Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.04.2017 14:26 - АЛБЕР К А М Ю - „ЧУЖДЕНЕЦЪТ“ - анализ /в адаптиран превод на доц. Гено Генов/
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 4970 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 АЛБЕР   К А М Ю  -   „ЧУЖДЕНЕЦЪТ“

/Анализ в „Енциклопедия универсалис“/

 

    Това е историята на един модерен „варварин“, който според Камю е по природа чувствителен, изживяващ настоящия момент, без да мисли за утрешния ден, но смътно догаждащ се, че когато щастието е пълно, то няма да продължи дълго време. Убийството на един арабин в този роман отключва една внезапно връхлетяла в ежедневието на „героя“ Мьорсо трагедия. Тя възниква веднага след като той изстрелва първия куршум с пистолета си – една машинална реакция на самозащита: „Това бяха четири кратки изстрела, които прозвучаха като мощни почуквания по вратата на нещастието“. Асоциацията с четирите удара на „чукащата по вратата  съдба“, които прозвучават тържествено в началото на Петата симфония на Бетовен, е неизбежна.

    Този централен епизод в романа предопределя вътрешната еволюция у „героя“. В началото той е безразличен към случилото се произшествие, което би разтърсило из основи нормалния човек. По-сетне Мьорсо се озовава по същия начин безчувствен към смъртта на майка си и по време на погребението й. Същите безстрастни реакции характеризират поведението на централния персонаж на „Чужденецът“ в още две важни за бъдещето му ситуации: страстната изповед на любовта й към него от приятелката му Мари и обсъждането на бъдещата му по-пълна професионална реализация в Париж. На погребението на майка си Мьорсо страда най-вече от това, че не е успял да се наспи достатъчно и от сломяващата го изтощителна средиземноморска жега.

  Същата жега обаче, малко преди това, е благоразполагаща за него, когато на знойния плаж той среща с влюбената в него Мари. Но у Мьорсо отсъства естествената човешка склонност да се удължават до безкрайност кратките мигове на наслада. Той е навикнал да изживява интензивно сегашния миг, така че и когато неговият работодател му предлага да замине на работа в Париж, той предпочита сегашното си кротко провинциално живуркане.

Когато по-сетне, в съда, го разпитват защо е убил арабина на плажа той ще отговори само: „Ами, заради слънцето!“ Действително би могло да се допусне, че не е бил вече себе си заради задушилата го знойна жега и е натиснал спусъка заслепен от ярката светлина на средиземноморското пладне.

За Мьорсо разследването срещу него и последвалия процес са изцяло неразбираеми: съдията го увещава да поиска прошка от някакъв си Бог, когото той не познава. Адвокатът му, прокурорът и председателя на съдебната колегия си сътрудничат за да облекчат провинението му и да го оневинят, но той отхвърля човешките им усилия да го спасят от смъртната присъда. Накрая се оказва, че той е наказан не заради замисъла му да убие, а заради знойното обедно слънце и заради машиналния жест на ръката му под въздействието на жегата. Що се отнася до общественото мнение, което в началото на романа той изобщо не зачита, след обявяването на присъдата срещу него той на свой ред отривисто дава израз на омразата си, като че ли да утвърди поне веднъж себе си като индивид.

Дали той е бил „чужденец“ за света и за себе си преди убийството! Той никога не си е задавал подобен въпрос. Можем само да преценим, че той е много чувствителен към природните стихии /морето, слънцето/ и към настоящия миг от съществуването си. Но обществото изисква от нас да присъстваме в него, да следваме законите и обичаите му, ако сме загрижени за собствената си идентичност.

    Като изказва желанието си за брачен съюз с Мьорсо, Мари всъщност го призовава да се пренесе в бъдещето. Прокурорът, като установява, че човекът, който е убил арабина, не е заплакал на погребението на майка си, всъщност налага на аза на Мьорсо да се върне към миналото си. След като си е изработил съвест, за да отблъсне онази съвест, която други му налагат да си изработи, въпреки неговата воля, „героят“ на Камю се преоткрива в края на романа като „чужденец“ за хората, само за да се открие по-добре за света. Тази отвореност, която е изглеждала инстинктивна у Мьорсо, може вече да бъде ясно формулирана от самия него.

     Така можем да приемем, че „Чужденецът“ на Камю може да се прочете като своеобразна сатира на комедията, която се разиграва в обществото, доразвита до карикатура благодарение на съдебния церемониал и осъзната от Мьорсо по начина, по който тази комедия бива разкрита от Волтер в „Кандид“ и в „Наивникът“. Ако централният персонаж беше жертва само на съдебна грешка, сатирата би била принизена до нивото на вица.

    Възстановката на престъплението, проведена от прокурора, като превръща една поредица от злощастни обстоятелства в мръсна машинация, е всъщност незаконна. Очевидно е, че Мьорсо наистина се е ожесточил срещу арабина, след като е произвел първия изстрел срещу него. Но въпросът, който се повдига с „Чужденецът“, отвъд случая с Мьорсо, е много по-важен: «Когато се произнася присъда, кой се осъжда и в името на какво?» Как може да се отговори с едно „да“ или с едно „не“ на толкова сложния, в плана на психологията, въпрос за предумишлеността? Може ли да се обяви един човек за безчувствен, само заради това, че не са го видяли да плаче? Накрая, имаме ли право да включваме в една сметка кафето с мляко, изпито пред ковчега с майката, твърде бързо установената сантиментална връзка и дръпването на спусъка на пистолета, да искаме главата на един подсъдим? Обществото открива в поведението на хората непогрешими причинни връзки. Като се обръща в случая към жив човек, който никога не си е задавал въпроса „как?“, нито „защо?“ относно заобикалящия го свят, обществото демаскира собствената си неспособност да адаптира своята система към индивидуалността на всеки един човек.

В романа на Камю се появява инцидент, който му придава особен отзвук и значение -  централното произшествие в него е убийството на арабин извършено от европеец. Във времето, когато пише „Чужденецът“ Камю води разследване за вестник „Градът-република Алжир“ /Alger rйpublicain/ относно мизерията на местното население в държавата Алжир. Тайните заговори, които се кроят между от арабите в приемните стаи на затворите, недостъпни за другите задържани, са доказателства дълбокото разделение между двете общности. По същия начин се отнасят и арабите, когато се озоват пред Мьорсо и приятелите му „по свойствения им начин, чатои че ли ние сме най-много камъни или мъртви дървета“ /констатация в романа на Мьорсо/. Никъде в „Чужденецът“ не се появява дума, написана на арабски и заградена в кавички. Поведението на Мьорсо, който всъщност се отнася с всички хора около него с  еднакво безразличие, се характеризира по-скоро с очевидна благонамереност. Той оценява без преднамереност както удоволствието за сетивата в общуването си с другите, така и интереса, който предизват разговорите му с тях, т.е. поведението на Мьорсо към другите е съвсем различно от обичайножто поведение на расиста.

    Твърде съмнително е самият Камю да се е оказъл подвластен на някакъв политически замисъл, когато е избрал жертвата на убийството да бъде арабин (всъщност арабите представляват девет десети от населението на Алжир). Освен това трябва да се отчете и фактът, че неговият роман, своеобразно свидетелство за протичащите в една географска и етническа реалност процеси, придобива символична стойност в онзи исторически момент, в който арабите повеждат борба за отстояване на тяхната независимост.

  Официалната критика, подчинена на режима във Виши и на немските окупационни власти, отсъжда, че „Чужденецът“ е един деморализиращ и вреден за читателите роман.  Цяло едно поколение от елитни интгелектуалци, обаче, оценява тази творба като точно възпроизвеждане на духовните му и морални ангажименти. Симон дьо Бовоар и Жан-Пол Сартър (който през февруари 1943 година написва един блестящ анализ на романа) я възприемат като илюстрация на абсудността на човешката участ. Мнозина установяват спонтанно връзка между „Чужденецът“ и „Погнусата“, роман на Сартър, излязъл през 1938 г., и обявяват двамата автори за водещи представители на екзистенциалиската философия във Франция.   

   Но истината е, че, въпреки малко тъпата пасивност на Мьорсо би могла да се сравни с пасивността на Рокантен, героят на Сартър, героят на Камю не изпитва никаква „погнуса“ към заобикалящия го свят и хора. Напротив, той общува с тях и когато тази съпричастност с тях е поставена под въпрос, неговият бунт му доставя, както на Сизиф, когото Камю с удоволствие си представя като «щастливец» (вж. „Митът за Сизиф“), една своеобразна, разведряваща духа му, радост.

Мьорсо ту отброява потока от събития като броеница, ден за ден, ту си припомня всеки от тях в навечерието на екзекуцията му. Читателят не би могъл да отсече дали тази нерешителност е преднамерно замислена от Камю. Но повествованието става все по-овладяно с напредването му към развръзката. Читателят придобива чувството, че едновременно с изработването на собствен стил Мьорсо изгражда и своя собствена съвест. Всъщност романът „Чужденецът“ е майсторски изпълнен образец на това, което Ролан Барт по-късно назовава «невинен почерк /писане/e». Героят неустановява причинно следствени връзки между фактите, разказът се разгръща преднамерено монотонно, ритъмът се задава от наредени едно до друго, независещи едно от друго, изречения. Използваното от началото докрая на романа глаголно време не е минало свършено (обичайно възприеманото в литературно повествование време), а минало несвършено, обичайно за устната реч...

Следва твърде скучен граматичен анализ на повествованието в романа....Скука! Засега – дотук...!!!

 

                                              Превел доц. Гено Генов

 




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075248
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031