, струва ми се, е сред основните задачи на кино адаптациите, и тук тя е изпълнена блестящо.

Първи контакт е първото потапяне във фантастиката за Дени Вилньов, ала по прекрасния резултат няма никакви следи, които да подсказват липсата му на опит. Режисьорът не само внимателно подбира страхотен разказ, чиято история да разкаже, но и незабележимо добавя своя почерк към него, подобрявайки адаптацията и превръщайки я в един от най-добрите фантастични филми.

Дори да не се отличава с най-високите призове в света на филмовите награди, звукът, кинематографията и нестандартното развитие на филма печелят сърцата на критици и публика. Необичайното повествование, заимствано от Story of Your Life на Тед Чан, разказва за влиянието на езика върху съзнанието и комуникацията. Научна фантастика, която изключително силно набляга върху научното, а фантастиката е там колкото да даде ход на действието и инструмент в ръцете на главната героиня. Определено не е филм, който може да се сравнява с повечето научни фантастики, бивайки беден на експлозии, битки с лазери срещу войнствени извънземни, преследвания с и в летящи кораби, заплахи за цели планети и въобще всичко, на което сме привикнали в последните години с развитието на CGI. Много по-близък е до драмата на Робърт Земекис – Контакт – като и двата филма наблягат на междучовешките отношения, поглед върху характерите на героите и напрежение, засилено от вътрешни дрязги, а не от външни заплахи.

Първи контакт още с първото си гледане печели симпатиите на зрителите с неочакваното смесване на времевите линии и подклажда интереса за второ гледане, което ще осигури възможността да се навържат всички сцени в една цялостна история. Не затихва удоволствието и при последващи гледания, защото Вилньов е включил тънки, но интригуващи детайли, над които зрителят да се замисли и почуди, дълго след като е разкрил структурата на повествованието.

Оставяйки историята да говори сама за себе си, филмът е изпълнен с великолепни кинематографични сцени, които акцентират върху нищожността на човешката раса пред майката природа и пред новодошлите извънземни. И все пак остава впечатлението че хората, макар и незначителна част от вселената, все пак са значими и оставят своя отпечатък. Това е и посланието на „подаръка“, който получаваме от пришълците и личният принос към историята на Дени – хептаподите идват при нас заради потенциала ни и възможността да се отблагодарим за помощта в бъдеще. Една красива идея, която извисява човешкия род и както Стар Трек в едно отдавнашно минало е давал надежда за развитието на човешкия род, така и Първи контакт съхранява идеята за доброто, за борбеното и за несломимостта на хората в битката за едно по-добро бъдеще.

Откак се помня, възприятията ми за това какво е филмова фантастика и какво е литературна фантастика, винаги са били различни. Първият ми съзнателен игрален филм беше Star Wars: Епизод IV, а първата книга „за възрастни“ – Аз, Роботът на Айзък Азимов. Разликата между двете е очевидна и по доста силен начин символизира разделение, което до ден-днешен е в сила: фантастичните филми са ярки, тласкани от екшън, бомбастични дори когато фокусират върху нечий вътрешен свят. Фантастичните книги са… всякакви, но често нямат и една екшън сцена, а ако имат, то тя е сложена за разнообразие, колкото да я има.

Първи контакт е може би най-яркият образец на ново движение във филмовата фантастика, тласкано от творци като Дени Вилньов и Алекс Гарланд (Ex Machina: Бог от машината, Анихилация), което се опитва да прекрачи през тази граница, и ако съдим по досегашните примери – се справя страхотно със задачата. История, изцяло подчинена на вътрешния свят на главната си героиня, където фантастичното се случва едновременно извън нея, но и като символ на катаклизма, през който минава. Повествование, чийто заряд е вплетен в наративната структура, а „изненадващият обрат“ се крие в почти всяка сцена, очевиден, ако човек знае истината.

Разбира се, Първи контакт е и визуално и звуково пиршество, защото добрият филм – и особено добрата фантастика – трябва да има тези качества. Усещането за студенина и отчуждение е интензивно, но същевременно се преплита с нуждата на главната героиня да бъде сама, встрани от опитите на хората около нея да комуникират. Резултатът е атмосфера, която е много повече интимна, отколкото нагнетена или плашеща, което по изключително деликатен начин превръща чудовищните на пръв поглед извънземни в нещо много по-близко и лесно разпознаваемо от някои от човешките същества в историята.

Филмът е абсолютен триумф за жанра, и го постига с точно 1,5 екшън сцени, което не му пречи да поддържа напрежение и интерес от начало до край. А като приятен бонус, е и една от най-силните психологически драми за последното десетилетие, демонстрирайки способността на филмовия фантастичен жанр да бъде нещо повече от дистопии, енергийни оръжия и експлозии.

https://www.shadowdance.info/magazine/articles/top-10-sff-movies-2010s/10/