.
/.../

Молотов, Каганович, Ворошилов, както и помощниците, са най-близките хора на Сталин, които безпрекословно поддържат всяка негова стъпка. Има и други, които се смятат за негови съратници, но успяват да запазят доброто си име. Един от тях е Сергей Миронович Киров, болшевик от ленински тип — безкрайно предан на делото, добър, честен, отзивчив човек. Навсякъде, където работи Киров, хората обикват този общителен и скромен ръководител. Когато по препоръка на Ленин Киров е изпратен в Азербайджан, в партийната му характеристика се посочва:

„Устойчивост — във всяко отношение… Енергичен работник… В изпълнение на взетите решения е повече от настойчив. Уравновесен и притежава голям политически такт… Великолепен журналист… Първокласен и великолепен оратор…“[8]

За работата си в Задкавказието Киров оставя изключително добри спомени. След XIV конгрес, когато „новата опозиция“ се опитва да направи от ленинградската организация своя опора, Централният комитет на партията изпраща Киров в Ленинград, където бива избран за секретар на градския и на областния комитет. Ю. Помпеев, биографът на Киров, споменава, че когато Киров пристига в Ленинград, един от най-близките му приятели, Серго Орджоникидзе, изпраща в областния комитет интересна записка, характеризираща новия първи секретар на ленинградската партийна организация:

„Драги приятели!

Врявата, която вдигнахте, ни излезе много скъпо: взеха ни др. Киров. За нас това е твърде голяма загуба, но затова пък вие получихте такова подкрепление, каквото ви е нужно. Ни най-малко не се съмнявам, че вие там ще се справите и за някакви си два месеца всичко ще бъде изпълнено. Киров е мъжага безподобно добър, само че освен вас той никого не познава. Уверен съм, че ще го оградите с приятелско доверие. От сърце ви желая пълен успех.“

/.../

Сталин познава Киров отдавна, от октомврийските дни на 17-а година. Трудно е да се обясни защо въпреки сухата си, коравосърдечна, а понякога и направо ледена натура Сталин изпитва симпатия към този вечно усмихващ се енергичен мъж. Те често отиват заедно на почивка, а семействата им дружат, въпреки че повечето време живеят далече едно от друго.
/.../
 

 

По всичко личи, че към нито един партиен работник Сталин не проявява такова внимание и дори любов. Харесва му този откровен и добър човек. Където се появява Киров, около него веднага се събират хора. Имаше по-рано един такъв, сега полузабравен израз: „душа на обществото“. Точно така, Киров е бил в най-добрия смисъл душата на всяко общество — партийно, работническо, студентско, червеноармейско. На фона на непроницаемия Молотов, раболепния и в изражението на лицето си Каганович, вечно готовия за изпълнение Ворошилов Киров е носителят на истинска топлота в човешките отношения — една морална ценност с непреходно значение.

Почти всеки диктатор има своите слабости. При Сталин това се изразява в интуитивно доверие към твърде тесен кръг: Поскрьобишев, Мехлис, Молотов, Киров и други, може би още двама-трима. Трудно е да се обяснят чувствата на симпатия и на привързаност. Често пъти е много трудно да се „обосноват“ аналитично, понеже са изцяло от областта на психиката. Сталин е обичал усмивката на Киров, откритото му руско лице, простодушието му, всеотдайността му в работата. Една неделя, играейки на „городки“ с гостуващия във вилата му ленинградски лидер (Сталин е взел за съиграч работника от кухнята Хорковски, а Киров — Власик), той пита гостенина си: „Сергей, какво обичаш най-много?“

Киров поглежда учудено Сталин и усмихнат отговаря: „За болшевика е закон да обича работата повече от жена си!“ — „И все пак?“ — „Сигурно идеята…“ — отвръща Киров и изправя нова фигура.

Сталин махва неопределено с ръка, но спира да го разпитва: необяснимо е как може „да се обича идея“? Да не би само на шега да го казва? Но знае, че Киров не умее да хитрува. Знае и това, че Киров, може би като никой друг, има способността дори и на него да влияе.

Спомня си делото на Рютин. Познава този предишен прапоршчик от старата армия още от началото на 20-те години. През 1918 г. Рютин командва войските на Иркутския военен окръг, през 1920 г. става секретар на Иркутския губернски комитет, а през втората половина на 20-те години — секретар на московския Краснопресненски партиен комитет, член на редакционната колегия на „Красная звезда“ и кандидат-член на ЦК на ВКП(б). После Рютин се „разбръщолевя“. Докладват на Сталин, че е един от авторите на предавания нелегално от ръка на ръка обширен документ „До всички членове на ВКП(б)“. Главният удар на „обръщението“ е насочен срещу него — наричат го „диктатор“ с антиленински „намордник“ в ръце. Сталин си спомня, че на заседанието на Политбюро настоява не само за изключването на М. Н. Рютин от партията, но и препоръчва да бъде осъден на смърт. Изглежда, това е първият случай, когато се опитва да реши съдбата на един човек преди съдебното дирене. Членовете на Политбюро мълчат. От една страна, според материалите от делото Рютин само се опитва да създаде „контрареволюционна организация“, а от друга — смъртна присъда?! „Партийният връх“ е объркан. И ето че се чува гласът на Киров: „Това не бива да стане. Рютин не е пропаднал човек, а заблуден… един дявол знае кой още няма пръст в това писмо… не ни разбират нас хората…“

Кой знае защо, Сталин бързо се съгласява. Рютин е осъден на десет години и окончателно изчезва през 1938 г. Но Сталин не забравя: Киров може смело да изказва мнението си, без да се съобразява дори и с него.

Сталин подарява на твърде малко хора свои книги с автограф. Но Киров е удостоен с най-сърдечния автограф на „вожда“, напълно неспособен, както по всичко изглежда, дори да изговори, а камо ли да напише такива думи. На титулната страница на книгата „Й. Сталин. За Ленин и ленинизма“ ръката на генералния секретар изписва с четлив и твърд почерк:

„На С. М. Киров

Мой приятел и любим брат, от автора. 23.05.24.

Сталин“

Когато на XVII конгрес на партията председателстващият П. П. Постишев на поредното заседание обявява, че „Думата има другарят Киров“, залата се разтърсва от овации. Всички стават прави. Става прав и Сталин. В залата дълго ръкопляскат на още един „любимец на партията“. Може би само Сталин е удостояван с такова посрещане от делегатите на конгреса. Речта на Киров е изключително ярка, сочна, наситена с информация. Наистина, и тя като почти всички изказвания на делегатите на този конгрес, с редки изключения, е посипана от обилно по-обилно с хвалебствени епитети по адрес на генералния секретар. Възможно е от тази гледна точка Киров дори да се е „престарал“ повече от мнозина други. Можем само да съжаляваме, че е така, но трябва да разберем, че макар и винаги да съществува шанс за съвестта, по някой път (а сигурно и по-често) той може да бъде използван само като се „прекрачат“ възприетите норми за поведение. А това винаги граничи с извършване на граждански подвиг. Нито Киров, нито който и да е друг го извършват на този конгрес, където пред очите на делегатите и с тяхна помощ се утвърждава култът към личността. Към историята не бива нищо да се прибавя, нито пък да се отнема нещо от нея. Иначе това вече не е история, а нейно фалшифицирано копие.

Както вече знаем, изборите за ръководни органи на партията имат (доколкото днес можем да преценяваме това) своята необичайна кулминация, изненадала толкова неприятно Сталин. Триумфът му е силно помрачен. Но той дори мустака си не помръдва. Непроницаеми са лицата на мраморните древногръцки и римски богове. Чувствата са застинали по тях за векове и хилядолетия. И Сталин умее да остава невъзмутим дори в най-критичните ситуации. Разбрал е отдавна, че на околните това винаги прави много по-голямо впечатление, отколкото суетенето, показната енергия, „ръководната“ поза. Когато получава „сигнал“, че на конгреса далеч не всички споделят радостта от превръщането му в едноличен вожд, външно той запазва пълно спокойствие. Всичко продължава, както е планирано. На състоялия се след конгреса пленум на Централния комитет Киров е избран за член на Политбюро и Оргбюро и за секретар на ЦК на ВКП(б), като остава и занапред секретар на Ленинградската партийна организация. Първоначално Сталин смята да го премести от Ленинград в Москва, но сега променя решението си.

Върху плещите си Киров поема и допълнителен товар. Като секретар на Централния комитет трябва да отговаря за тежката и дърводобивната промишленост. Често се налага да отива в Москва. Пак така често Сталин го търси, както и по-рано, по „автомата“, а когато Киров е в Москва, среща се много пъти с него, за да обсъдят двамата текущите въпроси и проблеми. Наглед нищо не се е изменило. Киров си оставал „приятел и брат любим“. Някои историци обаче смятат, че в отношението на Сталин към Киров се появява студенина, по-голяма официалност и според тях ленинградският секретар си е изпатил няколко пъти от „вожда“ за някакви незначителни пропуски. Възможно е. Документите и хората, които познават Сталин и Киров по онова време и с които успях да говоря, не ми дават никакъв повод да мисля, че е било така. По-вероятно е Сталин просто умело да е криел дълбоко в себе си своите чувства и намерения.

Толкова по-неочаквано и зашеметяващо е трагичното съобщение, че на 1 декември 1934 г. в Смолни е убит С. М. Киров.

„По данни на предварителното следствие е установено, че фамилното име на злодееца убиец на др. Киров е Николаев (Леонид Василиевич), роден в 1904 г., бивш служител в ленинградската Работническо-селска инспекция (РКИ). Следствието продължава.“[11]

Изминали са само два дни, откакто Киров заедно с други ленинградчани, членове на Централния комитет, се е върнал от пленума в Москва, на който е взето важно и радостно решение: да бъдат отменени купоните за хляб и други хранителни продукти. Във влака тази дългоочаквана крачка оживен© се обсъжда: как ще се радват работниците, целият народ! Обменят се мнения и за гледания от всички спектакъл по пиесата на Булгаков „Дните на Турбини“, говорят и за предстоящото събрание на ленинградския партиен актив, насрочено за 1 декември. Изобщо, Киров се връща с приповдигнато, работно настроение.

В деня на събранието, след като подготвя доклада си, Киров пристига в четири и половина часа в Смолни. Върви по коридора, ръкува се, разменя реплики и отделни фрази с мнозина. Тръгва наляво, по по-тесния коридор, и се запътва към кабинета си. Насреща му върви някакъв, неправещ никакво впечатление човек. Пред вратите на кабинета се гръмва два пъти. Притичалите виждат падналия по очи Киров и тръшкащия се, изпаднал в истерика убиец с револвер в ръка…

Два часа след убийството Сталин, Молотов, Ворошилов, Ежов, Ягода, Жданов, Косарьов, Агранов, Заковски и още неколцина заминават със специален влак за Ленинград. На гарата Сталин обсипва посрещачите с нецензурни ругатни, а Медвед, началника на ленинградското управление на НКВД, удря с ръка по лицето. Медвед, както и заместникът му Запорожец са преместени на работа в Далечния изток, а през 1937 г., когато заработва с пълна пара машината на терора, двамата са ликвидирани.

Според някои данни първия разпит на Николаев води самият Сталин в присъствието на дошлите с него от Москва. Още в началото цял куп обстоятелства, свързани с убийството на Киров, му придават загадъчен характер. Това подчертава и Хрушчов пред XX конгрес на партията: „Трябва да заявя — декларира той, — че обстоятелствата около убийството на Киров и до ден-днешен съдържат много необясними и тайнствени неща и изискват най-обстойно разследване. Има причини да се предполага, че на убиеца на Киров — Николаев — е помагал някой от хората, в чиито задължения е влизало охраняването на Киров. Месец и половина преди убийството Николаев е бил арестуван за подозрителното му поведение, но бил пуснат, без дори да бъде обискиран. Крайно подозрително е обстоятелството, че когато на 2 декември 1934 г. водели на разпит един чекист от състава на личната охрана на Киров, той загинал при автомобилна «катастрофа», в която не пострадал нито един от другите, намиращи се в колата. След убийството на Киров ръководните работници от ленинградското управление на НКВД получиха доста леки присъди, но през 1937 г. бяха разстреляни. Може да се предполага, че са били разстреляни, за да бъдат заличени следите на истинските организатори на убийството на Киров.“ А човекът, загинал при катастрофата — сътрудникът на НКВД Борисов, — е оглавявал охраната на Киров и според някои данни е предупреждавал Сергей Миронович, че се готви покушение срещу него. Във всеки случай човекът, който два пъти е задържал въоръжения Николаев на пътя, по който се е движел Киров, и след това го е освобождавал по нечие нареждане, е отстранен.

В архивите, до които получих достъп, няма материали, позволяващи ми да изразя мнение с по-голяма степен на достоверност по „аферата Киров“. Както скоро започва да твърди официалната версия, убийството е извършено по заповед на Троцки, Зиновиев или Каменев. След като знаем днес какъв е бил всъщност Сталин — крайно жесток, коварен и вероломен, — никак не е изключено да се предположи, че това е дело на неговите ръце. Едно от непреките доказателства е отстраняването, на два-три „пласта“ от потенциалните свидетели. А тук вече личи „почеркът“ на Сталин.

В чужбина има много публикации около тази загадъчна афера, но често имат прекалено тенденциозен характер и са основани предимно на предположения и умозаключения. Такива например са изводите на стария емигрант Б. И. Николаевски, починал в Съединените щати.[12]

Процесът по делото на Николаев протича с бързината на гасенето на пожар. Само след 27 дни в публикуваното обвинително заключение вече се твърди, че Николаев е активен член на подмолна троцкистко-зиновиевска терористична организация. Под заключението са подписите на заместник-прокурора на СССР А. Я. Вишински, с чието име ще бъдат свързани още цяла поредица трагични и тъмни страници от най-близкото бъдеще, и на следователя по особено важни дела Л. Р. Шейнин. Както и трябва да се очаква, всички обвиняеми по делото, включително и Николаев, са разстреляни. Защо „както и трябва да се очаква“?

Още в деня на убийството на Киров по инициатива на Сталин се приема постановление на Централния изпълнителен комитет на СССР (без да се обсъжда в Политбюро), с което се внасят изменения в съществуващия углавно-процесуален кодекс. Сталин толкова бърза, че дори „не успяват“ да занесат постановлението за подпис на председателя на Централния изпълнителен комитет на СССР М. И. Калинин. Този отразяващ кредото на беззаконието документ е принуден да подпише секретарят на ЦИК на СССР А. С. Енукидзе.
/.../

Въз основа вече на новите указания били форсирани редица „дела“, разглеждани в Москва и в други градове. Тъй като убийството на Киров е извършено в Ленинград, а следствието свързва този акт със зиновиевците, още през декември 1934 г. голяма група „заговорници“ начело със Зиновиев и Каменев (Евдокимов, Бакаев, Куклин, Гесен и други) сядат на подсъдимата скамейка. Следствието не успява да открие каквито и да е преки улики и доказателства, свидетелстващи, че обвиняемите са замесени с нещо в убийството на Киров. След XVII конгрес на партията Зиновиев, макар и да не е избран в Централния комитет, някак си се окопитва, смята, че „бурята“ го е отминала и все още могат да настъпят за него по-добри времена. След конгреса той дори написва и публикува в „Болшевик“ статия, озаглавена „Международното значение на изтеклото десетилетие“. (Това е последната му статия.) А изведнъж арест! Когато прочита въз вестника съобщението за убийството на Киров, придружено от коментар, че в това дело са замесени „троцкистко-зиновиевските мръсници“, онемява. Разбира, че го чака най-лошото. Под натиска на следователя, а после и на прокурора Зиновиев е принуден да „признае“, че „в най-общ смисъл“ предишната антипартийна група може да носи „политическа отговорност“ за случилото се. Това се оказва достатъчно — на „правосъдието“ не са нужни аргументи и доказателства. Разиграна е първата репетиция за идните политически процеси. Зиновиев получава 10 години, Каменев — 5 години, останалите — в тия граници. Присъдите са съгласувани предварително със Сталин. Това май е първият случай, когато политически възгледи, различни от официално провъзгласените, са приравнени публично към углавните престъпления.

Така продължава драмата на двамата някогашни съратници на Ленин, честолюбиви, непоследователни, разкаяли се може би неискрено, щуращи се насам-натам, но във всички случаи не и престъпници.

Убийството на Киров ознаменува приближаването на зловещото време. Народът повярвал в подривната, терористичната дейност на бившите „опозиционери“. Първо, защото е имало, изглежда, сред обществото известен брой вредители и класови противници. Второ, защото е нямало обективна информация и елементарна гласност, а това създава идеални условия за манипулиране на съзнанието на милиони хора. На хиляди митинги се издигат искания за решителни действия против терористите. През 30-те години хората са били обхванати от пламенен идеализъм, можело е лесно да бъдат вдигнати на крак с призив, с лозунг, да бъдат възпламенени с миража на бъдещето. Но е могло и лесно да бъдат накарани да повярват във „врагове“, „шпиони“, „диверсанти“, „терористи“. Още повече че не знаят истината за онова, което става. В страната зрее атмосфера, както се изразява В. Окулов, един от пострадалите през 30-те години, „която може всеки момент да намери отдушник в масов терор, където главните жертви ще бъдат невинни хора“. Пресата непрекъснато нажежава обстановката, „разкрива“, съобщава за все по-нови „вражески центрове“, „заговори“, „терористични групи“.

На 1 декември 1934 г. изведнъж силно нараства „значението“ на „наказателните органи“, както обича да казва Сталин. НКВД започва бързо да увеличава състава си. Пълномощията на „органите“ се увеличават. Постепенно органите на НКВД ще се изравнят с партийните комитети, а по-късно и ще ги засенчат, измъквайки се от контрола им. В печата най-популярна ще стане темата за „необходимостта от укрепване на бдителността“. Пропагандата в пресата ще започне щедро да сее семената на подозрителността и недоверието на всеки към всички. За мнозина от ръководителите ще бъде организирано тайно следене. Сталин, който, както вече знаем, много се е страхувал от покушение върху особата му, ще засили рязко охраната, ще сведе до минимум „явяванията“ си пред народа. У повечето обикновени люде ще се загнезди представата, че в завода, в колхоза, в института, навсякъде гъмжи от скрити врагове. Всеки неуспех, злополука, повреда, авария ще бъдат тълкувани по асоциация като вредителство. Постепенно в страната ще назрее атмосфера, в която Сталин ще може да извършва своите кървави чистки, разчитайки на поддръжка от страна на дезинформираните маси.

Още преди да бъде убит Киров, по личното решение на Сталин на редица важни постове в механизма за борба с „враговете на народа“ и на партията са издигнати личности, които тепърва ще вземат злокобно участие в беззаконията през идните години. Такива са преди всичко Н. И. Ежов, член на Оргбюро (в началото на 1935 г. ще стане секретар на ЦК); един от организаторите на чистката в партията (1935–1936 г.) и А. Я. Вишински, някогашен меншевик, назначен за заместник-прокурор на СССР. С името на този човек ще бъдат свързани срамните и престъпни политически процеси през 1937 и 1938 г.

Директивите, циркулярите, пресата искат да се издирват и разобличават „враговете“. А както става ясно, оказва се, че те никак не са малко. Атмосферата на подозрителност, страх и недоверие помагат бързо да се надигне вълна на терор, която през 1937 и 1938 г. ще се разрасне до страхотни размери. Към центъра потичат многобройни донесения за разкрити и разобличени „врагове“. Ето няколко от донесенията, запазени в архива на Върховния съд на СССР:

/.../

„До секретаря на ЦК на ВКП(б)

другаря Й. В. Сталин

На 9 март т.г. извънстоличната сесия на военната колегия при Върховния съд на СССР под мое председателство разгледа, в закрито съдебно заседание в гр. Ленинград делото на съучастниците на Леонид Николаев: Милда Драуле, Олга Драуле и Роман Кулинер.

На моя въпрос, каква цел е преследвала, искайки да получи пропуск за събранието на ленинградския партиен актив на 1 декември м.г., където трябваше да изнесе доклад др. Киров, Милда Драуле отговори, че «искала да помага на Леонид Николаев». «В какво?» — «Там щеше да се види от обстоятелствата.» По този начин установихме, че подсъдимите са искали да помогнат на Николаев в извършването на терористичния акт.

И тримата са осъдени на най-голямото наказание — разстрел. През нощта срещу 10 март присъдата беше приведена в изпълнение.

Моля указания: да се дава ли съобщение в пресата.

11 март 1935 г.

В. Улрих“[13]

Мълниеносно правосъдие: на 9-и — съд, през нощта срещу 10-и — разстрел, на 11-и сутринта доклад до върховния жрец. Дори от една или две фрази в доклада на Улрих се вижда колко повърхностно е разглеждането на делото в съда. Скоро това ще се превърне в норма, особено след две години.

Искам да се спра за малко на последното „дело“. Година, година и половина преди трагедията упорито пълзи долната клевета, че Милда Драуле, бившата жена на Николаев, е в „особени отношения“ с Киров. Хората, които познават Киров, категорично отхвърлят възможността за такава връзка. На кого са нужни тези слухове? Не е изключено някой да е искал да насъсква неврастеника Николаев срещу Киров. Когато Я. Агранов и Л. Шейнин — следователи от НКВД — започват следствието, Николаев заявява, че е прибягнал към убийството от съображения за отмъщение. Но скоро „признава“, че е извършил злодеянието по поръчение на нелегалната троцкистко-зиновиевска група… Очевидно, името на Драуле е използвано от организаторите на престъплението, за да накарат Николаев да бъде „по-решителен“. А пък после и Милда, и Олга Драуле може да се окажат просто опасни и решават да ги премахнат. Което и правят.

Сталин поддържа напрежението. В средата на 1935 г. е публикувано интервюто, дадено на английския писател и публицист Хърбърт Уелс една година по-рано. И по всяка вероятност, неслучайно. Сталин напомня отново за главното в диктатурата на пролетариата — насилието. На въпроса на Уелс „Пропагандата ви не е ли старомодна, щом е пропаганда на насилствените действия?“ Сталин отговаря така: „Комунистите съвсем не идеализират метода на насилието. Но те, комунистите, не искат да се окажат неподготвени и изненадани, те не могат да разчитат, че старият свят сам ще слезе от сцената, те виждат, че старият ред защитава себе си със сила, и затова комунистите казват на работническата класа: гответе се да отговорите на силата със сила… На кого е потрябвал пълководец, приспиващ бдителността на своята армия, пълководец, който не разбира, че противникът няма да се предаде, че той трябва да бъде довършен?“[14]

Колко много обича Сталин думата „довършвам“! В много от речите си той призовава „да се довърши“ опозицията, „да се довършат“ остатъците от експлоататорските класи, кулаците, изменниците, двуличниците, шпионите, терористите… И ги „довършва“. Но „довършва“ и потенциалните си съперници. Все още го възпират решенията на XIII конгрес на партията (пожеланията на запозналите се с „Писмото“ на Ленин делегации), все още е прясно в паметта му предупреждението на Ленин, отношението му към „опозиционерите“ все още е като към идейни противници. „Капитулантите“ (разкаялите се) обикновено бързо се приемат отново в партията, назначават се на отговорни постове, публикуват се статиите им. Например приетите отново в партията през юни 1928 г. Зиновиев и Каменев открито изразяват надеждата си, че „на партията все още ще й е необходим техният опит“, имайки предвид по всяка вероятност ръководните постове. Печатът не престава да нарича по повод и без повод Бухарин, Риков и Томски „помагачи на кулаците“ и въпреки това на XVI конгрес на партията са избрани в състава на Централния комитет. Очевидно, тази търпимост не е само похвална, тя е израз на Лениновото разбиране за демокрация в партията и държавата. На Сталин обаче, който почти никога не използва думата „демокрация“ (единствено изключение е докладът му за новата конституция на СССР), явно са му дошли до гуша непрекъснатите „залитания“ на някои личности. За него диктатурата и демокрацията са несъвместими.

Скоро ще се ориентира към „удържане“ на обществото в състояние на перманентна „гражданска война“. Народ, който винаги е „с пръст на спусъка“, който „бдително“ се вглежда във всекиго, се управлява и манипулира по-лесно. И до края на живота си диктаторът, подпомогнат от своето обкръжение, ще прави всичко, за да поддържа в обществото социално и политическо напрежение.

Дори „любовта“ му към Киров (фактите ни убеждават, че е имало такава), изглежда, не го спира да отстрани най-популярния човек, своя потенциален противник. У Сталин подозрението, жестокостта и властолюбието винаги вземат връх, когато е нужно да се направи избор между елементарно почтеното и онова, което „пречи“ на властта му. Убийството на Киров става добър предлог за затягане на целия вътрешнополитически курс. Сталин не може да забрави, че една четвърт от делегатите на XVII конгрес са гласували против него. А колко ли противници е имал в цялата страна? Тогава са малцина още ония, които могат да предположат, че от 1225 делегати с право на решаващ и съвещателен глас 1108 скоро ще бъдат арестувани и по-голямата част от тях ще загинат в подземията на НКВД и в лагерите. От 139-те членове и кандидат-членове на Централния комитет, избрани на този конгрес, 98 ще бъдат арестувани и разстреляни. А нали почти всички тия хора са били най-активни участници в Октомврийската социалистическа революция, във възстановяването на страната след разрухата, в историческия скок от дървеното рало към съвременна индустриална държава! Това е съзнателно ликвидиране на старата Ленинова гвардия. Те прекалено много знаели. А на него са му нужни самопожертвователни изпълнители, функционери от по-младото поколение, които не познават „ранния“, предишния Сталин.

Едва ли е случайност, че в средата на 1935 г. Сталин поддържа предложението за ликвидиране на Дружеството на старите болшевики и Дружеството на бившите политически каторжници. Архивите на тези дружества се приемат от комисии, в които влизат Ежов, Шкирятов и Маленков. През страшните дни в края на 30-те години мнозина от старите болшевики ще бъдат обвинение „престъпления“ с четвъртвековна давност… Дали за тази цел не са използвани иззетите архиви?

Пак по това време започва издигането на Л. П. Берия, тогава първи секретар на ЦК на грузинската комунистическа партия. В средата на 1935 г. партийното издателство към ЦК на ВКП(б) издава „труда“ на Берия „Към въпроса за историята на болшевишките организации в Задкавказието“. Отпечатана на хубава хартия и с твърда корица (което по това време е рядкост), половината от книжката е цитирани думи на Сталин, а другата — най-невъздържано превъзнасяне на „вожда“. Но главното, което искам да отбележа, е, че в „труда“ на Берия се съдържа пряк политически донос против двама видни болшевики — Енукидзе и Орахелашвили. И макар първият да е член на Централния комитет и на Централния изпълнителен комитет, а освен това отдавнашен личен приятел на Сталин, съдбата и на двамата е решена. Сталин винаги вярва на доноси. Берия бързо се съобразява с това. 
/.../
 

Страната и партията са изправени пред страшни изпитания. Човекът, издигнал до ролята на божество само насилието в диктатурата на пролетариата, става диктатор. Въпреки че го наричат „любимия вожд“, „гениалния пълководец“, „мъдрия архитект“ — нищо не е могло да замаскира дълбоката същност на човека диктатор. Но тогава хората още не разбират това.   /.../

Волкогонов – "Триумф и трагедия" /Политически портрет на Сталин/

"Увы, мы не знаем, в чем наша вина"?!

Както пише Достоевски, всеки е виновен за всичко и пред всички... Но е нужна СЪВЕСТ, за да се разбере вината... Нужно е и състрадание...

Аз не „пришивам“ буквално думите на Плутарх към личността на Сталин, външно той не променя формата на управление, не започва да носи „червен хитон“, не сяда на стол, приличащ на трон. Не, разбира се. Но към средата на 30-те години възгледите му за ролята на вожда в общественото развитие претърпяват значителна еволюция. Той помни, безспорно, думите на Плеханов за ролята на личността в историята. Навремето, когато създава библиотеката си, Сталин поставя Плеханов пети в списъка на мислителите — след Ленин, Маркс, Енгелс и Кауцки. Съчиненията на Плеханов са изпъстрени с негови бележки. Не е чудно генералният секретар да е прелиствал томовете на Плеханов и преди да отиде през декември 1930 г. на среща с бюрото на партийната ядка в отделението по философия и естествознание към Института за червена професура. Възможно е. С положителност е установено само това, че когато дава указания „да се преобърне и да се прекопае цялото бунище, натрупало се във философията“, Сталин дава и следното указание: „Плеханов трябва да бъде разобличен, особено философските му твърдения. Той винаги се е отнасял надменно с Ленин…“[2]

Мисля, че Сталин е знаел думите на Плеханов: „Именно великият човек е инициаторът, защото вижда по-далече и желае по-силно от другите.“ На него този извод, направен от човека, за когото е дошло времето да бъде „разобличен“, сигурно му е харесал. А виж, продължението на мисълта на Плеханов, че вождът не може „да спре или да промени естествения ход на нещата“[3], надали му е импонирало. Защото се смятал сега способен за много неща, едва ли не за всичко, като единствен в страната вожд.

„Господстващата личност“
Според мене цитираният по-горе израз на Плеханов характеризира твърде сполучливо ситуацията, която започва да се създава в страната в началото на 30-те години, ситуация, отразяваща непрестанното издигане на една-единствена личност към върха на вождовщината, отразяваща установяването на цезарството. Този процес става възможен, понеже партията, колкото и да е горчиво да го кажем, позволява, примирява се с това съвременно цезарство. Десетилетия наред говорехме за „издигането“ на ролята на партията в най-различни сфери на нашата действителност, но нито в доклада на Н. С. Хрушчов пред XX конгрес на партията „За култа към личността и неговите последици“, нито в известното постановление на Централния комитет по този въпрос, нито в другите официални документи е казано, че партията, макар и мъничко, е виновна за извращенията на култовщината. Въпреки това сред причините за появата на култа примиряването на партията с него е една от най-главните. Раболепното отношение към ръководителите, липсата на контрол и пожизненото заемане на длъжностите създават обстановката, в която човекът със злобен, коварен и хитър ум, човекът, който не познава компромиси, а такъв именно е Джугашвили-Сталин, става „господстваща личност“. Господстваща в целия социален и икономически живот, в умовете на хората. Партията се оказва неспособна да изработи такива защитни мерки, които биха опазили от единовластието и нея, и народа.

В „Светото семейство“ на К. Маркс и Фр. Енгелс има една дълбока мисъл:

„Великите ни се струват велики само защото ние самите сме паднали на колене.

Ще се вдигнем!“[1]

Има много изказвания на Сталин, в които вярно се тълкува съотношението между вожд и народ, не се преувеличава ролята на личността в историята, подчертава се значението на колективното ръководство в партията. Така например през декември 1931 г. той казва: „Едноличните решения винаги или почти винаги са едностранчиви решения. Във всяка колегия, във всеки колектив има хора, чието мнение трябва да се взима предвид. Във всяка колегия, във всеки колектив има хора, можещи да изказват и неправилни мнения… В нашия ръководен орган, в Централния комитет на нашата партия, който ръководи всички наши съветски и партийни организации, има около 70 членове. Сред тези 70 членове на ЦК са нашите най-добри промишленици, нашите най-добри кооператори, нашите най-добри снабдители, нашите най-добри военни, нашите най-добри пропагандатори, нашите най-добри специалисти по колхозите, нашите най-добри специалисти по индивидуалното селско стопанство, нашите най-добри специалисти по нациите в Съветския съюз и националната политика. В тези ареопаг е съсредоточена мъдростта на нашата партия. Всеки има възможност да коригира чието и да е еднолично мнение, предложение. Всеки има възможност да внесе своя опит. Ако го нямаше това, ако решенията се приемаха еднолично, бихме имали в своята работа най-сериозни грешки.“[2] Иска или не, Сталин неволно потвърждава с последните си думи, че много от „най-сериозните грешки“, допуснати в процеса на колективизацията, на партийното и държавното строителство, в сферата на културата, са ставали именно в резултат на едноличните решения на един-единствен човек, превърнал се в „господстваща личност“.

Това се изразява преди всичко в устойчивата тенденция към ограничаване на колегиалността в работата на Централния комитет, на която Ленин придава голямо значение. Известно е, че през първите шест години след Октомври в съответствие с партийните норми и политическата необходимост са свикани шест конгреса, пет конференции и четирийсет и три пленума на Централния комитет. На всички тези партийни форуми не е упражняван никакъв натиск от страна на авторитетите, комунистите са имали възможност свободно да излагат своята гледна точка, да формулират своята позиция по един или друг въпрос. В почти всички случаи най-важните документи, приемани от партията, са плод на колективните усилия и на разума. В процеса на изработването на решенията са взимани под внимание (или за сведение) най-различни подходи и мнения. Свидетелство за това са разгорещените спорове, компромисите, многобройните дискусии по възлови въпроси от вътрешната и външната политика на партията.

Обратното, когато след XVII конгрес на партията започват да прозират релефно очертанията на култовото боготворене на личността му, „вождът“ взима мерки за грубо ограничаване на колегиалността в изработването на решенията. От други мнения той вече няма нужда. От 1934 г. (след XVII партиен конгрес) до 1953 г. (когато Сталин умира), тоест в продължение на двайсет години, главно преди войната, има само два партийни конгреса, една конференция и двайсет и два пленума на Централния комитет. Между XVIII и XIX конгрес на партията изминават цели 13 години! А има и години — 1941, 1942, 1943, 1945, 1946, 1948, 1950, 1951, — когато Централният комитет не се събира нито веднъж на заседание! Постепенно, а това личи от решенията и от линията на поведението му, Сталин започва да гледа на Централния комитет не вече като на „ареопаг на мъдростта“, както го нарича през 1931 г., а чисто и просто като на партийна канцелария, удобен подръчен апарат за реализиране на решенията му. Всъщност партията се превръща в послушна машина за изпълняване указанията на „господстващата личност“. А нали, когато се подготвя за XIV конгрес на партията през 1925 г. и редактира проектоустава на ВКП(б), Сталин подчертава в знак на особена важност думите: „Редовните конгреси се свикват всяка година. Централният комитет се свиква на пленарно заседание най-малко веднъж на два месеца.“

За засилването на бюрократичните тенденции в партията спомага специфичното разбиране на Сталин за партийно единство. Известно е, че през 20-те години по отношение на своята политика партията се сблъсква с твърде активното противодействие на отделни групи комунисти. Далеч не всички те са „врагове“. Често пъти особените възгледи и позиции, различаващи се от приетите, „курсовете“ и „платформите“ възникват от нестандартни оценки на ситуацията, от своеобразното разбиране на перспективите на движението, а понякога се появяват като резултат от особеностите в характера на отделни личности. Но днес, когато анализирам целия спектър на борбата на „опозицията“ и „групировките“, все повече се убеждавам, че едни от решаващите възли на разногласията и ожесточените схватки са били проблемите около избора на конкретните пътища за разширяването на демокрацията, за съотношението между вожд и партия, за ролята на масите в революционния процес, макар отчасти това да е замъглявано привидно от други мотиви и фрази. В много случаи „опозиционерите“ просто не са били съгласни с авторитарния режим, не са били готови за „единомислието“ като духовна униформа, към което винаги се е стремял Сталин. Ние, диалектиците, макар да знаем, че животът се движи напред от противоречията, въпреки това разглеждахме обикновено другомислието като враждебна проява. А може би тъкмо в другомислието е изразен стремежът да се намери по-добра алтернатива? Нима безмозъчното единомислие не развъжда догматици, безлични, равнодушни хора?

В ония години има, разбира се, и мнозина, които съзнателно поставят пред себе си цели извън рамките на програмните становища на партията. В повечето случаи те изповядват други идеали или имат други социални предпочитания. В обстановката на разруха, на външна империалистическа опасност, на увеличаване на различните опозиционни групировки по инициатива на Ленин на X конгрес на партията през март 1921 г. е приета важна резолюция. След доклада, изнесен от Владимир Илич, конгресът взима решение да бъдат разпуснати незабавно всички фракционни групировки. В резолюцията ясно се казва, че единството и сплотеността в редовете на партията, осигуряването на пълно доверие между членовете на партията и на една действително задружна работа, въплъщаваща на дело единството на волята сред авангарда на пролетариата, са наистина особено необходими в сегашния момент…[4] Това становище изиграва голяма роля в сплотяването на партията. Но то не се обявява против другомислието, борбата на мнения, а против фракционните групи с политически платформи, несъвместими с програмите и уставните цели на партията.

Държавният химн, редактиран лично от Сталин, отразява ролята му в съдбата на отечеството:

Нас вырастил Сталин на верность народу.

На труд и на подвиги нас вдохновил.

Когато по поръчение на „вожда“ подготвят текста на химна, С. Михалков и Г. Ел-Регистан го дават на Сталин. Той помъдрувал над стиховете и внесъл поправки. В архива му тези „следи“ са запазени. Вместо „Свободных народов союз благородный“ Сталин написва: „Союз нерушимый республик свободных“.

Второто четиристишие е подложено на още по-голяма преработка. Първоначално то изглеждало така:

Сквозь грозы сияло как солнце свободы,

Нам Ленин в грядущее путь озарил,

Нас вырастил Сталин — избранник народа,

На труд и на подвиги нас вдохновил.

След като моливът на Сталин се „поразхожда“ по текста, вторият и третият стих добиват друг вид:

И Ленин великий нам путь озарил,

Нас вырастил Сталин — на верность народу…

На Сталин нещо не харесват думите „избранник народа“. Все пак, ако се позамисли човек, всъщност народът не го е избирал. Сталин е лидер, вожд, диктатор, властващ над, огромен народ, без да бъде избран! С най-съществената поправка, направена от него, се съгласяват веднага не само Михалков и Ел-Регистан, но и присъстващите Молотов, Ворошилов, Берия, Маленков и Шчербаков, събрали се у Сталин на 28 октомври 1943 г. вечерта.
/.../
Днес, десетки години след смъртта на Сталин, когато са публикувани многобройни материали за него, за неговото време, за деянията и престъпленията му, все още доста хора по духовна, социална и морална инерция продължават да го смятат за велик реформатор и мъдър вожд с „твърда ръка“. Мисля, че „тайната“ за тази дълготрайна привързаност има своето обяснение не само във възрастта на хората, в спомените им („моята съдба“, „по мое време“, „нашите кумири“), а преди всичко в това, че под натиска на генералния секретар чрез цялата система на пропаганда, възпитание и социален живот се е втълпявало „Социализмът — това е Сталин“. Поради това „верността“ към Сталин е преди всичко вярност към тази отколешна, озарена от младостта идея. Пожертвано е толкова много в името на тази идея, а се оказва изведнъж, че символът, олицетворяващ социализма, е лъжлив… Но никак не е лесно да се обърне гръб на „лъжливите богове“ — богове са все пак…

Цялата работа е в това, че волно или неволно при оценката на личността на Сталин излизат на преден план (и това е естествено) престъпленията, коварството, жестокостта и безпощадното му отношение към ония, които е смятал за врагове. Но тия неща само косвено характеризират интелекта, а повече нравствените черти на човека. В този смисъл изключителният интелект на Сталин (мисля, че именно такъв е бил) се проявява, така да се каже, в рамките на цяла редица атрибути на антихуманизма. От общочовешка, нравствена гледна точка този интелект губи всякаква стойност поради органичната му връзка с проявите на злото. Ако трябва да се характеризира накратко интелектът на Сталин, очевидно най-близко до истината ще бъде формулата „изключителен зъл ум“.

Той успява да изостри ума си на полемист, участвайки в многобройни дискусии. Но във всички случаи прибягва към един и същ похват, който притиска до стената опонентите му — винаги се изкарва защитник на Ленин, изхожда априори от предпоставката, че само той правилно, вярно тълкува Ленин. Почти срещу всеки аргумент на противната страна Сталин бързо намира цитат, израз на Ленин, изказан понякога по съвсем друг повод. Той отдавна е забелязал, че бронята от Ленинови цитати го прави практически неуязвим. Обсъждайки веднъж коминтерновски въпроси със Сталин, когато отношенията им вече съвсем са се влошили, Зиновиев му подхвърля: „За вас цитатите от Ленин са като охранителна грамота за непогрешимостта ви. А трябва да се вижда същината им!“ — „Та нима не е добре за идеята да бъдат «охранителна грамота» на социализма?“ — тутакси отвръща на удара Сталин.

Праволинейността, настъпателността, войнствеността и грубостта му помагат в края на краищата да надделее над опонентите си. Чудно е наистина, често пъти по-изтънчените, понякога дори по-красиво изразените аргументи на Троцки, Зиновиев, Каменев и Бухарин не срещат подкрепа в аудиторията! А грубичките, плоски, доста често направо примитивни филипики на Сталин, свързани непосредствено със „защитаването на Ленин“, с единството в Централния комитет и тъй нататък, стигат бързо до съзнанието на хората. Прагматичният му ум не държи сметка за красотата на стила, както е при Троцки, за афористичното надуто красноречие, както е при Зиновиев, за интелигентната разсъдливост, както е при Каменев, или за научното аргументиране, както е при Бухарин. В безбройните спорове и полемики Сталин надвива с главното: те искат да ревизират ленинизма, а той го „защитава“. Още от началото на 30-те години тази интерпретация става официална.

Сталиновото мислене е схематично. Ще напомня, че той обича да разпределя всичко „по лавици“, „да сдъвква“, да го популяризира до най-елементарна нагледност. И когато опонентите му излагат своите идеи другояче, Сталин квалифицира това твърде остро: „немарксистки подход“, „проява на дребнобуржоазност“, „анархистична схоластика“. Докладите, изказванията, резолюциите му винаги са натиквани в строгите рамки на изброяването, особеностите, чертите, равнищата, насоките, задачите. В това е една от причините за популярността на Сталиновите съчинения, в които всичко е опростено до крайност и точно затова е достъпно за всички. Елементарните „особености“ и „черти“ лесно се възприемат. Този ход на мислите му улеснява реализирането на неговите идеи, но сковава силно творческото начало у хората. Сталиновата простоватост не подтиква към задълбочен анализ, към изясняване на цялата сложност на връзките във взаимносвързания свят.

В своите животоописания Гай Светоний отбелязва, че макар в детството си Нерон да е изучавал „благородните науки“, той се отказал да овладява философията, защото смятал, „че това ще бъде спънка за един бъдещ управник“. Сталин надали е мислел така, но догматичният му интелект се оказва неспособен да проникне дори в относително плитките места на философията. Най-слабото място в Сталиновия интелект е неспособността му да овладее диалектиката. „Вождът“ е разбирал това, тъй като дълго и упорито се е опитвал да обогати познанията си в областта на философията. По препоръка на ръководството на Института за червена професура Сталин кани при себе си за „уроци по диалектика“ известния по онова време съветски философ от плеядата стари болшевики Ян Стен — заместник-директор на Института „Маркс и Енгелс“, по-късно отговорен сътрудник в апарата на Централния комитет, избиран за делегат на няколко партийни конгреси, бил е член на Централната контролна комисия, имал е собствени, независими възгледи. Стен става „учител“ на Сталин по философия и разработва специална програма за занятията, в които включва изучаване трудовете на Хегел, Кант, Фойербах, Фихте и Шелинг, а също така съчиненията на Плеханов, Кауцки и Брадли. Два пъти седмично Стен отива при Сталин в определен час и се опитва търпеливо да разяснява на високопоставения си ученик Хегеловите концепции за субстанцията, отчуждението, тъждеството между битието и мисленето — разбирането за реалния свят като проява на идеята. Абстрактността дразни Сталин, но той се насилва и продължава да слуша монотонния глас на Стен, като от време на време го прекъсва с недоволни реплики: „Какво значение има всичко това за класовата борба?“ или „Кой използва всички тия дивотии на практика?“

Стен, както Карев, Лупол и други философи, ученици на академик А. М. Деборин, е обявен за „прислужник на троцкизма“ в областта на теорията, през 1937 г. е арестуван и ликвидиран. Смятало се е, че същата съдба очаква и Деборин, който в края на 20-те години се приближава твърде много по възгледи до Бухарин. Но Сталин се ограничава само да закачи на големия учен за дълго време табелката „войнстващ идеалист меншевик“ и да го отстрани от активна научна и обществена работа.

През октомври 1930 г. на заседание на Комунистическата академия е обсъждан въпросът „За разногласията на философския фронт“. Всъщност заседанието се свежда до продължително остро критикуване на Деборин за неговото „недооценяване на Лениновия етап в развитието на марксистката философия“. Деборин отчаяно се брани, но изказалите се Милютин, Митин, Мелонов и Ярославски „заподозират“ академика, а заедно с него Стен, Карев и Лупол в „недооценяване“ на материалистичната диалектика. Страстите в академията продължават да бушуват и след заседанието на президиума. Учените не могат да се примирят с насаждането на полицейски методи в науката. Комай философията е първата жертва на Сталиновото „наукознание“.

Интелектът на Сталин — в много отношения необикновен, но далеч не „гениален“, дори „неизпъкващ“ — няма рационални „спирачки“ в оценката на собствените възможности. „Вождът“ си позволява да дава безапелационни преценки почти за всички сфери на познанието — от политическата икономия до езикознанието, — да напътства специалистите в областта на киното и селското стопанство, да прави решителни изводи в областта на военното дело и историята. Тази разнопосочност е дилетантска, а често пъти направо некомпетентна почти във всичките му изводи, макар хорът от възхваляващи го да ги издига незабавно в ранг на недостижими откровения.

В сянката на „вожда“
След XVII конгрес на ВКП(б) от ония, които десет години по-рано, на XIII партиен конгрес, образуват ядрото на партийното ръководство, в състава на Политбюро остава само Сталин. Бурите на междуособиците помитат другите от политическата арена. На Сталин му е тясно и неудобно с тях. Та нали го познават от всички страни — твърд и колеблив, настъпателен и безпомощен, симпатичен и жалък. Знаели са, че революцията е имала само един вожд — Ленин, че Сталин в най-добрия случай е играел третостепенни и четвъртостепенни роли. Знаели са, че почти във всичко друго освен във волята Сталин е отстъпвал на мнозина. Тясно му било на капитанското мостче с Троцки, който го смятал за „посредственост“; с Бухарин, който го нарича „източен деспот“; с Риков, който никога и никого не тачел освен Ленин; със Зиновиев, който смятал, че трябва да бъде признат за естествен наследник на Ленин; с Каменев, който мислел почти същото като своя най-близък приятел. Те бързо се оказали непотребни в неговите очи не само защото, както е прието да се смята, се хвърляли постоянно от една „опозиция“ към друг „уклон“, но и защото не са можели, пък и не са искали, да „видят“ в него вожда.
/.../
След XVII конгрес на партията на трибуната на Мавзолея, в президиумите на събранията и около масата на Политбюро със Сталин са нови лица: А. А. Андреев, С. М. Киров, С. В. Косиор, В. В. Куйбишев, В. М. Молотов, Г. К. Орджоникидзе, а също така А. И. Микоян, Г. И. Петровски, П П. Постишев, Я. Е. Рудзутак, В. Я. Чубар, по-късно — А. А. Жданов, Р. И. Ейхе. Между тях той бърже отделя „ядрото“ — Молотов, Каганович, Ворошилов. Скоро обаче сред членовете и кандидат-членовете на Политбюро се появяват зеещи празноти — от ръката на убиец пада Киров, много скоро умира Куйбишев, самоубива се Орджоникидзе, извадени са от състава и стават жертви на репресиите Косиор, Постишев, Рудзутак, Чубар. Ейхе… Пред очите на шестима членове на Политбюро и един кандидат-член се разиграва от 1937 до 1939 г. едва ли не най-зловещата сцена в нашата история. Тия хора не са били само очевидци и свидетели. Всички те, особено Сталин в обкръжението на най-близката му „тройка“, са преки участници в трагедията.

Все още мнозина в Съветския съюз помнят драматичните думи на Молотов, произнесени от него (а не от Сталин!) на 22 юни 1941 г. по обяд: „Нашето дело е справедливо. Врагът ще бъде разбит. Победата ще бъде наша.“ (Днес ние с положителност знаем, че Сталин е бил зашеметен от катастрофалното начало на войната. До последния момент у него мъждукала в дълбините на душата му искрицата надежда, че войната може да бъде избегната или поне началото й да бъде отдалечено. Доверяващият се уж не на интуицията си, а само на фактите Сталин се оказва в плен на едно мимолетно предположение. По-точно — на желанието си. И толкова силно е потресен, че се отказва да говори на народа и възлага на „дясната си ръка“ Молотов да прочете обръщението. Както и да го убеждават членовете на Политбюро, не е в състояние да направи това. Не успява да дойде на себе си от шока и депресията. Решава да произнесе реч, когато, както се надявал, нападението ще бъде отбито. Дори и не предполагал каква катастрофа е надвиснала!)

Дълги десетилетия Молотов става същинска сянка на „вожда“. Навсякъде е с него — на заседанията на Политбюро, на трибуната на Мавзолея, по страниците на вестниците, на международни конференции… Дори когато „Правда“ публикува обръщението на Молотов, слага по навик до него голям портрет на Сталин…

Славата на Ворошилов е наистина всенародна. Как се отнася Сталин към нея? Спокойно. Не й обръща голямо внимание, защото ония, които величаят Ворошилов, през 30-те години говорят вече за народния комисар само като за човек, „изпълняващ волята на вожда“, като за „червения маршал под ръководството на другаря Сталин“, като за „Сталиновия народен комисар“ и т.н. Всички смятат, че Сталин и Ворошилов са приятели. Но в една истинска дружба няма и не може да има длъжници. А Ворошилов винаги се смята „длъжник“ на Сталин — за славата, за почитта, за наградите, за положението си.

През 30-те години той е вече абсолютно сляп изпълнител, който няма свое мнение. Няма и свръхчовешката работоспособност на Каганович, ума и хитростта на Молотов, предпазливостта и предвидливостта на Микоян, отстъпва в много отношения и на другите членове на Политбюро. Но Сталин смята, че Ворошилов му е нужен заради ореола на легендарност, създаден около „вожда на Червената армия“. Уверен е, че в съдбовни минути народният комисар ще го поддържа, без да се замисля. И не се излъгва. Когато удря часът на измислената от Сталин кървава „чистка“, Ворошилов без никакво колебание започва да разпалва заедно с „вожда“ кладата на репресиите, в която изгарят трима маршали на Съветския съюз, стотици и хиляди командири от Червената армия. В речта си на февруарско-мартенския пленум на ЦК през 1937 г., като изброява поименно цяла върволица „врагове на народа“, проникнали в Работническо-селската Червена армия, Ворошилов решава да илюстрира казаното с пример: виждате ли, не само „по върховете“ има троцкисти вредители. И народният комисар чете писмото на арестувания майор Кузмичев:

„До народния комисар на отбраната др. К. Е. Ворошилов Обвиняват ме, че съм член на контрареволюционна терористична група, която подготвяла покушение срещу Вас. Да, през 26-28-а година влизах в троцкистката организация. От 29-а година се стремя да загладя вината си. Във Ваше лице винаги съм виждал не само вожда на Червената армия, но и извънредно отзивчив човек. Награден съм с два ордена «Червено знаме». Как тогава ме зачислиха в бандата на фашистките убийци?

Сигурно ще ме разстрелят. Може би след няколко години троцкистите все пак ще кажат защо са наклеветили един честен човек и ето, когато бъде разкрита действителната истина, моля Ви да възстановите честното име на моето семейство. Извинявайте за драсканиците, не дават повече хартия.

21.36.

Кузмичев“

След като прочита писмото, Ворошилов обхожда с очи залата и ефектно завършва: „Десет дни по-късно той признал: искали да извършат терористичен акт в района на Белая Церков по време на маневрите…“[12]

Той знае по какъв начин се изтръгват тези признания. Докладвайки пред пленума, казва, за да го чуе Сталин, разбира се, че често „говори с Ежов относно лицата, подлежащи на изхвърляне от редовете на армията“. Някой път „защитавам отделни лица. Наистина сега човек може да бъде въвлечен в неприятна история — защитаваш, а той се оказва стопроцентов враг, фашист…“. Изглежда, такива са съображенията на Ворошилов, когато изразява отношението си към писмото на Якир, с което видният военачалник се обръща към него малко преди да бъде разстрелян:

„До К. Е. Ворошилов. В памет на моята многогодишна в миналото честна работа в Червената армия моля Ви Да се разпоредите да се обърне внимание на моето безпомощно и нямащо никаква вина за нищо семейство и да му се помогне. Със също такава молба се обърнах и към Н. Е. Ежов.

9 юни 1937 г.

Якир“

Ворошилов прочита записката и пише със замах:

„Съмнявам се изобщо в честността на безчестния човек.

10 юни 1937 г.

К. Е. Ворошилов“[13]

Пред мене са няколко тома документи, подписани от Ворошилов или с негови резолюции. Един том с писма на командири, които още преди съдебния процес или преди да бъдат разстреляни, са успели да се обърнат към народния комисар с жалба, с молба, с вик за помощ. Писма на Горячов, Кривошеев, Сидоров, Хаханяк, Букщинович, Прокофиев, Красовски.

Съратниците се оказват от един дол дренки с „вожда“. Разбира се, всички те, особено Берия, носят отговорност за извращенията и престъпленията, извършени от Сталин. Но тази отговорност трябва да споделят и ония, които просто клатят одобрително глава, съгласяват се, гласуват, възхищават се от мъдрите му решения. Степента на вината им е различна. Историята ще отсъди кой колко е виновен. А. А. Андреев, А. А. Жданов, М. И. Калинин, А. И. Микоян, Г. А. Маленков, Н. С. Хрушчов, както и някои други високопоставени дейци от партийното и държавното ръководство фактически не правят дори опит да ограничат единовластието на диктатора.