.
.
.
/.../
Сенека

Произхождаше от богато семейство, заселено в Кордова — Испания, и по това време беше на 45 години. Баща му беше известен като добър историк и прекрасен познавач на реториката. 
/.../

Сенека беше дребен, много слаб, като че ли живееше с последни сили. Наистина, като дете много боледуваше. Беше писал за това на един свой приятел:

Мъчно ми е, че те преследват чести хреми и високи температури, които са следствие на хронически катарални заболявания. Мъчно ми е, защото познавам това чувство. Подцених първите признаци на болестта — младите търпят неразположението и се отнасят с отвращение към боледуването. Но след това се предадох. Стигна се дотам, че хремата окончателно ме победи и аз отслабнах до крайност. Неведнъж съм искал да се самоубия, възпираше ме само напредналата възраст на изключително добрия ми баща. Знаех, че мога лесно да умра, но не знаех дали баща ми ще съумее да ме прежали.

Ще ти призная какво ме поддържаше тогава. Най-напред трябва да кажа, че това, в което вярвах, имаше силата на лекарство. Истинското удовлетворение има лечебно качество. А това, което ти поддържа духа, помага също и на тялото. Мене ме спасиха моите интереси. Станах от леглото и оздравях благодарение на философията. На нея дължа живота си. Много ми помогнаха и приятелите, които ме успокояваха и се грижеха за мене.

Бих ти препоръчал да използуваш тези лекарства. Лекарят ще ти каже каква трябва да бъде разходката, гимнастиката, ще ти забрани да тънеш в безделие, към което те влече отслабналият ти организъм, ще ти нареди да четеш на глас и по този начин да упражняваш дишането си, чиито пътища са заплашени, ще ти нареди да караш лодка, за да раздвижиш леко вътрешностите си; ще ти препоръча каква диета да спазваш, кога да пиеш вино, за да запазиш силите си, и кога да не се докосваш до това питие, за да не те дразни и да не предизвиква кашляне. Аз от своя страна ще ти предпиша нещо, което ще бъде лечебно средство не само за тази болест, но и за целия ти живот — „Презирай смъртта!“

Каква беше тази философия, която оказа такова спасително влияние върху младия човек, на неговото здраве и разсъжденията му? Сенека се беше сблъскал с едно течение на философията на стоицизма. То не се занимаваше с теорията на познанието, логиката и метафизиката. Интересуваше се само от етиката и то приета на практика, със староримска суровост. Призоваваше към абсолютна честност в постъпките, към закаляване на волята, към независимост от заобикалящия ни свят. Награда за това усилие щеше да бъде достигането на съвършена добродетел — единствено условие за пълно щастие. Само мъдрецът е истинският цар.

Такава наука проповядваха философите, които имаха по това време огромен авторитет в Рим: Атал, Секст Нигер, Сотион. Последните двама свързваха със стоицизма някои от изводите на Питагор.
/.../

Сенека не беше фанатичен стоик. С удоволствие изучаваше науките и на други майстори на мъдростта. Голямо уважение хранеше към циника Деметрий, защото той използуваше на практика своите схващания. Говореше за нищетата като за ценност и живееше като просяк. Нямаше дори и една рогозка за спане. Ходеше полугол. Презираше безгрижния живот, казваше, че той е като мъртво море. Съжаляваше тези, които никога не бяха се сблъскали с трудностите на съдбата. Към общественото мнение се отнасяше с пълно отвращение. Казваше:

— Толкова ме засяга дрънкането на глупаците, колкото звукът на въздуха, който излиза от коремите им.
/.../

Агрипина, Нерон и подвластните

Императрицата не укриваше жаждата за титли, блясък и слава. Почти едновременно с осиновяването на сина й от Клавдий тя получи от сената високата титла „Августейша“. През същата тази 50 година бяха изпратени бивши войници да се заселят в града, в който преди 35 години се беше родила Агрипина. Новото име на града бе Колония Клавдия Августа Агрипина. Днес това е Кьолн на Рейн. Предишното име на града беше просто Опидум Убиорум — град на убините, разположен върху земи, заселени от това малко германско племе. По времето на Август и Тиберий той беше главна база за военни операции срещу германците. Тук бяха разквартирувани два легиона и се намираше щабът на коменданта на рейнските армии. Бащата на Агрипина — Германик, беше няколко години комендант и тя се роди в този северен гарнизонен град, във варварска страна, тъй като майка й придружаваше съпруга си навсякъде.

Изпращането на нови заселници в града и преименуването му на името на императрицата се смяташе за изява на Агрипининото тщеславие. Все пак при вземането на това решение изиграха роля и други, по-значителни фактори. Рейнската граница не беше спокойна, в Германия беше тревожно.

Разбойническото нападение на хатите, едно от германските племена, живеещо край границата, беше лесно отблъснато. Затова пък развитието на събитията в държавата на Ваний будеше опасения. Този цар управляваше квадите на земите на днешна Словакия. Преди 30 години той беше верен съюзник, което осигуряваше мир не само по средното течение на Дунав, но и сред народите в Северна Германия. Но сега против Ваний се беше обявила част от квадската аристокрация, предвождана от двама племенници на владетеля. Помогнаха им два силни народа на север от квадите — хермундурите и лугиовитите. И двете страни молеха за намесата на Рим. Императорът предвидливо не се застъпи за никого, но нареди да се засилят римските гарнизони край Дунав.

При това положение създаването на колония от военни ветерани край Рейн и наименуването й на императрицата имаше особен смисъл: силна стража бди на границите на Империята в Средна Европа.

Скоро след това Ваний, победен от враговете си, помоли за политическо убежище в римската държава. Клавдий великодушно му позволи да се засели заедно с привържениците си в провинция Панония. Веднага пролича, че победителите на Ваний само искат да заемат мястото му и нямат вражески намерения спрямо Рим. Напротив, те усърдно се стараеха да покажат своето подчинение и да заслужат пълно доверие.

И така, въпреки че това беше първият в историята на Римската империя случай с назоваването на град на името на императорска жена, Агрипина можеше да твърди, че Колония Агрипина е създадена от политически съображения. Но това, което тя си позволи през следващата година, произтичаше само от нейното високомерие и суетност.

Никога, откакто съществуваше Рим, не се беше случвало жена да стои на трибуната и да приема поздрава на победен вожд. Тълпи от хора, събрани на площада пред казармите на преторианците, наблюдаваха тази сцена с истинско недоволство. Трябва да се признае, че гледката беше прекрасна.

Стройните редици на преторианците блестяха от щитовете и среброто на оръжията; пред тях на една трибуна стоеше императорът със своите приближени, а на друга — Агрипина. Към тях крачеха в дълги редици войниците на победения княз, после неговите братя, дъщеря му и жена му, всички плачеха и молеха за милост, накрая се зададе той — този, който в продължение на 9 години даваше отпор на римските легиони, напуснат от всички, отблъснат в най-непристъпните планини на Британия — Карактак. Държа се с чест и когато застана пред императора, смело изрече:

„Имах коне и хора, оръжие и богатства. Нищо чудно, че не исках да загубя всичко това! Ако вие искате да властвувате над всички, означава ли това, че всички трябва покорно да се съгласят с робството? Ако се бях предал по-рано, никой нямаше да научи за мен, а ти, Цезарю, нямаше да се прославиш. Но ако сега ми подариш живота, вековете ще славят твоето великодушие!“

По заповед на императора веднага бяха свалени веригите му и тези на семейството му. Разбира се, че този прекрасен акт на великодушие не беше продиктуван от съчувствие. Всичко това беше предварително обмислено и предвидено в програмата на тържеството. След това, също по план, князът и свитата му се приближиха към втората трибуна да поздравят Агрипина.

Карактак прекара дълги години в Рим. Като се разхождаше из столицата на Империята и се удивляваше на нейните великолепни строежи, този вожд на малък народ от далечния север не можеше да се сдържи да не извика:

— Вие, които имате такива богатства, пожелахте да имате и нашата бедност!

Той не разбираше, че няма толкова бедна страна, от която един богаташ да не изстиска дори малко зрънце злато.

Агрипина доказа както на съседните народи, така и на гражданите на столицата, че е не само жена на император, но и истинска владетелка. И въпреки че беше толкова алчна за слава, тя никога не забравяше да укрепва позициите на своя син.

На 4 март 51 година Нерон облече мъжката тога и формално стана пълнолетен. Той беше на 14 години, а обикновено този тържествен акт се извършваше на 17-годишна възраст. Липсваше някаква определена граница и всичко зависеше от желанието на родителите. Волята на Агрипина беше да се ускори пълнолетието и нямаше нищо чудно в това.
/.../
Александер Кравчук – "Нерон", 1974 г.

Сенека написа всичко това в трактата си „За непреклонността на мъдреца“, в който доказваше, че мъдрецът не може да бъде унижен, той е един истински свободен човек, тоест извисен над всички обиди и независим от външните събития. Колко злопаметен е бил Сенека, колко далеч от идеалите на стоицизма?!

Още тогава, когато с успешната си реч в сената се изложи на голяма опасност, трябваше да си припомни думите на един от своите учители, Секст Нигер:

„Умният човек трябва да страни от политиката, да не се поддава на съблазните на властта! Баща ми с презрение отхвърли титлата сенатор, която му беше дадена от самия Юлий Цезар!“

Отстъпването от аскетичния начин на живот беше първата изневяра на Сенека от идеалите на младостта, оправдана частично от молбите на загрижения му баща и от здравия разум. Навлизането в политическата кариера беше втората изневяра, също повлияна от желанието на баща му. А това, че се ожени, бе третата.

Това беше изневяра, защото Сенека бе възприел твърдението, че мъдрецът не трябва да се жени. Дори написа в този дух малък трактат „За брака“, в който с удоволствие повтори разсъжденията, казани на тази тема още преди три века от Теофраст. Ето и някои от тези мисли:

„Разбира се, умният човек може да се ожени за красива, и добра жена от благородно семейство, ако той самият има добро здраве и притежава голямо богатство. Но рядко се случва да бъдат изпълнени всички тези условия. Следователно умният човек не трябва да се жени! Преди всичко семейният живот пречи на философските изследвания, никой не е в състояние едновременно да служи на делото на книгата и на жена си..."
/.../
Като награда за прекараните в унижение и тревога години Сенека получи през 49 година титлата претор и завидния пост на възпитател на сина на Агрипина. Не можа да откаже на императрицата.

Агрипина го предупреди, че не трябва да обърква много момчето с философия. По този начин Сенека нямаше възможност да демонстрира своите познания върху философията на стоицизма. Като учеше Луций на изкуството да пише и произнася речи, той можеше да вмъква само някои от моралните наставления, които обичаше. Това умение, крайно необходимо за всеки политик, беше тогава най-важната част от възпитанието на младите хора от добри семейства. Разбира се, че не всеки можеше да си позволи да изучава реториката при толкова голям майстор на латинската проза, какъвто беше Сенека. Според мнението на мнозина той беше прекалено оригинален и голям творец, твърде влюбен в собствения си стил. Факт беше, че той откъсна своя ученик от стила на предишните му учители и му преподаваше по нов начин, характерен с бързината на мисленето. Изреченията бяха кратки, почти афорични. Цялото усилие беше насочено към необикновено съчетаване на мисли и изрази. Всъщност този начин беше близък на някои съвременни поетични форми и по-точно на епиграмите. Ученикът на Сенека почти веднага започна да изпробва силите си в тази област. Две поколения по-късно един от учените, ровейки се в императорските архиви, откри дъсчици със собственоръчни записки на Луций. На тях бяха записани стихове. Имаше много поправки и несъмнено това бяха лични творби. Ученият установи изненадан, че някои от тези произведения бяха много популярни тогава, макар че техният автор не беше известен. И ето, оказа се, че това е ученикът на Сенека! Откривателят сигурно е въздъхнал със съжаление:

— Какъв поет е загинал в него!

Не само поет. Луций беше момче с бистър ум и широки интереси. Обичаше да рисува, да вае, да пее, а също да кара колесница.

Сенека не беше единственият учител на Луций. За възпитанието на момчето се грижеха и двама гръцки учители — Александър и Хайремон.

Първият от тях произхождаше от малко градче, недалеч от Спарта. Числеше се към философската школа на перипатетиците, чийто създател беше Аристотел. Александър се занимаваше главно с подреждане на бележките към трудовете на този майстор на елинистическата мисъл. Безспорно той желаеше да внуши на момчето Аристотеловите етични идеали: честност, умереност и сдържаност. Учеше го, че диктатурата може да бъде най-добрият начин на управление при условие, че диктаторът морално и умствено превъзхожда всички.

Значително по-оригинален беше Хайремон, родом от Египет. Той мислеше и пишеше на гръцки, дълги години беше работил в Александрийската библиотека, а по-късно стана неин ръководител. Хайремон беше египетски жрец с висок сан, горещо пропагандиращ древната култура на своята родина. Негово дело беше историята на Египет през епохата на фараоните.

Защо Сенека така защищаваше мнението, че появяването на кометите зависи от някакви определени, но още неизвестни закони? Той беше привърженик на това течение от стоическата философия, което гласеше, че всички явления в света са свързани помежду си:

„Както водата на буйните потоци никога не се връща обратно и не спира, защото първата вълна веднага блъска надолу следващата, така и съдбата тече според своята последователност, като спазва само едно правило: да изпълни това, което е решено. Защото какво е съдбата? Това е, според мен, неизбежността на всички явления и събития, които не може никаква сила да възпре. Съдбата ни води. От първия час на живота се знае колко му остава още на човек. Всяка причина е обусловена от друга. Още в началото е решено на какво ще се радваш и какво ще оплакваш.“[2]

Щом като всичко е предрешено и предопределено от векове, тогава това не е нещо необичайно, съществуващо само за себе си, откъснато от целостта, съвсем безпричинно. Следователно и кометите трябва да се подчиняват на дадени закони.

Вярата във взаимната връзка на нещата пък станала основа на възгледа, че звездите влияят върху съдбата на цялото човечество. А тъй като положението на небесните тела може да бъде изчислено за всеки един момент, значи по звездите може да бъде разчетено това, което ще се случи в бъдеще. Сенека направо казва:

„От най-малкото сближаване на планетите зависи съдбата на цели народи. И най-важните и най-дребните въпроси се решават според това, дали ще се появи благоприятна звезда, или пък злокобна.“[3]

А бе и двамата : и Сенека и Нерон, все още се подмятат из аналите на историята. Но Сенека определено ще излезе по–дълготраен.

Направо от казармата Нерон отиде на заседанието на сената. Тук вече всичко беше известно. Току-що поздравеният император произнесе пред уважаемото събрание реч, чийто автор също бе Сенека. Веднага след нея започна „състезанието“ по раболепие, всеки един от присъствуващите искаше пръв да спечели благосклонността на новия владетел. Той получи титлата „Август“, също така всички титли и пълномощия, които имаха предишните императори. Взе се решение речта му да бъде написана на сребърни плочки и всеки консул, който ще приема своя пост, да я прочита пред сената.

Сенаторите приемаха всички предложения единодушно и с бурни ръкопляскания. Императорът се съгласяваше с оказаната му чест с обаятелна скромност и само заради благото на републиката. Противопостави се само в един случай: не прие титлата „Баща на отечеството“.

— Още съм прекалено млад — отговори той на натъжилия се автор на предложението.

Сенатът не забрави и за синовната скръб на Нерон. На това заседание Клавдий беше включен в списъка на безсмъртните богове. Преди това бе обожествен само Цезар Август, създателят на Империята, основоположникът на династията. От този момент Клавдий официално се наричаше Divus — Божествен, а неговият син Нерон — Divi Filius — Син на божествения.
/.../
Официалните съобщения за смъртта и обожествяването на Клавдий и за встъпването в длъжност на новия владетел стигнаха до всички градове и провинции на Рим, до властите и управниците, до земите от Братания и Мавритания, до Ефрат и Черно море. Въз основа на това съобщение във всички големи градове на огромната Империя бяха прочетени съответни обръщения към населението. Един служител в някакво малко египетско градче много се измъчил със съставянето на подобна прокламация на гръцки език, нанасял поправки, задрасквал, не можел да намери най-правилните изрази. Съдбата така пожелала и от хилядите подобни обръщения в цялата Империя се запазил само този текст! Ето неговото съдържание:

„Клавдий, обявен за божествен, замина при своите предшественици, благодарение на които го имахме. За император бе провъзгласен Нерон Цезар, очакван и желан Бог-покровител на целия свят, извор на всички добрини. Затова всички трябва да вземат венци и с благодарност да направят жертвоприношение на боговете.“

Египетските гърци уважаваха Балбил, както никой наместник досега. В околностите на големите пирамиди през миналия век беше намерена каменна плоча с гръцки надпис. Надписът съобщаваше, че тя е изработена от жителите на селището Бусирис:

„Тъй като Нерон Клавдий Цезар Август Германик, император, божество-опекун на света, след всички добрини, с които благослови Египет, даде и това най-голямо доказателство за своята привързаност, като ни изпрати за наместник Тиберий Клавдий Балбил. Благодарение на неговата благосклонност и добри дела Египет е богат с всички блага и вижда как от година на година се увеличават даровете на Нил, по-добре използува съответните разливи на божествената река.“[1]

Веднага след назначението Балбил замина за своята провинция. Вятърът бе попътен и след това с удивление се разказваше, че разстоянието от Сицилийския провлак до Александрия корабът изминал за рекордно кратко време — за 6 дни! Затова пък новият наместник на друга важна източна провинция — Сирия — изобщо не напуснал Рим и никога не видял страната, която трябваше да управлява. Този нещастен наместник беше Публий Антей, назначен едновременно с Балбил и също така свързан с Агрипина. Поводът, поради който беше отлагано неговото заминаване от столицата и фактическото му приемане на провинцията, намираше своето обяснение с обстановката на Изток. Да припомним тази обстановка. За да бъде спечелено отново влияние в Армения, завладяна от партите, преди няколко месеца за наместник на Кападокия бе назначен Корбулон. Той пристигна в Мала Азия през пролетта на 55 година.

Нощните забавления на Нерон
55 година завърши добре. Императорът се помири с майка си, позициите на Рим в Изтока се укрепиха, хората се радваха на игрите. Съветниците на Нерон можеха спокойно да гледат в бъдещето. Владетелят им предостави свобода на действие във всички държавни дела, а те от своя страна с нищо не пречеха на младежките му забавления, независимо от това, че те ставаха все по-весели.

Щом паднеше мрак, Нерон се преобличаше, слагаше шапка, каквато носеха робите или бедните освобожденци, и в компанията на свои избрани другари тайно напускаше двореца и тръгваше из града. Посещаваше най-долнопробните кръчми и винарни. Обикаляше улиците на кварталите на беднотията и на порочността. Свързваше се с хора от най-ниските слоеве. Често закачаше минувачите, връщащи се от нощни забави, понякога се стигаше до бой. Не един човек, а понякога и големец се изкъпваше принудително в отводните канали. Разюзданата банда си позволяваше дори да извършва обикновени грабежи, разбивайки магазини и будки. Императорът продаваше после откраднатите стоки на своите приятели на формални търгове в едно от тихите места в двореца. Случваше се, че в нощните побоища императорът попадаше на някой по-силен от себе си и сам получаваше удари. Така стана, когато веднъж опита да закачи жената на сенатора Юлий Монтан, който смело защити жена си. Императорът, срамувайки се от синините под очите, в продължение на няколко дни не се показваше никъде публично. Въпреки това Нерон нямаше намерение да си отмъсти на Монтан. Смяташе, че той има пълно право да наругае нахалния непознат. Но Монтан сам стана причина за своето погубване. Узна от доверени лица, кого е имал честта да пребие в тъмната улица, и изпрати извинително писмо. Императорът го прочете и каза:

— А, значи той е знаел, че вдига ръката си срещу Нерон!

Монтан бе принуден да се самоубие, затова пък неговата жена, красивата Калвия Криспинила, влезе в кръга на императорските приятели. Беше добра учителка по безнравственост.

От срещата си с Монтан Нерон извлече поука. В нощните му разходки от този момент започнаха да го съпътствуват офицери и гладиатори, като вървяха все пак на разстояние от него. Те се намесваха само тогава, когато настъпваше сериозен обрат.

Не след дълго целият град знаеше кой смущава нощната тишина. Атакуваните често се бояха да викат за помощ. Това беше добре дошло за истинските разбойници. Те безнаказано разбиваха жилища и магазини. Общественото мнение приписваше всичко на Нерон.

Сенека и Бур сигурно оправдаваха императора:

— Едва навършва 18 години, а младостта има своите права. А там, където става дума за големи държавни дела, проявява съобразителност, предвидливост и великодушие.

Именно великодушието Сенека смяташе за най-ценното качество на владетеля. От гледище на подчинения такова схващане беше напълно разбираемо. Той определяше това качество така:

„Това е да държиш духа си с юзди, когато имаш възможност да си отмъстиш. Това е снизходителност, която човек на висок пост оказва на подчинените си, когато трябва да определи наказанието.“

На великодушието Сенека посвети отделен трактат. Публикувайки го, искаше да постигне няколко цели: да похвали Нерон и да го убеди, че върви по правия път, прилагайки състраданието; да покаже на съвременниците си, че той — Сенека — е посадил в душата на своя възпитаник най-благородната добродетел и продължава да я поддържа; да предаде на поколенията образа на идеалния владетел — благосклонния Нерон, а също образа на идеалния съветник на управляващия — мъдреца Сенека.

Certamen musicum, въведен от Нерон през 60 година, е важна дата в развитието на европейската култура. Това не е преувеличено твърдение. Нашата култура е построена върху основата на гръцките постижения, това е известно и безспорно. Но от огромното богатство на елинистичната култура живее наистина до днес само това, което са приели римляните. Така беше и с обичая за публични музикални и литературни конкурси, също и с награждаването на творците. В Гърция това е било практикувано от векове. Музикалните изпълнения там са били неотлъчна част на много игри. Римляните никога нямаше да тръгнат след техния пример. Бяха прекомерно практични и сурови; как официално да се окаже уважение на творби, които са плод на почивката, недостойни за истинския гражданин? Необходима беше волята и силата на императора, за да се повиши рангът на поезията, песните, декламациите на по-високо ниво, заслужаващо признание и дори награди от страна на държавата. И не е важно от какви подбуди Нерон направи тази крачка — дали от искрено обожаване на гръцката култура, или, което изглежда по-вероятно, от обикновено комедиантство.

Нерония беше повторена само веднъж. Всъщност това беше само едно превъзмогване на нежеланието, утвърждаване на примера. Четвърт век след Нерон император Домициан отново въведе състезанията по гръцки образец. Нарече ги капитолийски, тъй като победителите бяха награждавани на Капитолия. Тези състезания продължиха през вековете. И благодарение на тях стана известно на хората от Западна Европа, че големите художествени постижения са годни за слава и официални награди.

Въпросите на Армения и Германия
Наказаха Суилий не много сурово. Причината за тази благосклонност беше отчитането на големите заслуги на природения му брат Корбулон. Точно по това време пристигна вестта за отличните успехи на този военачалник в Изтока. Славата на победите увенча, разбира се, Нерон. Отново го нарекоха „император“! Издигнаха му статуи и триумфална арка. Сенатът реши да отслужат благодарствени богослужения и призна за празнични дните, в които бе извоювана победата; на столицата беше съобщено за това; на сенаторите бе предоставен официален отчет.

Единственият човек, който охлаждаше общия ентусиазъм, бе адвокатът Касий. Той забеляза, че все пак трябва да се помисли да останат и няколко непразнични дни, за да има кога да се уреждат належащите въпроси. Но тази остра забележка беше приета като израз на завист. Та нали Касий преди години имаше работа с Армения и партите като наместник на Сирия! Та нали той изпрати в Партия княз Мехердат, който трябваше да седне на трона в тази страна, но планът му се провали!

Победата на Корбулон беше наистина чудесна. Тя беше посрещната толкова радостно, защото дойде след дълго очакване, три години след като Корбулон зае поста. Отлагането не беше по негова вина. Легионите, които му бяха дадени, пристигнаха от Сирия. Те се оказаха негодни за каквито и да е действия. Войниците се бяха отпуснали след дългото бездействие. Бяха свикнали с удобния живот в прекрасните и богати градове. Не искаха изобщо да стоят на стража. На лагерните укрепления гледаха като на чудеса. Бяха отвикнали дори да носят шлемове и брони. Наложи се част от легионерите да бъдат освободени и да се докарат допълнителни попълнения от нови легиони и обозни части. Чак през есента на 57 година Корбулон можа да навлезе в Арменските планини. Дойде много сурова зима. Военачалникът поддържаше подчинените с желязна ръка.

До истински военни действия се стигна през пролетта на 58 година. Благодарение на подкрепата на партите, Тиридат продължаваше да се държи в Армения. Постъпваше дори дръзко, ограбвайки тези области, които смяташе, че са положително настроени към римляните. Избягваше срещи с римските войски и явно се стараеше да води партизанска война. Планинските терени прекрасно отговаряха на условията.

Корбулон възприе тактика за нахлуване в земите на Тиридат едновременно от няколко страни. Голяма помощ му оказаха владетелите на някои съседни народи, сприятелени с Рим. Заплашен отвсякъде, Тиридат трябваше да прибегне до преговори. Най-напред протестираше:

— С какво право римляните се опитват сега да изгонят партите от Армения, след като неотдавна взеха заложници и поеха пътя на приятелски взаимоотношения?

Едновременно с това заплаши с интервенция от страна на своя брат — цар Вологез. Но Корбулон добре знаеше, че Вологез има сега по-важни дела на главата си, тъй като неговите поданици непрекъснато вдигаха бунтове. Той посъветва Тиридат да изостави партите и да търси подкрепа от Рим: може пък да остане на трона, ако императорът се съгласи.

Тиридат помоли за личен разговор с римския военачалник. Бяха уговорени всички подробности и предохранителни мерки, но до среща не се стигна, тъй като и двете страни се страхуваха от измама. След провала на преговорите римляните пристъпиха към превземането на арменските крепости, за да си открият пътя към столицата Артаксата. Корпусът, предвождан лично от Корбулон, щурмува една от най-силните крепости, Воландум, само 3 дни. Легионерите преодоляха стените почти без загуби. Със защитниците постъпиха жестоко — мъжете изклаха, жените и децата продадоха в робство. В околностите на Артаксата Тиридат се опита да въвлече римляните в бой на неблагоприятен за тях терен. След като опитът не успя, вечерта той се оттегли и избяга в източна посока. На следващия ден жителите на Артаксата, изплашени от съдбата на Воландум, доброволно отвориха вратите на града. Това спаси живота им, но градът беше унищожен и изравнен със земята.

Не само от Изток идваха радостни вести. Добре се нареждаха нещата и в Средна Европа, край Рейн. Наместникът на Долна Германия докладва за засилване на римското владичество в делтата на тази голяма река. Там имаше широки мочурливи равнини, изключително добри за пасища. Те бяха предназначени за конете и кравите на четирите легиона, които стационираха по това време в Долна Германия. В действителност тези земи бяха почти неизползуваеми. През годините 55 — 56 в провинцията се разпореждаше Помпей Павлин — шурей на Сенека. Фризите, населяващи земите на изток от устието на Рейн, се опитаха да се заселят на тези територии, обсебени от легионите. Те се осмелиха, тъй като отдавна римските военачалници не предприемаха походи навътре в Германия. Плъзнаха слухове, че императорът е забранил на наместниците да започват каквито и да било военни действия. Войниците повярваха на тези приказки, а който преминаваше Рейн, виждаше легионерите, заети с укрепване на бентовете на реката, а в съседната провинция Горна Германия войници копаеха голям плавателен канал между реките Мозел и Арар (днешна Саона).

Вече много фризи живееха в делтата, дори започнаха да обработват земите й. Междувременно, в края на 56 година, в Долна Германия пристигна нов наместник — Дувий Авит. Той гореше от желание за работа с цел да докаже, че императорът е направил добър избор. Произхождаше от градчето Васио (днес Везон) в Южна Галия. Високия пост той получи благодарение на подкрепата на могъщия си земляк — Афраний Бур, префект на преторианците, роден в същото градче.

Дувий заповяда на фризите да се оттеглят. Напразно двамата вождове на племената отидоха чак в Рим, за да молят лично Нерон. Получиха наистина честта да бъдат римски граждани, но императорът не отмени заповедта. Една част от фризите се осмели въпреки това да остане на земята, където бяха вложили вече толкова труд. Дувий пусна срещу тях конницата, която ги прогони или изкла.

В Германия имаше глад за земя. Племената се биеха за всяко парче. Някои народи, изгонени от старите си места, трябваше да търсят нови. Такава бе и съдбата на апсиварите. Още преди няколко години те населяваха местата на изток от реката, наречена днес Емс, а по онова време Амасис. Оттам ги изгониха силните хауки. Един от вождовете на апсиварите — Бойокал — отдавна беше римски съюзник. Служил бе в армията по времето на Тиберий и Германик. Сега стоеше пред Дувий и молеше за разрешение народът му да се засели на военните пасища, като обясняваше:

— Тези земи отдавна са преходна собственост на различни племена. В момента по-голямата част от тях е неизползуваема. Войниците рядко пускат там конете си и добитъка. Разбира се, римляните преди всичко трябва да мислят за своите животни, въпреки че хората умират от глад. Защо все пак да не се дадат напълно пустеещите поля на приятелския народ?

Наместникът отказа. Искаше да разреши само на Бойокал да се засели там. Гордият германец се възмути и каза:

— Няма къде да живеем, но сигурно не ще ни липсва място, където да умрем!

Апсиварите се опитаха да убедят съседните германски племена за обща борба с римляните. Но наместникът на Горна Германия премина Рейн и заплаши тила на тези племена. Останали съвсем сами, апсиварите се оттеглиха на изток към вътрешността на Германия. Отблъсквани и побеждавани от всекиго, те бяха докрай унищожени. Мъжете бяха съсечени, а жените и децата взети в робство от съседните племена.

Това не беше единствената тогава братоубийствена война сред германците. Хатите и хермундурите водиха тежка битка за солните мини, намиращи се край реката, наричана днес Заале. Победиха хермундурите. Често срещан обичай сред германците, а също и сред галите беше да се закълнат, преди да пристъпят към военни действия, че в случай на победа ще принесат цялата плячка в жертва на боговете Диу и Вотан, поради което избиха всички пленници и коне, а плячката изгориха.

Действителните победители във войните между германските племена бяха римляните.

Империята се делеше на няколко митнически района. Някои от тях обхващаха по две или три провинции, като например Галия, Испания, Илирия, Африка, Азия, други само по една, като Сицилия, Гърция, Британия, Египет; Сирия и Юдея пък се деляха на малки области. Освен това имаше градове с право да облагат със собствени мита. Стойността на митата за внос и износ средно възлизаше на 2,5% от стойността на стоките.

Сами по себе си митата не бяха най-голямото зло. Истински утежняваха и дори бяха пречка за развитието на търговията начините, по които бяха взимани. Държавата не разполагаше със собствен митнически апарат. Ползуваше се системата, съществуваща преди векове в гръцките държави и в Римската република: правото за събиране на митата беше предоставено на предприемачески дружества. Това бяха така наречените societates publicanorum. Те предварително внасяха в държавната хазна определена сума и след това се грижеха за нейното събиране, разбира се, в по-голям размер. Главните бюра на дружествата се намираха в Рим, а областните центрове в градове като Лугудун (Лион) за Галия, Петовион за Илирия, Ефез — за Азия, Картаген — за Африка, Лондон — за Британия. Тези бюра разполагаха с голям щаб от чиновници и помощен персонал, който бдеше над бирниците в съответните митници, наречени stationes. Нисшите служители бяха обикновено роби.

Но през тази нощ императорът се страхуваше не само от виденията и от богинята на Отмъщението. Измъчваше го безпокойство какво ще стане, когато научат за престъплението армията, сенатът и народът? Дали няма да се откажат от убиеца на майка си? Дали няма мизерно да загине, отблъснат и изоставен от всички? Никой още не беше извършил такава ужасна постъпка — нито ненавиждащият хората Тиберий, нито дори лудият Калигула!

Императорът чакаше утрото като спасение.