.
.
.

Част втора

Деветнайсета глава

Маргарита

След мен, читателю мой. Кой ти е казал, че на света няма истинска, вярна и вечна любов? Нека отрежат на клеветника гнусния му език!

След мен, читателю, ела да ти покажа една такава любов!

Не! Майстора грешеше, когато в болницата късно след полунощ с тъга каза на Иванушка, че тя го е забравила. Такова нещо не можеше да се случи. Разбира се, че не беше го забравила.

Най-напред ще разкрием тайната, която той не пожела да разкрие пред Иванушка. Любимата му се казваше Маргарита[1] Николаевна. Всичко, което бе казал за нея, бе самата истина. Описа я правдиво. Тя беше хубава и умна. Тук трябва да добавим и още нещо: със сигурност много жени биха дали мило и драго, за да заменят живота си за този на Маргарита Николаевна. Бездетна, трийсетгодишна, тя бе съпруга на голям специалист, и то направил важно откритие от държавно значение. Мъжът й бе млад, хубав, добър, честен и я обожаваше. Двамата наемаха целия горен етаж в прекрасна къща с градина на една малка уличка близо до Арбат.

Мястото беше очарователно! Всеки може да се увери, ако реши да отиде в тази градина. Нека ме потърси, ще му кажа адреса и как да стигне — къщата и днес е там.

Маргарита Николаевна не страдаше от безпаричие. Можеше да си купи каквото й хареса. Сред познатите на мъжа й се срещаха интересни хора. Тя никога не бе докосвала примус. Маргарита Николаевна не познаваше ужасите на съжителството с чужди хора. С две думи… Беше щастлива? Нито миг! Откакто деветнайсетгодишна се омъжи и заживя в тази къща, не разбра какво е щастие. О, богове, богове мои! Какво искаше тя?! Какво й липсваше на тази жена, в чийто поглед винаги гореше някакво необяснимо пламъче, какво търсеше тази вещица, едното око на която бе леко дръпнато, и която онази пролет се бе накичила с мимози? Не знам. Не ми е ясно. Явно е казала истината, че се е нуждаела от него, от Майстора, а не от готическа къща и не от отделна градина, и не от пари. Тя го е обичала, казала му е истината. Дори на мен, правдивия повествовател, макар и страничен човек, сърцето ми се къса, като си помисля какво ли е почувствала Маргарита, когато — за щастие без да е успяла да се разбере с мъжа си, който не се е прибрал навреме — е дошла на другия ден в малкия дом на Майстора и е видяла, че вече го няма.

Тя направи всичко, за да научи поне нещо за него и естествено, не научи нищичко. Тогава се върна в своя дом и отново заживя там.

Но щом само мръсният сняг от тротоарите и платната изчезна, щом само през горните прозорчета лъхна тръпчивият неспокоен пролетен вятър, Маргарита Николаевна започна да се терзае още повече, отколкото през зимата. Често и тайно тя горчиво плачеше. Не знаеше какъв човек обича — жив ли, мъртъв ли. И с всеки изминал ден на отчаяние все по-често, особено по здрач, я спохождаше мисълта, че е свързана с мъртъв.

Трябваше или да го забрави, или тя самата да умре. Защото не можеше да продължава да живее така. Не биваше! Да го забрави, каквото и да й струва — да го забрави! Но той не можеше да бъде забравен, това е най-ужасното.

— Да, да, да, съвсем същата грешка! — казваше си Маргарита през зимата, когато седеше пред камината и гледаше огъня, който беше запален в памет на онзи огън, който гореше, когато той пишеше „Пилат Понтийски“. — Защо си тръгнах онази нощ? Защо? Какво безумие! На другия ден честно, както бях обещала, се върнах, но беше вече късно. Да, върнах се твърде късно, като нещастния Левий Матей!
/.../
[1] За главен прототип на Маргарита служи третата съпруга на писателя Е. С. Булгакова.
/.../
В литературен план Маргарита се асоциира с Маргарита от „Фауст“ на Йохан Волфганг Гьоте. Някои подробности от образа на Маргарита могат да се намерят също в романа на Емилий Миндлин „Завръщането на доктор Фауст“.

М. Булгаков – "Майстора и Маргарита"

https://chitanka.info/text/40037-majstora-i-margarita/19#textstart

ПП: Разбира се, великият роман на Булгаков е далеч от догмите на измисления и наложения от комунистическите чукундури соцреализъм...

"Разбира се, великият роман на Булгаков е далеч от догмите на измисления и наложения от комунистическите чукундури соцреализъм"?!
Хе–хе–хе! Точно затова съм чел Иля Илф и Евгении Петров, а битовите подробности (Тя никога не бе докосвала примус) на Михаил Булгаков не съм чел.
А тази безсмислица как ще я обясниш? : "Маргарита Николаевна не познаваше ужасите на съжителството с чужди хора. С две думи ... Беше щастлива? Нито миг! Откакто деветнайсетгодишна се омъжи и заживя в тази къща, не разбра какво е щастие".
Хем била щастрива, хем не разбрала какво е щастие.

Двайсет и втора глава
На свещи
Равномерното бучене на литналата високо над земята кола унасяше Маргарита, а лунната светлина я сгряваше приятно. Тя затвори очи, подложи лицето си на вятъра и с лека тъга се замисли за оставения непознат бряг на реката, която сигурно никога повече нямаше да види. След всички вълшебства и чудеса на днешната вечер тя вече се досещаше при кого я водят на гости, но това не я плашеше. Надеждата там да успее да направи така, че щастието й да се върне, й вдъхваше кураж. Всъщност в колата не можа дълго да мечтае за щастието си. Дали гарванът беше майстор в занаята, дали колата беше добра, но скоро Маргарита отвори очи и видя долу не горски мрак, а трепкащото езеро на московските светлини. Черната птица шофьор отвинти в полет дясната предна гума, а после приземи колата на някакво абсолютно безлюдно гробище край Дорогомилово. Гарванът помогна на Маргарита, която не задаваше никакви въпроси, да слезе заедно с четката си до една от надгробните плочи и насочи колата право към дерето зад гробището. Там тя се сгромоляса с трясък и… край. Гарванът козирува почтително, яхна гумата и отлетя.

— Няма ли го документа, няма го и човека — със задоволство каза Коровиев. — А това домовата книга на вашия строителен предприемач ли е?

— Дааа…

— Кой е регистриран в нея? Алоизий Могарич ли? — Коровиев духна страницата на домовата книга, — хоп, няма го и моля, забележете, никога не го е имало. Ако се зачуди, кажете му, че само е сънувал Алоизий. Могарич ли? Какъв Могарич? Не е имало никакъв Могарич. — И прошнурованата книга се изпари от ръцете на Коровиев. — Готово, вече е в чекмеджето на предприемача.

— Прав сте, че няма ли го документа, няма го и човека — каза Майстора, смаян от безупречните действия на Коровиев. — Така че и мен ме няма, защото съм без документ.

— Моля, моля! — извика Коровиев. — Това вече наистина е халюцинация, ето го вашия документ — и подаде на Майстора един документ. После премрежи поглед и прошепна сладникаво: — А ето го и вашето имущество, Маргарита Николаевна — и й подаде тетрадката с обгорелите краища, изсушената роза, снимката и особено внимателно — спестовната книжка. — Десет хиляди, колкото сте благоволили да внесете, Маргарита Николаевна. Ний за чуждо не ламтим.

— По-скоро ще ми изсъхнат лапите, отколкото да посегна на чуждо — изпъчен възкликна котаракът, който подскачаше върху куфара, за да побере в него всички екземпляри на злополучния роман.

— Ето го и вашия документ — продължи Коровиев и подаде нещо на Маргарита. После се обърна към Воланд и почтително му докладва: — Това е, месир.