Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.10.2017 21:55 - Балзак - "Шагренова кожа" /откъси/
Автор: mt46 Категория: Изкуство   
Прочетен: 1892 Коментари: 4 Гласове:
14

Последна промяна: 12.10.2017 22:11

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
.
I. ТАЛИСМАНЪТ

Към края на месец октомври 1829 година един млад човек влезе в Пале-Роаял точно когато отваряха игралните домове съобразно със закона, който закриля тази страст, тъй като тя е облагаема с данък по самата си същина. Той се изкачи без колебание по стълбата на заведението, означено е номер 36:

— Господине, шапката ви, ако обичате! — извика съд сух и неприятен глас бледото старче, свито в тъмнината над една преграда, като се изправи внезапно и показа отвратителните черти на лицето си.

Влезете ли в игрален дом, законът преди всичко ви лишава от вашата шапка. Дали това не е висша намеса на провидението? Или по този начин сключват с вас пъклена спогодба, изискваща определен залог? Или пък искат да ви принудят да се държите почтително с хората, които ще си присвоят парите ви? А може би полицията, която дебне във всички кални местенца на обществото, държи да узнае името на вашия шапкар или вашето име, ако сте го написали на подплатата? Или пък просто вземат мярката на главата ви и съставят някаква поучителна статистика за умствените способности на играчите? По този въпрос администрацията пази пълна тайна. Но трябва да разберете — щом сте пристъпили към зеленото сукно, вие вече не разполагате със своята шапка, както не разполагате и със себе си: вие, вашето богатство, вашата шапка, вашият бастун и вашето палто принадлежат на играта. Щом излезете, ИГРАТА ще ви покаже чрез някаква злобна действена епиграма, че все пак ви оставя нещо, като ви връща вещите. Ако обаче цилиндърът ви е нов, ще разберете за ваша собствена сметка, че трябва да имате специален игрален костюм.

Проявената от младия човек изненада, когато получаваше номерче в замяна на шапката си, за щастие с леко оръфана периферия, показваше, че душата му е все още невинна; затова старчето, което навярно от младини гниеше сред парещите радости на комарджийския живот, му хвърли мрачен и студен поглед, където философът би видял отразени мизерията на болниците, бягствата на разорените хора, смъртните актове на тълпи от удавници, доживотните заточения, изгнанията в Гуасакоалко, Този човек, чието издължено бледо лице издаваше, че се храни единствено с желатиновите супи на Дарсе, представляваше безкръвно въплъщение на страстта в най-простия й вид. Бръчките му бяха следи от отдавнашни мъки, навярно той проиграваше нищожното си възнаграждение веднага щом го получи. Също като онези кранти, върху които камшикът не оказва никакво въздействие, той не би могъл да трепне от нищо; посрещаше безчувствено глухите степания на играчите, които излизаха разорени, безмълвните им проклятия, затънелите им погледи. Той беше олицетворение на Играта. Ако младият човек бе погледнал жалкия цербер, сигурно щеше да си каже: „В това сърце е останало само едно тесте карти!“ Непознатият не се вслуша в този овеществен съвет, поставен тук навярно от провидението, което отбелязва със знака на гадостта всички вертепи. Той влезе решително в залата, където звънът на златото завладяваше съзнанието на тръпнещите от алчност хора. Навярно бе достигнал дотук, подтикнат от най-логичната сред всички красноречиви мисли на Русо, която гласи, ако се не лъжа: „Да, мога да си представя един човек да отиде да играе, но само когато вижда между себе си и смъртта своята последна жълтица.“

Вечер игралните домове притежават само груба поезия, но тя въздействува неизменно със силата на кървавите драми. Залите се изпълват от зрители и играчи, от безимотни старци, които се довличат тук, за да се стоплят, от разкривени лица и оргии, които започват с пиянство, но могат да завършат във водите на Сена. Тук страстите са изобилни, но прекомерният брой на актьорите не ви дава възможност да погледнете в очите демона на играта. Вечерта е като голяма сцена, по време на която цялата трупа крещи, всеки инструмент от оркестъра изпълнява своята тема. Тук можете да видите много достойни хора, които идват да търсят развлечения и заплащат за тях, както биха заплатили цената на някой спектакъл, на някое лакомство или както биха си купили евтино в някоя мансарда повод за горчиви съжаления три месеца по-късно. Но разбирате ли какъв копнеж, какъв бяс трябва да се е развихрил в душата на един човек, който очаква с нетърпение отварянето на заведението? Между сутрешния и вечерния играч съществува онази разлика, която откриваме между небрежния съпруг и примрелия под прозорците на своята красавица влюбен. Само сутрин идва изгарящата страст и неприкритата ужасяваща нужда. В този миг можете да наблюдавате истински играч, който не е ял, не е спал, не е живял и не е мислил, толкова свирепи са били ударите, нанесени му като с каиш от удвоения залог, толкова жестоко го е разяждала надеждата, че ще му се паднат „тридесет и четиридесет“. В този прокълнат час ще срещнете ужасяващо спокойни очи, смайващи лица, погледи, които сякаш движат картите и ги поглъщат.

Така че игралните домове излъчват нещо възвишено само в първите мигове след отварянето. Испания притежава своите борби с бикове, Рим е имал своите гладиатори, а Париж се гордее със своя Пале-Роаял, чиито досадни рулетки ви даряват удоволствието да гледате как се леят потоци кръв, без тя да обагря краката ви, ако сте на първия ред. Опитайте, хвърлете бегъл поглед към тази арена, влезте!… Каква голота! По стените, облепени е тапети и омазнени на височина до човешки бой, няма никакъв образ, който би могъл да зарадва окото. Няма дори един гвоздей, който би могъл да улесни нечие самоубийство. Паркетът е захабен, мръсен. В средата на стаята има продълговата маса. Простите сламени столове, струпани около похабеното от злато, сукно, издават странно безразличие към разкоша за хора, които идват да загинат тук в името на богатството и разточителството.

Това противоречие в човека се открива навред, където душата сама се опълчва срещу себе си. Влюбеният мечтае да облече любовницата си в коприна, да я загърне в меки източни тъкани, а почти винаги я обладава върху бедняшка постеля. Честолюбецът копнее да се добере до върховете на властта, а пълзи в калта на раболепието. Търговецът живурка във влажното нездравословно магазинче, за да издигне просторен дом, а наследилият го без време син ще бъде прогонен оттам благодарение на родния си брат, и то с разпродажба на търг. Изобщо дали има по-неприятно нещо от дома за забавления? Ама че въпрос! Човекът вечно си противоречи, губи надежда пред сполетелите го болки и залъгва тези болки с надеждата за непостижимо бъдеще, проявява във всичките си постъпки еднаква непоследователност и слабост. На тая земя докрай се сбъдват само нещастията.

Когато младият човек влезе в залата, там вече имаше неколцина играчи. Трима плешиви старци седяха лениво край зеленото сукно; лицата им напомняха гипсови маски, бяха безстрастни като лица на дипломати и издаваха преситени души, сърца, отдавна отучили се да трепват дори когато поставяха на карта неприкосновения имот на съпругите си. Млад чернокос италианец с тъмна кожа се бе облакътил спокойно в края на масата и сякаш се вслушваше в тайните предчувствия, които настървяват играча със съдбоносните думи: „Да!“ — „Не!“ От това южняшко лице лъхаше злато и огън. Седем-осем зрители бяха изправени, наредени като в театър, и очакваха да видят сцените, подготвяни от съдбата, лицата на артистите, движението на парите и на лопатките. Тези безделници стояха там мълчаливи, неподвижни, внимателни като тълпата на площад Грев, когато палачът отсича нечия, глава.

Висок слаб мъж е износен фрак държеше в едната си ръка тефтер, а в другата — карфица, за да отбелязва колко пъти ще се падне червено или черно. Това беше един от съвременните танталовци, които живеят откъснати от всички радости на своя век, един от тези скъперници без съкровище, които играят с въображаеми залози; някакъв разсъдлив луд, който се утешаваше след бедите си, уповавайки се на химери, който се отнасяше към порока и опасностите, както младите свещеници се отнасят към причастието, когато отслужват утринните литургии. Срещу банката имаше един-двама хитри спекуланти, обиграни в превратностите на играта, прилични на стари каторжници, които вече не се плашат от галерите; те бяха дошли тук, за да си опитат късмета с три залагания и незабавно да отнесат в случай на успех печалбата, с която впрочем се препитаваха. Двама стари лакеи лениво се разхождаха със скръстени ръце и от време на време попоглеждаха през прозорците в градината, сякаш възнамеряваха да използуват безцветните си лица за реклама пред минувачите.

Когато младият човек отвори вратата, крупието и банката тъкмо бяха хвърлили към залагащите мътен, убийствен за тях поглед и бяха казали пресекливо: „Играта започва!“ Тишината стана някак си по-дълбока, всички лица с любопитство се обърнаха към новодошлия. Невероятно! Похабените старци, вдървените служители, зрителите и дори фанатичният италианец — всички, когато видяха непознатия, усетиха, че в него има нещо ужасяващо. Колко нещастен трябва да бъде човек, за да пробуди съжаление, колко слаб, за да предизвика симпатия, колко злокобен вид трябва да има, за да накара сърцата да трепнат в тази зала, където болките остават безмълвни, където нищетата е весела, а отчаянието благоприлично! И все пак именно такива чувства разбудиха внезапно тия вледенени сърца, когато младият човек влезе. Но не са ли плакали дори палачите за девиците, чиито златокоси глави е трябвало да паднат по закона на революцията?

От пръв поглед играчите прочетоха по лицето на новодошлия някаква страховита тайна, младежките му черти бяха белязани е тъмно очарование, погледът му говореше за пропилени усилия, за хиляди излъгани надежди! Мрачната безчувственост на самоубийството придаваше на челото му прозрачна и болезнена бледност, горчива усмивка браздеше с леки гънки ъгълчетата на устата му, а ликът му изразяваше примирение, което разкъсваше сърцето.

Някакъв скрит гений проблясваше дълбоко в тези очи, забулени може би от умората на удоволствията. Дали покварата бе наложила своя позорен печат на това благородно, някога чисто и сияещо, а днес тъй помръкнало лице? Вероятно лекарите биха приписали жълтите петна около клепачите и червенината по бузите на сърдечен порок или белодробно заболяване, а поетите биха потърсили в тези знаци опустошенията на науката, следите от дълги нощи, прекарани в труд под светлината на лампата. Но не — страст, по-смъртоносна от болестта, болест, по-безмилостна от науката и от гения, похабяваха това младо лице, стягаха тези здрави мускули, разкъсваха това сърце, едва докоснато от оргиите, науката и болестта. Както осъдените приемат с уважение известния престъпник, когато пристига в затвора, така и тези човешки изчадия, свикнали с мъчения, се преклониха пред нечуваната болка, пред дълбоката рана, която се откриваше пред очите им, и разпознаха по величието на безмълвната му ирония, по бедняшката изисканост на облеклото му един от своите законодатели.

Младият човек имаше наистина превъзходен фрак, но жилетката прилягаше извънредно плътно към вратовръзката и той очевидно нямаше бельо. Ръцете му, красиви като ръце на жена, бяха съмнително чисти; а и от два дена той не носеше ръкавици! Освен това крупието и лакеите потръпнаха, защото красотата на невинността все още цъфтеше на места по това източено и крехко тяло, в светлите, тънки, естествено, къдрави коси. Лицето му беше на двадесет и пет годишен човек, а порочността му изглеждаше случайна. Младежкият живец се бореше срещу пораженията на неудовлетворената похотливост. Мракът и светлината, небитието и животът се сблъскваха в него и му придаваха някакво ужасяващо очарование. Младият човек се бе появил тук като ангел без ореол, объркал пътя си. И всички тези всепризнати проповедници на порока и безчестието също като някоя беззъба старица, изпълнена с жал към красива девойка, отдаваща се на покварата, изпитаха желание да викнат към младежа: „Излезте оттук!“ Той от своя страна отиде право към масата, застана до нея и без да размисли, хвърли върху сукното златната монета, която беше в ръката му и която се търкулна на черно; и тъй като беше със силен характер и не желаеше да се измъчва от излишна нерешителност, погледна към крупието предизвикателно и едновременно спокойно.

Тази постъпка събуди толкова голям интерес, че старците предпочетоха да не залагат; италианецът обаче със страстен фанатизъм се хвана за някаква мисъл, която го бе споходила, и постави всичкото си злато срещу залога на непознатия. Банката пропусна да каже обичайните думи, които с времето се бяха слели в дрезгав и неразбираем вик:

— Играта започва!

— Играта започна!

— Край на залаганията!

Крупието нареди картите и сякаш пожела успех на новодошлия, тъй като бе напълно безразличен към загубите и печалбите, които получаваха собствениците на това място за съмнителни забавления. Всеки от зрителите сметна, че вижда една драма, последния момент от един благороден живот в съдбата на тази златна монета; приковани към злокобните картончета, очите заблестяха; но независимо от вниманието, с което всички следяха младия човек и картите, не успяха да забележат ни най-малкия признак на вълнение върху хладното и примирено лице.

— Червено, четно, пас — каза с официален тон банката.

Нещо като стон се изтръгна от гърдите на италианеца, когато видя да падат една по една сгънатите банкноти, хвърлени му от крупието. Колкото до младия човек, той осъзна гибелта си чак когато лопатката се насочи, за да прибере неговия последен наполеон. Слоновата кост изтрака о монетата, тя бързо се стрелна и се присъедини към купчината злато пред касата. Непознатият леко притвори очи и устните му побеляха; но скоро клепачите му се повдигнаха, устните отново станаха алени като корали, той прие хладния вид на англичанин, за когото животът няма тайни, и изчезна, без да се опита да изпроси утеха с разкъсващия поглед, който отправят понякога към околните неуспелите играчи. Колко събития могат да се съберат в една секунда и колко неща могат да бъдат заложени в едно хвърляне на зара!

— Сигурно това му е последният патрон — каза с усмивка крупието, нарушавайки краткото мълчание, по време на което бе държал златната монета с два пръста, за да я покаже на присъствуващите.

— Луда глава, като нищо ще отиде да се удави — допълни един от постоянните посетители и огледа наоколо си играчите, все стари познати.

— Е… — възкликна лакеят, като взе щипка тютюн.

— Ако бяхме последвали примера на господина!… — каза единият старец на останалите и посочи италианеца.

Всички изгледаха късметлията, чиито ръце трепереха, докато броеше банкнотите.

— Чух — каза той — един глас, който ми шепнеше на ухото: „Сляпата случайност на играта ще надвие отчаянието на този млад човек.“

— Той не е никакъв играч — заяви банката, — иначе щеше да подреди парите на три купчинки, за да има по-голяма вероятност за печалба.

Младият човек си тръгна, без да поиска шапката си; но старият цербер, който беше забелязал лошото състояние на тая дрипа, му я върна, без да изрече нито дума; играчът му подаде номера с машинално движение и слезе по стълбите, подсвирквайки си: „Di tanti palpiti“[1] толкова тихичко, че сам едва можеше да различи прекрасната мелодия.

Скоро се озова под сводовете на Пале-Роаял, стигна до улица Сент-Оноре, свърна към Тюйлери и прекоси парка с несигурна крачка. Вървеше сякаш през пустиня, кората го блъскаха, но той не ги виждаше и сред уличния шум чуваше един-единствен глас — гласът на смъртта; бе потънал в затъпяващ размисъл, подобен на вцепенението, което сковаваше някога осъдените в каручката, отвеждаща ги от Съдебната палата към площад Грев, към ешафода, ален от кръвта, пролята след 1793 година.

Има нещо величествено и ужасяващо в самоубийството. За много хора падението е безопасно, както е безопасно падането за децата, които са твърде нисички, за да се ударят лошо; но когато рухне велик човек, това значи, че той пада от голяма височина, тъй като се е издигнал до небесата, където е видял някакъв недостъпен рай. Безпощадни трябва да са ураганите, които го подтикват да потърси душевен покой чрез дулото на пистолета. Колко млади таланти, уединени в мансардата, са се обезличавали и са загивали поради липса на приятел, на жена, която да ги утеши сред милиони същества, след като има цели тълпи скучаещи, уморени от златото хора!

Погледнем ли нещата така, самоубийството добива огромни размери. Един господ знае колко противоречиви замисли, колко незавършени поеми, отчаяние и приглушени стонове, колко безполезни опити и пропаднали шедьоври се сблъскват между доброволната смърт и животворната надежда, чийто глас сякаш призовава младия човек към Париж. Всяко самоубийство е възвишена поема, изпълнена с меланхолия. Къде на повърхността на литературния океан ще намерите книга, която би могла да съперничи по изразителност на тази вестникарска бележка: „Вчера в четири часа една жена се е хвърлила в Сена от Пон де-з-Ар“?

Пред този парижки лаконизъм всичко бледнее — драмите, романите и дори тези старинни думи: „Плачът на славния карнавански крал, изпратен в затвора от своите деца“ — единствен фрагмент от една загубена книга, при четенето на който е ридал Стърн, сам изоставил жена си и децата си…

Хиляди подобни мисли нахлуха в главата на непознатия, късове от тях прелитаха през душата му като раздрани знамена, плющящи сред сражение. Понякога за миг той се отърсваше от бремето на своя разсъдък и на спомените, спираше се пред цветя, чиито главички ветрецът леко поклащаше сред зеленината, но скоро, обхванат от някаква тръпка за живот, която все още упорствуваше пред тягостната мисъл за самоубийството, вдигаше очи към небето: и сивите облаци, скръбният полъх на вятъра, тежкият задух го подтикваха отново към смърт. Той се упъти към Пон Роаял, припомняйки си последните приумици на своите предшественици. Усмихна се, като се сети, че лорд Касълриф бе удовлетворил една от най-незначителните си човешки нужди, преди да си пререже гърлото, а академикът Оже бе си взел табакерата, за да смръкне тютюн по пътя към смъртта. Тъкмо се опитваше да проумее тези странности и си задаваше безброй въпроси, когато един хамалин, който също минаваше по моста, го притисна към парапета и леко измърси ръкава на фрака му, а той с изненада забеляза, че грижливо изтърсва праха. После стигна до средата на моста и мрачно погледна водата.

— Лошо време за давене — каза му със смях една старица, облечена в дрипи. — Ама че е мръсна и студена тая Сена!…

Той й отвърна с простодушна усмивка, която показваше цялото безумие на неговата смелост; но внезапно потръпна, когато видя в далечината бараката на пристанището в Тюйлери, над която беше изписано на табелка с букви, високи цяла стъпка: „Спасителна служба за удавници“. Изведнъж пред него се яви господин Дашьо с цялата му филантропия, който подтикваше и раздвижваше добродетелните весла, разбиващи главите на удавниците, ако те имат нещастието да изплуват над водата; той мислено го видя как събира любопитните, търси лекар, подготвя опушването; пред очите му се мярнаха скръбните вести, писани от журналистите между веселия пир и усмивката на някоя танцьорка; счу му се как звънтят златните монети, които префектът на полицията наброява на лодкарите за главата му. Мъртъв, той струваше петдесет франка; но жив беше само талантлив човек без покровители, без приятели, без постеля, безславен, истинска социална нула, ненужен на държавата, която не полагаше никакви грижи за него. Смъртта посред бял ден му се стори недостойна, той реши да умре през нощта, за да предостави неразпознаваем труп на това общество, което пренебрегваше величието на неговия живот. И той продължи пътя си, отправи се към кея Волтер с небрежната походка на празноскитащ, който иска да убие времето.

Когато слезе по стъпалата, които са в ъгъла на кея и където завършва тротоарът на моста, вниманието му бе привлечено от книгите, наредени върху парапета; той едва не започна да се пазари за тях. Усмихна се, пъхна философски ръце в джобовете на жилетката си и възнамеряваше отново да си придаде непринуден вид, през който прозираше хладно безразличие, когато с изненада чу няколко монети по някакъв най-невероятен начин да подрънкват в дъното на джоба му. Доволна усмивка го озари, плъзна се от устните по цялото му лице, по челото му, по бледите му бузи и накара очите му да заблестят от радост. Тази искрица щастие наподобяваше пламъчетата, които пробягват по останките на някоя хартия, разядена докрай от огъня, но както става и с черната пепел, лицето помръкна отново, защото след като извади ръката си от джобчето, непознатият видя три монети по две су.

— Ах, любезни господине, la carita! La carital Catarina![2] Дайте петаче за хляб!

Един малък коминочистач с подпухнало и черно лице, с потъмняло от сажди тяло и парцаливи дрехи протягаше ръка към този човек, за да му отнеме последните грошове.

На две крачки от малкото савойче стар, болнав, грохнал, съсипан бедняк, обвит в дрипи, му каза с дълбок в глух глас:

— Господине, дайте ми каквото искате, а аз ще моля бога за вас…

Но когато младият човек погледна стареца, последният замлъкна и не продума нищо повече, тъй като може би разпозна върху това печално лице първите признаци на нищета, много по-жестока от неговата собствена.

— La carita! La carita!

Непознатият хвърли монетите на детето и на стария бедняк, слезе от тротоара и тръгна към къщите, тъй като не можеше да понася повече мъчителния облик на Сена.

— Ще се молим на бог да продължи дните ви — казаха му двамата просяци.

Когато стигна до сергията на един продавач на гравюри, този почти мъртъв вече човек срещна млада жена, която слизаше от блестяща карета. Той с наслада се взря в това очарователно създание, чието бяло лице бе красиво обрамчено от сатена на елегантната шапка. Привлякоха го стройната фигура, прелестните движения. Леко повдигнатата от стъпалото рокля му даде възможност да види краче, чиито нежни извивки се подчертаваха от добре опънатия бял чорап. Младата жена влезе в магазина, търсеше албуми, колекции от литографии; купи ги е много златни монети, които блеснаха и зазвънтяха по тезгяха.

Застанал на входа и привидно зает с разглеждане на изложените гравюри, младият човек отправи към красивата непозната най-проникновения взор, който са дарявали очите на мъж, и в отговор получи безгрижния поглед, какъвто може да предизвика някой случаен минувач. От негова страна това беше прощаване с любовта, с жената! Но този последен и страстен зов не беше разбран, не развълнува сърцето на лекомислената жена, не я накара да поруменее, да сведе очи. Какво представляваше той за нея? Още един възхитен поглед, още едно възбудено желание, които вечерта щяха да я накарат самодоволно да си каже милите думи: „Днес наистина бях чудесна.“

Младият човек бързо застана пред друга рамка и не се обърна, когато непознатата се качи в колата си. Конете потеглиха и тази последна картина на разкоша и изяществото изчезна, както щеше да изчезне неговият живот. Той премина тъжно край магазините, разглеждайки без особено любопитство различните стоки. Когато магазините свършиха, започна да изучава Лувъра, Института, кулите на „Парижката света Богородица“, на Съдебната палата, Пон де-з-Ар. Всичките тези паметници сякаш придобиваха тъжен вид, отразявайки сивите тонове на небето, чиито редки проблясъци придаваха заплашителен облик на Париж, който също като хубава жена се подчинява на необяснимите прищевки на грозотата и красотата. Сякаш самата природа беше намислила да доведе умиращия до болезнен екстаз. В плен на тази пагубна власт, чието разслабващо действие се крие във флуидите, които се движат по нашите нерви, той почувствува как целият му организъм сякаш незабелязано се втечнява. Мъките на тази агония му придаваха особено вълнообразно движение и сградите, хората му се мяркаха през някаква полюляваща се мъгла. Той избави душата си от дразнещото въздействие на физическия свят и се отправи към един антикварен магазин с намерение да залъже сетивата си или да дочака там нощта, пазарейки се за разни художествени предмети. По тоя начин се опитваше да намери смелост, някакъв лек, както престъпниците, които не се доверяват на силите си, когато отиват към ешафода; но съзнанието за близката смърт възвърна за миг на младия човек самоувереността на херцогиня, която има двама любовници, и той влезе при търговеца на рядкости спокоен, със застинала усмивка на пияница. Пък и не беше ли опиянен от живота, а може би от смъртта? Отново го обзе шемет и нещата му се виждаха странно обагрени или олюляващи се по особен начин, дължащ се несъмнено на неправилното пулсиране на кръвта му, която ту кипеше като водопад, ту течеше спокойно, вяло като топла вода. Той само пожела да посети различните помещения на магазина, за да види дали в тях няма нещо, което да му допадне. Младеж със свежо бузесто лице и червеникава коса, с кожен каскет, остави магазина да го пази някаква стара селянка, своего рода женски Калибан, която чистеше една възхитителна печка, сътворена от гения на Бернар Палиси; после той каза на чужденеца с небрежен тон:

— Погледнете, господине, погледнете! Тук имаме само обикновени неща, но ако благоволите да се качите до първия етаж, ще ви покажа добре запазени мумии от Кайро, инкрустирани вази, скулптури от абаносово дърво, истински ренесанс, получени току-що и извънредно хубави.

В ужасното състояние, в което се намираше непознатият, бърборенето на този чичероне, глупавите търгашески приказки бяха за него като скудоумните шеги, с които дребните душици убиват гения. Решил да носи кръста си докрай, той си даваше вид, че слуша своя водач, като му отговаряше с жестове или едносрични думи; но незабелязано съумя да си извоюва правото на мълчание и се отдаде безпрепятствено на последните си размисли, които бяха ужасни. Той беше поет и душата му случайно откри обилна храна: предстоеше му приживе да види праха на двадесет свята.

/.../

— Та вие имате тук милиони! — извика младият човек, когато стигна до едно помещение в края на дългата редица зали, украсени със злато и скулптури от художници на миналия век.

— Дори може би милиарди — отговори пълният младеж, — но това не е нищо. Качете се на третия етаж и там ще видите!

Непознатият последва своя водач и достигна до четвърта галерия, където пред уморените му очи се занизаха картини на Пусен, чудна статуя на Микеланджело, няколко възхитителни пейзажа от Клод Лорен, картина от Герард Доу, която приличаше на страница на Стърн, платна на Рембранд, на Мурильо, на Веласкес, мрачни и ярки като поема на лорд Байрон; антични барелефи, ахатови чаши, великолепни оникси!… С една дума, това бяха неща, способни да предизвикат отвращение към труда, безброй шедьоври, които биха могли да събудят омраза към изкуствата и да унищожат всякакво въодушевление. Той се доближи до една Дева на Рафаело, но Рафаело вече го отегчаваше. Една картина на Кореджо се опита да привлече вниманието му, но и тя претърпя поражение. Безценна порфирна антична ваза, чиито релефи изобразяваха най-причудливото и разпуснато от всички пиршества, наслада на някаква Корина[10], едва-едва събуди усмивката му. Той се задъхваше под останките на петдесет изчезнали века, терзаеха го хиляди човешки мисли, гнетяха го разкошът и изкуствата, подтискаха го възкръсналите форми, които, подобни на чудовища, захвърлени под краката му по волята на някакъв лукав гений, го призоваваха на бой за вечни времена.

Нима душата не е също тъй капризна като съвременната химия, която определя някакъв газ за първооснова на всичко съществуващо, нима тя не изцежда страхотни отрови от сливащите се за миг наслади, мощ и идеи? И не загиват ли толкова много хора, сразени от някаква духовна киселина, която внезапно отравя цялото им същество?

— Какво има в тази кутия? — запита той, влизайки в просторен кабинет, още едно хранилище на слава, човешки усилия, чудатости, богатства, като посочи с пръст голяма четириъгълна кутия от акажу, закачена със сребърна верига на един пирон.

— О, господарят има ключ от нея — каза с тайнствен вид пълният младеж. — Ако желаете да видите портрета, бих си позволил да се обърна към господаря.

— Бихте си позволили! — учуди се младият човек. — Да не би вашият господар да е принц?

— И аз не знам — отговори младежът.

Те се изгледаха за миг, еднакво изненадани и единият, и другият. Приемайки мълчанието на непознатия за съгласие, младежът го остави сам в кабинета.

/.../

Нощта се спусна, а с нея дойде и смъртният час. След това изтече доста време, през което той престана да усеща земните неща било защото бе потънал в дълбок унес, било защото го обори дрямка, породена от умората и от множеството мисли, които разкъсваха сърцето му. Изведнъж му се стори, че го вика нечий страховит глас и той потрепери, сякаш палещ кошмар го бе захвърлил в глъбините на някаква бездна. Нещо го заслепи и той присви очи: бе видял в мрака червеникаво сияние, в средата на което стоеше дребничък старец и насочваше към него светлината на една лампа. Той бе дошъл безшумно и сега стоеше неподвижно и безмълвно.

Беше се появил като по чудо. И най-безстрашният човек, изненадан в съня си, би потреперал пред това лице, излязло сякаш от някой саркофаг. Необичайното младежко изражение, което оживяваше втренчените очи на този призрачен човек, убеди непознатия, че в него няма нищо свръхестествено; и все пак в мигновения преход от въображаемия към реалния живот той изпита философското съмнение, описано от Декарт, и неволно бе обладан от необяснимите видения, които са тъй загадъчни, че в самомнението си се опитваме да ги пренебрегнем, а безпомощната ни наука напусто се опитва да ги опознае.

Представете си един дребен, сух и слаб старец, облечен в черен кадифен халат, пристегнат през кръста с дебел копринен шнур. На главата му имаше малко кадифено, също така черно шапче, а от двете страни на лицето му се спускаха дълги кичури бяла коса, които сякаш пристягаха главата му и обрамчваха челото му. Халатът увиваше тялото като че ли в широк саван, виждаше се само тясното и бледо лице. Ако не беше костеливата ръка, подобна на бастун, увит в плат, която старецът беше протегнал, за да освети младия човек с лампата. Лицето му би изглеждало като закачено във въздуха. Сивата подстригана остра брада на това странно същество му придаваше сходство с онези юдейски лица, които служат за модели на художниците, когато искат да изобразят Мойсей.

Устните на този човек бяха толкова безцветни, толкова тънки, че трябваше човек силно да се съсредоточи, за да ги забележи върху белезникавото лице. Високото набръчкано чело, синкавите и вдлъбнати бузи, неумолимата твърдост на малките зелени очи, лишени от вежди и мигли, можеха да накарат непознатия да си помисли, че „Човекът, който тегли злато“ е слязъл пред него от картината на Герард Доу. Коварство на инквизитор личеше в мрежата от бръчки, която ставаше особено гъста около очите му и говореше за дълбоко познаване на живота.

/.../

— Господинът желае да види Исус Христос на Рафаело? — запита учтиво старецът, а ясният му и отчетлив глас отекна с метален звук.

И той постави лампата над една счупена колона, за да освети по-добре тъмната кутия. Когато чу светите имена на Исус Христос и Рафаело, младият човек трепна от любопитство, което търговецът явно бе предусетил, защото в същия миг натисна една пружина. Внезапно рамката от акажу се плъзна в жлеба, падна безшумно и пред възхитените очи на непознатия се откри платното. При вида на това безсмъртно творение той забрави чудесиите в магазина, блужденията на съня си, стана отново човек, увери се, че старецът е земно същество от плът и кръв, отново се върна в реалния свят. Благата нежност, тихата ведрост на божественото лице веднага го грабнаха. Някакво благоухание се разнесе от небесата и разся адските мъки, които го изгаряха до мозъка на костите. Главата на Спасителя сякаш излезе от мрака, загатнат с плътен черен фон; лъчист ореол сияеше около косите му, които разпръскваха светлина; от челото му, от плътта и чертите на лицето му бликаше неподправена правдивост. В алените му устни сякаш продължаваха да звучат думи, съдържащи живот, и зрителят неволно се вслушваше, за да чуе свещения отзвук на този глас, търсеше сред тишината пленителния им смисъл, долавяше ги в ромона на бъдещето и ги преоткриваше в поуките на миналото. Спокойната простота на тия възхитителни очи, носещи утеха на заблудените души, изразяваше всевечната мъдрост на евангелието. С една дума, католическата религия цяла се съдържаше в кротката и прекрасна усмивка, сякаш изричаща думите, в които се крие нейната същност: „Любете друг друга!“ Тази картина вдъхновяваше за молитва, учеше на опрощение, заглушаваше себелюбието, пробуждаше всички заспали добродетели. Облъхната от очарованието на музиката, тая творба на Рафаело ви потопяваше във властното обаяние на спомените и въздействието й беше толкова силно, щото човек забравяше за художника. Светлината още повече усилваше впечатлението от тая прелест. От време на време главата като че ли се раздвижваше сред някаква мъгла.

— Това платно ми излезе златно — каза студено търговецът.

— Сега вече смърт! — извика младият човек, сепнат в мечтанието си, което го бе върнало към мисълта за гибелния му жребий и по неуловими пътища го бе отдалечило от неговата последна надежда.

— Аха-а, не случайно се съмнявах в теб! — откликна старецът, като сграбчи китките на младия човек и ги стисна в едната си ръка сякаш в клещи.

Непознатият се усмихна тъжно пред това недоразумение и каза тихо:

— Не се страхувайте, господине, става дума за моя живот, а не за вашия… Защо да не си призная една невинна измама — продължи той и погледна неспокойния старец. — Докато чаках да дойде нощта, за да отида да се удавя, без да се вдигне шум, дойдох да погледам вашите богатства. Кой не би простил последното удоволствие на един учен и поет?

Търговецът слушаше недоверчиво своя мним клиент и изгледа с проницателен поглед мрачното му лице, докато той говореше. Скоро, успокоен от звука на този печален глас или забелязал може би в посърналите черти белега на оная злокобна участ, пред която бяха потреперели и играчите, той пусна ръцете му; но все пак продължаваше да не му вярва, което се дължеше на житейския опит, събиран близо ето години, ето защо протегна ръка към един сандък, уж да се облегне на него, а всъщност, за да вземе оттам една кама.

— Да не би да служите от три години като извънщатен в хазната, без да сте получили възнаграждение?

Непознатият не можа да удържи една усмивка и поклати отрицателно глава.

— Може би баща ви ви е упрекнал прекалено грубо, че сте се появили на-света? Или пък сте се опозорили?

— Ако исках да се опозоря, щях да живея.

— Да не би да са ви освиркали в театър „Фюнамбюл“? Или пък е трябвало да съчинявате куплети, за да заплатите погребението на любовницата си? А може би жадувате за злато? Или искате да победите скуката? Изобщо каква заблуда ви тласка към смъртта?

— Не търсете повода в простите подбуди, които пораждат повечето самоубийства. За да се избавя от задължението да ви разкривам нечуваните страдания, които е трудно да се предадат с думи на човешкия език, ще ви кажа само, че съм изпаднал в най-дълбока, най-гнусна и най-унизителна нищета. А не искам — добави той с глас, чиято дива гордост противоречеше на предишните му думи — да прося помощ или утеха.

— А-ха!

Тези две срички, произнесени от стареца вместо отговора напомняха тракане на кречетало. После той добави:

— Без да ви принуждавам да ме молите, без да ви карам да се червите, без да ви предлагам нито френски сантими, нито левантински пари, нито сицилийски тарени, нито немски хелери, нито руски копейки, нито шотландски фартинги, нито една сестерция или обола от древния свят, нито една пиастра от Новия свят, без да ви предлагам нито злато, нито сребро, нито мед, нито банкноти, нито чекове, аз искам да ви направя по-богат, по-могъщ и по-влиятелен, от който и да било конституционен монарх.

Младият човек помисли, че старецът се е вдетинил и остана като вцепенен, без да знае какво да отговори.

— Обърнете се — каза търговецът, като вдигна изведнъж лампата и отправи светлината към стената срещу портрета — и погледнете тази ШАГРЕНОВА КОЖА — добави той.

Младият човек скочи от мястото си и удивено видя над стола, на който седеше, парче шагренова кожа, закачено на стената и не по-голямо от лисича кожа; но по някаква необяснима на пръв поглед причина тая кожа излъчваше сред дълбокия мрак, който цареше в магазина, сияние като малка комета. Младият човек недоверчиво се приближи до този своего рода талисман, който уж би могъл да го предпази от нещастие, и мислено се надсмя над него. Но въпреки това, обзет от напълно обяснимо любопитство, той се наведе, за да разгледа от всички страни кожата и скоро откри действителното, обяснение за това странно излъчване. Черните бучици на шагреновата кожа бяха така грижливо излъскани и шлифовани, жилките така старателно изчистени и очертани, че грапавините на тази ориенталска кожа, също като зрънцата на гранат, образуваха мънички огнища, които ослепително отразяваха светлината. Той определи математически точно причината за това явление на стареца, който вместо отговор лукаво се усмихна. Тази усмивка на превъзходство наведе младия учен на мисълта, че е жертва на някакво шарлатанство. Не му се искаше да отнесе още една загадка в гроба и поради това с детинско нетърпение обърна кожата, за да узнае колкото може по-скоро тайните на тая нова играчка.

— Я — извика той, — това е отпечатъкът, който хората от Изтока наричат печат на Соломон.

— Значи, познахте го? — запита търговецът, който на два-три пъти изсумтя, с което изрази повече мисли, отколкото ако бе използувал най-красноречиви думи.

— Нима на света съществува толкова прост човек, че да повярва в тази химера? — извика младият човек, ядосан от този ням и изпълнен с горчива подигравка присмех на стареца. — Не знаете ли — добави той, — че източните суеверия почитат тайнствената форма и безсмислените знаци на това изображение и му приписват баснословна сила? Мисля, че при това положение няма за какво да ме укорявате, че съм наивен, защото по същия начин бих могъл да ви говоря за сфинксовете и за грифоните, чието съществуване е оправдано само в митологията.

— Щом сте ориенталист — поде отново старецът, — защо не прочетете това изречение?

Той приближи лампата до талисмана, който младият човек държеше наопаки, и му показа знаци, които бяха тъй вдълбани в зърнестата тъкан на тази чудесна кожа, сякаш самото животно, на което бе принадлежала, бе ги очертало.

— Признавам — каза непознатият млад човек, — че не мога да разбера по какъв начин са врязали толкова дълбоко тези букви върху кожата на диво магаре.

И той се обърна живо към масите, отрупани с най-различни чудеса, а очите му затърсиха нещо.

— Какво искате? — запита старецът.

— Някакъв нож, за да разрежа кожата и да видя дали тези букви са отпечатани, или са издълбани.

Старецът подаде своята кама на непознатия, който я взе и се опита да разреже кожата там, където бяха думите; но веднага щом олющи един тънък пласт, буквите отново се появиха толкова ясни и толкова подобни на онези, които бяха отпечатани на повърхността, щото за миг той помисли, че въобще не я е срязал.

— Левантинските майстори притежават тайни, известни само на тях — каза той, като гледаше с известно безпокойство източното изречение.

— Да — каза старецът, — по-добре е всичко да се приписва на хората, отколкото на бог.

Тайнствените думи бяха разположени по следния начин:

image

 

 

 

Това на френски означаваше:

 

Ако ме притежаваш, ти ще притежаваш всичко.
Но твоят живот ще ми принадлежи. Така е
угодно богу. Пожелай, и твоите желания
ще бъдат изпълнени. Но съобразявай
желанията си с живота си. Той е тук.
При всяко желание аз ще
намалявам твоите дни.
Желаеш ли ме?
Вземи ме. Бог ще
те задоволи.
Да бъде!
/.../

1830-1831 г.

Превод: Пенка Пройкова

https://chitanka.info/text/7578-shagrenova-kozha#text-toc


Тагове:   кожа,   роман,   Балзак,   шагренова,


Гласувай:
14



Следващ постинг
Предишен постинг

1. kvg55 - Това е френското буржоазно обще...
12.10.2017 23:29
Това е френското буржоазно общество в началото на ХIХ-ти век.
цитирай
2. elineli - Всякое
13.10.2017 17:40
желание струва нещо, уви ...
цитирай
3. mt46 - Това е един от любимите ми романи на Балзак...
13.10.2017 20:10
kvg55 написа:
Това е френското буржоазно общество в началото на ХIХ-ти век.

цитирай
4. mt46 - Да, така е...
13.10.2017 20:11
elineli написа:
желание струва нещо, уви ...

цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 19166868
Постинги: 3687
Коментари: 45099
Гласове: 148927
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031