.
.
.
Jordan Krosnakov
5 декември в 11:24 ч.
  ·  На първа линия нищо ново


23.11.2020 г., 10:00 ч.

Пет минути преди да започне работата ми като доброволец към болницата в Габрово - МБАЛ "Д-р Тота Венкова". Първото нещо, което виждам е черната катафалка, спряла пред моргата. Хиляди мисли и страхове препускат в главата ми, но няма връщане назад. Не знам какво да очаквам, знам само, че искам да помогна. Това е. Старшата медицинска сестра ме посреща, има изморен вид, усмихва се и ме кани в кабинета си. Преди това си измервам температурата на специалния електронен термометър на входа. Това трябва да го правя всеки ден когато идвам. Не само аз, всеки, който влезе в болницата го прави, независимо дали е от персонала или е пациент. Хора с температура не се допускат вътре в сградата. Попълвам молба до директора на болницата, че желая да се включа като доброволец. После приемам работното си облекло: защитна престилка, маска за лице и ръкавици. Следват задълженията ми. При портиерната има стелаж, на него са поставени торби. Върху всяка торба пише име, отделение и стая. Торбите са оставени от близките на пациенти с ковид, обикновено храна, вода и дрехи. Твоята задача е да ги разнесеш до отделенията - ми казва сестра Галова. Отделения ли - казвам аз, не е ли само едно. Тя въздъхва. Оказва се, че няколко отделения са преструктурирани за ковид болни, просто са много и не се побират на един етаж. Другото нещо, което трябва да правя е да работя със специалната машина за почистване и дезинфекциране на пода. Показва ми и стаята за доброволци, там оставям личните си вещи и всеки ден слагам ново облекло, маска и ръкавици. Оказва се, че има още двама доброволци. Единият работи в аптеката, а другият е като мен в самата болница. Всичко е ясно. Започвам.

Стелажът вече е пълен, започвам да изучавам етажите и отделенията. Първи етаж - Инфекциозно 1, втори етаж - Инфекциозно 2 и ТРИАЖ, трети етаж - Хирургия, четвърти етаж - Операционен блок, пети етаж - Кардиология, шести етаж - Онкология, седми етаж - Вътрешно отделение, 8-ми етаж - Педиатрия и Нефрология.

Впоследствие разбирам, че етажите и отделенията са преструктурирани заради многото заболели от Ковид. Така например ТРИАЖ, означава разпределителна, там например се поставят пациенти, за които се смята, че имат Ковид, на които им е пуснат PCR тест и когато се разбере дали е положителен или отрицателен се насочват към различните отделения. Но и тук има болни от Ковид. Инфекциозно 1, Инфекциозно 2, ТРИАЖ и Вътрешно отделение са за болните от коронавирус. Всичките торби са за 7-мия етаж, вътрешно отделение. Хващам асансьора и пристигам. Вратата на отделението е отворена, виждам само хора със защитни костюми. Пристъпвам леко несигурно към тях. Една от сестрите ме поглежда: Доброволец ли си? Кимвам. Обяснява ми, че когато вратата е затворена трябва да звънна на домофона и те ще ми отворят за да вземат багажа. Иначе мога да го оставям до вратата, те ще го разнесат. Благодари ми и се усмихва.

Работя малко с машината за почистване. Въпреки инструктажа се въртя с нея като слон из стъкларски магазин. Машината е доста тежка и специфична за работа. Започвам да мисля за хигиенистите в болницата. Чудя се как работят с тази машина по 8 часа на ден. Блъскам се в стени, във вендинг автомати, когато минават хора спирам за да не ги ударя. Знам, че ще свикна, просто трябва време. В 11:30 сестрата ме вика, идва обяда, трябва да го вземем. Оставам учуден, нали в болницата има кухня. Да казва тя, но това е специален обяд. По погледът ми става ясно, че не разбирам. Бизнесът в Габрово подкрепя медиците на първа линия. Всеки ден различни фирми носят обяд и после вечеря за лекарите в ковид отделенията. Безвъзмездно. Очите ми се насълзяват. Толкова се радвам, че все още има хора, които раздават добро от сърцата си. Има надежда си прошепвам в маската. Каква казваш ме пита сестрата. Има надежда почти изкрещявам, тя не казва нищо, навежда леко глава и поглежда някъде навътре в болницата. Натоварваме храната в количката и потегляме. Инфекциозно 1, Инфекциозно 2, ТРИАЖ, Вътрешно отделение и Хемодиализа. За там е храната. Топъл обяд в кутии, хляб, десерт и кисело мляко. След разнасянето на храната, се насочвам пак към стелажа. После си тръгвам.

Ден 2
Застъпвам към 10 ч. Сестрата говори с някой. Чувам, че му казва: На 5-ти декември е Международния ден на доброволеца. ОТ РЗИ ще раздават грамоти пред общината, искам да отидеш. Човекът е около 50 годишен, с бяла коса и очила. Има някаква уникална харизма, нещо, което кара очите ти да се задържат върху лицето му. Усмихва се и казва: няма да отида, не обичам такива неща. Нека да няма имена и награди. В този момент ме забелязват. Това е Йордан, казва сестрата, другият доброволец. Човекът срещу мен се усмихва. Казва се Петър. Двамата се насочваме към стаята за доброволци. Преди да се преоблечем сядаме да поговорим. Да се представим и опознаем. Започвам аз, то няма много за разказване. Живея и работя в София, от Габрово съм. Пуснал съм си една седмица отпуска и решавам да помогна. Това е. Петър също е от Габрово. Последните 19 години живее и работи в Нова Зеландия и Австралия. Има си собствен бизнес и двама синове, които остават там. Решава да се прибере в България. Дава апартамента си в Нова Зеландия под наем, прибира се в малкия си апартамент в Габрово и започва отново да свиква с българското. През пролетта, когато започва пандемията е работил като доброволец в болницата два месеца. Два месеца, изкрещявам като малоумник аз. Ама как така, толкова много? Ами така. Тогава имаше само трима болни, обяснява ми той, но си намирах разни задачки. Боядисвал, ковал шкафове, ремонтирал столове, носел разни неща. И така. Сега ще остана пак два- три месеца. А ти? Само 5 дни, казвам, толкова имам. Пет, пет - отвръща той, много ще помогнеш.

Преобличаме се и се залавяме за работа. Денят е слънчев, запознах се с изключителен човек. Започваме добре. Качвам се до вътрешно да разнеса багажа. Чувствам се окрилен. Ентусиазмът ми обаче бързо бива попарен. До служебния асансьор чака човек в защитно облекло и носилка. Върху носилката е опакован труп в одеяла. Човекът ми кимва. Аз също кимвам. Няма какво да се каже. Звъня на домофона и оставям багажа. В този ден видях още няколко такива носилки и хора увити в одеяла. Видях катафалките пред моргата. Идваха и си отиваха. Видях хора да плачат и да чакат телата. Започнах да се чувствам като герой от роман на Стайнбек. Изберете си който и да е: "Гроздовете на гнева", За мишките и хората", "На изток от рая". Стайнбек, един от любимците ми. Стайнбек, човекът, който ти дава лъч светлина и в следващия монент я смачква с циничността на самия живот. Няма негова книга, при която да не съм плакал. Толкова много пъти съм го проклинал, че е такъв, че всичко все свършва така - смърт, нищета, безизходица. Въпреки всичко го обожавам. Това е животът. Няма феи и магьосници. Всичко свършва върху носилка, покрита с чаршаф или одеяло. Този ден беше такъв. Един нормален ден за хората на първа линия.

Хващам и една оперативка на старшата сестра. Събрала е всички сестри от отделенията във фоайето. Чувам целия разговор и разбирам напълно картината. Не само в Габрово, но и в цяла България. Болницата изнемогва. Медицинският персонал е критично малко. Все повече случаи на коронавирус сред медиците на първа линия. Няма достатъчно лекари, сестри, санитари, дори и хигиенисти. Една хигиенистка отговаря за 4 етажа, убийство направо. Чувам как казва, че 2 сестри от кардиология са се съгласили доброволно да влезят в ковид отделенията за 10 дни. Това изречение не излиза от главата ми. Мисля си за тези сестри, за техните семейства. Мисля си за този героизъм, за този алтруизъм, за това как животът е по-силен от смъртта. Чувам как сестрите споделят, че са сами на смяна, без почивен ден. Господи, колко е трудно. Не мога повече да слушам, вземам машината и се качвам до второ инфекциозно. Започвам да чистя. Излиза лекар, потупва ме по рамота и ми благодари за помощта. Не, не, крещя аз във маската, аз ви благодаря. Машината отнася думите ми надалече, някъде навътре в сърцето на болницата. Изморен съм и решавам да си тръгна. Засичам се с Петър, който казва, че в кухнята имат нужда от помощ. Така чул. Отиваме. И там същия случай. Персоналът е болен, няма хора. Можело ли да дойда утре в 8. Доста е рано, но идвала стока и... В 8 ще съм при вас. Кимвам и излизам.

Ден 3
В 8 ч. сутринта вече съм в кухнята. Идва стоката: кашкавал, сирене, мляко, кроасани, кока кола, месо, колбаси, зеленчуци, боб, леща. Вземам една количка и ги разтоварвам. Подреждам ги в склада. Отнема ми около 40 минути. После мия съдовете, в които жените приготвят храна. Само четири са останали. Четири жени, които готвят за цялата болница и нейните пациенти. Няма хаос, толкова са организирани, че не мога да повярвам. Всичко се приготвя и изпраща навреме. Има товарен асансьор директно от кухнята за всяко едно отделение. Случва се и нещо прекрасно. От "Лактима" изненадват болницата. Решили да помогнат. Отивам с шефката на кухнята да приема стоката: 380 айряна, 200 кисели млека и 200 пресни млека. Една част остават за кухнята, друга са за лекарите на първа линия. Идва време за обяд. Поредната фирма носи храната. Със старшата сестра започваме да носим по отделенията. Последната ни спирка е 7-ми етаж, вътрешно отделение.

Излизам от асансьора и виждам в коридора пред отделението две момчета. Предполагам, че техен близък е приет с ковид. Минавам и им кимвам за кураж. Искам да им кажа, че всичко ще е наред. От отделението излиза човек, говори нещо с тях и вика старшата сестра. Чувам следните думи: "Момчетата са от Трявна, майка им е починала. Питат как стои въпроса с транспортирането на трупа". Замръзвам. Не дишам. Започвам да изтеглям количката назад. Чувствам се като най-големия идиот на света. Не гледам момчетата в очите, гледам ръцете им. Носят торби. Tорбите на своята майка. Дрехи, които никога повече няма да бъдат облечени, принадлежности на вече несъществуващ човек. Разнасяме храната и се насочвам към стелажите. Пред очите ми все още са ръцете на момчетата. Грабвам торбите от стелажа и започвам да тичам. Чувам гласа на портиера, който ми казва да не бързам толкова. Но аз бързам. Представям си, че от тези торби зависят животите на хората. Представям си, че колкото повече торби разнеса, толкова повече хора ще спася. Не хващам асансьора. Тичам до седмия етаж. Не мога да дишам заради маската. Вратата е отворена, оставям торбите и пак надолу.

На входа чака човек с торба в ръка. Обяснява на портиера, че е за баща му, който не си вдигал телефона. Притеснен е толкова много, че лицето му е бяло. Портиерът дава номер на отделението и човека излиза навън да звъни. Аз вземам торбата. Етаж 7. Тръгвам. В коридора ме посреща сестрата на отделението. Казвам името, казвам, че сина не може да се свърже с баща си. Моля да проверят какво става. Тя взема торбата, прочита името и казва: ами то май човека почина, ама чакай да проверя. Стоя с торбата в ръце. Сещам се за момчетата от Трявна. Представям си как трябва да върна торбата и да я предам обратно на сина. Чудя се какво ще му кажа. Чудя се дали да не захвърля торбата и просто да избягам. Искам да се стопя и да изчезна. Всяка клетка на тялото ми е замръзнала. Буден ли съм, или сънувам? Чувам глас, който ме връща обратно. Човекът е жив и здрав, сестрата взема торбата от ръцете ми. Усещам как искам да изкрещя. Овладявам се и слизам по стълбите. Тичам пак като луд. Синът на човека говори с някаква сестра на партера. Дава й пари, иска тя да се качи и да провери как е баща му. Сестрата не иска парите, казва, че ще се качи. Човекът пристъпва от крак на крак. Приближавам се до него и изтърсвам: баща ви е добре. Казвам го така сякаш лично съм го оперирал 8 часа и излизам да съобщя на близките, че е добре. Човекът ме поглежда и ме пита: видяхте ли го? Не - казвам аз, доброволец съм и разнасям торбите за пациентите. Нямам право да влизам в отделенията. Но баща ви е добре, взеха торбата и му я занесоха. Всичко е наред казвам. Иска ми се да го прегърна, но стоя като статуя до него. Благодаря ви, ми казва той, виждам как кръвта се връща отново в лицето му. Започвам да чистя с машината, той не тръгва. Пак се блъскам във всичко. След малко слиза сестрата. Баща ви е добре, паднала му е батерията на телефона. Човекът тръгва, обърква изхода, виждам го как се лута по коридора. Изключвам машината и тръгвам към него. Кимва ми на излизане и пак благодари. Чувам как въздъхва облекчено. Чувам как въздъхвам облекчено. /.../

Йордан Кроснаков
https://www.facebook.com/jordan.krosnakov/posts/10215931244187626

ПП: Хора, пазете се и пазете другите около вас! Не се надценявайте и не подценявайте коронавируса!...

Впечатлителен човек. Страдал е заедно и не по-малко от болните.

Ден 4
Стоя само два часа в болницата. Няма много багажи за носене, няма с какво да помогна в кухнята. Разхождам се безцелно. Гледам снимките закачени на стената. Снимките на лекарите и на болницата от едно време. Сегашната болница е построена през 1967 г, а през 1971 г е избран нейния патрон - доктор Тота Венкова. Гледам снимката й и си признавам, че не знам нищо за нея.
Когато се прибирам, сядам на компютъра да се запозная с биографията на тази изключителна жена. Чета, чета и пак очите ми започват да сълзят.
Тота Венкова е родена през 1855 г. в Габрово в семейството на Мария и Венко Чехларя. Тя осиротява рано и живее при семейството на своята сестра.
През 1873 г. Тота Венкова завършва с отличие и Училищното настоятелство я назначава в 5-класното девическо училище, където тя учителства до 1878 г. По време на Руско – Турската Освободителна война Тота Венкова е самарянка във военния лазарет (Априловска гимназия). Това е времето и мястото, когато у младата жена назрява желанието да посвети живота си на страдащите.
На 15 септември 1878, Габровският градски управителен съвет издава на Т. Венкова свидетелство за учителстването ѝ в Габрово и заедно със свидетелството за завършване на петокласното Габровско девическо училище заминава да учи медицина в Санкт Петербург със стипендия от 300 рубли и платени пътни разходи.
Още първата година Тота Венкова заболява от тежко белодробно възпаление и се връща в България, губейки стипендията си.
След 5 – годишно прекъсване се завръща в Санкт Петербург и продължава следването си вече като стипендиантка на българското Министерство на Просвещението. През 1886 г. тя се дипломира с отличие. Счита се за първата българка с висше медицинско образование след Освобождението. Връща се в България и работи в болниците в Русе, Търново, Варна и София (1886 – 1893).
През 1893 г. отива на едногодишна специализация по детски и вътрешни болести в Петербург. По-късно във Виена придобива специалност по акушерство и гинекология. След завръщането си в България тя се установява в София. Участва в основаването на първите акушерски курсове към „Червения кръст“ и преподава в тях.
В периода 1899 – 1900 г. работи като училищен лекар при Софийска девическа гимназия. По здравословни причини напуска държавната лекарска служба през 1901 г. и преминава на частна практика в двуетажната си къща на ъгъла на ул. Солунска 13 и ул. Христо Белчев, където открива безплатна женска консултация. Там тя приютява бедни и изоставени жени, за които се грижи и лекува.
Самата д-р Тота Венкова не създава семейство, но помага на племенниците си – Тота, Иван и Кина да получат добро образование.
В края на живота си д-р Тота Венкова завещава цялото свое имущество на народа си. Според оставеното от нея завещание, което се изпълнява едва през 1932 г., тя дарява на Софийския университет 40 000 лв. (тогавашни пари), на Искрецкия санаториум за гръдно болни „Фердинанд I“ – 500 000 лв., за да се обзаведе павилион с 40 легла за лечение на туберкулозни деца и на Габровското девическо училище – 500 000 лв.
Умира на 23 декември 1921 г.
Тота Венкова Чехларова е първата българка – дипломиран лекар.
Ден 5
Последният ми ден в болницата. В 8 ч. отново съм в кухнята. Пак подреждам стока, после мия. Разнасям багаж, с Петър подрязваме розите пред болницата. Слънцето ни кара за малко да забравим за всичко. Разказва ми за Нова Зеландия и Австралия. Разказва ми как иска да възроди парка Баждар в Габрово, да поправи и боядиса пейките, да подкастри храстите. Заели са се с този проект заедно с негов приятел. С мен вече стават трима. Правим планове да започнем пролетта.
Ще липсваш - казва. Мълчим. Идва обядът. Вземам количката и тръгваме със сестрата. Инфекциозно 1, Инфекциозно 2, ТРИАЖ, Вътрешно отделение, Хемодиализа.
5 часа съм на крак, изморен съм и мисля да тръгвам. Вземам ключа за стаята. Стоя вътре седнал известно време. Странно е. Ще ми липсва толкова много всичко това. Чувствах се полезен, макар и с толкова дребни неща. Мисля върху думите на Петър, че няма много като нас. Хората ги е страх, не искат да помагат или просто не знаят, че има такова нещо като доброволец. Махам работното облекло и го извхърлям, заключвам стаята и отивам до портиера да оставя ключа. Чакай малко, имам нещо за теб казва. Подава ми нещо сгънато в салфетка.
Петя има рожден ден. Остави това за теб. Петя една от жените, които работи в болницата.
Благодари й от мое име - казвам на портиера. Лека работа и до скоро.
Прибирам се пеш. Пътят е чудесен, криволичи през гориста местност. Дишам дълбоко. Чистият въздух изпълва дробовете ми и леко ме замайва. Опитвам се да направя равносметка на тези 5 дни. Един цитат от Ремарк не ми дава мира. Цитат от края на книгата "На Западния фронт нищо ново":
"Той падна убит през октомври 1918 година, когато по целия фронт бе тъй тихо и спокойно, че военното комюнике се бе задоволило само с едно изречение: „На западния фронт — нищо ново за отбелязване.“
Мисля си как тази пандемия промени животите ни завинаги. Колко хора изгубиха битката с коронавируса. Как първоначално реагирахме с насмешка и как сега виждаме колко сериозни са нещата. Но най-вече си мисля за лекарите, сестрите и санитарите. За онези, които всекидневно рискуват живота си, за да се борят именно пак за живота. Парадоксално, нали. Виждам ръцетете на момчетата от Трявна, виждам носилките и одеялата. Но на първа линия нищо ново.
Бог да ви пази всичките. Не знам как оставете силни въпреки всички хули и неволи. Не знам как намирахте сила да ми се усмихвате и да ме питате дали имам нужда от нещо.
Бъдете благословени. За мен думата лекар е свещена. Сега такива са думите сестра и санитар.
Пускам този пост, днес на 5-ти декември, на международния ден на доброволеца. Пускам този пост с молба. Болницата има нужда от вашата помощ. Няма да ви лъжа, на моменти е много страшно. Но именно в страха се раждат силата, доброто и любовта.
Весели празници, приятели. Ще ви пожелая само едно: бъдете здрави!
P.S. Телефонът в областната болница, на който можете да получите повече информация и подробности за нуждата от доброволци е 0888/ 233-013.

а руските българи твърдяха че вирус няма - месеци наред го твърдяха, някои продължават и сега

Да, доста тъпанари се съмняват и сега...