Носталгично се стича дъждът по перваз от безвремие,
шепнат бистрите капки за онази далечна земя,
на която ни звяр и човек са били сътворени,
ни са бродили глупави, болни от злост същества.

Просто струи вода, без вина и съвсем непресторено,
от небето сърдито се изливат за час или два
и пробуждат живота, кодиран и в семе, и в корени,
че водата е памет. А дали паметта е вода!?

Прегрупират се капчици - правят вълни и поточета,
както мисли и спомени зреят в човешка глава.
В странни фигури свързват се, сякаш от Господ нарочени
цяла вечност, под форма различна, да таят същността.

Днес е стон, утре смях, или дума и песен на славеи,
днес е тежка градушка, утре светеща, чиста роса.
Трансформира се вик в тишината на мъдрост забравена,
от сив облак отронва се мъничка детска сълза...

В полудял кръговрат се повтарят минути пречистени,
болка минала - радост е, днешна радост пък, става беда,
а дъждът си вали, напоява и буди за истини,
че водата е памет. Но дали паметта е вода!?