Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.09.2021 21:21 - ЛОВЕЦ НА ИСТОРИИ
Автор: kazandjiev Категория: Изкуство   
Прочетен: 882 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 20.09.2021 21:35

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 ЛОВЕЦ НА ИСТОРИИ

Разказ от Светозар Казанджиев

 Като шофьор на такси, чувам какво ли не. Но нищо от това не става за разказ. Малък град, малки хора, малки мечти... Социален капан. По професия съм учител, съкратен математик. Пиацата ме направи жесток, егоистичен човек. Страх ме е, докъде мога да стигна.

Тази сутрин заварих на площад „Висарион” колегата Коста Радев – Хитреца. Прякорът казва всичко. Ергенче, ловец на истории. Всеки ден ми подарява по една. Докато сърбам първото си кафе, остря слух за поредната таксиметраджийска лъжа. Така ги поднася, че и глупостта може да те разчувства. Започва без въведение. Ето най-новата:

-Беше по Спасовден. Пристигам, а пиацата заета от автобуси. Всички за Кръстова гора. Заключих колата, тъй и тъй няма кирия, влязох в първия. Седнах до мястото на шофьора и се скрих зад слънчевите си очила.

-Моля ви, искам си мястото! Преди два дни се записах – изхлипа в ушите ми възрастна лелка. Три-четири жени станаха да й отстъпят. Станах и аз, но щедростта ми не бе оценена. Затова пуснах кепенците.

С тръгването на автобуса заваля – проливен юнски дъжд, който не спира двайсет и четири часа в планината. Преди Хайдушки поляни автобусът започна да хълца. Шофьорът го отби в тревата край пътя. Вън планината бе неотразима. Красота! Тънки мъгли пълзяха от ниското към върховете, миришеше на бор, мащерка, див карамфил... Над Рожен пламтяха светкавици, в далечината отекваха гръмове…

През седалка, зад мен, стоеше момиче. Факт, който не можех да отмина току-така.То ме гледаше, както гледат жените, поели на лов и попита:

-Какво правим?

Аз съвсем оглупях. Но само за миг. Бързо овладях положението. Подадох й ръка и слязохме от автобуса. Очарована от красотата навън, тя прекара пръсти в косите си, погали ме с бистри като ручей очи, усмихна се.

-Ще чакаме друг автобус – повторих думите на водача в отговор на питащите го погледи.

-Смятате ли? – трепнаха същите тези очи, заредени с печал.

-За съжаление. Елате да спрем таратайката, която пъпли в ниското.

Шофьорът излезе разбран. Отвори вратата и ни покани да се качим в движение. „ПАЗ-чето” идеше от селата, а хората вътре като сардели. Разказваха си стари вицове, пееха бригадирски песни, забавляваха се. Изправена пред мен, новата ми позната ме обгръщаше като бръшлян. Усещах не само стегнатото й тялото, но и парещия й дъх. Колкото повече ставаше общото ни време, толкова повече я харесвах.

Автобусът препускаше през гората, хлътваше в бентовете на пътя, люлееше люлката на страстта. От друсането либидото в нас полудя и ни вкопчи в безсрамна прегръдка. На пет километра от светилището таратайката спря. До върха се стигаше пеш, а дъждът не преставаше да вали. Вятърът го завъртеше във вихрушка. След минута бях мокър до кости. Момичето ме видя как потрепервам от студ, вдигна пеша на дъждобрана и ми предложи цялото си гостоприемство. Не се колебах. С едната ръка я хванах през кръста, с другата „спирах” дъжда. Така поехме нагоре. За да освободя историята от анонимност, попитах как й е името.

-Магдалена – отвърна ми все тъй лъчезарна и мила.

-Благодаря, Маги – прегърнах я, уж да не се мокри и о, Господи, позволих си да я целуна. По устните. Защо? Не знам. Понякога съвсем оглупявам. В този момент изглежда бях изключил бушона, които поддържа равновесието между тялото и духа. Целувката беше възпламеняваща, малко стипчива, по-скоро солена, но истинска. Станали отведнъж близки, ние се радвахме на дъжда. На всеки сто-двеста метра тя настояваше за почивка. При всяко спиране аз я целувах. Пътят ставаше по-лек, дъждът – по-сладък. При поредното сливане на палавите ни устни, надниквах в очите й. Под бистротата прозираше тъга. Същата, която видях в началото.

На един от завоите се откри зашеметяваща гледка. В Родопите те са безброй. Мокрите зъбери бяха смъкнали воалите от мъгла и опъваха самодивско хоро. Дъждът спря. В случая това нямаше особено значение. Ние стояхме под дъждобрана и се преливахме един в друг като обичани питиета. Сливаха се любов, сърца, страхове… Прегръщах я с такава страст, сякаш не бях го правил никога. Беше свежа, топла, дъхава…

На върха гъмжеше от хора – здрави, болни, вярващи, атеисти, православни, мюсюлмани, юдеи. Вървяха слепешком подир надеждата. Аз – след новата си любов. След освежителното кафе, поехме към Кръста. Железен и жалостив, той се въздигаше на хълма зад църквата и параклисите, накичен с дрехи, кърпи, цветя. Богомолците чакаха ред на дълга опашка. Вярваха, че Господ ще чуе техния глас. Аз – да Му благодаря за вълнуващия подарък.

На Кръста увисваха жени. Разпънати между доброто и греха, повечето в делириум, извиваха ръце към небето. В параклисите на дванайсетте апостоли стенеха болни. За първи път осъзнах привилегията, че съм здрав, но и да бях болен, с такова гадже – „антибиотик”, нямаше как да не оздравея.

-Не ме ли позна, Господи? Аз съм. Дойдох да почувствам ръката Ти – шепнеше Магдалена и прегръщаше Кръста.

Аз мълчах. В мигове на откровение човек се чувства най-добре сам. Въпросите са излишни. След молитвата дойде отново при мен. Беше съкрушена, разплакана. Пак заваля. Дъждът ни притискаше под дъждобрана. Докато разгадавах изшепнатите молби към Господа и пиех солените й сълзи, вечерта ни загърна с мушамата си. Толкова бях впечатлен, че не разбрах кога влязохаме в църквата със свещи в ръце. И тук ме чакаше изненада. Маги палеше свещи, плачеше и се каеше като най-голямата грешница на света. „Щастлив си, Господи, с такива чада!” – мислех си и засаждах огъня на канделабъра пред иконостаса.

-Искрено ли се молиш? – не устоях.

-Прегръщай ме и не питай...

-Добре ли си?

-Мълчи! Нима хората са тук от добро?

Сега прегръдката ми беше различна. Сякаш я отнемах от някого. От кого и за какво, нямах представа. Цялата беше загадка. Когато я откъснах от себе си, за да не я задуша, храмът бе опустял. Стояхме сами сред горящите свещи на канделабрите и разплаканите икони на иконостаса. В душата ми звъняха камбани. Станало беше нещо с мен. Тръгнахме бавно навън.

На поляната множеството чакаше тон за песента на надеждата. Молеше се за духа на България. Хиляди очи се взираха в небето и още толкова ръце кръстеха въздуха. Когато ктиторите вързаха седмата камбана на църквата „Покров на Света Богородица”, хората запалиха свещите. Те горяха в ръцете им като звезди. Опиянени от тайнствената сила на планината, всички запяха „Многая лета”. И ние пеехме. Камбаните пригласяха на огромния хор и изпълваха с воля молитвата, полетяла от всеобщата ни душа.

Господи, защо ти разказвам това, когато си непоправим атеист! И в любовта не те бива. Няма никакъв смисъл.

-Как да няма смисъл?! – възнегодувах.

Камбаната, свещите, модерните попчета, разплаканите очи на миряните – всичко звучеше като позабравен евъргрийн. Смисълът на чудото беше в любовта. Тя опитомяваше хулиганското ми сърце. Зареждаше го с памет, с доброта, с младост...

Все така прегърнати под дъжда, вървяхме двамата с Магдалена. Къде – все едно. Исках да се измъкна от обсебилата ме религиозност. Нито ми отиваше, нито я заслужавах. Пияни и влюбени, стъпка по стъпка стигнахме „Дървото на греха”. Без уговорка застанахме пред иглените уши на честта. След това грехопадение не вярвах да се промуша. Забравил бях, че любовта никога не е била грях.

После? После все нататък. До пълен оргазъм на чувствата. Под мрака и под дъжда. В такива моменти никой не гледа дъжда, нито се вълнува от мрака. Те са част от романтиката. Мокри до кости, уморени от сласт, влязахме отново в храма. Лицата на хората, раненият Кръст, иконите стенеха от умора. Само надеждата не се предаваше. Тя стоеше в ъгъла на нощта и подготвяше „Чудото”, заради което бяха дошли страдалци от различни краища на скръбта.

Преди да се събуди зората, тръгнахме по обратния път. Дъждът го обърна на плач. Сълзите му удряха тимпаните на страстта. Аз слушах ритъма, съвпаднал с ритъма на сърцето ми, гледах момичето и мислех как да изиграя останалата част от тайнствения спектакъл. Дори насън то будуваше с мен. Ризата й съхнеше върху гърдите, изпускайки дъх на младо тяло и сладък парфюм. Гледах я на седалката и се гордеех. Въобразявах си разни неща, които все още можех, но се срамувах да правя.

В „Дълбокото дере” – спирка в Смолян, Магдалена се сгуши в мен. Целуна ме, както се целува за сбогом. Хванати за ръце, изчакахме всички да слязат. С чувство на завоевател, вдъхновен от късмета и собствената си самоувереност, прошепнах:

-Наистина, Бог е любов…

-Ама ти вярваш?

-След този подарък, как да не вярвам!

-Аз не – хвърли ме в недоумение.

-Защо?

-От години търся две неща: мъж, който да живее само за мен, и Бог, който да излекува душата ми. Не открих нито едното, нито другото.

Заплака. Сълзите й се сляха с дъжда.

-Сбогом, любовнико! – прошепна гласът, който редеше молитвите в храма и потъна сред нацъфтелите храсти и безчувствените хора на главната улица на града.

...

Лъжа, лъжа, ама си е чиста истина. Излиза, че не е достатъчно да чуеш или преживееш една история, трябва умение да я разкажеш.

 

2000 г.




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kazandjiev
Категория: Изкуство
Прочетен: 152899
Постинги: 83
Коментари: 24
Гласове: 186
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031