Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.07 21:03 - Гладът
Автор: mt46 Категория: Хоби   
Прочетен: 752 Коментари: 11 Гласове:
20


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
=
=
=

Деветнадесета глава

Някога Калифорния принадлежала на Мексико[1], а земите й — на мексиканците; после в страната нахлула ордата на изпокъсаните, незнаещи покой американци. И тъй силна била у тях жаждата за земя, че те завладели Калифорния — завладели земята Сътър, земята Гереро[2], завладели големи имения, разделили ги на малки части, биели се помежду си за земята си, ръмжейки като освирепели, изгладнели животни, и пазели заграбеното с оръжие в ръка. Те построили там къщи и плевници, изорали земята и я засели. И почнали да се считат господари на тази земя.

Мексиканците били народ слаб и преситен. Те не могли да бранят правата си, защото за тях не съществувало в света нищо, към което да се устремят с такава алчност, с каквато се стремели към земята им американците.

И с течение на времето узурпаторите станали вече не узурпатори, а собственици; децата им израснали и народили деца на тази земя. И те утолили своя глад, животинския си глад, глада, който гложди и измъчва вътрешностите, глада, който можели да утолят само земята, водата, благодатното небе над тази земя, зелените кълнове, набъбналите от сокове корени. Те владеели всички тези блага в толкова пълна степен, че дори престанали да виждат това, което ги заобикаляло. Вече не ги мъчела тъга по акъра плодородна земя и по блестящия на слънцето плуг, по семената и по вятърната мелница, разсичаща с крилете си въздуха. Те вече не ставали още в тъмно, вслушвайки се в ранното чуруликане на сънените птички, не усещали по лицето си утринния ветрец, не очаквали първите лъчи светлина, за да излязат на милото на сърцето им поле. Всичко това отминало безвъзвратно; реколтата сега се изчислявала в долари, земята се оценявала като основен капитал плюс лихвите, реколтите се купували и продавали още преди сеитбата. И сега неплодородните години, сушата и наводненията били вече за земеделците не някаква прекратяваща за известно време живота им смърт, а чисто и просто загуба на известна сума. И парите отслабили любовта им към земята, лихвите пресушили капка след капка страстта им и всички се превърнали вече не в земеделци, а в дребни търговци, търгуващи с реколти, дребни фабриканти, които продават стоката си, преди да са я произвели. А после някой непреуспял дребен търговец трябвало да се прости със земята си и да я отстъпи на друг по-делови търговец от него. И колкото и да бил разумен човек, колкото и да обичал земята и зелените кълнове, това не можело да му помогне да оцелее, ако той не бил добър дребен търговец. И от година на година земята завладявали едрите търговци; и участъците ставали все по-големи, а броят им — все по-малък.

Сега земеделието се превърнало в промишленост и собствениците тръгнали по пътя на древния Рим, макар да не подозирали това. Те почнали да докарват роби, макар да не ги наричали с това име: китайци, японци, мексиканци, филипинци. Тези хора могат да живеят само с ориз и боб, казвали едрите търговци. Та много ли им трябва на такива? Или пък да им се плаща, както се следва? Та те няма да знаят за какво да харчат парите си! Погледнете как живеят. Погледнете какво ядат. А ако почнат да правят пакости — върнете ги обратно незабавно!

Землените участъци растели, растели, а броят на собствениците все намалявал. Броят на земеделците, запазили земята си, станал просто жалък. Побоят, страхът и гладът принудили мнозина от докараните роби да се върнат в родината си, а други да се озверят — тях застреляли или изгонили от страната.

И от тази земя почнали да прибират съвсем други реколти: овощните дървета изместили нивите, в низините сега растели зеленчуци за износ: марули, цветно зеле, ангинари, картофи — все ниски култури. С косата, с плуга, с вилата човек работи изправен, но той трябва да пълзи като буболечка сред лехите марули, трябва да извива гръб и да влачи дългия чувал сред редовете памук, трябва като каещ се грешник да работи на колене пред цветното зеле.

И сега собствениците вече не работеха на земята си. Стопанството се водеше на книга; собствениците забравиха земята си — забравиха нейния мирис, нейната рохкава пръст — и помнеха само, че я владеят, помнеха само доходите и загубите, които им носеше тя. И някои стопанства нараснаха до такива размери, че един човек вече не можеше да ръководи целия имот; те нараснаха до такива размери, че вече бе нужна цяла армия счетоводители, които да изчисляват лихвите, печалбите и загубите; химици, които да изследват почвата и да я обогатяват; управители, които да карат хората, прегънали се одве, да се движат сред лехите колкото може по-бърже. И такъв стопанин всъщност ставаше едър търговец и отваряше магазин. Той плащаше на хората пари, даваше им продукти — и получаваше парите си обратно. А по-сетне той преставаше да плаща и с това си спестяваше воденето на счетоводни книги. В такива стопанства продуктите се отпускаха на кредит. Човек работеше и се хранеше, а когато работата се свършеше, той откриваше, че е задлъжнял на компанията. И собствениците не само преставаха да се трудят в своите стопанства — мнозина от тях дори никога не бяха виждали стопанствата си.

А после към запад потегли вълна разорени хора — от Канзас, Оклахома, Тексас, Ню Мексико, Невада и Арканзас. Потеглиха цели семейства, родове, изгонени от земята си от праха, от тракторите. Пътуваха натъпкани с багаж коли, цели кервани — бездомни, гладни. Двадесет хиляди, петдесет хиляди, сто хиляди, двеста хиляди. Те се движеха като поток през планините гладни, неспокойни — неспокойни като мравки; бързаха по-скоро да пристигнат и да се заловят за работа — да вдигат, да носят тежести, да плевят, да събират, да режат — всичко, каквото трябва, всякакъв товар, за да си изкарват хляба. Децата гладуват. Нямаме покрив. Бързаха на работа като мравки, бързаха да получат храна и най-вече — земя.

Ние не сме някакви чужденци. Седем поколения от нас са родени и израсли в Америка, а ако задълбаем повече в родословието ни, ще намерим там ирландци, шотландци, немци, англичани. Един наш прадядо се е бил за революцията[3], а колко пък са участвували в гражданската война и от едната, и от другата страна! Ние сме американци.

Те бяха гладни, зли. Надяваха се да намерят тук покрив, а намериха само омраза. Оки… Собствениците ги мразеха, защото знаеха, че оките са здрави хора, а самите те са слаби, че оките са гладни, а самите те — сити и пресити и може би собствениците бяха чували още от прадедите си колко лесно можеш да отнемеш земята на слабия човек, ако си гладен, зъл и имаш оръжие. Собствениците ги мразеха. А в градовете пък ги мразеха търговците, тъй като знаеха, че те са хора без пари. Това е най-лесният начин да си спечелиш презрението на търговеца, защото тъкмо противоположните качества на купувача пораждат симпатиите му. Гражданите, дребните банкери мразеха оките, защото не можеха да трупат от тях пари. Оките нямаха нищо. Работниците в стопанствата също ги мразеха, защото гладният човек трябва да работи, а щом той непременно трябва да работи, значи, наемателят автоматически ще понижи надницата и тогава вече никой не ще може да разчита на по-висока надница.

И разорените земеделци, преселниците като нескончаем поток се лееха към Калифорния — двеста и петдесет хиляди, триста хиляди. А там назад други трактори разораваха земята и изгонваха от нея арендаторите. И нови вълни плисваха на пътищата, нови вълни разорени и бездомни хора, ожесточили се и опасни със своята ожесточеност.

Калифорнийците искаха много от живота — натрупване на капитал, успех в обществото, удоволствия, разкош, сигурни банки за парите си; а новите варвари искаха от живота само две неща — земя и храна; и за тях тези две неща се сливаха в едно. И докато исканията на калифорнийците бяха неясни и неопределени, исканията на оките се отличаваха с реалност: всичко, към което те се стремяха, лежеше край самия път, дразнейки очите, разпалвайки завистта. Плодородни поля — в тях лесно можеше да се изкопаят кладенци, — плодородни зелени поля; земята — просто можеше да я вземеш и раздробиш с пръсти; тревата — можеш да вдъхнеш мириса й; овесените стъбла — като ги подъвчеш малко, усещаш в устата си тръпчива сладост. Човек гледаше угарите и знаеше и виждаше мислено, че тук ненапразно ще превиваш гръб и напрягаш мускули; тук ще израстат зеле и златиста захарна метла, гулии и моркови.

Бездомният гладен човек пътуваше по пътя — до него седеше жена му, на задната седалка мършавите деца — и гледаше угарите, които можеха да дадат не печалба, а храна. И той знаеше, че угарите са грях, незасятата земя — престъпление срещу мършавите му деца. И когато такъв човек минеше по пътя, полята за него бяха съблазън и той би дал всичко, за да ги засее — нали децата му ще почерпят от тях сила, а жена му ще намери покой! Съблазънта винаги стоеше пред очите. Полята го изкушаваха, напоителните канали с чиста течаща вода също бяха изкушение.

А на юг той виждаше златни портокали, които висяха по дърветата, малки златни портокали сред тъмната зеленина на дърветата; и въоръжена охрана, която бе поставена в градините, та човек да не може да откъсне нито един портокал за мършавото си дете. Портокалите трябваше да отидат на боклука, ако спаднеше цената им.

Той пристигаше със старата си кола в града. Обикаляше от стопанство на стопанство да търси работа. Къде може тук да се пренощува?

Ей там край реката, в Хувървил[4]. Там е пълно с оки.

Той спираше със старата си кола в Хувървил и вече не питаше къде да пренощува, защото край всеки град имаше по един Хувървил.

Бедняшкият квартал обикновено се намираше близо до вода; вместо къщи тук имаше палатки, колиби, хижици от картон — с една дума, куп вехтории. Човекът въвеждаше семейството си тук и ставаше гражданин на Хувървил — те всички се наричаха хувървилци. Човекът опъваше палатката си колкото може по-близо до водата; а ако нямаше палатка, отиваше там, където изхвърляха боклука на града, и си донасяше рифелован картон, от който си построяваше жилище. А когато валеше дъжд, жилището му се размекваше и водата го отнасяше. Човекът се установяваше в Хувървил и кръстосваше из околността да търси работа, а малкото пари, които му бяха останали, отиваха за бензин, необходим за тези странствувания. Вечер мъжете се събираха заедно и разговаряха. Клекнали, те говореха за земята, която бяха видели край пътя.

Ей там, далече на запад, има тридесет хиляди акра. Така си стоят незасети. Ех! Какво бих направил от такава земя — не ми трябват повече от пет-шест акра. Ще си имам всичко, каквото пожелая.

А ти забеляза ли? В стопанствата не садят нито зеленчуци, нито гледат свине, нито имат кокошки. Там има винаги само едно нещо — памук или, да кажем, праскови, или пък марули. А другаде — само кокошки. Останалото купуват, а биха могли да отглеждат в дворовете си всичко, от което имат нужда.

Ех! Защо нямам две-три свине!

Напразно се тюхкаш. Тая земя не е твоя и никога няма да бъде.

Какво ще правим? Нима така може да отгледаме децата си?
/.../
Д. Стайнбек – "Гроздовете на гнева", 1939 г.

https://chitanka.info/text/33187-grozdovete-na-gneva/19#textstart




Гласувай:
20


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. mt46 - https://chitanka.info/text/33187-grozdovete-na-gneva/19#textstart
10.07 21:17
Вечер мъжете клякаха един до друг и разговаряха. И нечий развълнуван глас изричаше: Че какво пък? Хайде да се съберем двайсетина души и да завладеем някой участък. Оръжие имаме. Ще завладеем земята и ще кажем: „Опитайте се да ни изгоните!“ Защо да не направим така?

Ще застрелят всички ни като кучета.

А според теб кое е по-добре: да умреш или да живееш така? Да лежиш в земята или да се свиваш в колиба от зеблови чували? Кое е по-добре за децата ти — да умрат сега или след две години от „оскъдна храна“, както казват докторите? Знаеш ли какво ядем цялата тази седмица? Варена коприва и питки. А откъде, мислиш, сме взели брашното за питките? Пометохме пода на един товарен вагон.

В лагерите се водят разговори, а помощник-шерифите — с дебели задници, с револвери на тлъстите бедра — се разхождат сред колибите: Тези хора трябва да се държат в страх. Трябва да се държат здраво, иначе дявол знае какво ще сторят. Това са хора опасни, също като негрите на юг. Само да се обединят, и нищо няма да може да ги спре.





А ето и един цитат от вестник: „Помощник-шерифът на Лорънсвил наредил един преселник да напусне незабавно града. Последният оказал съпротива, принуждавайки представителя на властта да употреби сила. Единадесетгодишният син на преселника убил помощник-шерифа с двадесет и два милиметрова пушка.“





С тях трябва винаги да си нащрек — почнат ли да спорят, стреляй в тях пръв. Щом едно дете е в състояние да убие помощник-шериф, какво може тогава да се очаква от възрастните? Тези хора имат суров нрав и затова с тях трябва да бъдеш още по-суров.

И никакви церемонии. Трябва да се наплашат както следва.

Ами ако те не са страхливи? Ами ако не искат да отстъпят и отговорят на изстрелите с изстрели? Тези хора са свикнали с оръжието още от детските си години. Пушката за тях е просто част от тялото, като ръката. Ами ако те не са страхливи? Ами ако някой прекрасен ден тези хора обявят война на нашата страна, както ломбардците на Италия, германците на Галия и турците на Византия[5]? Това би било орда гладници за земя, лошо въоръжена, но все пак не биха могли да я задържат и римските легиони. Тях не биха спрели нито зверства, нито изтезания. С какво може да уплашиш човека, който не само сам страда от глад, а и гледа подутите кореми на децата си? Такъв не можеш да уплашиш — той познава това, от което няма по-страшно на света.

Мъжете разговарят в Хувървил: Дядо ми е отнел земята на индианците.

Не, така не бива, говорихме вече за това. То е все едно кражба, а аз не съм крадец.

Така ли? А кой открадна оная нощ бутилката мляко пред вратата ми? Кой открадна медния тел, продаде го и купи с парите месо?

Направих го заради децата, гладни са.

Както и да го извърташ, това си е кражба.

А знаете ли как Феърфийлдови се сдобиха с такова голямо ранчо? Ей сега ще ви разкажа. Тогава земята беше държавна и можеше да си я присвоиш. Старият Феърфийлд отишъл в Сан Франциско, обиколил кръчмите и събрал към триста нехранимайковци. Разделили си земята. Феърфийлд ги хранил и поил, и когато документите били оформени, прехвърлил всичко на свое име. Сетне се хвалел, че всеки акър му струвал не повече от пайнт евтина ракия. Как да наречем това — пак кражба ли?

Хубавото тук, разбира се, е малко, но нали не са го пратили в затвора?

Да, не са го пратили. И този, който качил една лодка в каруцата си, а после доказвал, че целият участък е бил залят с вода — ето вижте лодката, ако не вярвате! — него също не пратили в затвора. Не пращат в затвора и тези, които дават рушвет във Вашингтон или пък в щата, в който живеят.

Такива разговори могат да се чуят във всеки Хувървил, из целия щат.

Набези — въоръжените помощник-шерифи се втурват в лагерите на преселниците. Махайте се оттук! Заповед на отдела по здравеопазване. Този лагер е гнездо на зараза.

Къде да вървим?

Това не ни интересува. Заповядано ни е да ви изселим. След половин час ще запалим лагера.

Тук има тифус. Нима искате заразата да се разпространи и другаде?

Заповядано ни е да ви изселим. Хайде, по-бърже се измитайте! След половин час ще запалим лагера.

След половин час от горящите картонени хижици и сламени колиби към небето се издигаше дим, а хората отново излизаха на шосето да търсят нов Хувървил.

А в Канзас и Арканзас, в Оклахома, Тексас и Ню Мексико тракторите разораваха земята и изгонваха от нея арендаторите.

В Калифорния те вече станаха триста хиляди и броят им непрекъснато растеше. Пътищата на Калифорния бяха задръстени от обезумели хора, които бързаха като мравки все напред и напред, стремейки се да достигнат по-скоро място, където да се заловят за работа — да вдигат товари, да пренасят, да плевят, да берат плодове. Към всеки товар, който можеше да вдигне някой, се протягаха пет чифта ръце, за всеки залък хляб се отваряха пет уста.

А за едрите собственици, които губят земите си при обществен преврат, историята е съвсем достъпна книга, която те могат да изучават и да почерпят от нея една неоспорима истина: когато собствеността се съсредоточи в ръцете на малка група хора, тя бива отнемана. И още една истина, която съпътствува другата: когато повечето хора гладуват и студуват, те си взимат със сила това, което им трябва. И още една истина — тя се набива в очи от всяка страница на историята: гнетът сплотява угнетените, дава им сила. Но едрите собственици пренебрегваха тези три неоспорими истини. Земята се съсредоточаваше в ръцете на малка група хора, броят на лишените от имот растеше, а едрите собственици си знаеха само едно — да усмиряват недоволните с репресии. Харчеха се пари за оръжие, газови бомби — за защита на едрите владения; пръснатите навсякъде агенти подслушваха недоволните — ако те роптаят, бунтът да бъде осуетен още в зародиш. Измененията в икономиката се пренебрегваха, пренебрегваха се и плановете за преустройство на икономиката; на дневен ред бяха само средствата, които гарантираха успех срещу бунтарите, а причините, пораждащи бунтовете, продължаваха да си съществуват.
цитирай
2. mt46 - ...
10.07 21:18
Тракторите, които лишаваха хората от работа, конвейерите, машините, заменящи човешкия труд, се пускаха във все по-голямо количество и семействата едно след друго излизаха на пътищата, опитвайки се да изтръгнат някоя и друга троха от несметните богатства и жадно гледайки земята, разстилаща се край шосето. Едрите собственици се обединяваха за защита и на събранията на сдруженията си обсъждаха средствата, с помощта, на които можеха да се плашат, убиват и тровят с газове непокорните. И най-много от всичко ги безпокоеше това: тристате хиляди… ако тези триста хиляди поведе някой водач, главатар… тогава край. Триста хиляди гладни, нещастни. Ако те разберяха каква сила представляват, земята щеше да премине в техни ръце и никакви пушки, никакви газове нямаше да ги спрат. А едрите собственици — тези, които богатството бе направило същества, стоящи и по-горе, и по-долу от обикновения човек — готвеха гибелта си, прибягвайки до средства, които в крайна сметка щяха да унищожат самите тях. Всяка тяхна крачка, всеки акт на насилие, всеки набег върху безбройните Хувървили, всеки шериф, разхождащ се из някой преселнически лагер, прибавяха по малко към гибелта и правеха този ден още по-неизбежен.
цитирай
3. pipina - ......
10.07 21:24
stiga da ima6 sili da raboti6 24 / 7 moje da otglejda6 vsi4ko. trudut e mnogo i goliam . bitkata sus zemiata ne e leka. prirodata e stihia koiato ne biva da bude podceniavana
цитирай
4. kvg55 - mt46,
10.07 21:40
То затова буржоазна [US]Америка не го обича Джон Стайнбек.
цитирай
5. mt46 - https://chitanka.info/text/33187-grozdovete-na-gneva/20#textstart
10.07 22:31
— Но тук трябва да има работа — настояваше на своето Том. — Тук има толкова овощни градини, лозя, зеленчук! Тук трябват хора. Видях със собствените си очи колко много нещо расте тук.

В палатката до колата заплака дете. Младежът влезе в нея и зад брезентовата стена се чу тихият му глас. Том взе маткапа и почна да пасва клапана, въртейки инструмента на по половин оборот ту на едната, ту на другата страна. Детето млъкна. Младежът излезе от палатката и се спря, гледайки Том.

— Браво, бива те — рече той. — Добре е, когато ти иде отръки. Голяма полза ще имаш от това.

— И все пак ти не ми отговори на въпроса — отново започна Том. — Сам видях колко много нещо расте тук.

Младежът клекна на земята.

— Слушай — каза той. — Работех в една градина. Грамадна. Краят й не се вижда. Беряхме праскови. Цяла година в нея работят девет души. — Той изразително замълча. — А когато прасковите узреят, за две седмици са нужни три хиляди души. Ако не намерят толкова, всичко ще изгние. И какво правят те? Разпращат тези листчета из цялата страна. Нужни са три, а пристигат шест хиляди души. И собствениците плащат на наетите колкото си искат. Ако пък не се съгласиш да работиш за толкова пари, довиждане — за твоето място ще се полакомят хиляда души. Късаш, късаш тези праскови и най-сетне се свършват. А в този край няма нищо друго. Само едни праскови, те всички зреят в едно и също време. Щом са обрани на едно място, значи, са обрани навсякъде. В този край повече няма какво да се прави. И господарите вече не те искат. А такива като теб са три хиляди. Работата е свършена. Кой те знае — може да си крадец, пияница или скандалджия. А освен това и видът ти не е кой знае какъв — живееш в стара палатка; местността е красива, а ти си се усмърдял тук. Няма какво да правиш повече на това място. И те изгонват — отивай другаде! Ето как стои работата.

Том погледна палатката си и видя, че майка му върви тежко и бавно от умора, запалва малък огън от отпадъци и слага на него съдовете за готвене. Децата се бяха приближили още повече и със спокойните си, широко отворени детски очи следяха ръцете на майката. Стар прегърбен мъж изпълзя от една палатка като борсук и се заклати към новодошлите, шумно поемайки въздух. Той сложи ръце на гърба си и застана до децата, наблюдавайки майката. Рути и Уинфийлд стояха съвсем близо до нея и войнствено поглеждаха непознатите.

Том каза злобно:

— И тези праскови веднага ли трябва да се берат? Веднага щом узреят?

— Разбира се.

— А ако всички се наговорят и заявят: „Нека гният!“? Тогава няма ли веднага да повишат надницата?

Младежът вдигна глава и погледна Том — погледна го с насмешка.

— И таз добра, хубаво го измисли! Толкова ли ти стига умът?

— Аз съм изморен — отговори Том. — Цяла нощ седях на волана. А сега мога да се скарам за най-малкото нещо. Изморен съм като куче. Не се заяждай с мен. Отговори, когато те питат.

Младежът се усмихна.

— Да не помислиш кой знае какво, казах го просто ей тъй. Ти си тук отскоро. А тези, които са поработили в този край, ще разберат какво искам да кажа. И тези, на които са градините, също ще разберат. Слушай: за да се сговориш с другите и да действувате заедно, трябва водач — без водач не може: нали все някой трябва да говори! Стига той да отвори уста, веднага ще го хванат и хвърлят в затвора. Като се появи друг, ще тикнат и него там.

Том каза:

— Е, в затвора поне те хранят.

— Хранят тебе, но не и децата ти. Ще имаш ли полза от това? Да седиш в затвора, а децата ти да умират от глад.

— М-да — проточи Том. — М-да.

— И това не е всичко. За черните списъци чувал ли си?

— Какви са тези черни списъци?

— Опитай се тогава да кажеш нещо за сплотяването на работниците и ще видиш какво ще стане. Ще те снимат и ще разпратят снимката ти из цялата страна. Тогава никъде няма да намериш работа. А ако имаш и деца…

Том свали каскета си и го изви като кърпа.

— Значи, или вземай това, което ти падне, или ще умреш от глад; а ако посмееш да надигнеш глас — също ще умреш от глад! Така ли?
цитирай
6. mt46 - https://chitanka.info/text/33187-grozdovete-na-gneva/21#textstart
10.07 23:36
И преселниците се стичаха на пътищата от всички страни и в очите им блестеше глад, в очите им се оглеждаше нужда. Те не познаваха логиката, не можеха да канализират действията си в система, те бяха силни само със своята многочисленост, познаваха само своите нужди. Имаше ли някъде работа за един човек, за нея водеха борба десет души — водеха борба така, че едни други си понижаваха надницата. Ако той ще работи за трийсет цента, аз съм съгласен да работя за двайсет и пет.

Ако той е съгласен за двайсет и пет, аз ще работя за двайсет.

Не, вземете мен, аз гладувам. Ще работя за петнайсет цента. Ще работя само за храната. Децата… Да можехте да ги видите. Целите в циреи, просто не могат да вървят. Дадеш им плодове — тези, дето падат от дърветата, — подуят им се коремите. Вземете мен. Ще работя само за едно малко парче месо.

И за собствениците това бе добре дошло, защото надниците падаха, а цените си оставаха на същото ниво. Едрите собственици се радваха и печатаха все повече и повече листчета, подмамвайки на Запад все нови и нови хора. Надниците падаха, а цените си оставаха на същото ниво. Не беше далеч денят, когато отново щяха да се появят робите.

И скоро едрите собственици и компании измислиха нов метод. Едрият собственик купуваше консервен завод. Когато прасковите и крушите узрееха, той понижаваше цените им под себестойността. И бидейки собственик на консервения завод, той купуваше сам от себе си плодовете по ниската цена, а цената на консервите повишаваше колкото може повече и прибираше в джоба си печалбата. А дребните фермери, които нямаха консервени заводи, губеха фермите си и тези ферми минаваха в ръцете на едрите собственици, банките и компаниите, притежаващи консервените заводи. И с течение на времето броят на малките ферми ставаше все по-нищожен и по-нищожен. Дребните фермери се прибираха в градовете и скоро изчерпваха средствата си, изчерпваха търпението на приятелите и роднините си. А после и те се озоваваха на пътя. И всички пътища се задръстиха от хора, хищни за работа, способни заради нея да извършат дори убийство.
цитирай
7. dobrodan - Ето колко разбира Стайнбек от финанси, милият:
11.07 10:25
"Когато прасковите и крушите узрееха, той понижаваше цените им под себестойността. И бидейки собственик на консервения завод, той купуваше сам от себе си плодовете по ниската цена, а цената на консервите повишаваше колкото може повече и прибираше в джоба си печалбата."
Би трябвало да постъпи по точно обратния начин :) този едър собственик едновременно на градините и фабриките, ако иска да спести от данъци :)! Замисли се и ще видиш, че съм прав!
цитирай
8. mt46 - Стайнбек получава критики, но и признание в САЩ...
11.07 21:25
kvg55 написа:
То затова буржоазна [US]Америка не го обича Джон Стайнбек.

цитирай
9. mt46 - ?
11.07 21:30
dobrodan написа:
"Когато прасковите и крушите узрееха, той понижаваше цените им под себестойността. И бидейки собственик на консервения завод, той купуваше сам от себе си плодовете по ниската цена, а цената на консервите повишаваше колкото може повече и прибираше в джоба си печалбата."
Би трябвало да постъпи по точно обратния начин :) този едър собственик едновременно на градините и фабриките, ако иска да спести от данъци :)! Замисли се и ще видиш, че съм прав!

Добродане, ти да не би да си живял в Щатите през 30-те г. на миналия век, та знаеш по-добре от Стайнбек каква е била данъчната система, финансовата политика?... :)
цитирай
10. dobrodan - Икономическата логика си е икономическа логика :)
12.07 12:47
през всички времена и навсякъде :).
цитирай
11. mt46 - https://chitanka.info/text/33187-grozdovete-na-gneva/25#textstart
13.07 23:42
Дребните фермери виждат, че дълговете пълзят към тях като морски прилив. Те напръскаха дърветата, а не можаха да продадат никаква реколта. Те подкастриха и облагородиха дърветата, а не можаха да оберат реколтата. Хората на науката се бяха трудили, мислили, а плодовете гниеха на земята и разлагащата се маса в бъчвите отравяше въздуха. Опитайте това вино — то никак не мирише на грозде, а само на сяра, танин и алкохол.

Догодина тази малка овощна градина ще се слее с някой голям участък, защото дълговете ще задушат собственика й.

Това лозе ще стане собственост на банката. Сега оцеляват само едрите собственици, защото притежават и консервени заводи. А четири круши, обелени и разрязани на половинки, сварени и консервирани, струват както преди петнадесет цента. Консервираните круши не се развалят. Те траят с години.

Миризмата на гнило се носи из целия щат и в сладникавия й дъх се чувствува тежката скръб на земята. Хората, които могат да облагородяват дървета, да се занимават със селекция, да отглеждат сортови, едри семена, не знаят какво трябва да се направи, та гладните да се нахранят със сътвореното от тях. Хората, създали нови плодове, не могат да създадат строй, при който тези плодове биха намерили сигурен пласмент. И разрухата надвисва над щата като тежка скръб.

Това, над което се трудиха корените на лозите и дърветата, трябва да бъде унищожено, за да не паднат цените — и то е най-тъжното и горчиво нещо. Цели вагони портокали се изсипват на земята. Хората изминават по няколко мили, за да си вземат от плодовете, но не им се дава тази възможност. Защото, ако те можеха да получат портокали даром, щяха ли да плащат по двадесет цента за дузина? И планините от портокали се заливат с газ, а тези, които вършат това, намразват себе си заради стореното престъпление, намразват и хората, които идват да си вземат от плодовете. Милиони гладни се нуждаят от плодове, а златистите планини се заливат с газ.

И миризмата на гнило изпълва цялата страна.

Горете кафето в параходните пещи. Горете царевицата вместо дърва — тя дава голяма топлина. Хвърляйте картофите в реките и поставяйте охрана край брега, иначе гладните ще извадят от водата всичко. Колете свинете, заравяйте ги в земята и нека тя да замирише на гнило месо.

Това е престъпление, което няма равно на себе си. Това е скръб, която не може да се изплаче с цената на никакви сълзи. Това е разруха, която превръща в пепел всичките ни успехи. Плодородната земя, правите редици дървета, здравите стволове и сочните плодове. А децата, заболели от пелагра, трябва да умрат, защото портокалите не носят печалба. И съдебните лекари трябва да издават смъртни актове с такова съдържание: „Починал(а) от недояждане, защото храната трябва да гние, защото нарочно я оставят да изгние.“

Хората идват с мрежи да ловят картофите от реката, но охраната ги гони; пристигат с раздрънкани автомобили да си вземат от изхвърлените портокали, ала те са вече залети с газ. И хората стоят вцепенени и гледат плаващите край тях картофи, слушат квиченето на свинете, които, след като бъдат заклани, биват заравяни в ями с негасена вар, гледат планините от портокали, които бавно се топят и превръщат в зловонна каша; и в очите на хората се отразява разрухата; в очите на гладните назрява гняв. В душите на хората се наливат и натежават гроздовете на гнева[1] чиято беритба скоро ще настъпи.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 19826190
Постинги: 3789
Коментари: 45730
Гласове: 151334
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Юли, 2024  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031