Между източната граница на мюсюлманския свят и северозападните покрайнини на Средната империя, която ние наричаме Китай, има една страна без определено име. Този факт изглежда още по-странен, защото географските граници на тази страна са отчетливо обозначени, нейният физически климат е оригинален и неповторим, населението й е многобройно и отдавна причастно към културата. Тази страна е била прекрасно известна и на китайските, и на гръцките, и на арабските географи; посещавали я руски и западноевропейски пътешественици; там многократно били провеждани археологически разкопки… и всички я наричали някак описателно, а местните хора така и не й дали име. Затова просто ще разкажем къде се намира тази страна.

На изток от Памир се проточват два планински хребета: Кунлун, на юг от който е разположен Тибет, и Тиеншан. Между тези два хребета се намира пясъчната пустиня Такламакан, прорязана от река Тарим с нейните многобройни притоци. Тази река няма нито извори, нито устие. За нейно начало се приема „Арал“[20], т.е. „островът“ между ръкавите на три реки: Яркенд, Аксу и Хотан. Краят й понякога се губи в пясъците, понякога достига до езерото Карабуранкьол, а понякога се влива в Лобнор — езерото, което постоянно сменя мястото си. [151, с. 185-190] В тази странна страна реките и езерата скитат, а хората са се приютили в планинските подножия. От планините се спускат сладководни ручеи, но тутакси изчезват под камарите на сипеите, за да излязат на повърхността далеч от хребетите. Там са разположени оазисите, а после реките отново се губят, този път под пясъците. В тази свръхаридна страна се намира най-дълбоката падина, дъното на която е на 154 м. под морското равнище. И тук, в тази падина има древен културен център — Турфанският оазис. Как местните хора са се занимавали с наука и изкуство по време на летните жеги, достигащи до плюс 48° C, и в мразовитите зими, когато температурата падала до минус 37° C, при невероятно сухия есенен въздух и силните пролетни ветрове? А те се занимавали, при това с доста голям успех.

Древното население на тази страна нямало собствено име за себе си. Днес е прието да наричаме тези хора тохари, но това не е етноним, а тибетският прякор „tha gar“, което означава „бяла глава“, блондин. Жителите на различните оазиси говорели на различни езици от индоевропейската група, сред които бил даже и западноарийският, който не прилича на никой от езиците, известни в Европа. В югозападната част на страната, в подножието на Кунлун чергарували тибетски племена, които били в тесен контакт с обитателите на Хотан и Яркенд, но не се смесвали с тях. [63, с. 55-57]

В първите векове след Христа от запад в тази страна проникнали саките, които се заселили южно от Кашгар до Хотан, а от изток — китайски емигранти, които бягали от ужасите на гражданските войни в собствената си страна. Китайците си направили колония в Турфанския оазис — Гаочан. Тя просъществувала до IX в. и после изчезнала безследно.

Както се вижда, да си изберем име за тази страна по етноним е невъзможно, а това било културно население, създало стопанство, което трябва да смятаме за най-доброто в древността.

Природата на оазисите в Централна Азия отдавна била докарана до хармония с потребностите на човека. Турфанците възприели иранската система от канали за подземно водоснабдяване — каризите, благодарение на която напояваната площ изхранвала многобройно население. Реколтата събирали два пъти в годината. Турфанското грозде с право можело да се смята за най-хубавото в света; дини, пъпеши, праскови се берели от пролетта до късната есен; посевите от дълговлакнест памук били защитени от ветровете с пояси от пирамидални тополи и черници. А оазисът бил сред каменна пустиня, осеяна с отломки от натрошени скали, чакъл и големи обли камъни, където не можело да вирее никое дърво или храст.[21] Така той бил надеждно защитен от набезите на големи армии. Много трудно било войска да се прехвърля пеша през пустинята, защото тя трябвало да носи със себе си освен храна и вода, което твърде много увеличавало обоза. А набезите на леката конница на номадите не били страшни заради крепостните стени.

Вторият голям център в тази страна — Карашар бил в планините край сладководното езеро Баграшкьол. В този град „земите са тучни… изобилства с риба… Добре е укрепен от самата природа и леко се защищава“. [29, с. 558] От Баграшкьол изтича река Кончедаря, която захранва Лобнор. Като се движите по нейния бряг, без да страдате от жажда, можете да стигнете до пълноводната река Тарим, обрасла с тополи, ракитовици (божи дървета), ракитници (облепихи) и висока тръстика, скриваща стадата от благородни елени и глигани. [152]

В древността постоянно живеещите в тази страна изповядвали будизма от направлението хинаяна („малката колесница“, т.е. учението на Буда в най-ортодоксалния му вид, без каквито и да е примеси), което не може да бъде наречено религия. Поклонниците на хинаяна отричат съществуването на бога, като на неговото място поставят нравствения закон на кармата (съвкупността от постъпките и техните последствия, намеренията и стремежите, които предопределят съдбата на всяко живо същество в следващите му прераждания). Буда е човек, достигнал съвършенство, който се явява пример за всеки друг човек, желаещ да се освободи от страданията и преражданията по пътя на постигане на нирвана — състоянието на абсолютен покой. Да достигне нирвана може само целеустременият човек — архат (съвършеният, светецът), който не зависи нито от божественото милосърдие, нито от чуждата помощ. „Бъди пътеводна светлина на самия себе си“ — казват поклонниците на хинаяна.

От само себе си се разбира, че малцина могат „да поемат по пътя на съвършенството“. А останалите какво да правят? Те просто се занимавали с всекидневните си дела, уважавали архатите, в свободното си време слушали поученията и се надявали, че в някое от следващите си прераждания самите те ще бъдат достойни да достигнат съвършенството. Но вече видяхме в други примери колко малко влияе догматизмът на етническия стереотип на поведение. Архатите, търговците, воините и земеделските стопани в Турфан, Карашар и Кучи представлявали единна система, за която будизмът бил само оттенък. Но оттенъкът на предмета понякога играе съществена роля. Хинаянската община доживяла до XV в., а махаяна („голямата колесница“) — неясното, разнолико и сложно учение на Буда — очевидно неслучайно отстъпило мястото си в Яркенд и Хотан на исляма още в XI в.

Пристигналите в Турфан чергарстващи уйгури изповядвали манихейството [за подробности вж. 73, с. 381-386], но явно също толкова формално, колкото турфанците изповядвали будизма. Като самостоятелно изповедание манихейството изчезнало още в XII в., но манихейските идеи влезли в някои будистки философски направления и в несторианството[22], което в XI в. извървяло своя победен марш в Централна Азия. В тези векове жителите на Турфан, Карашар и Кучи започнали да наричат себе си уйгури.

Несторианите в Уйгурия заживели задружно с будистите, въпреки присъщата им нетърпимост. Очевидно, християнството било по-желано за хората с религиозна нагласа, които били доста далеч от атеистичните абстракции на поклонниците на хинаяна. Християни ставали също търговците, защото учението на Буда забранявало на „поелите по пътя“ да се докосват до злато, сребро и жени. Затова религиозните хора, които вземали активно участие в стопанския живот, били принудени да търсят такова вероизповедание, което не би им попречило да живеят и да работят. Следователно, можем да направим извода, че и за двете идеологически системи се намерили подходящи екологични ниши.

Богатството на тази страна се основавало преди всичко на изгодното географско местоположение — през нея минавали два пътя на керваните: единият — северно, а другият — южно от Тиеншан. По тези пътища китайската коприна заминавала за Прованс, а луксозните изделия от Франция и Византия пристигали в Китай. В оазисите керванджиите си почивали от тежките преходи през пустинята и охранвали своите камили и коне. Съвсем естествено сред местните жени взела да става доста популярна „най-древната професия“, а мъжете разрешавали на жените да заработват по този начин, защото прибирали част от приходите в своя джоб. И уйгурките толкова свикнали с тази работа, че когато благодарение на съюза с монголите Уйгурия приказно забогатяла, нейните жители помолили монголския хан Угедей да не забранява на жените им да развличат пътешествениците. [122, с. 81-82] Този обичай или, както е по-правилно да кажем, този елемент от етническия стереотип на поведение се оказал по-устойчив, отколкото езика, религията, политическото устройство и начина, по който тези хора наричали себе си.

Стереотипът на поведение се формира като адаптивен признак, т.е. като начин на приспособяване на етноса към географската среда. Имената тук се сменяли по-често, отколкото етносите, които ги носели, като при това смяната на етнонимите се обяснявала с политическата конюнктура.

Богатото и многобройно население на тези плодородни оазиси можело лесно да изхранва войнствените номади, още повече че в началото уйгурите, а после и монголите поемали защитата на своите поданици от външните врагове. За триста години уйгурите се претопили в местното население, но го заставили да замени тохарския език с тюркския. Впрочем това не им коствало никакви усилия, защото в XI в. на различните наречия на тюркския език разговаряли всички народи от лазурните води на Мраморно море и планинските склонове на Карпатите до джунглите на Бенгалия и Великата китайска стена. Толкова широкото разпространение на тюркския език го правело много удобен за търговските операции в оазисите, а жителите и от двете половини на Средна Азия много обичали да търгуват. Затова замяната на родния, но малко употребяван език, с разбираемия от всички търговци минала без сътресения не само в североизточната част на басейна на река Тарим, но и в югозападната, където ролята на уйгурите поели тюркските племена ягма и карлуки. Обаче разликата между тях и уйгурите била огромна. Уйгурите не засегнали нито бита, нито религията, нито културата на своите поданици, докато карлуките, които приели исляма в 960 г., преобразили оазисите Кашгар, Яркенд и Хотан по подобие на Самарканд и Бухара.

По този начин монолитната в географско отношение област се оказала разделена на два етнокултурни региона, които съвсем не били дружелюбни един към друг. Но силите били равни, а разстоянията между оазисите — огромни и трудно преодолими. Затова положението се стабилизирало за дълго време. Именно това положение обяснява защо страната останала без единно собствено име. В древността китайците я наричали Си Юй, т.е. „Западния край“, и смятали, че тя свършва при „Луковите планини“ — Памиро-Алай[23].

Древните гърци наричали тази страна „Серика“, а скъпоценната стока, идваща оттам — „серикон“[24] (коприна). Не се наемам да обяснявам етимологията на тази дума. В по-ново време също се употребявали условни имена: Кашгария, Източен Туркестан или Шиндзян, т.е. буквално „Новата граница“, установена от манджурите в XVIII в. В наше време всички тези имена не вършат никаква работа. Това, което за древните китайци било „Запад“, в XII–XIII в. останало „в средата“. Да наричаме Туркестан страна, населена от индоевропейци, които се научили да разбират тюркската реч, е абсурдно. По това време Кашгар още не е станал столица, а „новата граница“ не се мержелеела даже на хоризонта. Затова е по-добре да ползваме географското условно название „басейна на река Тарим“. Реката си е надежден ориентир и при всички случаи — неутрален и дълготраен. Освен това терминът „Шиндзян“ включва в себе си и Джунгария (също условно и по-късно име), разположена северно от Тиеншан, която има съвсем друга историческа съдба.

Трудно е да се определи източната граница на Уйгурия. През изминалите векове тя се е променяла значително и много от измененията не са датирани. Можем да приемем, че на уйгурите принадлежат оазисът Хами и може би пещерният град Дунхуан — съкровищницата на будисткото изкуство. Но тангутите отнели от уйгурите по-източните земи — оазисите в подножието на Наншан. Народът на тангутите, също както и народът на уйгурите, днес не съществува, макар да има хора, които да наричат себе си така. Но и това е мираж. Тези, които наричат себе си уйгури, са фергански тюрки, които се изселили на изток през XI–XVIII в. А тези, които днес се мислят за тангути, са чергарстващи тибетци, реликтов етнос, който някога е бил най-злият враг на тангутите.

И така критичният исторически анализ показва, че в Азия смисълът на имената и тяхното звучене невинаги съвпадат. За да избягваме досадните и, уви, чести грешки, трябва да изработим такава система на отчитане, която да е действаща и за Европа, и за Азия, и за Америка, Океания, Африка и Австралия. Но и в тази система смисълът ще се предпочита пред фонетиката, т.е. в основата й ще бъде не езикознанието, а историята.

Лев Гумильов – "Етногенезисът и биосферата на Земята"

https://chitanka.info/text/20637-etnogenezisyt-i-biosferata-na-zemjata/9#textstart