.
.
.
/.../
Първа част
/.../

1. За ползата от етнографията и за трудностите, които трябва да бъдат преодолени

Етносите са различни

Когато някой народ[1] дълго и спокойно живее в своята родина, на неговите представители им се струва, че техният начин на живот, маниерите им, поведението им, техните вкусове, възгледи и социални взаимоотношения, т.е. всичко това, което днес се нарича „стереотип на поведение“, са единствено възможните и правилните. И ако някъде по света има някакви отклонения от този стереотип, то те са плод на „необразованост“, под която всъщност се разбира, че „те“ не приличат на нас. Помня, че когато бях дете и се увличах по Майн Рид, една културна дама ми каза: „Негрите са също такива мъже като нашите, само че черни.“ На нея не можеше да й мине през ума, че меланезийската магьосница от бреговете на Малаита би могла да каже със същото основание: „Англичаните са същите такива ловци на глави като нашите, само че бели.“ Простодушните разсъждения понякога изглеждат вътрешно логични, макар и да се основават на загърбването на действителността. Но те тутакси стават на пух и прах при досега с нея.

За средновековната наука в Западна Европа етнографията не била актуална. Общуването на европейците с другите култури се ограничавало до басейна на Средиземно море, по бреговете на който живеели потомците на поданиците на Римската империя, част от които приели исляма. Това, естествено, ги разделяло от „франките“ и „латинците“, т.е. от французите и италианците, но наличието на общи корени на културата правело тази разлика не чак толкова голяма, че изобщо да не се разбират взаимно. Но в епохата на Великите географски открития положението коренно се изменило. И дори, ако е било възможно, негрите, папуасите и северноамериканските индианци да бъдат наричани „диваци“, то това не можело да се каже нито за китайците, нито за индусите, нито за ацтеките и инките. Трябвало да бъде намерено друго обяснение.

През XVI в. европейските пътешественици, които открили за себе си далечните страни, неволно започнали да дирят в тях аналогии с привичните им форми на живот. Испанските конкистадори започнали да дават титлата „дон“ на покръстените вождове — касиците, като ги смятали за индиански дворяни. Върховните вождове на негърските племена пък взели да наричат „крале“. На тунгуските шамани гледали като на свещеници, макар те да били просто лечители, които виждали причините за болестите във влиянието на „злите духове“, които между другото се смятали за толкова материални, колкото зверовете или членовете на другите племена. Взаимното неразбиране се задълбочавало от увереността, че няма какво да се разбира, и тогава възниквали сблъсъци, които водели до убийствата на европейци, оскърбили чувствата на аборигените, в отговор на което англичаните и французите провеждали жестоки наказателни експедиции. Цивилизованият австралийски абориген Уайпълданя (известен още като Филип Робъртс) описва трагедии, които изглеждат още по-страшни, защото възниквали без видими причини. Така аборигените убили един бял, който запалил цигара, защото го сметнали за дух, който има огън в тялото си. Друг пронизали с копие заради това, че извадил от джоба си часовник и погледнал към слънцето. Аборигените решили, че той носи слънцето в джоба си. А след подобни недоразумения следвали наказателни акции, които водели до изтребването на цели племена. Австралийските аборигени и папуасите от Нова Гвинея нещастно се сблъсквали не само с белите, но и с малайците, като трагедиите особено се усложнявали от пренасянето на инфекции. [139, с. 142-145]

На 30 октомври 1968 г. на брега на река Манауш, приток на Амазонка, индианците атроари убили мисионера Каляри и осем негови спътници заради изключителната им нетактичност от тяхна гледна точка. Отецът възвестил пристигането си на територията на атроарите с изстрели във въздуха, което по техните обичаи било неприлично; влязъл в колибата на вожда, въпреки протеста на стопанина; дърпал ухото на някакво дете; забранил да вземат тенджерата с тяхната супа. От целия отряд оцелял само горският, който познавал обичаите на индианците и напуснал Каляри, защото отецът не се вслушал в съветите му и забравил, че хората по бреговете на река По не приличат на тези, които живеят по бреговете на Амазонка. [205]

Минало доста време, докато най-после бил поставен въпросът: а не е ли по-добре да се приспособим към аборигените, отколкото да ги избиваме? Но се оказало, че в такъв случай трябва да признаем, че народите от другите култури се различават от европейците не само по езика и вярата си, но и по целия „стереотип на поведение“, който имало смисъл да се изучи, за да се избягват излишните спорове. Така възникнала етнографията — науката за различията между народите.

Колониализмът си отива под ударите на националноосвободителните движения, но остават и се разширяват междуетническите контакти. Следователно необходимостта да се разбираме помежду си става все по-насъщна както в глобалните мащаби на световната политика, така и в микроскопичните мащаби на личните взаимоотношения, когато се срещаме със симпатични хора, които не приличат на нас. И тогава възниква нов теоретичен въпрос (въпреки практическото му значение): а защо ние, хората, толкова не си приличаме, та се налага да се „приспособяваме“ един към друг, да изучаваме чуждите маниери и обичаи, да търсим приемливи пътища за общуване вместо тези, които ни се струват естествени и които са напълно достатъчни за общуване вътре в нашия етнос и са приемливи при контактите ни със съседите? В някои случаи етническите различия могат да се обяснят с разнообразието на географските условия, но те се наблюдават и там, където и климатът, и ландшафтът доста си приличат. Очевидно, без историята няма да минем.

Наистина различните народи са възниквали в различни епохи и са имали различни исторически съдби, които са оставяли толкова незаличими следи, колкото личните биографии, които оформят характера на отделните хора. Естествено, географската среда влияе на етносите чрез всекидневното общуване на човека с природата хранителка, но това не е всичко. Традициите, наследени от предците, играят своята роля, обичайната вражда или приятелството със съседите (етническото обкръжение) също играят своята роля, културните въздействия и религията имат своето значение, но освен всичко това има закон за развитието, който се отнася към етносите както към всяко друго природно явление. Неговото проявление в многообразните процеси на възникване и изчезване на народите ние наричаме етногенезис. Без да отчитаме особеностите на тази форма на движение на материята не бихме могли да намерим ключа към разгадаването на етнопсихологията нито в практически, нито в теоретичен план. Необходимо е да направим и едното, и другото, но по избрания от нас път възникват неочаквани трудности.
/.../
Лев Гумильов – 

Етногенезисът и биосферата на Земята 

https://chitanka.info/text/20637-etnogenezisyt-i-biosferata-na-zemjata/7#textstart

Може би остава да се добави и СЛУЧАЙНОСТТА, която е неизбежен спътник на закономерностите в битието.
А битието налага да се решават задачи не само с отговор "да или не", не само с отговор КОЛИЧЕСТВЕН и достъпен, но и задачи които допускат множество решения, и даже БЕЗКРАЙНО множество. И тия решения ОТДАЛЕЧАВАТ етносите един от друг, което поражда неразбиране и враждебност, породили необходимостта от ГРАНИЦИ между обиталищата, граници спестяващи ред недоразумения, конфликти и убийства...

Допускам че биосферата, климата и въобще географският фактор врияят върху характера на населението.

"Случайността" е доста относително и трудно за определяне понятие... По принцип не вярвам в случайността... Мисля, че всичко, което се случва, е неизбежно, предопределено... Или, както се казва, "така е било писано" /да се случи/...

Истината е сложно взаимодействие между тях.