.
.
.

Васѝлий Семьо̀нович Гро̀сман (1905-1964 г.) е руски писател и журналист.

 През 1923 година се установява в Москва, където през 1929 година завършва химия в Московския университет. Работи като инженер химик, но от средата на 30-те години започва да публикува редовно белетристика. През Втората световна война придобива известност като военен кореспондент, като отразява на място целия ход на Сталинградската битка и пише първите публикации за Холокоста в съветския печат. Главното му произведение, романът „Живот и съдба“, завършен през 1959 година, е конфискуван от политическата полиция на тоталитарния болшевишки режим и е запазен само по случайно стечение на обстоятелствата. 
...
Да прочетем този епичен и реалистичен роман за ВСВ, да помислим, да разберем защо е бил забранен-ранен от мръсната и гадна комунистическа цензура...

Книга първа 1

Стелеше се мъгла. По жиците на високото напрежение покрай шосето просветваха отблясъци от автомобилни фарове.

Не беше валяло, но на разсъмване всичко овлажня и светнеше ли червен семафор, по мокрия асфалт се разливаше червеникаво петно. Дъхът на лагера се долавяше от много километри — към него се насочваха все по-нагъсто жици, релси, шосета. Беше пространство, запълнено с прави линии, пространство на правоъгълници и паралелограми, насичащи земята, есенното небе, мъглата.

/.../

От мъглата изникна оградата на лагера — редици тел, опънати между железобетонни стълбове. Нижеха се бараки, образуващи широки, прави улици. В тяхното еднообразие прозираше безчовечността на огромния лагер.

В неизброимото множество руски селски къщи няма и не може да има две абсолютно еднакви. Всичко живо е неповторимо. Немислимо е тъждеството на двама човека, на два шипкови храста… Животът посърва там, където насилието се стреми да заличи неговото своеобразие, особеностите му.
/.../
https://chitanka.info/text/37049-zhivot-i-sydba

2

В германския лагер за пръв път след Втория конгрес на Коминтерна на Михаил Сидорович Мостовской сериозно му влязоха в работа знанията по чужди езици. Преди войната бе живял в Ленинград и рядко му се бе случвало да разговаря с чужденци. Сега си спомни годините на лондонската и швейцарската емиграция — там, в средата от революционери, разговаряха, спореха, пееха на много европейски езици.

Съседът му по нар, италианският свещеник Гарди, му каза, че в лагера живеят хора от петдесет и шест националности.

Съдбата, цветът на лицето, дрехите, тътренето на нозете, вечната супа от сладка ряпа и изкуственото саго[1], наричано от руските затворници рибешко око — всичко беше еднакво за десетките хиляди жители на лагерните бараки.

Началството различаваше хората в лагера по номерата и по цвета на ивичката плат, зашита на куртката: червена за политическите, черна за саботьорите, зелена за крадците и убийците.
/.../

Преди войната този лагер се бе наричал лагер за политически престъпници.

Сега се роди нов тип политзатворници, създаде го националсоциализмът — престъпници, неизвършвали престъпление.

Мнозина от затворниците бяха попаднали в лагера заради изказани в приятелски разговор критични бележки за Хитлеровия режим, заради политически вицове. Те не бяха разпространявали позиви, не бяха участвали в нелегални партии. Обвиняваха ги, че биха могли да извършат всичко това.

Затварянето на военнопленници в политически концентрационен лагер също беше нововъведение на фашизма. Тук имаше английски и американски летци, свалени над територията на Германия, и представляващи интерес за Гестапо командири и комисари от Червената армия. От тях искаха сведения, сътрудничество, консултации, да подписват всевъзможни декларации.

В лагера имаше саботьори — затворени за самоотлъчки, за опити да напуснат работата си във военни заводи и строежи. Друга придобивка на националсоциализма беше затварянето в концентрационни лагери на работници заради лошата им работа.

В лагера имаше хора с лилави ивички на куртките — германски емигранти, напуснали фашистка Германия. И това беше нововъведение на фашизма — напусналият Германия, колкото и лоялно да се държеше в чужбина, се превръщаше в политически враг.

Хората със зелени ивици на куртките, джебчиите и касоразбивачите, заемаха привилегировано положение в политическия лагер; комендатурата разчиташе най-вече на тях в надзора над политическите.

Във властта на криминалния над политическия затворник също се проявяваше новаторството на националсоциализма.
/.../
https://chitanka.info/text/37049-zhivot-i-sydba/2#textstart

В. Гросман – "Живот и съдба", 1960 г.

.........

По време на всеобщата колективизация видял ешелони, натъпкани със семейства на разкулачени селяни. Видял как изнемощели хора падат в снега и вече не стават. Видял „затворени“, измрели села със заковани прозорци и врати. Видял една арестувана селянка, одрипавяла жена с жилест врат, с отрудени черни ръце, конвойните я гледали с ужас: обезумяла от глад, тя изяла двете си деца.

По това време, без да напуска комуната, започнал да проповядва Евангелието, да моли Бог за спасяването на погиващите. Тази му дейност го вкарала в затвора, но се оказало, че бедствията през трийсетте години повредили разсъдъка му. След година принудително лечение в психиатричната болница при затвора излязъл на свобода и заживял в Белорусия, при по-големия си брат, професор по биология, с негова помощ намерил работа в техническа библиотека. Но мрачните събития му подействали невероятно силно.

Когато започнала войната и германците завзели Белорусия, Иконников видял мъките на военнопленниците, екзекуциите на евреи в градовете и селата на Белорусия. Отново изпаднал в истерично състояние и започнал да моли познати и непознати да крият евреите и сам се опитвал да спасява еврейски деца и жени. Но скоро някой го издал и като се спасил по чудо от бесилката, попаднал в лагера.

В главата на дрипавия и мръсен „парашутист“ цареше хаос, той защитаваше нелепите и комични категории на някакъв надкласов морал.

— Там, където има насилие — обясняваше Иконников на Мостовской, — царува мъката и се лее кръв. Виждал съм огромните страдания на селячеството, а колективизацията се провеждаше в името на доброто. Не вярвам в доброто, вярвам в добротата.

Преди войната утехата му беше, че изместен от практиците, по-малко имаше отношение към всичко, което предизвикваше у него протест и несъгласие: и самовластието на Сталин в партията, и кървавите процеси срещу опозицията, и недостатъчното уважение към старата партийна гвардия. Мъчително изживя смъртното наказание на Бухарин, когото добре познаваше и обичаше. Ала знаеше, че ако се противопостави на партията по който и да е от тези въпроси, неволно ще се окаже противопоставен на ленинското дело, на което бе отдал живота си. Понякога го измъчваха съмнения: а може би мълчи, не се опълчва срещу всичко, с което не е съгласен, поради слабост, защото е страхливец. Колко неща в предвоенния живот бяха ужасни!

В това мълчание на неми и разговори на слепи, в тази гъста смесица от хора, обединени от ужас, надежди и мъка, във взаимното неразбиране, в омразата между хората, говорещи един език, трагично бе въплътено едно от бедствията на двайсетия век.

Разбирам, явно не си ходил на пионерски лагер и това ти е несбъдната мечта.

Според теории, прочетеното се влага в днк-то. То тогава изниква въпросът защо да четем това което подсъзнателно вече знаем.

По мое време му казвахме просто "лагер", без "пионерски"...

17
Колко наивни изглеждаха на Щрум идеите на физиците от средата на деветнайсетия век, възгледите на Хелмхолц, който бе свеждал задачите на физическата наука до изучаване силите на притеглянето и отблъскването — сили, зависещи единствено от разстоянието.

Силовото поле е душата на материята! Единство, включващо вълната на енергията и материалната корпускула… зърнестата структура на светлината… дали тя е порой от светли капки, или мълниеносна вълна?

Квантовата теория подреди по местата им законите, управляващи физическите индивидуалности; новите закони са законите за вероятностите; статистическите закони отхвърлиха понятието индивидуалност и признаха само съвкупностите. Физиците от миналия век напомняха на Щрум хора с почернели мустаци, с костюми с високи колосани яки и корави маншети, стълпени около билярдна маса. Дълбокомислените почтени люде, въоръжени с линийки и хронометри, свъсили гъстите си вежди, измерват скорости и ускорения, определят масите на пъргавите топки, които изпълват зеленото сукнено пространство.

Ала пространството, измерено с метални пръчки и линийки, времето, отмерено от съвършени часовници, изведнъж започнаха да се изкривяват, да се разтеглят и сплескват. Оказа се, че тяхната непоклатимост не е основа на науката, а решетки и зидове на нейния затвор. Дойде времето на страшния съд, хилядолетните истини бяха обявени за заблуди. В древните предразсъдъци, грешки, неточности цели столетия като в пашкули бе спала истината.

Светът стана неевклидов, неговата геометрична природа се формираше от масите и техните скорости.

Все по-стремително ставаше научното движение в света, който Айнщайн освободи от оковите на абсолютното време и пространство.

Жестоки, сурови бяха понякога жертвите, които Гетманов принасяше на олтара на партийния дух. Нямаха значение нито земляците, нито учителите, на които дължиш много от детинство, не можеше да се съобразяваш нито с обич, нито с жал. В тази работа не можеше да те вълнуват думи като „обърнал гръб“, „не подкрепил“, „погубил“, „предал“. Но духът на партийността се проявява тъкмо във факта, че жертвоготовност не е нужна; не е нужна, защото личните чувства — обич, дружба, землячество — естествено не могат да се запазят, щом противоречат на духа на партийността.

Незабележим е трудът на хората, облечени с доверието на партията. Ала той е труд огромен — трябваше да отдаваш ума и душата си щедро, безрезервно. Силата на партийния ръководител не изискваше да имаш талант на учен, дарба на писател. Тя бе над таланта, над дарбата. Стотици хора, притежаващи дарба на изследователи, на певци, на писатели, трепетно слушаха ръководещата, решаващата дума на Гетманов, нищо че Гетманов не само не умееше да пее, да свири на пиано, да създава театрални постановки, ами нямаше и вкус, и душевна вглъбеност, за да разбира произведенията на науката, поезията, музиката, живописта… Силата на неговата решаваща дума се състоеше в обстоятелството, че партията му бе поверила интересите си в областта на културата и изкуството.

Такава огромна власт, каквато притежаваше той, секретарят на областната партийна организация, едва ли би могъл да притежава народен трибун, мислител.

Гетманов смяташе, че най-дълбоката същина на понятието „доверие на партията“ се изразява в мнението, чувството, отношението на Сталин. В неговото доверие към съратници, народни комисари, маршали се криеше същината на партийната линия.

40
Тази нощ мъка налегна затворника Абарчук. Не беше обичайната, мрачна лагерна мъка, тази изгаряше като малария и изтръгваше крясъци, караше те да се удряш по слепоочията, по черепа с юмруци.

На сутринта, когато затворниците припряно и същевременно неохотно се заприготвяха за работа, съседът на Абарчук, газовият десетник, комбригът от времето на Гражданската война, дългокракият Неумолимов го попита:

— Какво тъй се мяташе снощи? Жена ли сънува? Чак цвилеше.

— На тебе само жени ти дай — отвърна Абарчук.

— Аз пък се рекох, че плачеш насън — каза другият му съсед по нар, гламавият Монидзе, членът на президиума на Комунистическия интернационал на младежта, — затуй исках да те разбудя.

А третият лагерен приятел на Абарчук, фелдшерът Абраша Рубин, нищо не беше забелязал и когато излизаха в студения мрак, каза:

— Знаеш ли, снощи сънувах Николай Иванович Бухарин, как е дошъл при нас в Института за червена професура, вечер, оживен, и се вдига голяма дандания заради теорията на Енчмен.

Абарчук отиде на работа в инструменталния склад. Докато неговият помощник Бархатов, който навремето с цел грабеж заклал шестчленно семейство, палеше печката с кедрови чуканчета — отпадъци от гатера, Абарчук преглеждаше инструментите в сандъците. Струваше му се, че бодливата острота на пилите и длетата, просмукани с парещ студ, повтаря чувството, което бе изпитал през нощта.

Денят по нищо не се различаваше от останалите. Главният счетоводител рано-рано изпрати утвърдените от техническия отдел заявки от далечните лагерни пунктове. Трябваше да отбере материалите и инструментите, да ги опакова в сандъци, да състави съпроводителните ведомости. Някои пратки бяха некомплектовани, затова трябваше да се съставят специални актове.

Бархатов както винаги не правеше нищо и беше невъзможно да го накара да работи. Щом дойдеше в склада, той се заемаше с храната и днес от сутринта сложи в канчето да се вари супа от картофи и зелеви листа. За минутка при Бархатов дотича професорът по латински от Харковския фармацевтичен институт — разсилният на първа част — и с треперещи червени пръсти отсипа на масата малко боклучиво просо. Бархатов му вземаше откуп за нещо.

Следобед извикаха Абарчук във финансовия отдел — не излизали цифрите в отчета. Заместник-началникът на отдела му крещя, заплашва, че ще напише рапорт до началника. От тези заплахи на Абарчук му докривя. Сам, без помощник, не смогваше да свърши толкова работа, а не смееше да се оплаче от Бархатов. Беше уморен, страх го беше да не загуби мястото си на домакин и да го пратят пак в рудника или на сечището. Вече беше побелял, силите не стигаха… Сигурно затова го налегна мъката — животът му потъна под сибирския лед.

Когато се върна от финансовия отдел, Бархатов спеше, подложил под главата си валенки, изглежда, беше му ги донесъл някой от криминалните; до главата му бе оставено празното канче, на бузата му бе залепнало зърно от трофейното просо.

Абарчук знаеше, че Бархатов понякога задига от склада инструменти, може би валенките бяха резултат от обменни операции със складовото имущество. А когато Абарчук веднъж откри липсата на три пили и му каза: „Как не те е срам през Отечествената война да крадеш дефицитен метал?“, Бархатов отговори:

— Ти, въшко, мълчи. Че знаеш ли!

Абарчук не смееше просто да събуди Бархатов, затова с грохот заразмества трионите, взе да кашля, изтърва на пода един чук. Бархатов се събуди, загледа го със спокойни и недоволни очи.

После тихо каза:

— Един от вчерашния ешелон ми рече, че имало лагери, по-лоши от езерните. Затворниците били оковани, черепите им наполовина обръснати. Нямали имена, само номера, зашити на гърдите и на коленете, а на гърба — асо каро.

— Менти — каза Абарчук.

Бархатов мечтателно произнесе:

— Не е зле всички политически фашисти да ги съберат там, а най-напред тебе, животно, та да не ме будиш.

— Ще прощавате, гражданино Бархатов, че наруших спокойствието ви — каза Абарчук.

Много го беше страх от Бархатов, но понякога не можеше да надвие яда си.

В края на първата смяна в склада се отби черният от въглищния прах Неумолимов.

— Е, как върви съревнованието? — попита го Абарчук. — Включва ли се народът?

— Разгръщаме го. Щото въглищата отиват за военни нужди — това всички го разбират. Днес в кевечето[1] донесоха плакати: да помогнем на Родината с ударен труд.

Абарчук въздъхна:

— Знаеш ли, трябва да се напише научна студия за лагерната мъка. Една те наляга, друга те мачка, трета те души, дъх да не си поемеш. А има друга, особена, дето не души, не наляга, а разкъсва човека отвътре, както тежестта на океана разкъсва дънните чудовища.

Неумолимов тъжно се усмихна, но зъбите му не се белнаха, бяха развалени, по цвят се сливаха с въглищата.

При тях дойде Бархатов и Абарчук се извърна към него:

— Така безшумно ходиш, че се стряскам: да не би да си до мене.

Бархатов, човек без усмивка, угрижено проговори:

— Ще отскоча до склада за продукти, имаш ли нещо против?

Той тръгна и Абарчук каза на приятеля си:

— Снощи си спомних за сина си от първата жена. Сигурно е отишъл на фронта.

Наведе се към Неумолимов.

— Искам синът ми да израсне като добър комунист. На, мислех, като го видя, да му кажа: помни, съдбата на баща ти е случайност, дреболия. Делото на партията е свято дело! Висша закономерност на епохата!

— Твоето фамилно име ли носи?

— Не — отвърна Абарчук, — смятах, че ще стане еснаф.

Снощи преди лягане и през нощта се бе замислил за Людмила, дощя му се да я види. Търсеше парчета от московски вестници, може пък да прочете: „лейтенант Анатолий Абарчук“. И ще научи, че синът му е пожелал да носи бащиното си фамилно име.

За пръв път в живота си закопня някой да го съжали, представяше си как ще приближи до сина си, дъхът му ще секне и той ще вдигне ръка до гърлото си: „Не мога да говоря“.

Толя ще го прегърне, той ще притисне главата на своя син до гърдите си и ще заплаче, без да се срамува — горчиво, горчиво. И ще стоят така дълго, синът ще бъде по-висок с цяла глава от него.

Синът му постоянно е мислил за баща си. Открил е приятелите на баща си, научил е как той е участвал в битките на революцията. Толя ще каже: „Татко, татко, съвсем си побелял, колко слаб и сбръчкан е вратът ти… През всичките тези години ти си се борил, ти си водил велика, самотна борба“.

По време на следствието три дни го държаха на солена храна без вода. Биеха го.

Той разбра, че целта им не е да го накарат да подпише показания за диверсии и шпионаж, не и да клевети хора. Най-важното за тях беше да се усъмни в правотата на делото, на което бе отдал живота си. Докато се водеше следствието, имаше чувството, че е попаднал в ръцете на бандити и стига да си издейства среща с началника на отдела — бандитът следовател ще бъде разобличен.

Но времето минаваше и той видя, че причината не е само в няколко садисти.

Научи законите на ешелона и законите на арестантския параходен трюм. Видя как криминалните проиграваха на карти не само чужди вещи, но и чужд живот. Видя жалък разврат и предателство. Видя царството на престъпността — истерично, кърваво, невероятно жестоко. Видя страшните побоища между „псетата“ — хората, които работеха, и „крадците“ — ортодоксите, които отказваха да работят.

Той казваше: „Никого не затварят току-така“ — смяташе, че една малка група хора, между които и той, е затворена по погрешка, останалите са репресирани справедливо — мечът на революцията е наказал враговете на революцията.

Видя угодничество, вероломство, покорство, жестокост… Наричаше тези черти отживелици на капитализма и смяташе, че ги носят бившите хора, белите офицери, кулаците, буржоазните националисти.

Вярата му беше непоколебима, предаността му към партията — безгранична.

Магар седна в леглото.

— Ще бъде мъчение за мене, но съм длъжен да ти кажа. И ти слушай — обърна се към покойника, — и за тебе се отнася, за твоята Настя. Това е моят последен революционен дълг и аз ще го изпълня! Ти, другарю Абарчук, си особена натура. Пък се и срещнахме някога в особено време, мисля, нашето най-добро време. И ще ти кажа… Сгрешихме. Ето докъде ни докара грешката ни — виждаш… трябва от него да искаме прошка. Я дай да запаля. Ама какъв смисъл да се каем. Няма да изкупим вината си с никакво покаяние. Та това исках да ти кажа. Като първо. Сега второто. Ние не разбирахме свободата. Ние я смазахме. И Маркс не я е оценил: тя е основа, смисъл, база под базата. Без свобода няма пролетарска революция. Това беше второто, сега слушай третото. Минаваме през лагери, през тайгата, но вярата ни е по-силна от всичко. Не е сила това, а слабост, самосъхранение. Там, извън телените мрежи, самосъхранението подсказва на хората да се променят, инак ще загинат, ще ги пратят в лагер — затова комунистите си създадоха кумир, накичиха се с пагони, облякоха мундири, изповядват национализма, вдигнаха ръка срещу пролетариата, ако трябва, ще стигнат до черносотничество… А тук, в лагера, същият инстинкт им подсказва да не се променят — ако не искаш да ти облекат дървената униформа, не се променяй през лагерните десетки години… Две страни на една монета…

— Престани! — кресна Абарчук и размаха пред лицето на Магар свит юмрук. — Прекършили са те! Не си издържал! Това, което каза, е лъжа, безумие.

След като установихме покорството на човека пред безграничното насилие, трябва да направим последния извод, който има значение за разбирането на човека, на неговото бъдеще.

Претърпява ли човешкото естество промяна, става ли то друго в казана на тоталитарното насилие? Изгубва ли човекът присъщия си стремеж към свобода? Този отговор определя съдбата на човека и съдбата на тоталитарната държава. Промяната на самата човешка природа обещава световно и вечно тържество на държавната диктатура, в непроменяемостта на човешкия стремеж към свобода се крие присъдата над тоталитарната държава…

Естественият стремеж на човека към свобода е неизтребим, той може да бъде потиснат, но не и унищожен. Тоталитаризмът не може да се откаже от насилието. Откаже ли се от насилието, тоталитаризмът загива. Вечното, непрекъснато, пряко или замаскирано свръхнасилие е основата на тоталитаризма. Човек не се разделя доброволно със свободата. Този извод дава светлина на нашето време, светлина на бъдещето.

51
Електрическата машина прави математически изчисления, запомня праисторически събития, играе шах, превежда книги от един на друг език. Тя превъзхожда човека със способността си бързо да решава математически задачи, паметта й е безупречна.

Има ли граници за прогреса, който създава машини по човешки образ и подобие? Очевидно няма такива граници.

Можем да си представим машината на бъдещите векове и хилядолетия. Тя ще слуша музика, ще цени живописта, сама ще рисува картини, ще създава мелодии, ще пише стихове.

Има ли граници за нейното съвършенство? Сравнима ли е с човека, ще го надрасне ли?

Нов и нов напредък на електрониката, маса и площ ще изисква машината, за да възпроизведе човека.

Мадяров разказваше спокойно, неприпряно, не оправдаваше онези началници на дивизии и командири на корпуси, които по-късно бяха разстреляни като врагове на народа и изменници на родината, не оправдаваше Троцки, но във възхищението му от Криворучко, от Дубов, в уважението и простотата, с които изричаше имената на командири и армейски комисари, унищожени през 1937 година, проличаваше колко не вярва, че маршалите Тухачевски, Блюхер, Егоров, командващият Московския военен окръг Муралов, командармът втори ранг Левандовски, Гамарник, Дибенко, Бубнов, първият заместник на Троцки — Склянски, и Уншлихт са били врагове на народа и изменници на родината.

Спокойствието в равния глас на Мадяров изглеждаше немислимо. Та нали държавната мощ бе създала ново минало, бе начертала нови, свои пътища, по които се движела конницата, определяше нови герои на вече отминали събития, зачеркваше истинските герои. Държавата бе достатъчно могъща, за да преиграе отново случилото се веднъж завинаги, да преработи и превъплъти гранита, бронза, отзвучалите речи, да промени местата на фигурите по документалните снимки.

Това беше наистина нова история. Дори живите хора, оцелели от онези времена, изживяваха поновому вече изживяния си живот, сами превръщаха себе си от храбреци в страхливци, от революционери в чуждестранни агенти.

И докато слушаше Мадяров, на човек му се струваше, че неминуемо ще дойде още по-могъща логика — логиката на истината. Такива разговори никога не се бяха водили преди войната.

А веднъж той каза:

— Ех, всички тези хора сега щяха да се борят с фашизма беззаветно, без да жалят кръвта си. Не биваше да ги затриват…

— Ах, мили другари — неочаквано изрече Мадяров, — представяте ли си какво е свобода на печата? Например в мирна следвоенна утрин разгръщате вестника и вместо възторжена уводна статия, вместо писмо на трудещите се до другаря Сталин, вместо съобщения, как бригада стоманолеяри застанали на трудовия си пост в чест на изборите за Върховен съвет и как трудещите се в Съединените щати посрещнали Нова година в обстановка на униние, на растяща безработица и нищета, намирате във вестника, знаете ли какво? Информация! Представяте ли си такъв вестник? Вестник, който дава информация!

И четете: слаба реколта в Курска област, инспекторски отчет за режима в Бутирския затвор, спор, дали е нужен Беломоро-Балтийският канал, четете как работникът Голопузов се изказал против новия държавен заем.

Изобщо, знаете всичко, което става в страната: богати и лоши реколти; ентусиазъм и кражби с взлом; разкриване на рудник и катастрофа в рудник; разногласия между Молотов и Маленков; четете отчети за хода на стачката, избухнала, понеже директор на завод оскърбил седемдесетгодишен старец химик; четете речи на Чърчил, на Блум, а не как те „заявили, че“; четете отчет за разискванията в Камарата на общините; знаете колко души вчера са се самоубили в Москва; колко жертви на автомобилни катастрофи са закарани до вечерта в института „Склифосовски“. Знаете защо няма елда за каша, а не само как от Ташкент в Москва била докарана със самолет първата пратка ягоди. Научавате колко грама се получават за трудоден в колхоза от вестниците, а не от домашната помощничка, чиято племенничка е дошла от село в Москва да си купи хляб. Да, да, и при това изцяло и от все сърце си оставате съветски човек.

Влизате в книжарница и си купувате книга, оставайки съветски човек, четете американски, английски, френски философи, историци, икономисти, политически наблюдатели. Сами разсъждавате къде не са прави; сами, без бавачка, се разхождате по улиците.

В момента, когато Мадяров привършваше речта си, влезе Маря Ивановна с чашите и чинийките за чая.

Внезапно Соколов удари с юмрук по масата и каза:

— Стига! Настоятелно ви моля да прекратите тези приказки.

Маря Ивановна загледа мъжа си леко зяпнала. Съдините в ръцете й зазвънтяха — изглежда, ръцете й трепереха.

— Ето че Пьотър Лаврентиевич ликвидира свободата на печата! Кратък беше животът й. Добре, че Маря Ивановна не чу тези скандални изявления — каза Щрум.

— Нашата система — раздразнено отвърна Соколов — показа силата си. Буржоазните демокрации се провалиха.

— Абе показа я — прекъсна го Щрум, — но отживялата времето си буржоазна демокрация във Финландия през четирийсета година се сблъска с нашия централизъм и тогава здравата се изложихме. Не съм привърженик на буржоазната демокрация, но фактите са си факти. Пък и какво общо има тук старият химик?

Соколов, примижал, слушаше Мадяров и щом почувства, че той ей сега ще заговори за съвсем забранени неща, го прекъсна:

— Извинявай, но какво общо има тук Чехов?

— Тъкмо за него става дума. Между него и съвременността е зейнала огромна пропаст. Нали Чехов повдигна на плещите си несъстоялата се руска демокрация. Пътят на Чехов е пътят на руската свобода. А ние тръгнахме по друг път. Опитайте се да обхванете всички негови герои. Може би само Балзак е въвел в общественото съзнание такива огромни маси хора. Но не, не! Помислете: лекари, инженери, адвокати, учители, професори, помешчици, бакали, фабриканти, гувернантки, лакеи, студенти, чиновници от всякакви категории, прекупвачи, кондуктори, свахи, псалтове, архиереи, селяни, работници, обущари, моделки, градинари, зоолози, собственици на странноприемници, ловни надзиратели, проститутки, рибари, поручици, подофицери, художници, готвачки, писатели, портиери, монахини, войници, акушерки, сахалински каторжници…

— Стига, стига — развика се Соколов.

— Стига ли? — с комична закана повтори Мадяров. — Не, не стига! Чехов въведе в нашето съзнание цялата огромна Русия, всичките й класи, съсловия, възрасти… Нещо повече! Той въведе тези милиони като демократ, разбирате ли, като руски демократ! Той каза, както никой преди него, дори Толстой не бе го казал: всички ние преди всичко сме хора, разбирате ли, хора, хора, хора! Каза го в Русия, където никой преди него не бе го казвал. Той каза: най-важното е, че хората са хора, а вече после архиереи, бакали, татари, работници. Разбирате ли — хората са добри и лоши не защото са архиереи и работници, татари или украинци, — хората са равни, защото са хора. Преди половин век заслепени от партийно тесногръдие хора смятаха Чехов за изразител на безвремието. А Чехов е знаменосец на най-великото знаме, вдигано в Русия през хилядолетната й история — на истинската, руската, добрата демокрация, разбирате ли, на руското човешко достойнство, на руската свобода. Та нали нашата човечност винаги е сектантски непримирима и жестока. Дори Толстой с неговата проповед за непротивене на злото не проявява търпимост, а най-важното — не тръгва от човека, а от Бог. За него е важно да възтържествува идеята, утвърждаваща доброто, а нали богоносците винаги се стремят насилствено да вселят Бог у човека, в Русия пък за тази цел не подбираме средствата — заколват те, убиват те като нищо.

Чехов е казал: Бог да стори път, да отстъпят така наречените велики прогресивни идеи, нека започнем от човека, да бъдем добри, внимателни към човека, какъвто и да е той — архиерей, селяк, фабрикант милионер, сахалински каторжник, лакей от ресторант; да започнем от уважението, милостта, обичта към човека, инак нищо няма да излезе. Ей това се казва демокрация, несъстоялата се засега демокрация на руския народ.

Руснакът е видял какво ли не за хиляда години — и величия, и свръхвеличия, едно само не е видял — демокрация. Ето я, между другото, разликата между декадентството и Чехов. В раздразнението си държавата може да понатупа декадента, да го посрита. А у Чехов не схваща най-важното, затуй го търпи. В нашите владения няма място за демокрация, разбира се, за истинската, човечната.

71
На другия ден Чернецов поде разговор с един от малцината свои съветски познати, червеноармееца Павлюков, който беше санитар в лазарета.

Павлюков му се заоплаква, че скоро щели да го изгонят от лазарета и да го пратят на изкопите.

— Партийците ме насаждат така — каза той, — сън не ги хваща, че се настаних на хубаво място: бутнах нещичко, на когото трябваше. Те си уредиха свои хора за метачи, в кухнята, във вашраума[1]. Нали си спомняте как беше в мирно време? Районният комитет пробутва свои хора, профкомитетът — свои. Нали? И тук си продължават далаверите, имат си хора в кухнята, та им сипват повече. За стария болшевик се грижат, като че е в санаториум, а вас ви подритват като куче, никой не ви поглежда. Справедливо ли е, а? И ние цял живот сме бъхтили за тяхната съветска власт.

Чернецов смутено му обясни, че през последните двайсет години не е живял в Русия. Вече беше забелязал, че думите „емигрант“, „чужбина“ веднага отблъскват от него съветските хора. Но Павлюков не се отдръпна след думите на Чернецов.

Двамата приседнаха на купчина дъски и Павлюков — с широк нос, с широко чело, истински син на народа, както си помисли Чернецов — се загледа в часовия, който се разтъпкваше в бетонираната куличка, и каза:

— Няма друг път за мене, само в доброволческа част. Инак ще заслабна съвсем и съм свършен.

— Значи, за да си спасиш живота? — попита Чернецов.

— Аз иначе не съм кулак — каза Павлюков, — не съм бачкал по сечищата, ама пак ме е яд на комунягите. Една крачка не ти дават да направиш свободно. Това не сей, за тая не се жени, това не е работа за тебе. Правят те на маймуна. От дете мечтаех да отворя магазин, та всеки да може всичко да си купи в него. Към магазина — закусвалня, купиш си каквото ти трябва, после моля: ако щеш, удари една чашка, ако щеш, хапни пържолка, ако щеш — биричка. Знаете ли как щях да обслужвам? Евтино! В моя ресторант щеше да има и селска храна. Молим! Печени картофки! Сланинка с чесънец! Кисело зеле! Знаете ли какво щях да давам за мезе — кокали с мозък. Те си врат в казана, пийнеш ли сто грама — ето ти кокалче с чер хлебец и — то се знае — солчица. И навсякъде кожени кресла, та да не се завъждат въшки. Седиш си, почиваш си и те обслужват. Само да бях издумал за това нещо, зафучваха ме право в Сибир. Пък аз си мисля — какво толкова щях да навредя на народа с тая работа? Щях да определя цени, двойно по-ниски от държавните.

Павлюков погледна изкриво слушателя си.

— В нашата барака четирийсет момчета се записаха доброволци.

— А по каква причина?

— За свястна супа, за шинелче, за да не ги претрепват от работа.

— Има ли и друго?

— А някои заради идеята.

— Каква идея?

— Ами разни. Някои заради роднини, погубени по лагерите. На други им е додеяло от селската сиромашия. Не могат да понасят комунизма.

Книга втора
1
Когато хората от тила виждат как воинските ешелони се придвижват към фронта, обзема ги радостен трепет — струва им се, че именно тези оръдия, тези наскоро боядисани танкове са предназначени за главното, заветното, което веднага ще ускори щастливия край на войната.

Хората, изваждани от резерва и товарени в ешелоните, изпитват едно особено душевно напрежение. Във въображението на младите командири на взводове се мяркат заповеди на Сталин в пликове с восъчни печати…
/.../
Къде са месеците безсънно учение, къде е усърдието, търпеливият труд на стоманолеяри, електротехници?

И за да скрие необмислената припряност, с която е била хвърлена в боя пристигналата от резерва част, за да скрие нейната почти безполезна гибел, старшият началник изпраща горе стандартен доклад: „Действията на включената от движение резервна част спряха за известно време придвижването на противника и позволиха да прегрупирам поверените ми войски“.

А ако не бе крещял „давай, давай“, ако бе дал възможност да се разузнае местността, да не се настъпва по минирано поле, танковете не че щяха да извършат нещо решаващо, но щяха да се бият някое време и да причинят неприятности и големи неудобства на германците.

16
„Повечето от хората на земята не си задават въпроса, що е добро. В какво се състои доброто? За кого е предназначено? Кой го прави? Има ли общо добро, приложимо за всички хора, за всички племена, за всички житейски ситуации? Или моето добро се крие в злото за тебе, доброто за моя народ е зло за твоя? Вечно ли е, неизменно ли е доброто, или вчерашното добро днес се превръща в порок, а вчерашното зло днес е добро?

Идва времето на Страшния съд и за доброто и злото се замислят не само философите и проповедниците, а всички хора — образованите и неуките.

Напреднали ли са през хилядолетията човешките представи за доброто? Съществува ли това понятие, общо за всички хора, не само за елина и юдея, както са смятали евангелските апостоли? Понятие, независимо от класи, нации, държави? А може би съществува още по-широко понятие, общо и за животните, за дърветата, за мъха — широко, тъй както са разбирали доброто Буда и неговите ученици? Онзи Буда, който, за да прегърне с добро и обич живота, трябвало да мине през отричането му.

Аз виждам: зараждащите се през смяната на хилядолетията представи на морално-философските вождове на човечеството водят до стесняване на понятието добро.

Християнските представи, отделени с пет века от будистките, стесняват света на живото, за което е приложимо понятието добро. Не всичко живо, а само човекът!

Доброто за първите християни, доброто за всички хора е заменено с добро само за християните, а покрай него е съществувало доброто за мюсюлманите.

Но минали векове и доброто на християните се разделило на добро за католиците, за протестантите, за православните. И в доброто за православните се родило доброто на старата и на новата вяра.

И до него заживяло доброто за богатите и доброто за бедните, а до това добро се раждало доброто за жълтите, за черните и за белите.

И така то се раздробявало, раздробявало и вече се раждало доброто в кръга на една секта, на една раса, класа и всички, които оставали извън затворената крива, вече не влизали в кръга на доброто.

И хората видели, че много кръв е пролята заради това дребно, недружелюбно добро в името на борбата на това добро срещу всичко, което то, дребното добро, смятало за зло.

И понякога самото понятие за такова добро се превръщало в бич за живота, в зло, по-голямо от самото зло.

Такова добро е празна люспа, от която е изпаднало, изгубило се е свещеното зрънце. Кой ще върне на хората изгубеното зърно?

Но що е добро? Беше казано: доброто е помисъл и свързаното с тази помисъл действие, което води към тържеството, към силата на човечеството, семейството, нацията, държавата, класата, религията.

Онези, които се борят за своето частно добро, се стремят да го представят за всеобщо. Затова казват: моето добро съвпада с всеобщото, моето добро е необходимо не само на мен, то е необходимо на всички. Като върша частно добро, аз служа на всеобщото добро.

Така доброто, изгубило своята всеобщност, доброто на сектата, на класата, на нацията, на държавата, се стреми да си припише измамна всеобщност, за да оправдае борбата си срещу всичко, което за него е зло.

Но нали и Ирод е проливал кръв не в името на злото, а в името на своето, Иродовото добро. Нова сила е дошла на света и е заплашвала с гибел него, неговото семейство, неговите любимци и приятели, неговото царство, неговото войнство.

Ала се е родило не зло — родило се е християнството. Никога по-рано човечеството не било чувало такива думи: «Не съдете и не ще бъдете съдени. Защото с какъвто съд съдите, с такъв ще ви съдят, и с каквато мярка мерите, с такава ще ви мерят… Обичайте враговете си, благославяйте проклинащите ви, правете добро на тези, що ви мразят, и молете се за ония, що ви обиждат и гонят. И тъй във всичко, както искате хората с вас да постъпват, тъй и вие с тях постъпвайте; защото такива са законът и пророците».

Какво донесе на хората това учение на мира и любовта?

Византийското иконоборство, изтезанията на Инквизицията, борбата срещу ересите във Франция, в Италия, във Фландрия, в Германия, борбата между протестантизма и католицизма, коварството на монашеските ордени, борбата между Никон и Авакум, вековния гнет, потъпквал науката и свободата, християните, изтребвали езическото население на Тасмания, злодеите, изгаряли негърските села в Африка. Всичко това причини повече страдания, отколкото злодеянията на разбойниците и престъпниците, вършили зло заради самото зло…

Такава е поразителната и изгаряща ума съдба на най-човешкото учение на човечеството, то не е избегнало общата участ и също се е разпаднало на кръгове от частно, дребно добро. Жестокостта на живота поражда добро във великите сърца, те отнасят доброто обратно в живота, изпълнени с желание да променят живота по подобие на живеещото в тях добро. Ала не кръговете на живота се променят по образ и подобие на идеята за доброто, а идеята за доброто, затънала в житейското тресавище, се раздробява, изгубва своята всеобщност, служи на днешния живот, не вае живота според своя прекрасен, но безплътен образ.

Човешкото съзнание възприема течението на живота като борба между доброто и злото, но не е така. Хората, които желаят добро на човечеството, са безсилни да намалят житейското зло.

Великите идеи са нужни, за да се прокарва ново русло, да се повалят камъни, да се рушат канари, да се изсичат гори, мечтите за всеобщо добро са нужни, за да текат дружно великите води. Ако морето бе надарено с мисъл, при всяка буря в неговите води би се зараждала идея и мечта за щастие и всяка морска вълна, раздробявайки се в скалата, би смятала, че загива за доброто на морските води, през ум не би й минавало, че я е вдигала силата на вятъра, също както силата на вятъра е вдигнала хиляди вълни преди нея и ще вдига хиляди след нея.

Много книги са написани за начините да се борим срещу злото, за самото добро и зло — какво представлява то.

Но печалните изводи от всичко това са безспорни — и ето ги: там, където се разгаря зората на доброто, което е вечно и никога не ще бъде победено от злото, от онова зло, което също е вечно, но никога не ще победи доброто, там гинат деца и старци и се лее кръв. Не само хората, но и Бог е безсилен да намали житейското зло.

«Глас се чува в Рама, плач, ридания и велики вопли: Рахил плаче за децата свои и не иска да се утеши, защото ги няма»[1] — и на нея, която е загубила децата си, й е безразлично кое мъдреците смятат за добро и кое — за зло.

Но може би животът е зло?

Аз видях непоклатимата сила на идеята за обществено добро, родена в моята страна. Видях тази сила в периода на всеобщата колективизация, видях я през 1937 година. Видях как в името на идеята за добро, също толкова прекрасно и човечно, колкото идеала на християнството, се унищожаваха хора. Видях села, гинещи от глад, видях селски деца, умиращи в сибирските снегове, видях ешелони, откарващи в Сибир стотици и хиляди мъже и жени от Москва, от Ленинград, от всички градове на Русия, обявени за врагове на великата и светла идея за обществено добро. Тази идея беше прекрасна и велика — и тя безпощадно уби едни, осакати живота на други, откъсна съпруги от съпрузите им, деца от бащите им.

Днес огромният ужас на германския фашизъм се възправи над света. Вопли и стонове на избивани хора изпълниха въздуха. Небето почерня, димът на кремационните пещи угаси слънцето.

Ала и тези невиждани не само по цялата вселена, но дори от земния човек престъпления се вършат в името на доброто.

Някога живеех в северните лесове и си бях въобразил, че доброто не е в човека, не е в хищния свят на животните и насекомите, а в мълчаливото царство на дърветата. Но не! Аз видях движението на леса, неговата коварна битка за земя с тревите и храстите. Милиарди летящи семена, пониквайки, убиват тревата, изколват своите другари — храстите, милионите кълнове на победилия саморасляк влизат в битка помежду си. И само онези, които оцеляват, образуват общото покривало на младата светлолюбива гора, сключват съюз на равни по сила. Елите и буковете креят в мрачна каторга под покривалото на светлолюбивата гора.

Ала идва за светлолюбивите старостта и тогава, прорязали покривалото им, към светлината се устремяват тромавите ели, унищожават смърча и брезата.

Така живее гората, във вечна борба на всички срещу всички. Само слепец вижда света на дърветата и тревите като царство на доброто. Нима животът е абсолютно зло?

Доброто не е в природата, не е в проповедите на вероучителите и пророците, не е в ученията на великите социолози и народните водачи, не е в етиката на философите. И ето, че обикновените хора носят в сърцата си обичта към живото, естествено и непринудено обичат и ценят живота, радват се на топлото си огнище след трудовия ден и не палят клади и пожари по площадите.

И ето, че освен плашещото голямо добро съществува житейска човешка доброта. Това е доброто на старицата, изнесла парче хляб на пленения воин, добротата на войника, дал вода от манерката си на своя ранен враг, това е добротата на младостта, пожалила старостта, добротата на селянина, укрил в плевника си стар евреин. Това е добротата на пазачите, които с риск за собствената си свобода предават писмата на пленници и затворници не до другари по убеждения, а до майки и съпруги.

Това е частната доброта на отделния човек към отделния човек, добротата без свидетели, малката, необмисляна доброта. Можем да я наречем безсмислена доброта. Добротата на хората извън религиозното и общественото добро.

Но нека се замислим и ще видим: безсмислената, частната, случайната доброта е вечна. Тя се разпростира върху всичко живо, дори върху мишката, върху клонката, която спрял внезапно минувач оправя, та да й е по-удобно и по-лесно отново да се слее със стъблото.

Именно тя, тази глупава доброта, е човешкото в човека, тя го прави човек, тя е най-висшето духовно достояние на човека. Животът не е зло, казва тя.

Тази доброта е безсловесна, в нея няма мисъл. Тя е инстинктивна, тя е сляпа. В часа когато християнството я е облякло в учението на църковните отци, тя е започнала да помръква, зърното се е превърнало в люспа. Тя е силна, докато е няма, несъзнателна и безсмислена, докато се крие в живия мрак на човешкото сърце, докато не се е превърнала в оръдие и стока на проповедници, докато самородното й злато не е изковано в монетата на светостта. Тя е проста като живота. Дори Исусовата проповед е отнела от силата й — нейната сила е в немотата на човешкото сърце.

Но усъмнил се в човешкото добро, аз се усъмних и в добротата. Аз скърбя за нейното безсилие! Каква полза от нея, нали не е заразителна.

Помислих си: тя е безсилна, прекрасна и безсилна като росата.

Как да я превърнем в сила, без да я изсушим, без да я разпилеем, както я изсуши и разпиля църквата. Добротата е силна, докато е безсилна! Още с първия опит на човека да я превърне в сила тя изгубва себе си, помръква, избледнява, изчезва.
/.../
Така, изгубил вярата си, че ще намеря доброто в Бог, в природата, аз започнах да губя вярата си и в добротата.

Но колкото по-широко, по-ясно ми се разкриваше мракът на фашизма, толкова по-ясно виждах — човешкото неизтребимо продължава да съществува у хората на ръба на кървавата глина, пред входа на газовата камера.

В ада закалих вярата си. Моята вяра излезе от огъня на кремационните пещи, премина през бетона на газовите камери. Видях, че не човекът е безсилен в борбата срещу злото, видях, че могъщото зло е безсилно в борбата срещу човека. В безсилието на безсмислената доброта е тайната на нейното безсмъртие. Тя е непобедима. Колкото по-глупава, колкото по-безпомощна е тя, толкова е по-огромна. Злото е безсилно пред нея! Пророците, вероучителите, реформаторите, лидерите, вождовете са безсилни пред нея. Тя — сляпата и няма любов — е смисълът на човека.

Човешката история не е била битка на доброто, стремящо се да смели зрънцето на човечността. Но ако и сега човешкото не е убито в човека, злото вече не ще удържи победа“.





След като изчете листовете, Мостовской поседя няколко минути с полузатворени очи.

Да, написано е от потресен човек. Катастрофата на нищия дух!