.
.
.

Москва: най-голямото село в света

Москва — най-голямото село в света — не е изградена според човешките измерения. Тя е изнурителна, смазваща, в нея няма дървета. Сградите са същите като къщурките в украинските села, но уголемени до колосални размери. Сякаш на същите зидари са осигурили повече пространство, повече пари и повече време, за да приложат плашещото си чувство за декорация. В самия център могат да се открият провинциални дворчета с пране, проснато да съхне по теловете, и жени, които кърмят децата си. Но дори тези селски празни пространства имат други измерения. Скромна триетажна къща в Москва е висока колкото обществена пететажна сграда в някой западен град и със сигурност е по-скъпа, по-тежка и по-зрелищна. Някои просто изглеждат като избродирани на машина. Мраморът не е оставил място за стъклото. Търговски центрове не се виждат. Редките витрини на държавните магазини — бедни и оскъдни — се губят сред потискащата сладкарска архитектура. По широките пешеходни зони се движи мудна тълпа, пълзяща като поток от лава. Изпитах неопределено усещане — то би трябвало да е запазено за първото ми стъпване на Луната, — когато автомобилът, който ме откарваше в хотела, навлезе в безкрайната перспектива на улица „Горки“. Помислих си, че ще са необходими поне двайсет милиона души, за да запълнят Москва. Преводачът скромно потвърди, че има само пет милиона и най-тежкият проблем е недостигът на жилища.

Няма обикновени улици. Има просто система от булеварди, които се вливат в географския, политическия и емоционалния център на града: Червения площад. Трафикът — без велосипеди — е пъстър и замайващ. Чисто новият кадилак на уругвайския посланик — колата на посланика на САЩ е стар модел — контрастира с руските автомобили в неутрални цветове, копия на американските модели от следвоенните години, които руснаците управляват така, сякаш са конски каруци. Трябва да е наследство от традиционната „тройка“. Наблъскани от едната страна на булеварда, с подскачане и висока скорост, колите се търкалят от периферията към центъра на града. Внезапно спират, правят обратен завой на светофара и се втурват като побеснели от другата страна на булеварда, но в обратна посока. За да се влееш в лъчевото движение, първо трябва на всяка цена да стигнеш до центъра. Едва след като ни обясниха принципа на градското движение, проумяхме защо на човек му трябва цял час, за да стигне до което и да е място. Понякога се налага да изминеш цял километър, за да стигнеш с кола до отсрещния тротоар.

Тълпата — най-гъстата в Европа — не изглежда смутена от диспропорцията на мащабите. На железопътната гара видяхме навалица от московчани, които въпреки фестивала продължаваха да живеят свой живот. Стояха заклещени зад бариерата, докато отворят входа за пероните, и чакаха някак тъпо и безсъзнателно, чисто инстинктивно, както чака добитъкът. Изчезването на класите е очебийно и впечатляващо. Всички хора са еднакви, на едно и също равнище, облечени в стари и зле скроени дрехи и с долнокачествени обувки. Не бързат, не се блъскат и изглеждат така, сякаш разполагат с цялото време на света, за да живеят. Това е същото глуповато, добряшко и здраво множество както в селата, но увеличено до колосална численост.
/.../

Съществуваше идеален ред, контролиран от невидима власт. Стадионът побира 120 000 души. Вечерта на закриването на фестивала делегатите масово присъстваха на едночасов спектакъл. През деня уличните тълпи раздаваха разноцветни балони. Делегатите се разхождаха очаровани с балоните и тъй като закриването се провеждаше преди вечеря, отидоха с тях на стадиона. Трибуните започнаха да се запълват в седем, спектакълът започна в осем, а в десет стадионът отново беше опустял и затворен. Не настъпи объркване нито за секунда. Преводачите си проправяха път през пъстрото множество, спазващо образцова дисциплина без полицейски кордони, и сочеха на делегатите: „Оттук.“ Делегатите ги следваха с разноцветните си балони. В спектакъла участваха 3000 гимнастици. Накрая оркестър от 400 музиканти изпълни химна на младежта и от трибуните на съветските делегации започнаха да пускат балоните. Последва ги целият стадион. Небето над Москва, озарено от противовъздушни прожектори от четирите краища на града, се изпълни с балони. По-късно узнахме, че това прекрасно зрелище — което, без да знаем, самите ние бяхме създали — е било предвидено в програмата.

Чувството за грандиозно, за организация на масите, изглежда, е важен аспект от съветската психология. Човек постепенно свиква с количествата. Фойерверките по време на празненството за 11 000 поканени в градините на Кремъл продължиха два часа. От взривовете земята се тресеше. Не валя: облаците били разпръснати предварително. Опашката пред Мавзолея, където са изложени мумиите на Ленин и Сталин, при отварянето на вратите в един часа по обед, е дълга два километра. Движението е постоянно: никой не бива да се спира пред саркофазите. В четири вратите се затварят, но опашката продължава да е два километра. Дори през зимата, в снежна виелица, опашката пред Мавзолея е два километра. Не е по-дълга, защото полицията не разрешава.
/.../
Затова пък руснаците се оплитат в дребните неприятности. Малкото пъти, в които се присъединявахме към гигантския фестивален механизъм, виждахме един Съветски съюз в свои води: вълнуващ и грандиозен. Но когато бродехме като заблудени овце и надничахме в живота на другите, откривахме един Съветски съюз, затънал в дребни бюрократични проблеми, объркан и стреснат, с ужасен комплекс за малоценност по отношение на Съединените щати.
/.../
Простотата, добротата, искреността на хората, които ходеха по улиците със скъсани обувки, не можеше да са резултат от разпоредбите за фестивала. Много пъти, само за да видя какво ще стане, питах преднамерено сурово: „Вярно ли е, че Сталин е бил престъпник?“ Те невъзмутимо ми отговаряха с цитати от доклада на Хрушчов. Нито веднъж не забелязахме признак на агресивност. Напротив, винаги се сблъсквах с премисленото намерение да ни оставят приятен спомен от страната.
/.../

В Мавзолея на Червения площад Сталин спи без угризения

Шофьорите на фестивала имаха нареждане да не мърдат никъде без преводачите. Една вечер, след като безуспешно търсихме нашите, се помъчихме с жестове да убедим шофьора да ни откара до театър „Горки“[1]. Той само клатеше глава като муле и повтаряше: „Пиривочик.“ Тоест: „Преводач.“ Спаси ни една жена, която като картечница говореше идеално пет езика: успя да убеди шофьора да я вземе като преводач. Тя бе първият съветски човек, който ни заговори за Сталин.

Беше шейсетгодишна и с обезпокоителна физическа прилика с Жан Кокто[2]. Ходеше напудрена и натруфена като Кукарачита Мартинес[3]: много тясно палто с лисича яка и шапка с пера, миришеща на нафталин. След като се настани в автобуса, тя се приведе към прозореца и ни посочи безкрайната метална ограда на Селскостопанската изложба[4] в периметър от 20 километра.

— Дължим това прекрасно творение на вас — ни каза. — Направиха го, за да се изфукат пред чужденците.

Това беше начинът й на изразяване. Сподели, че е сценограф. Смяташе, че построяването на социализма в Съветския съюз е провал. Допускаше, че новите ръководители са добри, способни и човечни, но цял живот ще поправят грешките от миналото. Франко я попита кой е виновен за тези грешки. Тя се приведе към нас с блага усмивка и отвърна:

— Le moustachu[5].

На испански: „Мустакатия.“ Цялата вечер използваше за Сталин само този прякор, без да спомене нито веднъж името му, без никакво уважение и без да му признае нито една заслуга. Според нея окончателното доказателство срещу Сталин бе самият фестивал: по негово време не би могъл да се проведе. Хората не биха излезли от домовете си. Страшната полиция на Берия би застреляла делегатите на улицата. Уверяваше ни, че ако Сталин беше жив, щеше да избухне трета световна война. Разказа ни за потресаващи престъпления, за скалъпени процеси, за масови екзекуции. Твърдеше, че Сталин е най-кръвожадната, зловеща и амбициозна личност в руската история. Никога не бях чувал толкова ужасяващи истории, разказвани толкова очарователно.

Политическата й позиция беше трудна. Смяташе, че Съединените щати са единствената свободна страна в света, но че лично тя можела да живее единствено в Съветския съюз. По време на войната се запознала с много американски войници. Намираше ги за наивни и здрави момчета, но страдащи от зациментирано невежество. Не бе антикомунистка: чувстваше се щастлива, че Китай е възприел марксизма. Но обвиняваше Мао Дзедун, че е повлиял на Хрушчов, та да не срине докрай мита за Сталин.

Разказа ни за приятелите си от миналото. Повечето от тях — театрали, писатели, доблестни хора на изкуството — били застреляни от Сталин. Когато стигнахме пред театър „Горки“ — малък театър с дългогодишна репутация, — нашата случайна довереничка го изгледа със сияещо изражение. „Наричаме то Театъра на картофите — обясни с мила усмивка. — Най-добрите му актьори са под земята.“

Нямам никаква причина да си мисля, че онази жена е била луда, с изключение на жалкия довод, че приличаше на такава: Истината е, че тя живееше в среда, в която нещата се виждат по-ясно. Изглежда, че наистина народът не е пострадал по време на режима на Сталин, чиито репресии са били насочени предимно срещу хора от управляващите кръгове. Но не мога да приема това свидетелство — изразено с недостатъчна безпристрастност — като синтез за личността на Сталин, защото не срещнах други, които дори малко да се доближават до него. Съветските хора са малко истерични, когато изразяват чувствата си. Когато се радват, подскачат като казаци, свалят си ризата, за да ти я подарят, и плачат сърцераздирателно, когато се сбогуват с приятел. Но в замяна на това са извънредно предпазливи и сдържани, когато говорят за политика. Безсмислено е да се разговаря с тях, за да се открие нещо ново в тази област: отговорите им са отпечатани във вестника. Те само повтарят доводите на „Правда“. Материалите от XX конгрес — които според западния печат са засекретена документация — са били изучавани и критикувани от цялата нация. Това е една от характеристиките на съветския народ: неговата политическа информираност. Оскъдните международни новини се компенсират от учудващо всенародно познаване на вътрешното положение. С изключение на нашата случайна побъркана преводачка не срещнахме никой друг, който да се произнесе категорично срещу Сталин. Очевидно за руснаците съществува мит на сърцето, който възпира главата. Сякаш казват: „Каквото и да говорят срещу него, Сталин си е Сталин. Точка.“ Свалянето на портретите му се прави много дискретно, без да бъдат заменяни с портретите на Хрушчов. Непокътнат остава само Ленин, чиято памет е свещена. Човек има физическото усещане, че срещу Сталин може да си позволи каквото си ще отношение, но Ленин е недосегаем.

Разговарях за Сталин с много хора. Струва ми се, че се изразяваха доста свободно, като зад сложния анализ се стараеха да спасят мита. Но всички наши събеседници в Москва, без изключение, ни казваха: „Сега нещата се промениха.“ Попитахме един учител по музика от Ленинград, с когото се запознахме случайно, каква е разликата между настоящето и миналото. Той не се поколеба нито за секунда: „Разликата е, че сега вярваме.“ Това е най-интересното обвинение, което чух срещу Сталин.

 

 

Книгите на Франц Кафка не се намират в Съветския съюз. Казват, че е апостол на пагубна метафизика. Може да се приеме обаче за най-добрия биограф на Сталин. Двукилометрова опашка от хора чакат пред Мавзолея, за да зърнат за пръв път трупа на човека, който самолично е узаконил дори личния морал на нацията, но когото малцина са виждали на живо. Нито един човек от онези, с които разговаряхме в Москва, не помни да го е виждал. Свидетели на появата му на трибуните на Мавзолея два пъти годишно са били високопоставените съветски ръководители, дипломатите и някои елитни поделения на въоръжените сили. По време на манифестациите народът не е имал достъп до Червения площад. Сталин напускал Кремъл единствено за да иде на почивка в Крим. Един инженер, участвал в изграждането на язовирите по река Днепър, ни уверяваше, че в определен момент — върхът на сталинската слава — е възникнало съмнение, че изобщо съществува.

/.../

 Статуята му в Сталинград е висока 70 метра, а всяко копче на китела му е с диаметър половин метър.
/.../
Г. Г. Маркес – "Пътешествие по Източна Европа", 1957 г.

ПП: Така великият писател е видял Москва през 1957 г.

 

Обстоятелството, че се бяхме озовали в Москва в такъв изключителен момент, несъмнено бе пречка за опознаването на действителността. Продължавам да си мисля, че хората са били подготвени с много точни указания. Московчани — възхитително спонтанни — проявяваха подозрителна съпротива, ако настоявахме да посетим домовете им. Мнозина отстъпваха: те си мислеха, че живеят много добре, а всъщност живееха зле. Правителството сигурно ги бе подготвило да отказват на чужденците, ако поискат да надникнат в домовете им. Всъщност много от разпоредбите вероятно бяха също толкова маловажни и теоретични като тази.

Имаше обаче и едно изключително преимущество: фестивалът беше цирк, организиран за съветския народ, който в продължение на четирийсет години е живял откъснат от света. Хората изгаряха от желание да видят, да пипнат чужденец, за да се уверят, че и той е от плът и кръв. Срещнахме много съветски граждани, които през живота си не бяха виждали чужденец. В Москва се бяха стекли любопитни от всички краища на Съветския съюз. Бяха научили набързо чужди езици, за да разговарят с нас, и така ни даваха възможност да обиколим страната, без да помръднем от Червения площад. Друго преимущество беше, че в суматохата на фестивала, където индивидуалният контрол физически бе невъзможен, руснаците можеха да се изказват с по-голяма свобода.

за яростна атака на мизерник51.
Още сутринта ще те "нахрани"...

Малко след пристигането си в Москва почтеният турист осъзнава, че за да оцени действителността, се нуждае от съвсем различна система от мерки и теглилки. Ние имаме елементарни понятия, които не се побират в главата на съветския човек. И обратното. Група любопитни, които една вечер ме спряха пред парка „Горки“ след тридневния ми престой в Москва, ми помогнаха да проумея това. Една девойка — студентка в Института за чужди езици в Ленинград — ми предложи на безупречен испански, което означава, че не допусна нито една грешка по време на цялата тричасова дискусия: „Ще отговорим на всичките ви въпроси, при условие че и вие ще ни отговаряте откровено.“ Приех. Тя ме попита какво не ми харесва в Съветския съюз. В главата ми се въртеше мисълта, че в Москва не бях видял кучета.

— Струва ми се жестоко, че сте изяли всички кучета — отвърнах.

Преводачката се смая. Преводът на отговора ми предизвика леко сътресение. Заговориха объркано на руски. После един женски глас от дъното извика на испански: „Това е клевета на капиталистическия печат.“ Обясних, че е мое лично наблюдение. Те съвсем сериозно възразиха, че не са ги изяли, но се съгласиха, че в Москва кучетата са твърде малко.

Когато дойде редът ми да задам въпрос, си спомних, че професор Андрей Туполев, изобретателят на съветските турбореактивни двигатели, е мултимилионер, който не знае какво да си прави парите. Не е могъл да инвестира в промишлеността, нито да купи къщи, които да дава под наем. Когато умре, натъпканите му с мъртви рубли сандъци ще се върнат на държавата. Попитах:

— Един човек може ли да притежава пет апартамента в Москва?

— Естествено — ми отговориха. — Но как, по дяволите, един човек ще живее в пет апартамента едновременно?

Съветските граждани — пътували са много по картите и знаят наизуст световната география — са невъобразимо зле осведомени за актуалните новини. Както радиоприемниците имат само едно копче, така и вестниците — които са държавна собственост — са настроени само на една вълна: „Правда“. Разбирането за новини е елементарно: публикуват се съобщения само за най-важните произшествия от чужбина, и то тенденциозно, придружени от съответния коментар. Не се продават чуждестранни вестници и списания с изключение на някои издания на европейските комунистически партии. Неописуемо е усещането, което изпитваш, когато разкажеш анекдот за Мерилин Монро, а слушателите ти са като паднали от Луната. Не срещнах нито един руснак, който да знае коя е Мерилин Монро. Веднъж видях една будка, цялата облепена с „Правда“, на чиято първа страница имаше заглавие на осем колони. Помислих, че е избухнала война. Заглавието гласеше: „Пълният текст на доклада за селското стопанство“.

Той самолично контролирал строителството, политиката, администрацията, личния морал, изкуството, езикознанието, и то без да мръдне от кабинета си. За да си осигури абсолютния контрол върху производството, централизирал цялото управление на промишлеността в Москва чрез система от министерства, на свой ред централизирани в кабинета му в Кремъл. Ако някой завод в Сибир се нуждаел от резервни части, произвеждани от друг завод на същата улица, трябвало да направи заявка в Москва, като премине през сложна бюрократична машина. Заводът-производител на резервните части трябвало да повтори процедурата, за да осъществи изпращането. Някои пратки никога не стигали предназначението си. Вечерта, когато в Москва ми обясниха в какво се е състояла системата на Сталин, не открих дори една подробност, която да не е описана в творчеството на Кафка.[6]

На следващия ден след смъртта му системата започнала да се пропуква. Докато някой министър проучвал по какъв начин да се увеличи добивът на картофи — разполагал със сведения, че е незадоволителен, — друг министър проучвал възможността за производство на продукти от картофи, защото имал информация за свръхпроизводство. Това е бюрократичният възел, който Хрушчов се опитвал да развърже. Възможно е, за разлика от митичния и всемогъщ Сталин, той да олицетворява за съветския народ връщане към действителността такава, каквато е. Останах обаче с личното впечатление, че хората в Москва не признават на Хрушчов значението, което му отдава западният печат. Съветският народ, който за четирийсет години е преживял революция, война, реконструкция и е изстрелял изкуствен спътник, се чувства в правото си да води по-добър живот. Който и да беше му го предложил, щеше да получи подкрепа. Хрушчов го направи. Предполагам, че му имат доверие, защото е приземен човек. Той не управлява чрез портретите си. Посещава колхози, позеленял от водка, и се обзалага със селяните, че може да издои крава. И я издоява. Речите му — по-здравомислещи и с по-малко доктринерски спекулации — са на ясен и простонароден руски. За да изпълни обещанието си, Хрушчов първо трябва да постигне две неща: международно разоръжаване, което да разтовари военния бюджет в полза на производството на стоки за широка употреба, и административна децентрализация. Молотов — той се снабдил с очила в Съединените щати — се противопоставил на децентрализацията. Пристигнахме в Москва една седмица след свалянето му и ми се стори, че по отношение на тази мярка руснаците са също толкова объркани, колкото и ние. Но съветският народ — надарен с голямо търпение и политическа зрялост — вече не върши глупости. От Москва потеглят влакове, натоварени с архиви, канцеларски материали и чиновници, така че цели министерства вкупом се пренасят в промишлените райони в Сибир. Само в случай, че нещата се подобрят, ще може да се каже дали Хрушчов е имал повече право от Молотов. Междувременно в Съветския съюз вече съществува една изключително тежка обида: „бюрократ“.

„Трябва да мине много време, за да се проумее кой в действителност е бил Сталин — ми каза един млад съветски писател. — Единственото, в което го упреквам, е, че е искал да управлява най-голямата и сложна държава на планетата като че ли е бакалия.“ Същият събеседник беше на мнение, че лошият вкус, който властва в Съветския съюз, не може да бъде разграничен от личността на Сталин, селянин от Грузия, зяпнал зашеметен съкровищата на Кремъл. Сталин никога не бе живял извън пределите на Съветския съюз. Бе умрял с убеждението, че московското метро е най-красивото в света. То е ефективно, удобно и много евтино. Също така е изключително чисто, както и всичко в Москва: в универсалния магазин ГУМ бригада от жени по цял ден търка перилата, стените и подовете, замърсявани от тълпите. Същото е в хотелите, в кината, в ресторантите и дори по улиците. С още по-голямо основание чистят метрото, което е съкровището на града. С парите, вложени в коридори, мрамори, фризове, огледала и капители, би се решил отчасти жилищният проблем. Метрото е апотеоз на разхищението.

На една пресконференция с човека, отговарящ за руските издания на испански език, попитах дали е забранено да се пишат криминални романи. Отговориха ми, че не е. Дадоха ми да разбера, че в Съветския съюз не съществува криминална среда, от която авторите да черпят вдъхновение. „Единственият гангстер, който сме имали, е Берия — ни казаха веднъж. — Сега е махнат дори от съветската енциклопедия.“ Това мнение за Берия е всеобщо и категорично. То не подлежи на обсъждане. Но приключенията му не са намерили място в червената хроника. Научната фантастика обаче, която Сталин осъдил като вредна, е била разрешена само година преди изкуственият спътник да я превърне в суров социалистически реализъм. Най-продаваният съветски писател тази година е Алексей Толстой (не, дори не са роднини), автор на първия научнофантастичен роман.

"Всички хора са еднакви, на едно и също равнище, облечени в стари и зле скроени дрехи и с долнокачествени обувки" ... А по надолу пък четем : "палто с лисича яка и шапка с пера" ... "Страшната полиция на Берия" – милиция, бе милиция! ... "били застреляни от Сталин"?! – много се е престарал завалията, та чак се е насрал.

И ти ще се насереш от страшната милиция /тъй де, не полиция/ на Берия.
Ама сега лесно се пише от далечината на времето...
На теб и на всички русофилски изроди тук ви липсва много ботуша на диктатурата. Затова се запенвате от злоба под всяка истина за скъпата ви лайняна руZZка кочина.

Москва е един от най–чистоте и красиви градове на света. Ряпа да ядат западните пред нея.

Токсината влияе явно и по високите етажи- на неврологично ниво. Комар кацнал на темето първо си припява весело-хипоксично, та чак тогава пуква от асфиксия.

Вие, съветски българи и фанатични сталинисти, не давате и косъм да падне от мустака на Сталин или от брадата на Маркс...