.

Посветено на всички, които ще кажат: «Това не се отнася до мене!».

— Кой си ти? — попита го Дяволът…

— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората!

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата — висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията.
/.../

— Вие мразите ония горе? — попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.

— О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!

Дяволът се усмихна:

— Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.

— Аз нямам злато, аз нямам нищо, с което да те подкупя… Аз съм беден, дрипав юноша… Но аз съм готов да сложа главата си.

Дяволът пак се усмихна:

— О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!

— Слуха си? С удоволствие… Нека никога нищо не чуя, нека…

— Ти пак ще чуваш! — успокои го Дяволът и му стори път. — Мини!

Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:

— Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!

Момъкът спря и се вслуша:

— Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят!… — И той пак се затече.

Дяволът пак го спря:

— За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!

Момъкът отчаяно махна ръка.

— Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!

Дяволът:

— Ти пак ще виждаш… Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!

Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле.

Дяволът му напомни:

— Виж голите им кървави меса.

— Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!

/.../

— Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.

Момъкът махна ръка:

— Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!

Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:

— Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си — тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици. Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:

— Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.

— Напротив — най-щастливият! … Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.

Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:

— Да бъде! Вземи ги!

… И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.

— Кой си ти? — дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.

— Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!

«Младеж», 25 май 1923
Смирненски – "Приказка за стълбата"

ПП: Смирненски написва  последната си творба, смятана за най-зряла, едва на 24 г. На тази възраст той осъзнава истина, която повечето комунисти не могат да осъзнаят дори на стари години. Изкачването по стълбата на Властта лишава катерещия се от душа. Стремежът към Власт и нейното получаване деформира светогледа, съзнанието... 

Послеписът ти съдържа Истината за човешкия живот, лишен от съзнание и Дух, но точно те никога няма да разберат и осъзнаят Истината в него...

Хи–хи–хи!
"истина, която повечето комунисти не могат да осъзнаят дори на стари години"?!
Това не е толкова важно – комунистите вече са извън модерния свят – важното е че модерни либерални буржоа като batogo са разбрали тази "истина".
А разбрахте ли, защо комунистите предадоха властта без бой, а буржоата не я дават никак? И когато прочетете и анализирате казаното за и упражняването на "властта" от буржоазните политици и казаното за и упражняването на "властта" от комунистическите политици, ще ви се изясни и какво е казал Христо Смирненски в "Приказка за стълбата".

Любима творба! Случвало ми се е да изпратя нея или Алековата "Пази, боже, сляпо да прогледа " на някого, разбира се, близък човек, като усетя, че залита в тази посока. И естествено не съм чакала благодарност, но как пък един не се усети - сигурен знак за напреднала деформация:)
Не съм много съгласна с тази фиксация в послеписа ти, струва ми се по-скоро плод на някаква конвергенция:)
Приказката "за стълбата нагоре, която води надолу" е вечната притча за цената на компромиса или - ако сменим ракурса - за механизма на предателството. Героят не е преял с власт, самозабравил се дядка, а млад човек с възторжени пориви, с ясна визия за социалните проблеми на времето си, целенасочен и всеотдаен. Такъв е бил и самият Смирненски, млад поет и журналист, комунист с едва едногодишен стаж, с приповдигнато, романтично политическо верую - и 20 дни преди своята смърт не би бил друг, не би ни излъгал.
Героят от "Приказка за стълбата" е предопределено, съдбовно обречен - като в древногръцка трагедия - и ако търсим обобщение - подвластен на тази трагическа вина вовеки, във всички времена и управления. И в това отношение съм съгласна с kvg55.:)
Благодаря, че ни напомни тази прекрасна, безсмъртна, винаги актуална творба!
Поздрави, Марине!

В текста КОНКРЕТНО става дума за млад комунист, който е тръгнал решително по пътя на пролетарската /социалистическата/ революция...:)
Ако Смирненски целеше обобщен смисъл, би избегнал конкретните детайли в изобразяването на героя си, на тълпите... Затова моето тълкуване е такова...
Поздрави! :)