.

„Майстора и Маргарита“ (на руски: „Мастер и Маргарита“) е роман от Михаил Булгаков (1891 – 1940), издаден изцяло за пръв път през 1967 г.

Действието се развива около посещение на Дявола в Москва през 20-те години на 20. век. Много критици смятат книгата за един от най-значимите руски романи. По сюжета му са направени множество театрални постановки и няколко филма (в Югославия, Полша, Швеция и Русия).

Романът е публикуван цели 26 години след смъртта на автора. Първото му издание е от 1966 г. и е в съкратен вариант за списание. За да достигне романът до читателя, основна заслуга има съпругата на писателя Елена Сергеевна Шиловская, която в тежките сталински времена успява да запази ръкописа на романа.
/.../

Романът се развива, редувайки 2 паралелни повествования. Действието на първото се развива в Москва през 1920-те години, а второто е авторски поглед към събитията в Евангелието и по-точно към съда над Иисус Христос (в романа наречен Йешуа Ха-Ноцри, препратка към Иисус от Назарет) и неговата екзекуция. Редом с това „московското“ повествование има още няколко причудливо преплитащи се сюжетни линии.

  Първа редакция

Началото на работата си над „Майстора и Маргарита“ Булгаков в различни свои ръкописи датира ту към 1928 г., ту към 1929 г. В първата си редакция романът имал различни варианти на името: „Черният маг“, „Копитото на инженера“, „Жонгльор с копита“, „Синът на В.“, „Гастрол“. Първата редакция на „Майстора и Маргарита“ била унищожена от автора на 18 март 1930 г., след като разбира, че пиесата му „Кабала святош“ е забранена. За това Булгаков пише в писмо до правителството: „И лично аз, със собствените си ръце, хвърлих в печката черновата на романа за дявола...“.

Работата над „Майстора и Маргарита“ е възобновена през 1931 г. В първите чернови на романа в него вече фигурират Маргарита и нейният тогава все още безименен спътник – бъдещият Майстор, а Воланд се сдобива с буйната си свита.

Втора редакция

Втората редакция, писана до 1936 г., има подзаглавие „Фантастичен роман“ и варианти на името: „Великият канцлер“, „Сатана“, „Ето ме и мен“, „Черният маг“, „Копито-консултанта“.

Трета редакция

Третата редакция, започната през втората половина на 1936 г., първоначално се нарича „Князът на мрака“, но още през 1937 г. се появява познатото заглавие „Майстора и Маргарита“. През май – юни 1938 г. пълният текст на романа е напечатан на машина за първи път. Авторската редакция продължава почти до самата смърт на писателя.

История на публикуването

Преди смъртта си авторът чете отделни откъси пред близки приятели в дома си. Значително по-късно, когато филологът А. З. Вулис пише своя труд за съветските сатирици, се сеща за позабравения автор на „Зойкината квартира“ и „Пурпурният остров“.

Вулис разбира, че е жива вдовицата на писателя и установява връзка с нея. След първоначалния период на недоверие Елена Шиловская му дава да прочете ръкописа на „Майстора и Маргарита“. Потресеният Вулис разказва за находката си на много колеги, след което в литературна Москва тръгват слухове за новооткрит велик роман. Това води до първата публикация в списание „Москва“ през 1966 г. (тираж 150 хил. екземпляра). В него има 2 предисловия: на Константин Симонов и на Вулис.

Редактираният текст на романа излиза самостоятелно през 1973 г., а окончателният текст е публикуван в V том на събраните съчинения, излезли през 1990 г.

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B0_%D0%B8_%D0%9C%D0%B0%D1%80%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B0

 

Първа глава
Никога не разговаряйте с непознати

По залез в горещия пролетен следобед край Патриаршеските езера[1] вървяха двама граждани. Единият, облечен в сивкав летен костюм, бе набит, плешив, държеше хубавата си мека шапка в ръка и върху гладко избръснатото му лице се мъдреха неимоверно големи очила с черна рогова рамка. Другият — широкоплещест младеж, с щръкнала червеникава коса, спортна риза и килнат на тила кариран каскет, носеше омачкани бели панталони и черни гуменки.

Първият беше небезизвестният Михаил Александрович Берлиоз — председател на едно от най-големите московски писателски сдружения, наричано съкратено Массолит, и редактор на дебело литературно списание, а младият му спътник — поетът Иван Николаевич Понирьов, който се подписваше с псевдонима Бездомни[2].
/.../
Трябва да отбележим, че редакторът бе начетен човек и много умело цитираше древните историци, например прочутия Филон Александрийски и блестящо образования Йосиф Флавий, които никога не са споменавали нито дума за съществуването на Иисус. Михаил Александрович демонстрираше сериозна ерудиция и между другото съобщи на поета, че мястото в 15-а книга, глава 44-а от известните „Анали“ на Тацит, където се разказва за разпъването на Иисус, не е нищо повече от по-късно добавено фалшиво допълнение.
/.../

— Да не би да знаете от какво точно? — с напълно естествена ирония, подхванал някакъв наистина нелеп диалог, се поинтересува Берлиоз. — Бихте ли ми казали?

— Защо не? — отвърна непознатият. Той го измери с поглед, сякаш се канеше да му скрои костюм, измърмори през зъби нещо като: „Едно, две… Меркурий е във втори дом… луната се е скрила… шест — нещастие… вечер — седем…“, след което високо и възторжено съобщи: — Ще бъдете обезглавен!
/.../
https://chitanka.info/text/40037-majstora-i-margarita#textstart

 

Девета глава

Номерата на Коровиев

Още от предишната вечер — сряда срещу четвъртък, Никанор Иванович Босой, председател на домсъвета на „Садовая“ № 302-бис в Москва, където бе живял покойният Берлиоз, береше ядове.

Както вече знаем, в полунощ в къщата дойдоха от комисията, в която участваше Желдибин, повикаха Никанор Иванович, съобщиха му за смъртта на Берлиоз и всички заедно се качиха до петдесети апартамент.

Там запечатаха ръкописите и нещата на починалия. По това време в апартамента ги нямаше нито приходящата прислужница Груня, нито лекомисления Степан Богданович. От комисията заявиха на Никанор Иванович, че ръкописите на починалия ще бъдат взети за проучване, че заеманата от него част от жилището, тоест трите стаи (бившите кабинет, гостна и трапезария на бижутершата) минават на разпореждане на домсъвета, а докато се намерят наследници, вещите на починалия трябва да останат на съхранение в посочената част от жилището.

Новината, че Берлиоз е починал, се пръсна из цялата кооперация с някаква свръхестествена бързина и от седем сутринта в четвъртък при Босой започнаха да се обаждат по телефона, а после да идват и лично с молби, съдържащи претенции за жилищната площ на починалия. За два часа Никанор Иванович събра цели трийсет и две такива молби.
/.../
На бюрото на починалия седеше някакъв непознат, мършав и дълъг гражданин с тясно карирано сако, жокейска шапка и пенсне… с други думи — онзи.

— Кой сте вие, гражданино? — уплашено попита Никанор Иванович.

— Ооо! Никанор Иванович — с дрънчащ тенор извика ненадейният гражданин, скочи от мястото си и с насилствено и внезапно ръкостискане приветства председателя. Приветствието никак не зарадва Никанор Иванович.

— Много се извинявам — подозрително каза той, — но кой сте вие? Официално лице ли сте?

— Ех, Никанор Иванович! — приятелски възкликна непознатият. — Какво значи дали съм официално лице, или неофициално? Всичко зависи от гледната точка, всичко е толкова условно и нетрайно. Днес съм неофициално лице, а утре току-виж съм станал официално! Но се случва и обратното, Никанор Иванович. И още как се случва!

Това обяснение ни най-малко не задоволи председателя на домсъвета. По природа подозрителен, той си направи извода, че бъбривият гражданин е наистина неофициално лице и може би дори е най-обикновен безделник.

— Кажете ми кой сте? Как се казвате? — все по-строго започна да пита председателят и да пристъпва към непознатия.

— Да речем, че се казвам… Коровиев[1] — без никак да се смущава от строгостта му отговори гражданинът. — Искате ли да похапнете, Никанор Иванович? Просто ей така?

— Извинете — негодуваше вече Никанор Иванович, — какво похапване! — (Колкото и да е неприятно, трябва да признаем, че той си беше малко груб). — Забранено е да се настанявате в стаята на починалия! Какво правите тук?

— Ама заповядайте, Никанор Иванович — невъзмутимо викаше гражданинът и се суетеше из стаята да донесе стол на председателя.

Напълно освирепял, Никанор Иванович бутна стола и се развика:

— Казвайте кой сте?

— Ами вижте, аз съм преводач на една чуждестранна личност, чиято резиденция е в този апартамент — представи му се така нареклият се Коровиев и тракна токовете на мръсните си кафеникави обувки.

Никанор Иванович зяпна. Присъствието тук на някакъв си чужденец, и то с преводача му, бе огромна изненада за него и той настоя за обяснение.

Преводачът с готовност му обясни. Чуждестранният артист господин Воланд бил любезно поканен от директора на „Вариете“ Степан Богданович Лиходеев да живее по време на гастролите си, за около седмица, в неговия апартамент, за което вчера писал на Никанор Иванович молба да регистрира чужденеца временно, докато самият Лиходеев прескочи до Ялта.

— Нищо не ми е писал — изумено каза председателят.

— Я потърсете в чантата си, Никанор Иванович — мазнишки му предложи Коровиев.

Никанор Иванович сви рамене, отвори чантата и вътре намери писмо от Лиходеев.

— Но как съм го забравил? — промърмори той и с недоумение се вторачи в отворения плик.

— Стават такива неща, Никанор Иванович, стават! — занарежда Коровиев. — Разсеяност, разсеяност, преумора, високо кръвно, скъпи приятелю! Аз самият съм ужасно разсеян. Някой път на чашка ще ви разкажа такива случки от своя живот, че направо ще си умрете от смях!

— Лиходеев кога заминава за Ялта?!

— Ами той вече замина, замина! — извика преводачът. — Знаете ли, той вече е на път! Дявол знае къде е! — и размаха ръце като крила на вятърна мелница.

Никанор Иванович заяви, че трябва лично да се види с чужденеца, но преводачът категорично му отказа: било абсолютно невъзможно. Зает бил. Дресирал котарака.

— Но ако искате, мога да ви покажа котарака — предложи Коровиев.

От което на свой ред пък се отказа Никанор Иванович, а преводачът изведнъж направи на председателя ненадейно, но твърде интересно предложение.

Предвид това, че господин Воланд изобщо не желае да живее на хотел, а е свикнал да живее нашироко, дали домсъветът не би се съгласил, докато траят гастролите му в Москва, да му предоставят целия апартамент, тоест и стаите на починалия?

— Защото на починалия му е все едно — зашушна Коровиев, — съгласете се, Никанор Иванович, на него този апартамент вече не му трябва.

С известно недоумение Никанор Иванович възрази, че чужденците трябва да се настаняват в „Метропол“, а не в частни жилища…

— Казвам ви, капризен е донемайкъде! — шепнеше Коровиев, — не иска и туйто! Не харесва хотелите! Дотук ми е дошло от тия чужденци! — фамилиарно се оплака Коровиев и посегна към жилестото си гърло. — Душата ми извадиха, повярвайте ми! Пристигне и… или почне да шпионира като последен кучи син, или ми скъса нервите с капризите си: това не му харесвало, онова не му харесвало! А вашият домсъвет ще извлече изгода и очевидна печалба. Той няма да се пазари — Коровиев се огледа, после прошепна в ухото на председателя: — Милионер е!

Преводачът бе направил предложение, което криеше ясен прагматичен смисъл, много сериозно предложение, но и в начина, по който говореше, и в дрехите му, и в това отвратително, напълно ненужно пенсне имаше нещо невероятно несериозно. Така че в душата на председателя се загнезди някаква неяснота, но той все пак реши да приеме. Защото за жалост домсъветът изпитваше огромна нужда от пари. Есента трябваше да купят гориво за парното, а с какво — не се знаеше. Докато с парите на чужденеца вероятно щяха да се оправят. Деловият и предпазлив Никанор Иванович обаче заяви, че трябва да съгласува въпроса с бюро „Чужденци“.

— Разбирам — извика Коровиев, — как няма да го съгласувате, задължително! Ето ви телефона, Никанор Иванович, съгласувайте го веднага. Колкото до парите, не се притеснявайте — допълни той и помъкна председателя към телефона в антрето, — от кого ще вземете, ако не от него! Да знаете само каква вила има в Ница[2]. Догодина през лятото, като ходите в чужбина, непременно се отбийте да я видите, очите ви ще останат!

Работата с бюро „Чужденци“ се уреди по телефона с необичайна, изненадваща за председателя бързина. Там вече знаели за намерението на господин Воланд да се настани в частната квартира на Лиходеев и ни най-малко не възразявали.

— Ами чудесно! — провикна се Коровиев.

Леко стъписан от неговата бъбривост, председателят заяви, че домсъветът е съгласен петдесети апартамент да бъде даден за една седмица под наем на артиста Воланд на цена по… — Никанор Иванович се позапъна и каза:

— Петстотин рубли на ден.

Тогава Коровиев окончателно го смая. Той му намигна шмекерски към спалнята, откъдето се чуваха меките подскоци на тежкия котарак, и попита дрезгаво:

— За една седмица значи излизат три хиляди и петстотин?

Никанор Иванович си помисли, че той ще допълни „Ама че апетити имате, Никанор Иванович!“, но Коровиев каза съвсем друго:

— Че това пари ли са? Искайте му пет, ще ги даде.

Фразата, че Воланд притежава вила в Ница, отразява някои обстоятелства от биографията на Булгаков.

През пролетта на 1934 година, преди да започне работа върху киносценария на „Мъртви души“, писателят заедно с жена си подава молба за двумесечно посещение във Франция. В писмото до приятеля си П. С. Попов от 28 април Булгаков споделя във връзка с това старите си мечти: „Отдавна си представях вълните на Средиземно море, парижките музеи и тихия хотел, никакви познати и фонтана на Молиер, и кафенетата, изобщо — възможността да видя всичко това.“

На 10 май 1934 година, все още изпълнен с надежди да замине за чужбина, както отбелязва в дневника си съпругата му, на глупавото предложение на режисьора на филма „Мъртви души“ И. А. Пирьов (1901–1968) „Защо не идете в някой завод да видите там как е…“ Булгаков шеговито отговаря: „В завода е много шумно, а аз съм уморен и болен. По-добре ме изпратете в Ница.“

След унизителния отказ да получи разрешение за пътуване в чужбина авторът на „Майстора и Маргарита“ изпада в депресия. Трябва да се прости с мечтата си за Ница.

Не съм го чел и нищо не мога да коментирам.
На мен ми е достачно че съм чел "На гости у Дявола".

Сега златотърсачи бол...

Една от любимите ми книги. Между другото има една версия, която се появява доста рано на екран. Това е югославския филм "Майстора и Маргарита" (1972), сниман е по съкратения вариант на романа. Саундтракът е на кой да е, а на Енио Мориконе. Скоро в София ще има нова пиеса, смятам да я гледам. Но много се каних да гледам и вариант, преди няколко месеца, актьорът...изпълнителят на главната роля, точно тогава си отиде твърде млад. Последният руски вариант е и атрактивен и отвратителен. Книгата е нещо повече от критика на "комунизма", но нали Путин е големия цензур и комунист, точно в 2024 книгата е най-орезилена с подобен прочит. Филмът напомня комикс, като много умело е рязан там, където може да се тълкува по-философски и всеобхватно. Много по-гротесково е пресъздадена гротеската в театъра, когато Воланд облича във вносни дрехи "лакомите и бедни московчани", но е спестено, че после подаръците му чезнат и всички тичат голи и измамени. Точно този момент може да се тълкува като "демокрацията", която ни измами (също като Воланд). Тук Булгаков е направо пророк. Най ми хареса варианта с Ана Ковалчук. 10 епизода е. Препоръчвам го горещо. И разбира се да се прочете книгата, но не като фейлетон, усмиващ някои отрицателни явления в развития социализъм, защото си е доста по-сложна. Това е мястото на твореца във всяко общество.

Единайсета глава
Раздвоението на Иван
Боровата гора на отсрещния бряг на реката, само допреди малко огряна от майското слънце, помръкна, разми се и се стопи.

Зад прозорците водата се лееше на плътна пелена. В небето час по час святкаха нишки, то се пропукваше и стаята на болния се изпълваше с трепкаща и стряскаща светлина.

Иван седеше на леглото, плачеше тихо и гледаше мътната, кипнала в мехури река. При всяка гръмотевица той възкликваше жално и скриваше лицето си в шепи. Изписаните листове се валяха по пода — преди да започне бурята, вятърът връхлетя в стаята и ги разпиля.

Опитите на поета да напише заявлението относно страшния консултант останаха безплодни. Щом получи от дебелата фелдшерка на име Прасковя Фьодоровна огризката от молив и хартията, той амбициозно потри ръце и побърза да седне до малката маса. Доста самонадеяно изписа началото:

„До милицията. Заявление. От члена на Массолит Иван Николаевич Бездомни. Снощи отидох с починалия М. А. Берлиоз на Патриаршеските езера…“

Но веднага се обърка, най-вече заради думата „починал“. Пак се получаваше някаква безсмислица: как е отишъл с починалия? Починалите не ходят! Ами да, като нищо ще го вземат за луд!

След като си го помисли, Иван Николаевич започна да поправя написаното. Получи се следното: „… с М. А. Берлиоз, който впоследствие почина…“ Това също не задоволи автора. Трябваше да направи трета редакция, но тя стана по-лоша от първите две: „… Берлиоз, който бе блъснат от трамвая…“ а на това отгоре се набърка и тоя никому неизвестен композитор съименник и трябваше да допише: „… не композитора…“

Като видя зор с тия двама Берлиозовци, Иван задраска всичко и реши да започне с нещо много силно, за да може веднага да грабне вниманието на читателя, затова написа как котаракът се качил в трамвая, а после се върна на епизода с отрязаната глава. Главата и пророчествата на консултанта го наведоха на мисълта за Пилат Понтийски и за по-убедително Иван реши да изложи разказа за прокуратора изцяло, още от момента, когато той в бяло наметало с кървавочервена подплата излязъл в колонадата на двореца на Ирод.

Иван работеше усърдно, задраскваше написаното, дописваше нови думи и дори се опита да нарисува Пилат Понтийски, а после и изправения на задните си лапи котарак. Но рисунките също не помагаха и колкото по-нататък поетът пишеше, толкова заявлението му ставаше все по-заплетено и неясно.

Скоро след като страшният облак с мъглявите очертания се зададе отдалеч и затули гората, а вятърът задуха, Иван усети, че е изнемощял, че няма да може да се справи със заявлението, остави разпилените листове несъбрани и тихо и горчиво заплака.

По време на бурята добродушната фелдшерка Прасковя Фьодоровна навести поета и като го видя да плаче, се стъписа, пусна пердето, та светкавиците да не плашат болния, вдигна хартийките от пода и се завтече да извика лекаря.

Лекарят дойде, направи на Иван инжекция в ръката и го увери, че няма повече да плаче, че сега всичко ще му мине, ще се промени и той ще го забрави.

Излезе прав. Скоро далечната гора стана каквато си беше. Тя се открои до последното дърво под небето, което се изчисти и стана съвсем синьо, като преди, а реката се успокои. Веднага след инжекцията тъгата започна да напуска Иван и сега поетът лежеше спокойно и гледаше ширналата се в небето дъга.

Така продължи до вечерта и той дори не забеляза как дъгата се стопи, как небето стана тъжно и белезникаво, а гората причерня.

След като изпи чаша топло мляко, Иван отново легна и сам се зачуди колко са се променили мислите му. В спомените му проклетият дяволски котарак някак омекна, отрязаната глава престана да го плаши, Иван спря да мисли за нея и започна да разсъждава, че всъщност в клиниката никак не е лошо, че Стравински е много умен, че е светило и че е много приятно човек да общува с него. А след бурята вечерният въздух е толкова сладостен и прохладен.

Домът на скръбта заспиваше. Матовите бели лампи из тихите коридори угаснаха и на тяхно място според правилника светнаха синкавите нощни, а предпазливите стъпки на фелдшерките по гумените постелки зад вратите започнаха да се чуват все по-рядко.

Сега Иван лежеше отпуснат в сладка полудрямка, поглеждаше ту лампата под абажура, която лееше от тавана мека светлина, ту луната, изгряваща отвъд черната гора, и си говореше сам.

— Всъщност защо се впечатлих толкова, че Берлиоз го блъсна трамваят? — разсъждаваше поетът. — В края на краищата мен какво ме засяга! Какъв съм му аз, кум или сват? Ако трябва хубавичко да разчепкаме въпроса, излиза, че дори не съм познавал починалия както трябва. Така де, какво знаех за него? Ами нищо, освен че беше плешив и ужасно красноречив. Освен това, граждани — продължаваше да говори на някого Иван, — нека уточним следното: обяснете ми защо така се вбесих на тоя загадъчен консултант, магьосник и професор с празното и черно око? За какво трябваше да го преследвам така глупашки по гащи и със свещ в ръката, а после да правя и това идиотско театро в ресторанта?

— Е, е, е — изведнъж строго някъде отвътре или може би над ухото му каза предишният Иван на Иван новия, — все пак той знаеше предварително, че Берлиоз ще бъде обезглавен? Как да не се впечатлиш?

— За какво спорим, другари! — възрази новият Иван на някогашния, предишния Иван. — И на децата е ясно, че тая работа не е чиста. Той е особена и сто процента тайнствена личност. Но нали точно това е най-интересното! Човекът е познавал лично Пилат Понтийски, какво по-интересно искате? И вместо да вдигате тази глупава шумотевица на Патриаршеските, нямаше ли да е по-умно любезно да го разпитате какво е станало по-нататък с Пилат и с арестанта Ха-Ноцри? Пък аз съм се захванал с дявол знае какво! Много важно, че сгазили редактора на едно списание! Да не би затова да закрият списанието? Е, какво да се прави: човек е смъртен и както напълно основателно ми казаха, той е внезапно смъртен. Е, царство му небесно! Добре де, ще сложат друг редактор, може пък той да бъде по-красноречив от предишния.

Дванайсета глава

Черната магия и нейното разобличаване
/.../
— Точно така, благодаря — бавно продължи магът с тежкия си бас, — колкото много по-важният въпрос дали тия граждани са се променили вътрешно?

— Да, много важен въпрос, господарю.

Зад кулисите започнаха да се споглеждат и да свиват рамене, Бенгалски се беше изчервил, а Римски — пребледнял. Но тогава, сякаш доловил надигащия се смут, магът каза:

— Ние обаче се заприказвахме, скъпи Фагот, а публиката започва да се отегчава. За начало покажи нещо по-елементарно.

Залата се раздвижи с облекчение. Фагот и котаракът застанаха в двата края на рампата. Фагот щракна с пръсти и се провикна юнашки:

— Три, четири! — улови от въздуха колода карти, разбърка ги и на лента ги изпрати към котарака. Котаракът улови лентата и я върна обратно. Атлазената змия изфуча, Фагот зина като гардже и я погълна карта по карта.

След това котаракът изнесе назад десния си крак, поклони се и с това предизвика неимоверни аплодисменти.

— Браво, браво! — с възхищение викаха зад кулисите.

А Фагот посочи с пръст партера и заяви:

— Сега, уважаеми граждани, това тесте е у гражданина Парчевски на седми ред, точно между банкнотата от три рубли и призовката за съда по делото за издръжка на гражданката Зелкова.

В партера се раздвижиха, започнаха да се понадигат и накрая някакъв гражданин, който наистина се казваше Парчевски, целият пламнал от изненада, извади от портфейла си колодата, размаха я във въздуха и се зачуди какво да я прави.

— Нека ви остане за спомен! — извика Фагот. — Нали снощи на вечеря казахте, че ако не беше покерът, за вас животът в Москва щеше да е ад.

— Изтъркан номер — чу се от балкона, — този от партера е техен човек.

— Така ли мислите? — провикна се Фагот и присви очи към балкона. — В такъв случай и вие сте от нашата банда, защото тестето е в джоба ви!

На балкона настъпи раздвижване и се чу радостен глас:

— Вярно! У него е! Тук, тук… Чакай! Но това са десетачки!

Насядалите в партера обърнаха глави. В галерията някакъв смутен гражданин откри в джоба си пачка с банков бандерол с надпис „Хиляда рубли“.

Съседите му се скупчиха около него, а той с почуда зачопли бандерола с нокът, за да види дали десетачките са истински, или някакви вълшебни.

— Ей богу, истински са! Десетачки! — радостно викаха от балкона.

— Искам и с мен да разиграете такава колода — весело помоли някакъв шишко в средата на партера.

— Авек плезир! — отвърна Фагот. — Но защо само с вас? Всички ще вземат най-дейно участие! — И изкомандва: — Погледнете нагоре!… Едно! — В ръката му се показа пистолет и той извика: — Две! — Пистолетът щръкна нагоре. — Три!

Нещо светна, гръмна и провирайки се между трапеците, от купола към залата започнаха да падат бели хартийки.

Те се въртяха, разхвърчаваха се настрани, трупаха се по галерията, отлитаха към оркестъра и сцената. След няколко секунди все по-обилният дъжд от банкноти стигна до седалките и зрителите започнаха да ги ловят.

Вдигаха се стотици ръце, през хартийките зрителите гледаха към осветената сцена и виждаха съвсем истински и праведни водни знаци. Мирисът им също не оставяше никакви съмнения: това беше несравнимият по прелест мирис на току-що напечатани пари. Целият театър бе обзет първо от радост, а после и от захлас. Отвред се чуваше думата „десетачки, десетачки“, отекваха възгласи „Ах! Ах!“ и весел смях. Някои от зрителите вече лазеха между редовете и бъркаха под седалките. Мнозина се бяха качили отгоре да си хванат от непокорните капризни хартийки.

По лицата на милиционерите полека започна да се изписва недоумение, а артистите безцеремонно започнаха да излизат от кулисите.

От първи балкон се чу глас „Дай си ми я? Тя си е моя! Летеше към мен!“ и друг: „Я не ме бутай, че да не те бутна аз!“ Изведнъж се чу плесница. Тозчас на първи балкон се появи милиционерска каска и някой бе отведен.

Изобщо възбудата нарастваше и кой знае докъде щеше да се стигне, ако Фагот внезапно не беше духнал във въздуха и не бе спрял дъжда от пари.

Тринайсета глава
Появата на героя
И така, непознатият вдигна пръст и прошепна: „Шшшт!“

Иван седна на леглото и впери очи в мрака. От балкона в стаята предпазливо надничаше един човек на около трийсет и осем — гладко избръснат, тъмнокос, с остър нос, тревожни очи и паднал на челото кичур коса.

Като се увери, че няма други, тайнственият посетител се ослуша, престраши се и влезе. Тогава Иван видя, че гостът му е с болнични дрехи. По бельо, обут на босо и наметнат с кафяв халат.
/.../
— Знаете ли, много е странно, но аз съм тук заради същото, заради което сте и вие — Пилат Понтийски. — Той плахо се огледа и продължи: — Защото миналата година написах роман за Пилат.

— Писател ли сте? — с интерес попита поетът.

Лицето на госта помръкна, той се закани с юмрук, а после каза:

— Аз съм майстор[2] — вече със сериозно изражение той извади от джоба на халата си една много омазнена черна шапчица с избродирана с коприна буква „М“, сложи си я и за да му докаже, че е майстор, застана към Иван в профил, а сетне и анфас. — Тя ми я уши — допълни тайнствено.

— Как е фамилното ви име?

— Аз вече нямам фамилно име — с мрачно презрение отговори странният гост, — отказах се от него, както и изобщо от всичко в живота. Нека го забравим.

— Добре де, разкажете ми поне за романа — деликатно помоли Иван.

— С удоволствие. Историята ми наистина е малко по-особена — започна гостът.

… Като историк по образование допреди две години работел в един от московските музеи, а освен това се занимавал с превод.

— От какъв език? — с интерес попита Иван.

— Освен майчиния си аз знам още пет езика — отговори гостът: — английски, френски, немски, латински и гръцки. Е, мога да чета и малко италиански.

— Виж ти! — завистливо прошепна Иван.

Историкът живеел сам, нямал никакви роднини и почти никакви познати в Москва. И не щеш ли, веднъж спечелил сто хиляди рубли.

— Представете си изненадата ми — прошепна гостът с черната шапчица, — когато бръкнах в панера с мръсните дрехи и видях същия номер като във вестника! Върху облигацията — поясни той, — бяха ми я дали в музея.

Като спечелил стоте хиляди, загадъчният гост на Иван направил следното: купил си книги, напуснал стаята си на „Мясницкая“…

— Уу, проклета дупка! — изръмжа той.

… и си наел от един строителен предприемач в една уличка близо до Арбат…

— Знаете ли какво представляват строителните предприемачи? — попита гостът и веднага обясни: — Те са една малка група тарикати, които незнайно как са оцелели в Москва…

Наел две стаи в сутерена на малка къща с градинка. Зарязал работата в музея и започнал да пише роман за Пилат Понтийски.

— Ах, златно време беше — с блеснал поглед шепнеше разказвачът, — напълно самостоятелно малко жилище, че и с антре, където имаше мивка, — с някаква особена гордост подчерта той, — с малки прозорчета над самия плочник между портичката и двора. Отсреща, на четири крачки, до оградата — люляк, липа и клен. Ах, ах, ах! Зиме много рядко виждах през прозорчето нечии черни нозе и чувах скърцането на снега под тях. В камината ми винаги гореше огън! Но внезапно дойде пролетта и през мътните стъкла видях първите, отначало голи; а после покрити със зеленина люлякови храсти. И точно тогава, миналата пролет, се случи нещо много по-възхитително от спечелването на стоте хиляди рубли. А това, съгласете се, са много пари!

— Така е — призна внимателно слушащият Иван.

— Бях отворил прозорчетата и седях в другата, съвсем миниатюрна стая — гостът започна да отмерва с ръце, — така… тук е диванът, а отсреща е другият диван и помежду им има масичка, а на нея прекрасна нощна лампа, близо до прозорчето са книгите, тук е малкото бюро, а в първата стая — огромната, четиринайсет метра стая — книги, книги и камината. Ах, какво обзавеждане имах! Люлякът ухае невероятно! И главата ми олекваше от умора, и Пилат отиваше към края.

— Бяла мантия, червена подплата! Разбирам! — възкликна Иван.

— Точно така! Пилат отиваше към края, към края, и вече знаех, че последните думи в романа ще бъдат: „петият прокуратор на Иудея, конникът Пилат Понтийски“. Естествено, излизах да се разхождам. Сто хиляди са огромна сума и аз имах прекрасен сив костюм. Или ходех да обядвам в някой евтин ресторант. На Арбат имаше чудесен ресторант, не знам дали още съществува.

Изведнъж очите на госта се отвориха широко и загледан в луната, той продължи да шепне:

— Тя държеше в ръцете си отвратителни, тревожни жълти цветя. Дявол знае как се казват, но необяснимо защо първи се появяват в Москва. И тези цветя много ясно се открояваха върху черното й пролетно манто. Тя носеше жълти цветя! Неприятен цвят. Дойде откъм „Тверская“, зави в пресечката и изведнъж се обърна. Е, „Тверская“ я знаете, нали? По „Тверская“ вървяха хиляди хора, но ви гарантирам, че тя видя само мен и ме погледна тревожно не, а някак с болка. И аз останах изненадан не толкова от нейната хубост, колкото от неимоверната, невиждана самота в очите й!

Последвах жълтия знак, също завих в пресечката и тръгнах след нея. Двамата безмълвно вървяхме по кривата неугледна уличка, аз по единия тротоар, тя по другия. И представяте ли си, наоколо нямаше жива душа. Аз се терзаех, защото имах чувството, че трябва да й кажа нещо, но се страхувах, че няма да продумам нито дума, а тя ще си отиде и никога повече няма да я видя…

И представяте ли си, изведнъж тя ме заговори:

— Харесват ли ви моите цветя?

Много добре си спомням как прозвуча гласът й, беше доста нисък, но на пресекулки и колкото и да е глупаво, стори ми се, че ехото се блъсна и отскочи от жълтата мръсна стена. Бързо прекосих улицата, приближих се до нея и отговорих:

— Не.

Тя ме погледна учудено, а аз изведнъж най-неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал точно тази жена. Невероятно, нали? Сигурно ще кажете, че съм луд?

— Не казвам нищо — възкликна Иван и добави: — Моля ви, продължавайте!

И гостът продължи:

— Да, тя ме погледна учудено, а след като ме погледна попита:

— Изобщо ли не обичате цветя?

Стори ми се, че долових в гласа й враждебност. Вървях до нея, като гледах да съм в крак, и за моя изненада изобщо не се чувствах притеснен.

— Не, обичам цветя, само че други — казах.

— Какви?

— Обичам рози.

И веднага съжалих, че й го казах, защото тя се усмихна гузно и хвърли цветята си в канавката. Малко смутен, аз все пак ги вдигнах и й ги подадох, но тя се усмихна, отблъсна ги и аз продължих да ги нося.

Известно време вървяхме така мълчаливо, докато тя не дръпна цветята от ръцете ми, не ги хвърли на паважа, а след това провря ръката си с дълга черна ръкавица под моята и ние продължихме един до друг.

— И после? — каза Иван. — Моля ви, не пропускайте нищо.

— После ли? — попита гостът. — Ами после можете да се досетите и сам. — Той изведнъж избърса с десния ръкав ненадейните си сълзи и продължи: — Любовта изскочи пред нас, както изпод земята в някоя уличка изскача убиец, и ни порази внезапно и двамата!

Така поразява мълния, така поразява кама!

Впрочем впоследствие тя казваше, че не било така, че всъщност сме се обичали много отдавна, без да се познаваме, без да сме се виждали, и че тя живеела с друг, а аз тогава там… с тази, как се казваше…

— С коя? — попита Бездомни.

— С тази… ами… тази… абе… — отговори гостът и щракна с пръсти.

— Бил сте женен?

— Да, нали затова щракам… тази… Варенка, Манечка… не, Варенка… с раираната рокля… музеят… всъщност не помня.

Та тя каза, че този ден излязла с жълтите цветя в ръка, за да мога най-после да я намеря, и че ако това не се случело, щяла да се отрови, защото животът й нямал смисъл.

Да, любовта ни порази изведнъж. Разбрах го още същия ден, още след час, когато, без да виждаме града, се озовахме на крайбрежната улица до кремълската стена.

Разговаряхме така, сякаш се бяхме разделили вчера, сякаш се познавахме от години. Разбрахме се да се видим на другия ден пак там, до Москва река, и се срещнахме. Майското слънце светеше за нас. И скоро, скоро тази жена стана моя тайна съпруга.

— Помня, помня този проклет подлистник във вестника — мърмореше гостът, като рисуваше във въздуха вестникарския лист, и от последвалите му объркани фрази Иван се досети, че някой друг редактор е публикувал голям откъс от романа на човека, който наричаше себе си Майстора.

Според думите му минали ден-два и в друг вестник излязла статията на критика Ариман „Враг под крилото на редактора“, в която се казвало, че, възползвайки се от безхаберието и неосведомеността на редактора, гостът на Иван се опитал да прокара в печата апология на Иисус Христос.

— Да, помня, помня! — извика Иван. — Но съм забравил фамилното ви име!

— Пак повтарям, фамилното ми име е без значение, то повече не съществува — отговори гостът. — Не става дума за него. Подир ден в друг един вестник излезе още една статия, подписана вече от Мстислав Лаврович, в която авторът предлагаше да се нанесе удар, и то сериозен удар по пилатщината и онзи нескопосан иконописец, който решил да я прокара (пак тази проклета дума!) в печата.