.
.
.

Много пъти съм имал желание да опиша живота и дейността на Алексис Зорбас, един стар работник, когото много обикнах.

През живота ми мои най-големи благодетели са били пътешествията и мечтите; от хората, живи или покойници, малцина са ми помогнали в борбата ми. Ако обаче бих поискал да определя кои хора са оставили най-дълбоки следи в душата ми, бих се ограничил вероятно на трима-четирима: Омир, Бергсон, Ницше и Зорбас.

Първият бе за мен ясното, блестящо око — като слънчевия диск, — което осветява със спасителното си сияние всичко; Бергсон ме избави от неразрешими философски терзания, които ме измъчваха през ранната ми младост; Ницше ме обогати с нови терзания и ме научи да превръщам нещастието, огорчението, неувереността в гордост; а Зорбас ме научи да обичам живота и да не се боя от смъртта.

Ако би трябвало днес да избера измежду всички хора някого за свой духовен водач, „гуру“, както го наричат индусите, „старец“, както го наричат монасите в Света гора, сигурно щях да избера Зорбас.

Защото той притежаваше онова, което е нужно на един писарушка, за да се спаси: онзи първичен поглед, който в миг се стрелва високо и улавя храната си, онази, съзидателна, всекидневно обновяваща се простота да вижда винаги нещата сякаш за първи път и да придава девственост на вечните обикновени елементи: въздух, море, огън, жена, хляб; уверена ръка, младо сърце, смелост да се подиграва със собствената си душа сякаш в него имаше някаква друга, по-голяма от душата му сила, и най-сетне онзи буен, ясен смях, който идеше нейде от дълбоко, по-дълбоко и от глъбините на човека, и в критичните моменти избухваше като избавление от старческите гърди на Зорбас; избухваше и можеше да срине и сриваше всички прегради — морал, религия, отечество, — които клетият страхлив човек е издигнал около себе си, за да изкрета безопасно животеца си.

Когато помисля с каква храна са ме тъпкали толкова години книгите и учителите, за да наситя една изгладняла душа, и с какъв лъвски ум ме нахрани Зорбас за няколко месеца, с мъка успявам да сдържа гнева и огорчението си. По една случайност животът ми отиде на халос — много късно срещнах този „старец“ и онова, което все още можеше да се спаси в мен, беше вече незначително. Големият поврат, цялостната промяна на фронта, „възпламеняването“ и „обновлението“ не станаха. Беше вече много късно. И така, Зорбас, вместо да стане за мен един висок, повелителен образец на живот, изпадна дотам, че се превърна, уви, в литературна тема, та да надраскам още доста коли хартия.

Тази жалка привилегия — да правиш от живота изкуство, се оказва гибелна за множество хищни души. Защото намирайки по този начин изход, силната страст се измъква от гърдите и душата бива облекчена, не се разпалва вече, не чувствува вече нужда да се бори тяло с тяло, като се намесва пряко в живота и деятелността — а се радва, когато вижда как силната й страст се разтапя във въздуха като колелце от дим.

И не само се радва, но се и гордее с това; смята, че върши някакво високо дело, като превръща този мимолетен неповторим миг — единствения, който в безкрая на времето има плът и кръв — уж във вечен. И така, Зорбас, този изтъкан само от плът и кости човек, се превърна в ръцете ми в мастило и хартия. Без да желая това — напротив, аз дори исках тъкмо обратното, — в мен отдавна започна да кристализира митът за Зорбас. В глъбините на душата ми започна тайнствената преработка; отначало някакво звучно вълнение, една трескава наслада и тревога, сякаш в кръвта ми беше проникнало чуждо тяло и организмът ми се мъчеше да го надвие и унищожи, като го асимилира. И около това ядро започнаха да се въртят думите, да го обграждат и да го хранят като зародиш. Избистряха се мъглявите спомени, изплуваха потъналите в забрава радости и скърби, преместваше се в някаква по-лека атмосфера животът, превръщаше се Зорбас в приказка.

Не знаех още каква форма да придам на тази приказка за Зорбас: роман, песен, заплетен фантастичен разказ на Шехерезада или сухо, кратко да възпроизведа разговорите си с него някъде из критското крайбрежие, където живяхме известно време — копаехме и търсехме уж лигнит. И двамата знаехме много добре, че този практичен повод беше само прах в очите на хората; ние гледахме час по-скоро да залезе слънцето, да си отидат работниците, та да се проснем и двамата на крайбрежния пясък, да хапнем от вкусното ни селско ядене, да пийнем от сухото критско вино и да подхванем приказките.

Аз повечето пъти не говорех: какво може да каже един „интелигент“ на една хала? Слушах го как ми разказва за своето село на Олимп, за снеговете, вълците, комитите, „Света София“, лигнита, магнезита, жените, бога, отечеството и смъртта — и изведнъж, когато се разпалваше и думите не му достигаха вече, той скачаше прав върху едрия крайбрежен чакъл и почваше да играе хоро.

Як, строен, кокалест, с отметната назад глава, със съвсем кръгли, малки като на птица очи, той подскачаше и крещеше и тупаше с широките си ходила край брега, и пръскаше със солена вода лицето ми.

Ако се бях вслушал в зова му — не в зова, а във вика му, — животът ми щеше да придобие стойност, щях да изживея с плът и кръв, и кости всичко онова, което сега като наркоман обмислям и създавам с перо и хартия.

Но не посмях. Гледах как Зорбас посред нощ играе хоро и цвили и ми вика да изскоча и аз от удобната черупка на благоразумието и навика, да тръгна на големи пътешествия с него, но аз продължавах да стоя неподвижно и да зъзна.

Много пъти съм се срамувал през живота си, защото съм залавял душата си, че не смее да направи онова, което най-великото безумие — същността на живота — ме зовеше да извърша; но никога не съм се срамувал заради душата си толкова много, колкото пред Зорбас.

 

 

Една сутрин, на разсъмване, ние се разделихме; аз потеглих пак за чужбина, неизлечимо засегнат от фаустовската болест на познанието; а той се отправи на север и се установи на една планина близо до Скопие, където открил уж богата жилка магнезит, омотал неколцина паралии хора, закупил инструменти, наел работници и отново започнал да пробива галерии под земята. Хвърлил във въздуха скали, прокарал пътища, докарал вода, построил си къща, оженил се — здравенякът му старик! — за една хубава и весела вдовица, Люба, и й направил едно дете.

Един ден в Берлин получих телеграма „Открих прекрасен зелен камък, ела веднага. Зорбас“.

Беше тъкмо през периода на големия глад в Германия. Марката беше толкова паднала, че дори и за някаква дребна покупка човек трябваше да мъкне цял чувал с пари; а когато отиваше да се нахрани в ресторант, разтваряше издутата си от банкноти чанта и я изпразваше върху масата, за да плати сметката; а настъпиха и дни, когато бяха необходими десет милиарда марки за една пощенска марка.

/.../

Никос Казандзакис – "Алексис Зорбас", 1946 г.

ПП: Реших, че е време да го препрочета...

Гледах филма много преди да ми попадне романа и така и не можах да го прочета.

Филмът и книгатасе допълват взаимно. И двете произведения са гениални!

II
Море, мека есенна сладост, окъпани в светлина острови, прозрачно було от ситен дъждец, което покриваше безсмъртната голота на Гърция. „Блазе на този, мислех си аз, който, преди да умре, е плувал по Егея.“

Много радости има на този свят — жени, плодове, идеи; но през мека есен да пориш това море, шепнейки името на всеки остров — струва ми се, че няма друга такава радост, която да потапя така дълбоко сърцето на човека в рая. Никъде другаде не се пренасяш толкова спокойно и леко от действителността в мечтите: границите се разтапят, а мачтите и на най-проядения кораб пускат филизи и гроздове; наистина тук, в Гърция, чудото е неизбежното цвете на нуждата.

Към обяд дъждът престана, слънцето разкъса облаците и се показа, свежо, приятно, току-що окъпано, и започна да гали с лъчите си любимото му море и суша.

Стоях на носа на кораба и се любувах, чак до края на морския хоризонт, на чудото; а вътре в кораба — хитри, изпечени гърци, дребно търговски глави, махленски кавги, едно раздрънкано пиано, почтени, жлъчни лицемерки, тягостна, еднообразна провинциална мизерия. Идеше ти да хванеш кораба за двата края, да го натопиш в морето, да го разклатиш хубавичко, та да се махнат всички гадини, които го мърсят — хора, мишки, дървеници, — и да го поставиш отново върху вълните, празен и измит.

Понякога пък изпитвах съчувствие, някакво особено съчувствие, будистко, студено, като последица от сложни метафизически размишления. Съчувствие не само към хората, а към целия свят, който се бори, крещи, плаче, надява се и не вижда, че всичко е мираж на Нищото. Съчувствие към гърците, към кораба, към морето, към себе си, към работата с лигнита, към ръкописа на „Буда“, към всички тези празни съчетания от светлини и сенки, които в един миг разтърсват и омърсяват въздуха.

Едва надвечер погледът му просветна; протегна ръка и ми посочи два големи делфина, които подскачаха и се надбягваха с парахода.

— Делфини! — възкликна той радостно.

И тогава за първи път забелязах, че показалецът на лявата му ръка беше откъснат почти наполовина.

— Какво ти е пострадал пръстът, Зорбас? — извиках аз.

— Нищо! — отвърна той, засегнат, че не се зарадвах, както трябва на делфините.

— Някоя машина ли го е откъснала? — настоях аз.

— Каква ти машина си седнал да разправяш! Сам си го отсякох!

— Сам ли? Защо?

— Къде можеш да ги разбереш тия работи ти, началство! — каза той, като повдигна рамене. — Нали ти казах, че съм преминал през всички занаяти. Та по едно време бях и грънчар. Обичах като луд тоя занаят. Знаеш ли какво значи да вземеш една буца кал и да направиш от нея каквото си щеш! Фъррр! — фучи колелото, калта се върти като бясна, а ти си застанал над нея и си казваш: „Ще направя делва, ще направя паница, ще направя светилник, ще направя дявол, ако ща!“ Това ще рече човек, ти казвам: свобода!

Беше забравил морето, не хапеше вече лимона, погледът му се проясни.

— И тъй? — рекох. — Ами пръстът?

— На, пречеше ми, когато бях на колелото, все се вреше и ми разваляше работите. Грабнах тогава един ден теслата…

— Ами не те ли заболя?

— Как да не ме заболя! Да не съм нещо пън! Човек съм, заболя ме. Но ми пречеше, ти казвам, на работата — тури му сатъра тогава!

Слънцето залезе, морето се поуспокои, пръснаха се облаците. Вечерницата звънна на небето. Погледнах морето, погледнах небето, потънах в размисъл… Така да обичаш, че да вземеш теслата, да те боли и да отсечеш… Но спотаих вълнението си.

— Лоша система е тази, Зорбас! — казах аз със смях. — По същия начин и един аскет веднъж, казват житиетата, видял една жена, пламнал, грабнал една брадва…

— Да го вземат мътните! — пресече ми думата Зорбас, който се досети какво щях да кажа. — Да отреже това нещо! Да пукне дано, серсеминът! Ами че негова милост никога не пречи…

— Как! — упорствувах аз. — Пречи и още как!

— В какво?

— Да влезеш в царството небесно.

Зорбас ме погледна косо, подигравателно.

— Ами че това бре, глупако — рече той, — е ключът за рая!

Изтегнах се в кабината си, взех една книга. Буда все още властвуваше над тревогите ми; зачетох „Диалога между Буда и Пастира“, който през последните години изпълваше гърдите ми с мир и сигурност.

„Пастирът: — Яденето ми е готово, издоих овцете си; залостена е колибата ми, пламти огънят в огнището ми; а пък ти вали си колкото си щеш, небе!

Буда: — Нямам вече нужда ни от храна, ни от мляко; ветровете са моята колиба, угасна огънят в огнището ми; а пък ти вали си колкото си щеш, небе!

Пастирът: — Имам волове, имам крави, имам бащини ливади и един бик, който покрива кравите ми; а пък ти вали си колкото си щеш, небе!

Буда: — Нямам нито волове, нито крави; нямам ливади. Нямам нищо. Не се боя от нищо; а пък ти вали си колкото си щеш, небе!

Пастирът: — Имам си една пастирка, послушна и предана; от години вече е моя жена и ми е хубаво да си играя с нея през нощта; а пък ти вали си колкото си щеш, небе!

Буда: — Имам една душа, послушна и свободна; от години вече я упражнявам и уча да играе с мен; а пък ти вали си колкото си щеш, небе!“

Говореха си все още тези два гласа, когато се унесох в сън. Пак се беше вдигнал вятър и вълните се разбиваха в стъклото на прозорчето. Носех се в някакво полутвърдо, полубезплътно състояние, като дим, между сън и действителност. Вълните се бяха превърнали в силна буря, ливадите потънаха, удавиха се волове, крави, бик. Вятърът отнесе покрива на колибата ми, угаси огъня, нададе вик жената и се строполи мъртва сред калта. И Пастирът започна да ридае; викаше, не чувах какво казваше, викаше, а аз потъвах все по-дълбоко в съня, плавно, като риба в море.

По онова време бях пътуващ търговец. Обикалях от село на село из Македония, продавах галантерия и вземах вместо пари сирене, вълна, масло, зайци, царевица, препродавах ги и вадех двойна печалба. Вечерта, където и да замръкнех, знаех в коя къща да се настаня — във всяко село винаги се намираше по някоя състрадателна вдовица, да са живи и здрави! И тъй, давах кога някоя макара, кога някое гребенче или забрадка, черна, заради покойния, и спях с хазяйката си. Евтиния!

Евтиния, началство, блажен живот! Но ето че дяволът си нема работа и Крит отново грабна пушката. „Пфу! Проклета съдба! — рекох. — Този Крит няма ли да ни остави най-сетне на мира?“ Зарязах макарите и вдовиците, грабнах пушката, събрах се с други луди глави и потеглихме за Крит.

Зорбас замълча. Сега минавахме край един дълбок залив, песъчлив, тих, вълните навлизаха в него и се разливаха в пазвата му, без да се разбиват, като оставяха само малко пяна околовръст по пясъка. Облаците се бяха разпръснали, слънцето блестеше и дивият Крит се усмихваше кротко.

Зорбас се извърна и ме погледна подигравателно с крайчеца на окото.

— И сега, твоя милост, мислиш, че ще седна да ти изреждам колко турски глави съм отсякъл и колко турски уши съм сложил в спирт — както имат обичай да правят това в Крит… Избий си го от главата — мързи ме, срам ме е. Що за бяс е това, мисля си аз сега, когато ми дойде акълът, що за бяс е това да се нахвърляш, да хапеш един друг човек, без да ти е сторил нещо, да му отрязваш носа, да му отсичаш ухото, да му разпаряш корема и да викаш господа да слезе да ти помогне — ще рече, и той да реже носове и уши и да разпаря кореми? Но по онова време, видиш ли, кръвта ми кипеше, къде ти акъл да се замисля за тия работи! Правилните, честни мисли искат спокойствие, старини, беззъби уста. Когато си беззъб, лесно е да кажеш: „Срамота, момчета, не хапете!“ Но когато имаш всичките си трийсет и два зъба… Звяр е човекът на младини, див звяр, хора яде!

Зорбас поклати глава.

— Яде и агнета, и кокошки, и прасенца, но ако не изяде някой човек, не, не се насища — продължи той и угаси цигарата си в чинийката на кафената чашка. — Не, не се насища! Какво ще кажеш и твоя милост, премъдрий?

Но без да дочака отговор, продължи:

— Какво можеш да кажеш? — измери ме той с поглед. — Доколкото разбирам, твоя милост не си гладувал, не си убивал, не си крал, не си изневерявал — какво тогава можеш да знаеш за света? Зелена глава, неузряла плът… — промърмори той с явно презрение.

И аз се засрамих заради невиделите работа мои ръце, заради бледото си лице и дребнавия си живот.

— Както и да е — рече Зорбас и прекара снизходително тежката си ръка по масата, сякаш изтриваше нещо с гъба, — както и да е. Едно нещо само искам да те попитам — прочел си сигурно цял куфар книги. Може и да знаеш…

— Я кажи, Зорбас, какво?

— Тук има някакво чудо, началство… Някакво странно чудо, та умът ми не го побира. Всичките тези безчестия, грабежи, кланета, които ние, бунтовниците, извършихме, доведоха принц Георгиос в Крит — свободата!

Погледна ме с изблещени очи, изумен.

— Загадка! — промълви той. — Велика загадка! За да дойде, значи, свободата на този свят, трябва да станат толкова убийства и толкова безчестия? Защото, ако седна да ти изреждам какви мръсотии сторихме и какви убийства, ще ти настръхнат косите! И все пак какви бяха резултатите от всичко това? Свободата! Вместо да запрати гръм и мълния да ни изгори, бог ни дава свободата. Нищо не разбирам!

Погледна ме, сякаш търсеше помощ. Явно беше, че тази загадка го беше измъчила много и не можеше да й хване края.

— Разбираш ли ти това, а, началство? — запита той измъчено.

Какво да разбера? Какво да му кажа? Или не съществува това, което наричаме бог, или бог обича убийствата и безчестията, или това, което наричаме убийства и безчестия, е нещо неизбежно в борбата и страданията на света…

— Приказки ли ще приказваме сега! — рече Зорбас и пак закипя. — А бре, казвам ти, загадка е този свят, а човекът е голям скот. Голям скот и голям бог. Един комитаджия, един разбойник, който също като мен беше слязъл горе от Македония в Крит, Георгарос по име, и който беше извършил какви ли не поразии, една мръсна свиня, плачеше. „Какво плачеш бре, Георгарос? — му викам, а пък и на мен сълзите ми текат като река. — Какво плачеш бре, свиньо?“ А той се хвърли да ме прегръща и само току ме целува и плаче като дете. И след това измъкна, тази циция, кесията си, изсипа в скута си всичките златни лири, които беше обрал от турците, дето беше убил, и от къщите, дето беше оплячкосал, и започна да ги хвърля с шепи във въздуха. Разбра ли, началство? Това ще рече свобода!

Станах, качих се на палубата да ме лъхне чист въздух.

Това ще рече свобода, мислех си аз. Да имаш някаква страст — да трупаш златни лири — и изведнъж да победиш тази си страст и да разпилееш цялото си състояние във въздуха!

Да се освободиш от една страст, подчинявайки се на друга, по-възвишена… Но нима и това не е робство? Да се жертвуваш за една идея, за племето си, за бога? Или може би колкото по-високо стои господарят, толкова по-дълго е въжето на робията ни, тогава скачаме и играем из много по-просторно поле, умираме, без да стигнем края му, и наричаме това свобода?

А една вечер, след като приключи с работата, Зорбас захвърли възмутено кирката си пред бараката.

— Е, началство, моля ти се, не се бъркай. Аз градя, а твоя милост разваляш всичко. Какви са пък сега тия работи, дето им разправяше днеска? Социализъм и други такива врели-некипели! Тъй де, проповедник ли си или капиталист? Трябва да си избереш едно от двете!

Но къде ти да избера! Изгарях от наивното желание да съчетая и двете, да открия онзи синтез, при който тези непримирими противоположности биха се побратимили, и да спечеля и земния живот, и царството небесно. За това мечтаех от много години, още от малък. Когато бях още ученик, образувах с най-близките си приятели една тайна „Филики етерна“[2], така нарекохме организацията си и се заклехме, заключени в стаята ми, че ще отдадем целия си живот в борба против неправдата. И едри сълзи капеха от очите ни в онзи миг, когато, сложили ръка на сърцето си, давахме клетвата.

Момчешки идеали! Но горко на човека, който се смее, когато слуша за тях! Когато гледам докъде изпаднаха членовете на тази „Филики етериа“ — докторчета, адвокатчета, търговчета, политикани, газетаджии, — сърцето ми се свива. Тежък е, изглежда, много суров е климатът на тази земя и най-ценните семена не покълват или биват задушени от лайкучката и копривата. И все пак, както виждам, не ми е дошъл още умът; и сега дори — слава богу! — съм готов за донкихотовски походи.

Конфуций казва: «Мнозина търсят щастието по-високо от човека, други — по-ниско; а щастието е на ръста на човека!» Правилно. Съществуват, значи, толкова вида щастие, колкото и човешки ръста. Това е, скъпи мой ученико и учителю, сегашното ми щастие; и току го меря и премервам неспокойно, за да разбера какъв ми е сега ръстът. Защото, знаеш добре това, ръстът на човека не е винаги един и същ.

Вкусно приготвено и изобилно ядене, запаленият мангал, нагизденото, окичено със знамена тяло, уханието на портокаловата вода, всички тези малки, толкова човешки, телесни удоволствия колко просто и бързо се превръщат в голяма душевна радост!

Изведнаж очите ми се наляха със сълзи; стори ми се, че не бях съвсем самотен в тази тържествена нощ, тук, на края на морето, и че бе дошло да се погрижи за мен едно създание, което съчетаваше с такава преданост, нежност и търпение майката, сестрата, жената. И аз, който смятах, че нямам нужда от нищо, почувствувах неочаквано, че имах нужда от всичко.

Зорбас навярно изпитваше същото радостно вълнение, защото, щом влязохме, спусна се, притисна в обятията си окичената със знамена старица, жена на хиляди мъже.

Разтворих пак книгата, зачетох отново. Защо ме бяха пленявали толкова години тези поеми? Чиста поезия! Животът, превърнат в прозирна игра, съвсем лека, неотежнен нито с капка кръв. Селяшки, груб, нечист е човешкият елемент — любовта, плътта, викът, — нека тогава се превърне в отвлечена идея, и във високата пещ на разума, от алхимия в алхимия, нека загуби своята материалност и се разсее.

Как тъй всички тези неща, които ме бяха толкова очаровали някога, ми се сториха тази сутрин изкусни шарлатански акробации! Винаги, в края на всяка цивилизация, по този начин завършва, във фокуснически, много майсторски игри — чиста поезия, чиста музика, чист разум — агонията на човека. На последния човек — който е загубил всяка вяра и илюзия, който не очаква вече нищо, не се бои от нищо — всичката му пръст се е превърнала в дух и духът няма вече къде да пусне корени, за да смуче и се храни… Изпразнил се е човекът — няма вече нито семе, нито изпражнения, нито кръв. Всички неща са се превърнали в думи, всички думи — в музикални жонгльорства, и ето седи сега последният човек на края на своята самота и разлага музиката на неми математически уравнения.

Подскочих. „Буда е последният човек! — извиках аз. — Това е страшният му скрит смисъл. Буда е «чистата душа», която се е изпразнила, няма нищо в себе си, той е Нищото.“ „Изпразнете вътрешностите си, изпразнете ума си, изпразнете сърцето си!“ — вика той. Където стъпи кракът му, вода вече не извира, трева не никне, дете не се ражда.

Трябва — казах си аз — с подходящи магически слова да го обсадя, да го подмамя, да го накарам да излезе от вътрешностите ми, да метна върху него мрежата на думите, да го уловя, да се избавя!

Писането на „Буда“ преставаше вече да бъде литературна игра; това беше борба с една велика разрушителна сила вътре в мен, борба с великото Не, което разяждаше сърцето ми — и от изхода на тази борба зависеше животът ми.

Осъзнах дълбоко, че най-висшето нещо, което би могъл да достигне човекът, не е Познанието, нито Добродетелта, нито Добротата, нито Победата, а нещо друго, по-високо, по-героично и отчаяно: Страхът, свещеният Ужас. Какво има отвъд свещения Ужас? Умът на човека не може да отиде по-нататък.

— Не отговаряш? — произнесе Зорбас с тревога.

Опитах се да дам на другаря си да разбере какво е свещеният Ужас.

— Ние сме съвсем мънички червейчета, Зорбас — отвърнах аз, — върху едно листенце на гигантско дърво. Това листенце е нашата Земя; другите листа са звездите, които виждаш как се движат в нощта. Пълзим по листенцето си и го опипваме с трепет; подушваме го — мирише на хубаво или смърди; вкусваме го — яде се; удряме го — кънти и вика като живо същество.

Някои хора, най-безстрашните, стигат до края на листенцето; надвесваме се през ръба, разтворили очи, наострили уши, надолу над хаоса. Настръхваме. Предугаждаме страшната бездна под нас, чуваме изрядко отдалече шумоленето на другите листа на гигантското дърво, чувствуваме как сокът се изкачва от корените на дървото и издува сърцето ни. И така надвесени над пастта, усещаме с цялото си тяло и цялата си душа как ни завладява ужас. От този миг започва…

Спрях се. Исках да кажа: „От този миг започва Поезията“, но Зорбас нямаше да ме разбере и млъкнах.

— Какво започва? — запита той с трепет. — Защо спря?

— … започва голямата опасност, Зорбас — казах аз. — На едни им се завива свят и захващат да бълнуват, други ги обзема страх и се мъчат да намерят някакъв отговор, който да укрепи сърцето им, и казват: „Бог“; трети гледат от края на листенцето бездната, спокойно, смело, и казват: „Харесва ми.“

Зорбас мисли дълго време; мъчеше се да разбере.

— Аз — каза най-сетне той — гледам всеки миг смъртта; гледам я и не ме е страх; обаче никога, никога не казвам: „Харесва ми.“ Не, никак не ми харесва! Нали съм свободен? Не се подписвам под това!

Замълча, но след малко отново извика:

— Не, няма да протегна аз сам врата си към Смъртта, като агне, и да й кажа: „Заколи ме, аго, та да отида в рая!“

Мълчах; Зорбас се извърна, изгледа ме ядосан.

— Не съм ли свободен? — извика той отново.

Да казваш „Да“ на необходимостта, да превръщаш неизбежното в своя свободна воля — този е може би единственият път за човека към избавлението. Знаех това и затова мълчах.

— Струва ми се, Зорбас, но може и да греша, че има три вида хора: тези, които си поставят за цел да изживеят, както казват те, живота си: да хапнат, да пийнат, да полюбят, да забогатеят, да се прославят… След това идат тези, чиято цел не е собственият им живот, а животът на всички хора; те съзнават, че всички хора представляват едно цяло и се стремят да просветят, да обичат, да направят колкото се може повече добро на хората. И накрая идат онези, които си поставят за цел да изживеят живота на цялата вселена — всички, хора, животни, растения, звезди, сме едно цяло, едно и също вещество, което води една и съща страшна борба. Каква борба? Да превърне материята в дух.

— Може и да остана… — казах аз, изплашен от грубата нежност на Зорбас. — Може и да дойда с теб; свободен съм!

Зорбас поклати глава.

— Не, не си свободен — каза той. — Само въжето, с което си вързан, е малко по-дълго от това на другите хора; това е всичко. Твоя милост, началство, имаш дълга връв, сновеш насам-натам и мислиш, че си свободен; ала не късаш връвта. А щом не скъсаш връвта…

— Ще я скъсам някой ден! — казах настървено, защото думите на Зорбас докоснаха една открита рана в душата ми и ме заболя.

— Трудно е, началство, много е трудно. За това трябва луда глава, луда глава, чуваш ли? Всичко залагаш! Но ти имаш разум и това ще ти изяде главата. Разумът е бакалин, води тефтери, пише — толкова дадох, толкова взех, това е печалбата, това е загубата. Той е, видиш ли, добро стопанче, не залага всичко, запазва винаги нещо в резерва. Не къса той връвта, не! Държи го, мръсницата му недна, здраво го държи в ръцете си; и ако й се изплъзне — отиде, отиде горкият! Но ако не скъсаш връвта, кажи ми, какъв вкус има животът? Лайкучка, лайкучка! Не е ром, та да прекатури света!

Замълча; наля си да пие, но се отказа.

— Прощавай, началство, аз съм селянин човек; думите се лепят по зъбите ми, както калта по краката; не мога да ги усуквам и да майсторя вежливости, не мога; ама ти разбираш.

Изпразни чашата си, погледна ме.

— Разбираш! — извика той, сякаш го обхвана внезапно гняв. — Разбираш и това ще ти изяде главата! Ако не разбираше, щеше да бъдеш щастлив. Какво ти липсва? Млад си, пари имаш, ум имаш, здрав си, добър човек си, нищо не ти липсва. Нищо не ти липсва, дявол да го вземе! Само едно; казахме — лудата глава. А щом тя ти липсва, началство…