.
.
.

28. Естеството на пасионарността

Учението на Владимир Вернадски за биосферата

След като поставихме въпроса за енергийната същност на етногенезиса, сега сме длъжни да разкрием каква форма на енергията поражда тези процеси. Но за тази цел ще трябва да се откажем от някои наши тривиални представи и да ги заменим с научни. Вместо обичайното отношение към себе си като към независим организъм, даже ако той постоянно взаимодейства с другите организми, „ние трябва да разглеждаме живите организми като нещо цяло и единно, защото всички те са функции на биосферата… и на огромната геологична сила, която я определя“.

Организмите, населяващи Земята, не са само съвкупност от индивидуалности, но и „живо вещество“, което е „свързано с обкръжаващата го среда чрез биогенния ток на атомите — своето дишане, хранене и размножаване“. [48, §33]

Според учението на Владимир Вернадски биосферата не е само обвивката от „живо вещество“ на повърхността на Земята, но включва и всички продукти от нейната жизнена дейност през геологичното време — почвата, седиментните и метаморфните скали и свободния кислород във въздуха. Ние стъпваме по труповете на нашите предци, дишаме живота на тези, които отдавна са умрели, и самите ние ще се влеем в тази стихия, за да ни дишат нашите потомци.

„Всичко живо е непрекъснато изменяща се съвкупност от организми, които са свързани помежду си и еволюират в рамките на геологичното време. Това е динамично равновесие, което с течение на времето се стреми да премине в статично равновесие… Колкото по-дълго продължава съществуването, ако няма други равностойни явления, действащи в противоположната посока, толкова по-близо до нулата ще бъде свободната енергия.“

За да схванем този принцип трябва да осмислим още едно обстоятелство. Невъзприемчивото вещество на планетата е подчинено на закона за нарастващата ентропия. А живото вещество, обратно, притежава антиентропийни свойства. И цялото това многообразие от живо и невъзприемчиво вещество е свързано с „биогенната миграция на атомите“ или с „биохимичната енергия на живото вещество в биосферата“.

Тази форма на енергията е толкова реална и действена, както и останалите форми, изучавани от физиците. И тя, подобно на останалите, се подчинява на закона за запазване на енергията, т.е. може да бъде измерена в калории или килограмометри. През геологичното време нашата планета е придобивала енергия, като е поглъщала: 1) лъчистата енергия на Слънцето; 2) атомната енергия на радиоактивното разпадане в недрата на Земята; 3) космическата енергия на разсеяните елементи в пространството, която идва от дълбините на нашата галактика. [48, с. 283]

И тази форма на енергията принуждава организмите да се размножават в най-широките възможни граници, също както е достатъчно през пролетта във вира да се появи една пластинка на водна леща, та наесен цялата повърхност на вира да гъмжи от тях до естествените му граници — бреговете. Този закон за разпространение във възможно най-широките граници действа при всички живи същества в биосферата и следователно се отнася и за хората. Обаче самата биосфера слага граници на организмите, които я съставляват. Биосферата е пъстра и многообразна — едни видове животни или растения ограничават други и възниква хармонията на живота — динамичното равновесие на биоценозата в по-голям или по-малък мащаб.

Климатичните условия на Земята са разнообразни. Те се определят от типа на зоните, отдалечеността от океаните, смяната на характеристиките на атмосферното налягане (преминаването на циклоните) и други причини. И понеже нещата стоят така, то възниква потребността организмите да се приспособяват, което ограничава възможностите за териториално разпространение. Затова биоценозите, които могат да се разглеждат като сложни системи от живи и невъзприемчиви елементи, са устойчиви. В тях протичат постоянни процеси, които осигуряват циркулацията на енергията сред растенията и животните, обитаващи едно и също място, т.е. конверсията на биоценозата.

Но нали и хората се включват в биоценозата. Силите на етническата общност, която стои на върха на биоценозата, се изразходват за преодоляване на възникващите трудности. В спокойно състояние тя не е агресивна по отношение на съседите и не е в състояние активно да променя природата, което стимулира увеличаването на броя на нейните членове за сметка на интензивното размножаване. Така се създава етносът като система, където съподчинеността на индивидите е условие за тяхното съществуване. Но същата тази пасионарност тласка хората към взаимно изтребване, заради това кой ще надделее в системата, и тогава пасионарното напрежение спада, докато не се изчерпи до край. След това инерцията на движението, кореняща се в социалните институции и традиции, крепи съществуването на системата, но тя е обречена и преминава във фазата на хомеостазис. Следователно всички етноси в състояние на „застой“ някога са били развиващи се и тези етноси, които се развиват в момента, ако не изчезнат, един ден ще станат „стабилни“.

Повечето етноси, независимо от големината им, обитават или са обитавали определени територии, като се включват в биоценозата на дадения ландшафт, като образуват с него своеобразна „затворена система“. Други, като се развиват и размножават, се разпространяват отвън пределите на своя биохор, но тяхното разширение завършва с това, че те се превръщат в етноси от първия тип, стабилно приспособени към новата усвоена среда.
/.../
Лев Гумильов – "Етногенезисът и биосферата на Земята"

https://chitanka.info/text/20637-etnogenezisyt-i-biosferata-na-zemjata/35#textstart

С академик Вернадски се запознах чрез една публикация във вестник свързана с опазването на природата още по времето социализма. И някъде пазя изрезката от статията. Та западняците не са открили течащата вода със "зелената сделка".

"Организмът като съвкупност от клетки", нали, брат'чед?
Етносите не могат да се разглеждат като продукт на биоценозата си и теорията за т. нар. пасионарност е красива, но не е убедителна :). Никой още не е дал пълно определение на етнос, с изключение на циганския може би, но той освен всичко има характерна воня и обичаи, неприсъщи на вида Хомо Сапиенс от почти 2000 години :):):).

Чети Гумильов, но не като учебник!
Пък за Уикипедия май вече съм ти казвал :), гледай да не е българската!

Гумильов има интересни идеи и не го чета като учебник... :)
Чета и немската Уикипедия / с автоматечен превод/. Няма съществени разлики относно историята... :)

Мисли по повод на ноосферата
Както вече неведнъж отбелязахме, съзнателната дейност на хората играе не по-малка роля в историческия процес от емоционалната, но техният характер е принципно различен. Безкористният стремеж към истината ражда научните открития, които определят възможностите за техническо усъвършенстване и по този начин създават предпоставки за нарастване на производителните сили. Увлечението по красотата формира психиката и на художника, и на зрителя. Жаждата за справедливост стимулира социалните преустройства. Накратко казано, „човешкият разум, който не е някаква форма на енергия, а извършва действия, които сякаш и съответстват“ [48, с. 272], става импулс за явления, които наричаме прогрес, и следователно е свързан с обществената форма на движение на материята.

Връзката между тези две форми на движение на материята, които присъстват заедно във всяко историческо събитие — и в голямото, и в малкото, е очевидна. Според Владимир Вернадски именно еволюцията на видовете води до създаването на форми на живот, които са устойчиви в биосферата (вторият биохимичен принцип), и следователно насоченото (прогресивно) развитие е планетарно явление. Юрий Трусов уточнява тази теза, като твърди, че „по отношение на породилия го органичен свят обществото притежава не само някои черти на приемственост, но и дълбоки, принципно нови черти, които го отделят от целия биологичен свят… Тези черти са свързани преди всичко с разума, познанието за света и социално организирания труд“. [200, с. 37-38] Тези различия фактически обособяват в биосферата особена област — ноосферата, т.е. сферата на разума, чийто продукт се явява техниката в най-широкия смисъл на това понятие, което включва също изкуството, науката и литературата като кристализация на дейността на разума.

Но ръкотворните плодове на човешката дейност изначално се различават от творенията на природата. Те отпадат от конверсията в биоценозата, където постоянно се обменят вещества и енергия, които поддържат съответните биоценози като системни цялости. Човешкото творчество изтръгва от природата частици вещество и ги натиква в оковите на формите. Камъните се превръщат в пирамиди или в Партенона, вълната — в мъжки сака, металът — в саби и танкове. А тези предмети са лишени от способността сами да се развиват, те могат само да се разрушават.

На това принципно различие между природата и техниката в широкия смисъл на понятието обръща внимание Станислав Калесник, който посочва също, че не всичко създадено от човека е такова. [118; 119] Нивите е пшеница, напоителните канали, стадата с кравите или домашната котка си остават в състава на географската среда, въпреки въздействието на човека.

И така, антропосферата заема междинно положение между мъртвата техносфера и живата природа. Но, доколкото това е така, то те са в опозиция. И тук му е мястото да вмъкнем поправката, нанесена от Юрий Ефремов в оценката на „ноосферата“, която той нарича „социосфера“. „Чак толкова разумна ли е «сферата на разума»? Та нали нейното развитие води до замяна на живите процеси, обогатяващи нашата планета, със запаси от кондензирана енергия, скрита в почвата и в утаечните скали, с каменни въглища и нефт. Отминалият живот на микроорганизмите ни е дарил с кислородна атмосфера и озонов слой, който ни спасява от убийствените космически излъчвания. Растенията, покриващи Земята, са фабрика за фотосинтеза, която преработва светлината в жива материя. Животните, тези наши по-малки братя, регулират биоценозите и им предават устойчивост.“ [99]

А какво ни е дала ноосферата, даже ако тя наистина съществува? От палеолита са останали множество кремъчни люспи и случайно изтървани стъргала и точила, от неолита — пластове боклук от някогашните селища. Античността ни е подарила развалините на древни градове, а Средновековието — руините на замъци. Дори когато древните съоръжения са доживели до наши дни, като например пирамидите или Акропола, това винаги са инертни структури, които просто се разрушават относително бавно. И едва ли днес ще се намери човек, който би предпочел да вижда на мястото на планините и степите камари от отпадъци и бетонирани площадки. А нали техниката и нейните продукти са материализирани плодове на разума. С две думи, както и да се отнасяме към идеята за съществуването на ноосферата, няма спор, че техниката и животът са диаметрално противоположни. И тук се сблъскваме със задачата да определим съотношението между пасионарността, която инициира създаването на етносите, и сферата на съзнанието, която поражда културата и техниката.

В наше време образованието в училищата е насадило у читателите две предубеждения: да вярват на писмените сведения и да са убедени в реалността на естествените числа. Не че тези две мнения са неверни, но те са неточни. Достоверността на историческите източници днес е ограничена от историческата критика, чийто принцип е съмнението. Естествените числа са абстракция, защото в природата съществуват не числа, а феномени. Естествените числа е удобно да се използват в счетоводството, но не в естествознанието и историята, където няма нищо принципно равно или тъждествено. Математическият апарат се използва във физиката отдавна, но не бива „да мислим, че всички явления, достъпни за научно обяснение, могат да се сведат до математически формули… математическите обвивки — идеалните плодове на нашия разум — ще се разбият като вълни в скали в тези явления“.

На фиг. 5 с римски цифри е означен поредният номер на пасионарния тласък, а с арабски цифри са означени етносите, които са възникнали в резултат от съответния тласък.

В легендата, след поредния номер на пасионарния тласък, в скоби е посочена епохата, когато е възникнал; след номера на етноса се посочва историческото или условното му название, след това в скоби — днешното име на географската или етнокултурната област, където се е появил, като мястото на арабската цифра върху картата съответства на тази област.

В някои случаи е направена кратка характеристика на етноса или са посочени по-важните събития във фазата на подема.

Ethnogenesis-Fig_5.png
Фиг. 5. Оси на зоните, където възникват пасионарни тласъци




I (XVIII в.пр.Хр.): 1 — Египтяни-2 (Горен Египет). Разпадане на Средното царство. Хиксосите завоюват Египет в XVII в. Ново царство (1580–1085 г. пр.Хр.). Смяна на религията. Култ към Озирис. Спира строителството на пирамиди. Агресии в Нумидия и Азия. 2 — Хиксоси (Йордания, Северна Арабия). 3 — Хети (Източна Анатолия). Образуване на хетите от няколко хато-хуритски племена. Разцвет на столицата Хатуси. Разширяване в Мала Азия. Превземане на Вавилон.



II (XI в.пр.Хр.): 1 — Джоу (Северен Китай, Шънси). Завоюване на империята Шан Ин от княжество Джоу. Поява на култа към Небето. Прекратяване на човешките жертвоприношения. Разширяване на ареала до морето на изток, до Яндзъ на юг и до пустинята на север. 2 — (?) Скити (Централна Азия). 3 — Кушити[8] (Големият завой на Нил). Формиране на царство Куш. Разцвет на столицата Напата (750–590 г. пр.Хр.) и обединяване на Египет и Куш в едно царство.



III (VIII в.пр.Хр.): 1 — Римляни (Централна Италия). Разнообразното италийско (латино-сабино-етруско) население е заменено от римската община (римското войнство). Разселване в Централна Италия. Завоюване на Италия. Установяване на републиката (509 г. пр.Хр.). Смяна на култа, организация на армията и политическата система. Поява на латинската азбука. 2 — Самнити (Италия). 3 — Етруски (Северозападна Италия). 4 — (?) Гали (Южна Франция). 5 — Елини (Средна Гърция). Упадък на крито-микенската култура в XI–IX в.пр.Хр. Забрава на писмеността, образуване на дорийските държави в Пелопонес (VIII в.пр.Хр.). Колонизация на Средиземно и Черно море. Поява на старогръцката азбука. Реорганизация на пантеона на боговете. Законодателство. Организация на живота в полисите (градовете държави). 6 — Лидийци (Мала Азия). 7 — Карийци (Мала Азия). 8 — Киликийци (Мала Азия). 9 — Перси (Персида). Поява на мидийците и персите. Дейокес и Ахеменес основават своите династии в Мидия и Персия. Разширяване на Мидия. Разпокъсване на Асирия. Издигане на Персия за сметка на Елам, завършило със създаването на царството на Ахеменидите в Близкия Изток. Смяна на религията. Култ към огъня. Магове.



IV (III в.пр.Хр.): 1 — Сармати (Казахстан). Нахлуване в Европейска Скития. Изтребване на скитите. Поява на тежката конница от рицарски тип. Завоюване на Иран от партите. Поява на съсловията. 2 — Кушани-согдийци (Средна Азия). 3 — Хунну (Южна Монголия). Възникване на родово-племенния съюз Хунну. Сблъсък с Китай. 4 — Сиенбийци. 5 — Пуе (Корея). 6 — Когурьо (Южна Манджурия, Северна Корея). Възход и падение на древната корейска държава Чосон (III–II в.пр.Хр.). На мястото на смесеното тунгуско-манджурско-корейско-китайско население се създават племенни съюзи, които по-късно прерастват в корейските държави Когурьо, Пакче и Шила.



V (I в.сл.Хр.): 1 — Готи (Южна Швеция). Преселване на готите от Балтийско към Черно море (II в.). Широко заимстване на античната култура, завършило с приемане на християнството. Създаване на империята на готите в Източна Европа. 2 — Славяни. Широко разпространение от Карпатите до Балтийско, Средиземно и Черно море. 3 — Даки (Румъния). 4 — Християни (Мала Азия, Сирия, Палестина). Възникване на християнските общини. Скъсване с юдаизма. Създаване на Църквата като институция. Разширяване отвъд пределите на Римската империя. 5 — Евреи-2 (Израел). Обновяване на култа и светогледа. Поява на Талмуда. Войни с Рим. Широка емиграция отвъд пределите на Юдея. 6 — Аксумити (Северна Етиопия). Възход на Аксумското царство. Широка експанзия в Арабия, Нубия, излаз на Червено море. По-късно (IV в.) приемат християнството.



VI (VI в.сл.Хр.): 1 — Араби-мюсюлмани (Централна Арабия). Обединение на племената от Арабския полуостров. Смяна на религията. Ислям. Разширяване до Испания и Памир. 2 — Раджпути (долината на Инд). Събаряне на империята на Гуптите. Унищожаване на будистката община в Индия. Усложняване на кастовата система в условията на политическо раздробяване. Създаване на религиозната философия Веданта[9]. Троичен монотеизъм — Бражма, Шива, Вишну. 3 — Боти (Южен Тибет). Монархически преврат с административно-политическата опора на будистите. Разширяване в Централна Азия и Китай. 4 — Табгачи. 5 — Китайци-2 (Северен Китай — Уънси, Шандун). На мястото на почти измрялото население на Северен Китай се появяват два нови етноса — китайско-тюркският (табгачите) и средновековният китайски етнос, породил се от групировката Гуанлун[10]. Табгачите създават империята Тан, обединила целия Китай и Централна Азия. Разпространение на будизма, на индийските и тюркските нрави. Опозиция на китайските шовинисти. Гибелта на династията Тан. 6 — Корейци. Война за хегемония между царствата Шила, Пакче и Когурьо. Съпротива срещу танската агресия. Обединяване на Корея под властта на Шила. Възприемане на конфуцианския морал, интензивно разпространение на будизма. Създаване на единен език. 7 — Ямато (Японци). Реформите „Тайка“. Възникване на централизирана държава начело с монарх. Възприемане на конфуцианския морал като държавна етика. Широко разпространение на будизма. Експанзия на север. Спира строителството на погребални могили.



VII (VIII в.сл.Хр.): 1 — Испанци (Астурия). Несполучливо начало на Реконкистата. Образуване на кралствата — Астурия, Навара, Леон и графство Португалия чрез смесване на испано-римляни, готи, алани, лузитани и др. 2 — Франки (Французи). 3 — Саксонци (Немци) Разпадане на империята на Карл Велики на национално-феодални държави. Отблъскване на викингите, арабите, маджарите и славяните. Разкол в християнството, поява на привържениците на ортодоксалната вяра и на римския папа. 4 — Скандинавци (Южна Норвегия, Северна Дания). Начало на походите на викингите. Поява на поезията и на руническата писменост. Изтласкване на лапландците в тундрата.



VIII (XI в.сл.Хр.): 1 — Монголи (Монголия). Поява на „хората със силна воля“. Обединяване на племената в народ-войнство. Създаване на законодателството (Яса[11]) и възприемане на уйгурската писменост. Разширяване на улуса от Жълто до Черно море. 2 — Джурджени (Манджурия). Образуване на империята Дзин от полукитайски тип. Агресия на юг. Завоюване на Северен Китай.



IX (XIII в.сл.Хр.): 1 — Литовци. Установяване на твърда княжеска власт. Разширяване на Литовското княжество от Балтийско до Черно море. Приемане на християнството. Сливане с Полша. 2 — Великоруси. Изчезване на Стара Рус, завладяна от литовците (с изключение на Новгород). Издигане на Московското княжество. Нарастване на съсловието на служещите. Широко смесване на славяни, тюрки и угри в Източна Европа. 3 — Османски турци (Западна Мала Азия). Бейликът Бурса консолидира активното население от мюсюлманския Изток, като добавя към него пленените славянски деца (еничарите) и моряците, кръстосващи по бреговете на Средиземноморието. Създаване на султанат от военен тип. Поява на Османската Порта. Завоюване на Балканите, Предна Азия и Северна Африка до Мароко. 4 — Етиопци (Амхара, Шоа (Шева) в Етиопия). Изчезване на древното Аксумско царство. Преврат на Соломонидите. Експанзия на етиопското православие. Издигане и разширяване на Етиопското царство в Източна Африка.

Зоните на пасионарни тласъци са тесни ивици с ширина около 300 км, когато са по посока на паралелите, и малко по-широки — примерно около 0,5″ от обиколката на планетата[12] — когато са по посока на меридианите. Те приличат на геодезически линии. [105][13] Тласъците възникват рядко — два или три пъти за хиляда години — и почти никога не действат на едни и същи места. Така в първото хилядолетие преди Христа отчетливо могат да се проследят два тласъка: през VIII в.пр.Хр. — от Аквитания, през Лациум, Елада, Киликия и Парс до Индия; и в III в.пр.Хр. — в степите на днешните държави Монголия и Казахстан.

А те са в основата на човешката цивилизация. Носят най - древните гени. Затова янките ще се замислят дали пак да нападнат Косово или Сърбия, да не се обърнат към тях китайците, които са в съюз с Русия.