.
.
.

Трета глава
СЛЕДСТВИЕТО

Ако на чеховските интелигенти, гадаещи непрекъснато какво ще стане след двадесет-тридесет-четиридесет години, им бяха отговорили, че след четиридесет години в Русия ще има следствие и изтезания, ще стягат черепите на хората с железни обръчи[1], ще потапят телата им във вани с киселина[2], ще ги изтезават — голи и вързани, с мравки и дървеници, ще вкарват нажежени на примус шомполи в аналните им отвори („секретно клеймо“), ще премазват бавно с ботуши половите им органи, а като най-лекото ще ги държат по седмица без сън, жадни и ще ги превръщат в кърваво месо, нито една Чехова пиеса нямаше да дочака края си, всичките й герои щяха да влязат в лудницата.

А и не само Чеховите герои, но кой нормален руснак в началото на века, включително и член на РСДРП, щеше да повярва, да се примири с такава клевета за светлото бъдеше? Това, което все още е било нормално при Алексей Михайлович, което при Петър е вече варварство, което при Бирон би могло да се приложи спрямо десет, двадесет души, а при Екатерина става абсолютно невъзможно — това в разцвета на великия двадесети век, в общество, градено по социалистическия принцип, през годините, когато летят вече самолети, когато са се появили звуковото кино и радиото, е вършено не от случаен садист, не на потайно място, а от десетки хиляди специално обучени хора зверове спрямо милиони беззащитни жертви.

И само ужасен ли е този взрив на атавизма, сега вече уклончиво наричан „култ към личността“? Или страшното е, че през същите тези години сме празнували стогодишнината на Пушкин? Че безсрамно са играни същите тези Чехови пиеси, макар отговорът на поставения от тях въпрос да е бил вече получен? Или още по-страшното е, че и тридесет години по-късно ни се казва: да не говорим за това! Ако вземем да си припомняме мъченичеството на милиони, ще изопачим историческата перспектива! Ако почнем да се ровим в същината на нашите нрави, това ще затъмни материалния прогрес! По-добре да си припомняме за пуснатите доменни пещи, за прокатните машини, за прокопаните канали… не, за каналите недейте… Тогава за колимското злато, не, и за него недейте… Добре де, за всичко може, но умело, но — с възхвала…

И наистина, защо да проклинаме инквизицията? Нима освен кладите не е имало и тържествени служби? Наистина, какво толкова не ни харесва крепостното право? Нали на селянина не се забранява всекидневният труд? И той може да коледува по Рождество Христово, а на Света Троица момите да сплитат венци…

* * *

Изключителността, която писмената и устната легенда приписва сега на 1937 г., я виждат в изфабрикуваните вини и изтезанията. Но това не е вярно и точно. През различните години и десетилетия следствието по 58 член почти никога не е изяснявало истината, а се е свеждало единствено до неизбежната мръсна процедура: да бъде пречупен доскоро свободният, понякога горд, винаги неподготвен човек, да бъде проврян през тясна тръба, където гвоздеите на арматурата ще го раздират, където няма какво да диша, така че се моли по-скоро да го извлекат от другия край на тръбата — а другият й край го изхвърля вече готов туземец за Архипелага и вече на обетована земя. (Глупчото вечно се запъва, въобразява си, че от тръбата има връщане назад.)

Колкото повече неописани години минават, толкова по-трудно става да бъдат събрани пръснатите свидетелства на оцелелите. А те ни говорят, че фабрикуваните процеси се появяват още в ранните години на Органите — за да бъде по-очевидна тяхната непрекъсната спасителна неизменна дейност, че иначе, ако враговете намалеят, току-виж, Органите взели за беля да отмират. Както личи и от делото на Косирев[3], положението на ЧК е нестабилно дори в началото на 1919 г. Докато прехвърлях вестниците от 1918 г., се натъкнах на едно официално съобщение за разкриване на страшен заговор от страна на група от десет души, които искали (още само искали!) да качат на покрива на Възпитателния дом (погледнете колко е висок!) оръдия — та оттам да обстрелват Кремъл. Били десет души (сред тях навярно жени и непълнолетни хлапетии) с кой знае колко оръдия — а и откъде ли ще се вземат тези оръдия? С какъв калибър? И как са щели да ги качат по стълбите до тавана? И как са щели да ги закрепят върху наклонения покрив? Че и да не дават отгоре на това откат при стрелбата?… А между другото цялата тази фантасмагория, предхождаща измишльотините от 1937 г., се е четяла! И са й вярвали!… Точно така е скалъпено и „гумильовското“ дело през 1921 г.[4] Същата година в рязанското ЧК скалъпват дело за „заговор“ на местната интелигенция (но протестите на някои смелчаци все още са в състояние да стигнат до Москва и делото е прекратено). Пак през 1921 г. е разстрелян целият Сапропелиевски комитет, влизащ в Комисията за съдействие на природните сили. Тъй като познаваме достатъчно добре начина на мислене и настроението на руските учени от онова време и не сме замаяни от димната завеса на фанатизма от този период, ние и без много ровене можем да се досетим колко струва това дело.

На 13 ноември 1920 г. в писмо до ВЧК Дзержински споменава, че в ЧК „често се дава ход на клеветнически заявления“.

Ето какво си спомня за 1921 г. Е. Дояренко: лубянската приемна за арестанти, четиридесет-петдесет одъра, през цялата нощ водят ли, водят жени. Никой не знае в какво се е провинил, общото впечатление е: за нещо ни арестуват. От цялата ни килия само една-единствена знае — някаква есерка. Първият въпрос на Ягода е: „И така, за какво сте попаднали тук?“ — т.е. сам си кажи, забъркай кашата, че да ни помогнеш! Абсолютно същото разказват за рязанското ГПУ от 1930 г. Усещането е, че всички са събрани за нищо. До такава степен няма в какво да ни обвинят, че И. Д. Т-в го обвиниха… че бил си скрил истинското фамилно име. (И макар да живее с истинското си име, му лепват по ОСО 58–10 три години.) Когато не знае за какво да се залови, следователят пита: „Какво сте работили?“ — „Плановик.“ — „Пишете обяснителна бележка: планирането на завода и как то се осъществява. После ще научите за какво сте арестуван.“ (В бележката все ще се уловят за някаква нишка.)

Не можахме ли да свикнем за толкова десетилетия, че оттам няма връщане? Освен краткото, съзнателно допуснато обратно движение през 1939 г. можеха да се чуят само крайно редки единични разкази за освободен човек в резултат на следствието. И то: или такъв човек след това отново са го прибирали, или са го пускали, за да шпионира. Така се създава традицията, че Органите не допускат брак в работата си. Какво да очакваме тогава за невинните?…

В „Тълковен речник“ на Дал се прави различието: „… дознанието се различава от следствието по това, че се прави за предварително удостоверяване дали има основание да се пристъпи към следствие.“

О, свещена простота! Виж, тук Органите не са играли никога на никакво дознание! Спуснатите отгоре списъци или първото подозрение, доносът на сексота или дори анонимният донос[5] влекат след себе си арест и след това неминуемо обвинение. Определеното за следствието време е посветено не за разплитане на престъплението, а в деветдесет и пет на сто от случаите, за да се измори, изтощи, обезсили подследственият, та самият той да е готов да му отсекат дори главата, само час по-скоро да се види краят на мъките.

Още през 1919 г. главният следователски похват е: наганът върху масата.

Така се води не само политическото, но и „битовото“ следствие. На процеса срещу Главното управление на топливната промишленост (1921) подсъдимата Махровска се оплаква, че по време на следствието са й давали кокаин. Обвинителят[6] я парира: „Ако бе заявила, че са се отнасяли грубо с нея, че са я заплашвали с разстрел, на такова нещо що-годе бихме могли да повярваме.“ Наганът лежи заплашително, понякога насочван срещу теб и следователят не си прави труда да ти измисля вина, а: „Разказвай, сам знаеш какво!“ Така и през 1927 г. следователят Хайкин изисква това от Скрипникова, за същото през 1929 г. настояват и пред Витковски. Нищо не се променя и след четвърт столетие. През 1952 г. все на същата тази Анна Скрипникова при петото й арестуване началникът на следствения отдел в Министерството на държавна сигурност в Орджоникидзе Сиваков й казва: „Лекарят на затвора разправя, че кръвното ти налягане било двеста и четиридесет на сто и двадесет. Малко ти е, мръсницо (тя наближава шестдесетте), ще ти го качим на триста и четиридесет, за да пукнеш, гадино, без следи от синини, без побои, без счупени кости. Просто няма да ти даваме да спиш!“ И ако през деня Скрипникова затваря в килията след нощния разпит очи, надзирателят нахълтва и крещи: „Отвори си очите, че ще те смъкна за краката от леглото и ще те накарам да стоиш права!“

И през 1921 г. разпитите са предимно нощни. И тогава насочват автомобилни фарове към лицето ти (рязанското ЧК, Стелмах). И на Лубянка през 1926 г. (потвърждава Берта Гандал) се използува амосовско отопление, чрез което в килията пускат ту студен, ту вонящ въздух. А има и коркова килия, където и бездруго не достига въздух, но допълнително го нажежават. Струва ми се, че са държали в такава килия поета Клюев, както и Берта Гандал. Участникът в Ярославското въстание от 1918 г. Василий Александрович Касиянов разказва, че нажежавали килията, докато от порите на тялото не бликва кръв; наблюдавали за настъпването на този момент през шпионката на вратата, след което отнасяли арестувания на носилка да подпише протокола. Известни са „горещите“ (и „солените“) похвати през „златния“ период. А през 1926 г. в Грузия горят ръцете на следствените с цигара; в метехския затвор ги блъскат в тъмното в басейн с нечистотии. Тук връзката е проста: щом трябва да те обвинят на всяка цена, значи са неизбежни заплахите, насилията и изтезанията и колкото по-фантасмагорично е обвинението, толкова по-жестоко трябва да бъде и следствието, за да изкопчи признание. И щом винаги има скалъпени дела, винаги ще има и насилия, и изтезания, те не са патент на 1937 г., а продължителен признак от общ характер. Затова е странно сега да прочетеш понякога в спомените на бивши концлагеристи, че „изтезанията бяха разрешени от пролетта на 1938 г.“[7] Никога не са съществували духовно-нравствени прегради, които да възпрат Органите от изтезанията. През първата година след революцията в „Еженедельник ВЧК“, „Красный меч“ и „Красный террор“ открито се дискутира прилагането на изтезания от гледна точка на марксизма. И ако съдим по последиците, отговорът е положителен, макар и не общовалиден.

За 1938 г. е по-вярно да се каже: ако до тази година за прилагането на изтезания се изисква някакъв документ, отделно разрешение за всяко следствено дело (макар и безпрепятствено получавано), то през 1937–1938 г. поради извънредната ситуация (налага се в набелязания кратък срок набелязаните милионни постъпления за Архипелага да минат през апарата на индивидуалното следствие, каквото няма при масовите „кулашки“ и национални потоци) насилията и изтезанията вече са разрешавани неограничено на следователите, по тяхна преценка, в зависимост от работата и посочения им срок. При това видовете изтезания не се регламентират и се допуска всякаква изобретателност.

През 1939 г. това всеобщо широко разрешение е премахнато, отново се поисква да има писмен документ за изтезанието (впрочем обичайните заплахи, шантажът, измамата, изтощаването чрез безсъние и карцер никога не са били забранявани). Но вече в края на войната и след нея са декретирани определени категории арестанти, спрямо които предварително се разрешава широк диапазон от изтезания. Тук попадат националистите, особено украинците и литовците и най-вече в случаите, при които се предполага нелегална верига и тя трябва цялата да бъде разплетена, трябва от вече арестуваните да се узнаят всички фамилии. В групата на Ромуалдас Прано Скирюс например има около петдесет литовци. Обвиняват ги през 1945 г., че били разлепвали антисъветски позиви. Поради липса на достатъчно затвори в Литва ги пращат в лагер недалеч от Велск в Архангелска област. Едни от тях са подложени на изтезания, други пък не издържат двойния следствено-трудов режим, но резултатът е такъв: всичките петдесет души си признават до един. Минава известно време и от Литва съобщават, че са намерени истинските разпространители на позивите, така че призналите си нямат нищо общо с това! През 1950 г. срещнах при прехвърлянето ми в Куйбишев един украинец от Днепропетровск, когото, за да предаде „връзките“ и лицата, го изтезават по какви ли не начини, включително и с карцер, в който той стои прав и за опора (за да поспи) му провират за четири часа през нощта една летва. След войната на изтезания е подложена и Левина — член-кореспондент на Академията на науките.

Освен това няма да е вярно да се приписва на 1937 г. „откритието“, че личното признание на обвиняемия е най-важно от всички доказателства и факти. Това влиза в съдебната практика още през 20-те години. А през 1937 г. настъпва часът на блестящото учение на Вишински. Впрочем тогава за него научават само следователите и прокурорите, та да са морално непоклатими. Всички ние, останалите, узнахме за него след двадесет години — когато взеха да го хулят в пояснителни изречения и във второстепенни пасажи из вестникарските статии като нещо отдавна и широко известно.

Оказва се, че през същата страшна година в своя доклад, смятан в специалните кръгове за твърде важен, Андрей Януариевич (все ми е на езика да го нарека Ягуариевич) Вишински в духа на най-разтегливата диалектика (каквато не разрешаваме нито на държавните поданици, нито сега вече и на електронните машини, защото за тях да-то е да, а не-то — не) напомня, че човечеството никога не ще установи абсолютната истина, че може да намери само относителната. И оттук той прави крачката, на която юристите не са се престрашавали две хиляди години: че следователно и истината, установявана от следствието и съда, не може да бъде абсолютна, а само относителна. Така че, когато подписваме присъда за разстрел, все едно не можем да бъдем абсолютно сигурни, че сме обрекли на смърт виновен човек, а само с известна приблизителност, с известни предположения, в известен смисъл. (Може би самият Вишински не по-малко от своите слушатели се е нуждаел тогава от подобна диалектическа утеха. Когато крещи от прокурорската трибуна: „Да се разстрелят всички като бесни кучета!“, той, зъл и умен, разбира, че подсъдимите са невинни. Толкова по-разпалено Вишински и такъв един мастит представител на марксистката диалектика като Бухарин вероятно се мъчат да дадат диалектическа окраска на съдебната лъжа: за Бухарин е твърде глупаво и безпомощно да загине съвсем невинен — дори той има нужда да му се намери вина! — а на Вишински е по-приятно да се чувствува логист, отколкото явен подлец.)

Оттук и най-продуктивният извод: че е губене на време да се търсят абсолютни улики (всички улики са относителни) и безспорни свидетели (те могат и да си противоречат). Доказателствата за виновност са относителни, приблизителни, следователят може да ги намери и без улики и свидетели, без да излиза от кабинета си, като „се опира не само на своя ум, но и на своя партиен нюх, на своите нравствени сили“ (т.е. на предимствата на наспалия се, сития и неизтезаван човек) „и на своя характер“ (т.е. на наклонността си към жестокост)!

Разбира се, подобно оформление е къде по-изящно в сравнение с инструкцията на Лацис. Но по същина няма никаква разлика.

И само в едно Вишински е на висота, само в едно отстъпва от диалектическата логика: кой знае защо, е оставил куршума абсолютен…

По такъв начин, като се разгръщат по спирала, изводите на прогресивната юриспруденция се връщат към предантичните или средновековните възгледи. Подобно на средновековните палачи нашите следователи, прокурори и съдии приемат да виждат главното доказателство за вина в предаването й от следствените.
/.../
Солженицин – "Архипелагът Гулаг"

https://chitanka.info/text/3533/5#textstart

ПП: Сталин – следствие на Ленин...

Има много лигави руснаци, които за щяло и нещяло ругаят Отечеството и народа си и бягат на Запад. Днеска Митко Културата представи книгата на една такава руска писателка, която много обичала родината си, ама от Германия и Съединените щати.
Други пък по времето на Горбачов и особено при Елцин изкараха добри пари от плюене по Съветския съюз. Какъвто и терор да осъществяват, руснаците го осъществяват върху себе си, а не върху други народи като западняците.
А разсъжденията на Солженицин са ефектни, но повърхностни и субективни и малко от тях биха останали в историята.

Вървим към нещо по-ужасно. Ако си слушал тази сутрин Хоризонт, имах нещастието докато си правя преди малко кафето да запечатам няколко минути от преминаването на следващ етап на новия тоталитаризъм. Идеше реч за "медийна грамотност", за "жертви на дезинформацията по време на ковид-кризата в България", за мерки срещу дезинформацията, за Отворено общество като стожер на медийната грамотност и необходимостта от навлизането й в училищата. Скоро няма да можем толкова свободно колкото досега да пишем каквото мислим и чувстваме, а ще четем какво ни казват, че мислим и чувстваме днес - клиентелисти с маски, утре - нови комисари.

ти още ли не си избягал в Русията бе, какво още чакаш?!

Солженицин е величествен и смел руснак. Стои много по-високо от милионите номенклатурни висши и низши комунисти... Не е нито повърхностен, нито субективен...