.

ГЛАВА I
КАК КАНДИД БЕШЕ ВЪЗПИТАН В ЕДИН КРАСИВ ЗАМЪК И КАК БЕ ИЗГОНЕН ОТ СЪЩИЯ

Във Вестфалия, в замъка на господин барон Тундер-тен-тронк, живееше един младеж, когото природата бе надарила с най-благ нрав. Душата му бе изписана върху лицето му. Той разсъждаваше доста правилно и бе необикновено чистосърдечен, и струва ми се, именно по тази причина го наричаха Кандид[1]. Старите слуги в дома подозираха, че е син на сестрата на господин барона и на един добър и почтен благородник от околността, когото тази госпожица не пожела да вземе за съпруг, защото той успял да докаже само седемдесет и една благороднически титли в рода си, а останалата част на родословното му дърво била заличена от времето.

Господин баронът беше един от най-могъщите владетели във Вестфалия, тъй като замъкът му имаше врата и прозорци. Големият салон на замъка беше дори украсен с гоблен. При нужда всичките му кучета от задния двор образуваха хайка гончета, а конярите му ставаха кучкари. Селският свещеник беше негов придворен изповедник. Всички го наричаха „ваше преосвещенство“ и се смееха, когато им разправяше разни истории.

Госпожа баронесата тежеше около триста и петдесет ливри и с това си бе спечелила твърде голямо уважение. Тя изпълняваше ролята си на гостоприемна домакиня с достойнство, което й печелеше още по-голямо уважение. Дъщеря й Кюнегонд, седемнадесетгодишна, беше румена, свежа, тлъстичка, съблазнителна. Синът на барона беше достоен за баща си във всяко отношение. Възпитателят Панглос беше оракулът на дома и малкият Кандид слушаше лекциите му с доверчивостта, присъща на възрастта и нрава му.

Панглос преподаваше метафизико-теолого-космо-лонигология. Той прекрасно доказваше, че няма последица без причина и че в най-добрия от възможните светове замъкът на негово превъзходителство барона е най-хубавият от всички замъци, а госпожата — най-добрата от възможните баронеси.

— Доказано е — казваше той, — че нещата не могат да бъдат другояче и понеже всичко е създадено с някаква цел, всичко по необходимост е създадено с най-добрата цел. Забележете, че носовете са създадени, за да носят очила, и затова ние имаме очила. Краката са очевидно сътворени, за да бъдат обувани, и затова ние имаме панталони. Камъните са образувани, за да бъдат дялани и с тях да се изграждат замъци, и затова негово превъзходителство има един много красив замък. Най-великият барон на провинцията трябва да бъде най-добре настанен. И тъй като свинете са създадени, за да бъдат изяждани, ние ядем свинско цяла година. Следователно тези, които твърдят, че всичко е добре, са казали една глупост, трябва да се каже, че всичко е най-добре.

Кандид слушаше внимателно и невинно вярваше на всичко, тъй като намираше, че госпожица Кюнегонд е необикновено красива, макар че никога не се осмеляваше да й го каже. От това той заключваше, че след щастието да се родиш барон Тундер-тен-тронк, втората степен на щастието е да бъдеш госпожица Кюнегонд, третата — да я виждаш всеки ден, и четвъртата — да слушаш господин Панглос, най-големия философ в провинцията и следователно на цялата Земя.

Един ден, когато се разхождаше в горичката до двореца, която наричаха „парк“, Кюнегонд видя между храстите как доктор Панглос дава урок по експериментална физика на слугинята на майка й, много хубаво и много кротко чернооко момиче. Тъй като имаше голяма склонност към точните науки, госпожица Кюнегонд със затаен дъх наблюдаваше неколкократните експерименти, на които беше свидетелка. Тя ясно видя достатъчните основания на доктора, последиците и причините. Крайно развълнувана, дълбоко замислена и изпълнена с желание да стане и тя учена, Кюнегонд се завърна обратно, като си казваше, че наистина би могла да бъде достатъчно основание на младия Кандид, който също така можеше да бъде нейно основание.

Завръщайки се в замъка, тя срещна Кандид и се изчерви. Кандид също се изчерви. Тя му каза „добър ден“ със задавен глас и Кандид й отговори, без да знае какво казва. На другия ден, след вечеря, когато всички ставаха от масата, Кюнегонд и Кандид се озоваха зад един параван. Кюнегонд нарочно изпусна кърпичката си и Кандид я вдигна, тя невинно улови ръката му и младежът невинно целуна ръката на младата госпожица с особена живост, чувствителност и грация. Устните им се срещнаха, очите им пламнаха, коленете им се разтрепераха и ръцете им започнаха да блуждаят. Господин барон Тундер-тен-тронк мина случайно край паравана и, виждайки причината и последицата, изгони Кандид от замъка със здрави ритници в задника. Кюнегонд припадна и щом се свести, получи една плесница от госпожа баронесата. И всички бяха потресени в най-хубавия и най-приятен от всички възможни замъци.
/.../

ГЛАВА III
КАК КАНДИД ИЗБЯГА ОТ БЪЛГАРИТЕ И КАКВО СТАНА ПОСЛЕ С НЕГО

Няма нищо по-красиво, по-живо, по-блестящо и по-добре подредено от две армии, застанали една срещу друга. Тръбите, свирките, обоите, барабаните и топовете създаваха хармония, която никога не е имало и ада. Най-напред топовете повалиха около шест хили души от всяка страна, след това пушечните залпове отпратиха от този най-добър от всички светове око девет-десет хиляди негодници, които мърсяха повърхността на земята. Щиковете бяха също така достатъчна причина за смъртта на няколко хиляди души. Общата сметка сигурно достигаше до тридесетина хиляди души. Кандид, който трепереше като философ, се скри колкото можеше по-добре по време на това героично клане.

И докато, по заповед на двамата царе, се отслужваха молебени в двата лагера, Кандид реши да отиде другаде да разсъждава за последиците и причините. Той прекрачваше купчини мъртви и умиращи и достигна до съседното село. То беше превърнато в пепелище — беше аварско село, което българите бяха изгорили в съгласие с международното право. Тук покрити с рани старци гледаха как умират закланите им жени, които още притискаха децата си до окървавените си гърди, там изтърбушени момичета издъхваха, след като бяха задоволили естествените нужди на няколко герои, други, полуизгорели, пищяха и молеха да ги доубият. По земята, сред отсечени ръце и крака, се валяха парчета мозък.

Кандид избяга колкото може по-скоро в друго село. То принадлежеше на българите и аварските герои го бяха наредили по същия начин. С малко храна в дисагите Кандид продължаваше да върви през развалините, като стъпваше по още потръпващи ръце и крака, докато най-после излезе извън театъра на военните действия, без нито за миг да забрави госпожица Кюнегонд. Като пристигна в Холандия, запасите му се свършиха, но понеже беше чувал, че в тази страна всички хора са богати и при това християни, той не се съмняваше, че към него ще се отнесат така добре, както в замъка на господин барона, преди да бъде изгонен оттам заради хубавите очи на госпожица Кюнегонд.

Той поиска милостиня от няколко важни господа, но всички му отговориха, че ако продължава да проси, ще го затворят в изправителен дом, където ще го научат как да живее. След това Кандид се обърна към един човек, който току-що бе завършил едночасова реч върху благотворителността пред едно голямо събрание. Този оратор го погледна накриво и му рече:

— Защо си дошъл тук? Заради правото дело ли си дошъл?

— Няма последица без причина — отговори скромно Кандид. — Всичко е свързано по необходимост и наредено по най-добрия начин. Трябваше да бъда изгонен от замъка и лишен от присъствието на госпожица Кюнегонд, да изтърпя бой с тояги от цял полк войници и сега да прося хляб, докато не мога сам да си изкарвам прехраната. Всичко това не можеше да бъде другояче.

— Приятелю — му каза ораторът, — вярваш ли, че папата е антихрист?

— Не съм още чувал да казват такова нещо — отвърна Кандид, — но и да е, и да не е, аз съм без хляб.

— Ти не заслужаваш да ядеш хляб — рече другият. — Махай се, негоднико, махай се, клетнико, да не си посмял някога да се доближиш до мен.

Жената на оратора се показа на прозореца и като видя човек, който се съмнява, че папата е антихрист, изсипа на главата му едно пълно… О, небеса, до какви крайности достигат дамите, когато бъдат обхванати от религиозно усърдие!

Един човек, който не беше кръстен, един добър анабаптист по име Жак, видя колко жестоко и долно се отнасят към един негов брат, към едно двукрако същество без перушина, надарено с душа. Той го заведе у дома си, изми го, даде му хляб и бира, подари му два флорина и дори му предложи да го научи на занаят в работилницата си за персийски платове, които се фабрикуват в Холандия. Кандид едва не падна на колене пред него и извика:

— Моят учител Панглос съвършено правилно казваше, че всичко е най-добре на този свят, защото аз съм безкрайно повече покъртен от вашата изключителна щедрост, отколкото от коравосърдечието на господина с черния плащ и госпожа съпругата му.

На следния ден, както се разхождаше, той срещна един дрипав бедняк, цял покрит с язви, с угаснали очи, окапал нос, изкривена уста, черни зъби; просякът говореше гърлено, измъчван от остра кашлица и при всеки неин пристъп изплюваше по един зъб.
/.../
Волтер – "Кандид", 1759 г.

Бележки:

Кандид (фр.) — чистосърдечен, искрен. ↑

Царят на българите — пруският крал Фридрих II. Волтер наричал прусите „българи“, а французите — „авари“.

 

ГЛАВА IV
КАК КАНДИД СРЕЩНА СВОЯ БИВШ УЧИТЕЛ ПО ФИЛОСОФИЯ, ДОКТОР ПАНГЛОС, И КАКВО СЕ СЛУЧИ ПО-НАТАТЪК
Развълнуван повече от състрадание, отколкото от ужас, Кандид даде на този отвратителен просяк двата флорина, които беше получил от почтения анабаптист Жак. Призракът го загледа втренчено, разплака се и се хвърли на врата му. Изплашен, Кандид се дръпна назад.

— Уви — рече нещастникът на другия нещастник, — не можете ли вече да познаете вашия скъп Панглос?

— Какво чувам? Вие ли сте, скъпи учителю, вие ли сте в това ужасно състояние! Какво нещастие ви се е случило? Защо не сте вече в най-хубавия от всички замъци? Какво е станало с госпожица Кюнегонд, бисера измежду всички девойки, най-майсторското произведение на природата?

— Не мога вече да се държа на краката си от глад — каза Панглос.

Кандид веднага го заведе в обора на анабаптиста и му даде да хапне малко хляб. Когато Панглос се съвзе, той го запита:

— И така, какво стана с Кюнегонд?

— Тя умря — отвърна другият.

При тези думи Кандид припадна. Приятелят му го свести с малко развален оцет, който случайно намери в обора. Кандид отвори очи.

— Кюнегонд е мъртва! О, най-добър от всички светове, къде си ти? Но от каква болест е умряла? Да не би защото е видяла как господин баща й ме изгони със здрави ритници от хубавия си замък?

— Не — рече Панглос, — тя беше изтърбушена от български войници, след като я изнасилиха толкова пъти, колкото може да бъде изнасилена една жена Те пръснаха черепа на господин барона, който искаше да я защити, госпожа баронесата беше насечена на късове, към бедния ми ученик се отнесоха точно по същия начин, както към сестра му, а колкото до замъка, от него не остана камък върху камък, нито един хамбар, нито една овца, нито една патка, нито едно дърво. Но за нас отмъстиха, защото аварите извършиха същото в съседното графство, което принадлежеше на един български благородник.
/.../
— Как мога да се излекувам — рече Панглос, — като нямам пукната пара, приятелю? А по цялата земя човек не може нито да поиска да му пуснат кръв, нито да му направят клизма, без да плати или без да има някой, който да плати вместо него.

Тези последни думи накараха Кандид да се реши. Той отиде при своя милостив анабаптист Жак, хвърли се в краката му и тъй трогателно му обрисува състоянието на своя приятел, че анабаптистът не се поколеба нито за миг да приеме доктор Панглос в дома си и да осигури лекуването му на свои разноски. При лекуването Панглос загуби само едно око и едно ухо. Той пишеше добре и знаеше отлично аритметика. Анабаптистът Жак го направи свой книговодител. След два месеца, понеже трябваше да отиде в Лисабон по търговски сделки, той взе в своя кораб и двамата философи. Панглос обясни, че всичко, което става, е за добро. Жак не беше на това мнение.

— Хората трябва наистина да са извратили малко природата, защото не са родени вълци, а са станали вълци. Бог не им е дал нито топове, които изстрелват гюлета от двадесет и четири ливри, нито щикове, а те слагат щикове на пушките и правят топове, за да се избиват. Аз бих могъл да туря в сметката и фалитите, и правосъдието, което заграбва имотите на фалиралите, за да лиши кредиторите от вземанията им.

— Всичко това е било необходимо — възразяваше едноокият доктор, — личните нещастия съставляват общото благо, така че колкото повече лични нещастия има, толкова повече всичко отива на добре.

"Емил или За възпитанието" – какво ли са си въобразявали и са очаквали да постигнат с писането си. И двамата са умряли в една и съща година и не са доживяли Революцията.

Тук се подвизават само куп изкукали старци, които драскотят някакви глупости.

Те нямат глава за Волтер. Много им мирашат краката за да четат такива неща.

ГЛАВА XVIII
КАКВО ВИДЯХА ПЪТНИЦИТЕ В СТРАНАТА ЕЛДОРАДО
Какамбо изрази пред гостилничаря голямото си желание да научи повече за страната. Гостилничарят му каза:

— Аз съм голям невежа и така ми е много добре. Но тук има един старец, който е бил някога в двореца; той е най-ученият и най-общителният човек в цялото царство.

Веднага отведоха Какамбо при стареца. Кандид сега беше по-малко важната личност и придружаваше слугата си. Влязоха в една доста обикновена къща — вратата й беше само от сребро, а стените бяха облицовани само със злато, но изковано с толкова вкус, че и най-богатите ламперии не можеха да се сравнят с тази украса. Наистина преддверието беше инкрустирано само с рубини и изумруди, но начинът, по който те бяха подредени, компенсираше тази крайна простота.

Старецът покани двамата чужденци да седнат на диван, напълнен с пера от колибри, заповяда да им поднесат питиета в диамантени чаши и след това задоволи, любопитството им с тези думи:

— Аз съм на сто седемдесет и две години и от покойния си баща, който беше царски оръженосец, научих за чудните промени в Перу, на които е бил свидетел. Царството, в което се намирате, е старата родина на инките, които твърде неблагоразумно излезли от него, за да покорят част от света, и накрая били унищожени на свой ред от испанците.

Онези князе от тяхното семейство, които останали в родната си страна, се оказали по-мъдри. Със съгласието на целия народ те заповядали никой жител, никога да не напуща нашето малко царство. Това именно спасило нашата невинност и нашето щастие. Испанците имали някакво смътно понятие за нашата страна, която те нарекли Елдорадо. Преди стотина години един англичанин, рицарят Рали, успял да се приближи до границата ни. Но тъй като ние сме заградени от непристъпни скали и пропасти, досега винаги сме били защитени от алчността на европейските народи, които проявяват някаква непонятна бясна жажда за камъчетата и калта на нашата земя. За да се сдобият с тях, те биха ни избили до последния човек.

— Да, господине — отговори негърът; — такъв е обичаят тук. За облекло ни дават само едни гащи два пъти в годината. Когато работим в захарните фабрики и някой валяк ни премаже пръста, веднага ни отрязват ръката, когато се опитаме да избягаме, отрязват ни крака. А мен ме сполетяха и двете беди. На тази цена ядете вие захар в Европа. А пък когато майка ми ме продаде за десет патагонски екю на брега на Гвинея, тя ми каза: „Скъпо дете, благославяй нашите идоли, моли им се винаги, те ще те направят щастлив. Ти имаш честта да бъдеш роб на нашите бели господари по този начин баща ти и майка ти ще забогатеят.“

Уви, не знам дали съм им помогнал да спечелят богатство, но те не ме направиха богат. Кучетата, маймуните и папагалите са хиляди пъти по-малко нещастни от нас. Холандските идоли, които ме покръстиха, ми казват всяка неделя, че всички, и бели, и черни, сме деца на Адам. Не разбирам от родословни дървета, но ако тези проповедници казват истината, ние всички сме втори братовчеди. А ще признаете, че няма по-ужасен начин да се отнасяме с роднините си от този.

— О, Панглос! — извика Кандид. — Ти не си и подозирал тези ужаси. Свършено е, ще трябва най-после да се откажа от твоя оптимизъм.

— Какво е това „оптимизъм“? — запита Какамбо.

— Уви — рече Кандид, — оптимизмът е един вид бяс, бесът да поддържаш, че всичко върви добре, когато всичко върви зле.

Той се просълзи, гледайки негъра, и разплакан, влезе в Суринам.