.
   Продължавам да чета забранения по времето на Хрушчов реалистичен и антитоталитарен роман на Гросман "Живот и съдба", отбелязвам си някои знакови откъси... Попаднах на може би най-силните разсъждения за Добротата, изразени в записките на героя Иконников...
  https://chitanka.info/text/37049-zhivot-i-sydba/90#textstart
 
16
„Повечето от хората на земята не си задават въпроса, що е добро. В какво се състои доброто? За кого е предназначено? Кой го прави? Има ли общо добро, приложимо за всички хора, за всички племена, за всички житейски ситуации? Или моето добро се крие в злото за тебе, доброто за моя народ е зло за твоя? Вечно ли е, неизменно ли е доброто, или вчерашното добро днес се превръща в порок, а вчерашното зло днес е добро?

Идва времето на Страшния съд и за доброто и злото се замислят не само философите и проповедниците, а всички хора — образованите и неуките.

Напреднали ли са през хилядолетията човешките представи за доброто? Съществува ли това понятие, общо за всички хора, не само за елина и юдея, както са смятали евангелските апостоли? Понятие, независимо от класи, нации, държави? А може би съществува още по-широко понятие, общо и за животните, за дърветата, за мъха — широко, тъй както са разбирали доброто Буда и неговите ученици? Онзи Буда, който, за да прегърне с добро и обич живота, трябвало да мине през отричането му.

Аз виждам: зараждащите се през смяната на хилядолетията представи на морално-философските вождове на човечеството водят до стесняване на понятието добро.

Християнските представи, отделени с пет века от будистките, стесняват света на живото, за което е приложимо понятието добро. Не всичко живо, а само човекът!

Доброто за първите християни, доброто за всички хора е заменено с добро само за християните, а покрай него е съществувало доброто за мюсюлманите.

Но минали векове и доброто на християните се разделило на добро за католиците, за протестантите, за православните. И в доброто за православните се родило доброто на старата и на новата вяра.

И до него заживяло доброто за богатите и доброто за бедните, а до това добро се раждало доброто за жълтите, за черните и за белите.

И така то се раздробявало, раздробявало и вече се раждало доброто в кръга на една секта, на една раса, класа и всички, които оставали извън затворената крива, вече не влизали в кръга на доброто.

И хората видели, че много кръв е пролята заради това дребно, недружелюбно добро в името на борбата на това добро срещу всичко, което то, дребното добро, смятало за зло.

И понякога самото понятие за такова добро се превръщало в бич за живота, в зло, по-голямо от самото зло.

Такова добро е празна люспа, от която е изпаднало, изгубило се е свещеното зрънце. Кой ще върне на хората изгубеното зърно?

Но що е добро? Беше казано: доброто е помисъл и свързаното с тази помисъл действие, което води към тържеството, към силата на човечеството, семейството, нацията, държавата, класата, религията.

Онези, които се борят за своето частно добро, се стремят да го представят за всеобщо. Затова казват: моето добро съвпада с всеобщото, моето добро е необходимо не само на мен, то е необходимо на всички. Като върша частно добро, аз служа на всеобщото добро.

Така доброто, изгубило своята всеобщност, доброто на сектата, на класата, на нацията, на държавата, се стреми да си припише измамна всеобщност, за да оправдае борбата си срещу всичко, което за него е зло.

Но нали и Ирод е проливал кръв не в името на злото, а в името на своето, Иродовото добро. Нова сила е дошла на света и е заплашвала с гибел него, неговото семейство, неговите любимци и приятели, неговото царство, неговото войнство.

Ала се е родило не зло — родило се е християнството. Никога по-рано човечеството не било чувало такива думи: «Не съдете и не ще бъдете съдени. Защото с какъвто съд съдите, с такъв ще ви съдят, и с каквато мярка мерите, с такава ще ви мерят… Обичайте враговете си, благославяйте проклинащите ви, правете добро на тези, що ви мразят, и молете се за ония, що ви обиждат и гонят. И тъй във всичко, както искате хората с вас да постъпват, тъй и вие с тях постъпвайте; защото такива са законът и пророците».

Какво донесе на хората това учение на мира и любовта?

Византийското иконоборство, изтезанията на Инквизицията, борбата срещу ересите във Франция, в Италия, във Фландрия, в Германия, борбата между протестантизма и католицизма, коварството на монашеските ордени, борбата между Никон и Авакум, вековния гнет, потъпквал науката и свободата, християните, изтребвали езическото население на Тасмания, злодеите, изгаряли негърските села в Африка. Всичко това причини повече страдания, отколкото злодеянията на разбойниците и престъпниците, вършили зло заради самото зло…

Такава е поразителната и изгаряща ума съдба на най-човешкото учение на човечеството, то не е избегнало общата участ и също се е разпаднало на кръгове от частно, дребно добро. Жестокостта на живота поражда добро във великите сърца, те отнасят доброто обратно в живота, изпълнени с желание да променят живота по подобие на живеещото в тях добро. Ала не кръговете на живота се променят по образ и подобие на идеята за доброто, а идеята за доброто, затънала в житейското тресавище, се раздробява, изгубва своята всеобщност, служи на днешния живот, не вае живота според своя прекрасен, но безплътен образ.

Човешкото съзнание възприема течението на живота като борба между доброто и злото, но не е така. Хората, които желаят добро на човечеството, са безсилни да намалят житейското зло.

/.../
Много книги са написани за начините да се борим срещу злото, за самото добро и зло — какво представлява то.

Но печалните изводи от всичко това са безспорни — и ето ги: там, където се разгаря зората на доброто, което е вечно и никога не ще бъде победено от злото, от онова зло, което също е вечно, но никога не ще победи доброто, там гинат деца и старци и се лее кръв. Не само хората, но и Бог е безсилен да намали житейското зло.

«Глас се чува в Рама, плач, ридания и велики вопли: Рахил плаче за децата свои и не иска да се утеши, защото ги няма»[1] — и на нея, която е загубила децата си, й е безразлично кое мъдреците смятат за добро и кое — за зло.

Но може би животът е зло?

Аз видях непоклатимата сила на идеята за обществено добро, родена в моята страна. Видях тази сила в периода на всеобщата колективизация, видях я през 1937 година. Видях как в името на идеята за добро, също толкова прекрасно и човечно, колкото идеала на християнството, се унищожаваха хора. Видях села, гинещи от глад, видях селски деца, умиращи в сибирските снегове, видях ешелони, откарващи в Сибир стотици и хиляди мъже и жени от Москва, от Ленинград, от всички градове на Русия, обявени за врагове на великата и светла идея за обществено добро. Тази идея беше прекрасна и велика — и тя безпощадно уби едни, осакати живота на други, откъсна съпруги от съпрузите им, деца от бащите им.

Днес огромният ужас на германския фашизъм се възправи над света. Вопли и стонове на избивани хора изпълниха въздуха. Небето почерня, димът на кремационните пещи угаси слънцето.

Ала и тези невиждани не само по цялата вселена, но дори от земния човек престъпления се вършат в името на доброто.

Някога живеех в северните лесове и си бях въобразил, че доброто не е в човека, не е в хищния свят на животните и насекомите, а в мълчаливото царство на дърветата. Но не! Аз видях движението на леса, неговата коварна битка за земя с тревите и храстите. Милиарди летящи семена, пониквайки, убиват тревата, изколват своите другари — храстите, милионите кълнове на победилия саморасляк влизат в битка помежду си. И само онези, които оцеляват, образуват общото покривало на младата светлолюбива гора, сключват съюз на равни по сила. Елите и буковете креят в мрачна каторга под покривалото на светлолюбивата гора.

Ала идва за светлолюбивите старостта и тогава, прорязали покривалото им, към светлината се устремяват тромавите ели, унищожават смърча и брезата.

Така живее гората, във вечна борба на всички срещу всички. Само слепец вижда света на дърветата и тревите като царство на доброто. Нима животът е абсолютно зло?

Доброто не е в природата, не е в проповедите на вероучителите и пророците, не е в ученията на великите социолози и народните водачи, не е в етиката на философите. И ето, че обикновените хора носят в сърцата си обичта към живото, естествено и непринудено обичат и ценят живота, радват се на топлото си огнище след трудовия ден и не палят клади и пожари по площадите.

И ето, че освен плашещото голямо добро съществува житейска човешка доброта. Това е доброто на старицата, изнесла парче хляб на пленения воин, добротата на войника, дал вода от манерката си на своя ранен враг, това е добротата на младостта, пожалила старостта, добротата на селянина, укрил в плевника си стар евреин. Това е добротата на пазачите, които с риск за собствената си свобода предават писмата на пленници и затворници не до другари по убеждения, а до майки и съпруги.

Това е частната доброта на отделния човек към отделния човек, добротата без свидетели, малката, необмисляна доброта. Можем да я наречем безсмислена доброта. Добротата на хората извън религиозното и общественото добро.

Но нека се замислим и ще видим: безсмислената, частната, случайната доброта е вечна. Тя се разпростира върху всичко живо, дори върху мишката, върху клонката, която спрял внезапно минувач оправя, та да й е по-удобно и по-лесно отново да се слее със стъблото.

  Именно тя, тази глупава доброта, е човешкото в човека, тя го прави човек, тя е най-висшето духовно достояние на човека. Животът не е зло, казва тя.

Тази доброта е безсловесна, в нея няма мисъл. Тя е инстинктивна, тя е сляпа. В часа когато християнството я е облякло в учението на църковните отци, тя е започнала да помръква, зърното се е превърнало в люспа. Тя е силна, докато е няма, несъзнателна и безсмислена, докато се крие в живия мрак на човешкото сърце, докато не се е превърнала в оръдие и стока на проповедници, докато самородното й злато не е изковано в монетата на светостта. Тя е проста като живота. Дори Исусовата проповед е отнела от силата й — нейната сила е в немотата на човешкото сърце.

Но усъмнил се в човешкото добро, аз се усъмних и в добротата. Аз скърбя за нейното безсилие! Каква полза от нея, нали не е заразителна.

Помислих си: тя е безсилна, прекрасна и безсилна като росата.

Как да я превърнем в сила, без да я изсушим, без да я разпилеем, както я изсуши и разпиля църквата. Добротата е силна, докато е безсилна! Още с първия опит на човека да я превърне в сила тя изгубва себе си, помръква, избледнява, изчезва.
/.../
Така, изгубил вярата си, че ще намеря доброто в Бог, в природата, аз започнах да губя вярата си и в добротата.

Но колкото по-широко, по-ясно ми се разкриваше мракът на фашизма, толкова по-ясно виждах — човешкото неизтребимо продължава да съществува у хората на ръба на кървавата глина, пред входа на газовата камера.

В ада закалих вярата си. Моята вяра излезе от огъня на кремационните пещи, премина през бетона на газовите камери. Видях, че не човекът е безсилен в борбата срещу злото, видях, че могъщото зло е безсилно в борбата срещу човека. В безсилието на безсмислената доброта е тайната на нейното безсмъртие. Тя е непобедима. Колкото по-глупава, колкото по-безпомощна е тя, толкова е по-огромна. Злото е безсилно пред нея! Пророците, вероучителите, реформаторите, лидерите, вождовете са безсилни пред нея. Тя — сляпата и няма любов — е смисълът на човека.
/.../"
В. Гросман – "Живот и съдба"

"Продължавам да чета" – "Чети! Чети! То прави сляпото окато" и така нататък.

taka e

Шепнеше се, че Сталин бил побелял, а зъбите му били черни, развалени, че имал красиви ръце с тънки пръсти и набраздено от сипаница лице.

Възрастните предупреждаваха непълнолетните слушатели:

— Внимавай, ако дрънкаш много, ще погубиш не само себе си, а и всички нас.

Всички смятаха, че положението на учените значително ще се подобри, като свързваха надеждите си със Сталиновите думи за аракчеевщината.

След няколко дена бе арестуван видният ботаник, генетикът Четвериков. Носеха се различни слухове: едни казваха, че излязъл шпионин, други — че по време на командировките си в чужбина се срещал с руски емигранти, трети — че жена му, немкиня, преди войната си кореспондирала със сестра си, която живеела в Берлин, четвърти разправяха, че се опитал да въведе негодни сортове пшеница, за да причини мор и ниска реколта, пети свързваха неговото арестуване с фразата му за пръста, който сочел единствено верния път, шести — с политическия виц, който бил разказал на свой приятел от детинство.

По време на войната сравнително рядко се чуваше за политически арести и мнозина, с тях и Щрум, бяха сметнали, че тези страшни процеси са отминали завинаги.

Спомниха си 1937 година, когато почти всеки ден се чуваха имена на хора, арестувани предната нощ. Спомниха си как споделяха по телефона: „Снощи се разболял мъжът на Ана Сергеевна…“ Спомняха си как съседите отговаряха по телефона за арестувани: „Замина и не се знае кога ще се върне…“ Спомниха си разказите за арести — отиват у някого, а той тъкмо къпел детето, другиго прибрали от работата му или от театъра, късно през нощта… Спомниха си: „Обискът продължи две денонощия, преровиха всичко, дори пода изкъртиха… Почти нищо не гледаха, просто за очи прелистиха книгите…“

Спомниха си десетки имена на хора, заминали и невърнали се: академик Вавилов… Визе… поета Манделщам, писателя Бабел… Борис Пилняк… Мейерхолд… бактериолозите Коршунов и Златогоров… професор Плетньов… доктор Левин…

Но най-важното не беше известността, прочутите имена на арестуваните. Важното беше, че и прочутите, и неизвестните, скромните, незабележимите бяха невинни, всички бяха работили честно.

Нима всичко ще започне отново, нима и след войната сърцето ще замира от среднощни стъпки, от автомобилен клаксон?

А този страх е особен, тежък, непреодолим за милиони хора, именно той е изписан със зловещи, преливащи се червени букви в зимното оловно небе на Москва — Госстрах[2]…

Не, не! Сам по себе си страхът е безсилен да свърши такава огромна работа. Революционната цел освобождаваше в името на морала от морала, оправдаваше в името на бъдещето днешните фарисеи, доносници, лицемери, обясняваше защо в името на народното щастие трябва да се блъскат в трапа невинни хора. Тази сила в името на революцията позволяваше да се обръща гръб на деца, чиито родители са в лагер. Обясняваше защо революцията иска съпругата, която не е направила донос срещу своя абсолютно невинен съпруг, да бъде откъсната от децата си и откарана за десет години в концентрационен лагер.

Силата на революцията се съюзи със страха от смъртта, с ужаса от инквизициите, с мъката, обземаща хората, усетили дъха на далечните лагери.

Книга трета
1
Няколко дни преди да започне сталинградското настъпление, Кримов пристигна в подземния команден пункт на 64-та армия. Адютантът на члена на Военния съвет Абрамов, седнал зад бюрото, ядеше кокоша супа с млин.
/.../
Но капитанът каза друго.

Той каза:

— Предайте си оръжието и личните документи.

И Кримов слисано произнесе вече абсолютно безсмислените думи:

— Ама с какво право? Първо ми покажете своите документи, тогава ще искате моите.

И после, убеден в нелепия, безсмислен, но несъмнен факт, той измънка думите, които в подобни случаи бяха мънкали преди него хиляди хора:

— Невероятно, абсолютно нищо не разбирам, това е недоразумение.

Но тези думи вече не бяха думи на свободен човек.

2
— Хайде, стига ми се прави на глупак. Отговаряй кой те завербува, докато беше в обкръжение?

Разпитваха го на левия бряг на Волга, във фронтовия Специален отдел.

Кримов се озърна, засрамен пред часовия. Червеноармеецът видя как бият комунист! Биеха комуниста Кримов, биеха го в присъствието на едно момче, заради което бе извършена великата революция, същата, в която бе участвал Кримов.

Подполковникът си погледна часовника. Беше часът за вечеря на завеждащите отдели в стола.

Докато водеха Кримов по суграшицата на двора към дървения арест, грохотът на въздушната бомбардировка откъм Сталинград се чуваше особено ясно.

Първата мисъл, която го порази след вцепеняването, беше, че германска бомба би могла да разруши този арест… И тази мисъл беше проста и отвратителна.

В задушната килия с дървените стени го връхлетя отчаяние и ярост — той губеше самия себе си. Той, именно той с дрезгав вик бе тичал към самолета да посрещне приятеля си Георги Димитров, той бе носил ковчега на Клара Цеткин и пак той току-що се бе озърнал страхливо — ще го удари ли отново, или няма да го удари следователят. И именно него с погнуса бе погледнал колхозникът автоматчик, него, комуниста, бит при разпита от комунист…

Още не можеше да осъзнае огромното значение на думите „лишаване от свобода“. Превръщаше се в друго същество, всичко у него трябваше да се промени — лишиха го от свобода.

5
Някога, преди войната, Кримов минаваше нощем по „Лубянка“ и се опитваше да си представи какво ли има там, зад прозорците на безсънното здание. Арестуваните лежаха във вътрешния затвор по осем месеца, по година, година и половина — водеше се следствие. После роднините на арестуваните получаваха писма от лагерите и се раждаха нови думи — Коми, Салехард, Норилск, Котлас, Магадан, Воркута, Колима, Кузнецк, Красноярск, Караганда, заливът Нагаево…

Но много хиляди, щом като попаднеха във вътрешния затвор, изчезваха завинаги. Прокуратурата съобщаваше на роднините, че тези хора са осъдени на десет години без право на кореспонденция, но в лагерите нямаше затворници с такива присъди. Десет години без право на кореспонденция явно означаваше разстрелян.

В писмата си от лагерите хората пишеха, че са добре, живеят на топло, и молеха, ако може, да им изпратят чесън и лук. И обясняваха на роднините си, че чесънът и лукът предпазват от скорбут. Никой никога не пишеше в писмата за времето, прекарано в следствения затвор.

Особено страшно беше да минаваш по „Лубянка“ и по улица „Комсомолска“ през летните нощи на 1937 година.

Пусти бяха задушните нощни улици. Зданията наоколо бяха тъмни, с отворени прозорци, едновременно измрели и пълни с хора. В тяхната тишина нямаше спокойствие. А в осветените прозорци зад белите перденца се мяркаха сенки, пред входа се затръшваха врати на коли, лумваха фарове. Човек имаше чувството, че целият огромен град се е смръзнал под светещия стъклен взор на „Лубянка“. В спомена се връщаха познати лица. Разстоянието до тях не се измерваше с пространство, то беше съществуване в друго измерение. Нямаше на земята и на небето сила, която би могла да преодолее тази бездна, равна на бездната на смъртта. Но нали не е в земята, не е под закован капак на ковчег, а е тук, наблизо, жив, дишащ, мислещ, плачещ — нали не е мъртъв.

А колите караха ли караха нови арестанти, стотици, хиляди, десетки хиляди хора изчезваха зад вратите на вътрешния затвор, зад вратите на Бутирския, на Лефортовския затвор.

Местата на арестуваните се заемаха от нови служители в районните комитети, в народните комисариати, във военните ведомства, в обединенията, в поликлиниките, в заводоуправленията, в профкомитетите, в поземлените отдели, в бактериологическите лаборатории, в Дирекцията на академичните театри, в авиоконструкторските бюра, в институтите, проектиращи гиганти на химията и металургията.

Понякога, много скоро, хората, заместили арестуваните врагове на народа, терористи и диверсанти, също се оказваха врагове, двуличници — тогава арестуваха и тях. Понякога и следващите назначени излизаха врагове, арестуваха и тях.

Един другар от Ленинград бе разказал шепнешком на Кримов как веднъж се случил в една килия с трима секретари на един и същи ленинградски районен комитет; всеки новоназначен разобличавал предшественика си като враг и терорист. В килията те лежали един до друг и никой не изпитвал злоба към другия.

И ето на. Сега го затвориха. Невероятното, нелепото, безумното се случи. Когато затваряха меншевики, есери, белогвардейци, попове, кулашки агитатори, той никога, нито веднъж дори за минута не се замисли какво ли изпитват тези хора, които са изгубили свободата си и очакват присъдата. Не помисли за техните съпруги, майки, деца.

Вярно, когато снарядите започнаха да избухват все по-близо и по-близо, да осакатяват свои, а не врагове, той вече не беше равнодушен — затваряха не врагове, а съветски хора, партийни членове.

Вярно, когато затвориха няколко души, които му бяха особено близки, хора от неговото поколение, които той бе смятал за болшевики ленинци, беше потресен, не го хващаше сън, започна да се замисля има ли Сталин право да лишава хората от свобода, да ги измъчва и разстрелва. Мислеше за страданията, които преживяваха те, за страданията на техните съпруги и майки. Нали те не бяха нито кулаци, нито белогвардейци, а хора — болшевики ленинци.

И все пак Кримов се самоуспокояваше — нали не затваряха, не интернираха него, нали не той подписваше, не той признаваше лъжливите обвинения.

И ето на. Сега Кримов, болшевикът ленинец, бе затворен. Сега нямаше утехи, тълкувания, обяснения. И това стана.

Веднъж разговаряха за строежа на железопътната линия покрай брега на Ледовития океан и той каза на Кримов:

— Невероятно красив проект. — И добави: — Вярно, реализацията му струваше десет хиляди човешки живота.

— Страшничко — каза Кримов.

Каценеленбоген сви рамене:

— Да бяхте видели как колоните затворници отиваха на работа. Сред гробно мълчание. Над главите им зелено и синьо северно сияние, наоколо лед и сняг, а черният океан реве. Точно тогава личи могъществото.

Той съветваше Кримов:

— Трябва да помагаш на следователя, новак е, сам трудно ще се справи… А помогнеш ли му, подскажеш ли му, и на себе си ще помогнеш, ще избегнеш сточасовите конвейери. А резултатът е един — Особеното съвещание ще ти лепне каквото си знае.

Кримов се опитваше да спори с него, а Каценеленбоген отговаряше:

— Личната невинност е отживелица от Средните векове, алхимия. Толстой обяви — на света няма виновни. А ние, чекистите, издигнахме висшия тезис — на света няма невинни, няма неподсъдни. Виновен е онзи, за когото е пусната заповед за арестуване, а заповед за арестуване може да се издаде за всекиго. Всеки човек има право на такава заповед. Дори онзи, който цял живот е издавал такива заповеди за други хора. Мавърът извърши делото си, мавърът може да си върви.

7
Идеята за обкръжаването на германците край Сталинград се смята за гениална.

В тайното съсредоточаване на войскови маси по фланговете на Паулусовата армия се повтори един принцип, роден по времето, когато боси мъже със скосени чела и огромни челюсти са плъзвали по храсталаците, обкръжавайки пещерите, завзети от горски пришълци. На какво да се чудим: на различието между тоягата и далекобойната артилерия или че хиляди години остават неизменни принципите на старото и новото оръжие?

Но фактът, че спиралата на човешкото развитие, която вечно умножава във височина и ширина своите извивки, има неизменна ос, не бива да предизвиква нито отчаяние, нито учудване.

Макар че принципът на обкръжението, който се превърна в същина на Сталинградската операция, не е нов, безспорна е заслугата на организаторите на сталинградското настъпление, които правилно избраха района за прилагане на този древен принцип. Те избраха правилно и момента за провеждането на операцията, войските бяха умело обучени и съсредоточени; заслуга на организаторите на настъплението е умелото уреждане на взаимодействието между трите фронта — Югозападния, Донския и Сталинградския; големи трудности бяха преодолени при тайното съсредоточаване на войските върху лишеното от естествена маскировка степно пространство. Силите от север и от юг се готвеха да се плъзнат покрай дясното и лявото рамо на германците, да се срещнат при Калач, вече притиснали противника, трошейки костите, смазвайки сърцето и белите дробове на Паулусовата армия. Много усилия бяха хвърлени за разработката на подробностите от операцията, за разузнаване на огневите средства, живата сила, тиловете и комуникациите на противника.

И все пак в основата на този труд, в който взеха участие върховният главнокомандващ маршал Йосиф Сталин, генералите Жуков, Василевски, Воронов, Ерьоменко, Рокосовски и много талантливи офицери от Генералния щаб, лежеше принципът на фланговото обкръжаване на противника, въведен във военната практика от косматия първобитен човек.

Определението гениалност може да бъде отнесено само към хора, които въвеждат в живота нови идеи, и то такива, които засягат ядрото, а не обвивката, оста, а не въртенето около оста. Още от времената на Александър Македонски насам стратегическите и тактическите разработки нямат нищо общо с божествени действия от подобен род. Човешкото съзнание, потиснато от грандиозността на военните събития, е склонно да отъждествява грандиозността на мащабите с грандиозност в мисловните постижения на пълководците.

Историята на битките показва, че пълководците не внасят нови принципи в операциите по разкъсването на отбраната, по преследването, в обкръжаването, в обтягането на нервите — те прилагат и използват принципи, известни още на хората от неандерталската ера, известни впрочем и на вълците, обкръжаващи стадо, и на стадото, отбраняващо се от вълци.

Един енергичен директор на завод, който си знае работата, осигурява успешно снабдяване със суровина и гориво, взаимовръзка между цеховете и десетки други важни и не толкова важни условия, необходими за работата на завода.

Но когато историците съобщават, че дейността на директора е определила принципите на металургията, на електротехниката, на рентгеновия анализ на метала, съзнанието на изучаващия историята на завода започва да се бунтува: рентгеновите лъчи са открити от Рьонтген, а не от нашия директор… високи пещи са съществували и преди нашия директор.

Истински великите научни открития правят човека по-мъдър от природата. Природата познава себе си в тези открития, чрез тези открития. В редицата подобни човешки подвизи е извършеното от Галилей, Нютон, Айнщайн по опознаването природата на пространството, времето, материята и силата. В тези открития човекът създаде по-голяма дълбочина и по-голяма висота от естествено съществувалите и така спомогна за самопознанието, за обогатяването на природата.

Откритията от по-ниска, втора категория са онези, в които съществуващите, видимите, осезаемите, формулираните от природата принципи се възпроизвеждат от човека.

Полетът на птиците, движението на рибите, движението на тръна-ветрогон и на облия камък, силата на вятъра, който кара дърветата да се клатят и да размахват клони, реактивните движения на морските краставици — всяко от тези явления е израз на един или друг осезаем, явен принцип. Човекът извлича от явлението неговия принцип, пренася го в своята сфера и го развива според възможностите и потребностите си…

Огромно значение за живота имат самолетите, турбините, реактивните двигатели, ракетите и все пак човечеството дължи създаването им на своя талант, а не на своя гений.

Открития от втора категория са и онези, които използват принцип, изнамерен, извлечен от хората, а не от природата, да речем, принципа на електромагнитната теория на полето, който намери своето приложение и развитие в радиото, в телевизията, в радиолокацията. Подобно откритие от втора категория е и освобождаването на атомната енергия. Създателят на първия уранов котел Ферми не може да претендира за званието гений на човечеството, макар откритието му да сложи началото на нова епоха в световната история.

При откритията от още по-ниска, трета категория човекът пренася в нови условия нещо вече съществуващо в сферата на неговата дейност, да речем, поставя нов двигател в летателен апарат, заменя в кораб парния двигател с електрически, а електрическия — с атомен. И именно от това равнище е дейността на човека в областта на военното изкуство, където новите технически условия са във взаимодействие със старите принципи. Нелепо е да отричаме значението на дейността на генерала, който ръководи дадено сражение, за делото на войната. Но не е правилно да обявяваме генерала за гений. Спрямо някой способен инженер-производственик това е глупаво, а спрямо генерал е не само глупаво, но и вредно, опасно.

Непрекъснато му се струваше, че заобикалящите го хора скришом му се присмиват, припомняйки си неговото стъписване през лятото на 1941 година.

Веднъж в присъствието на Молотов се бе хванал за главата и бе мърморил: „Какво да правя… какво да правя…“ На едно заседание на Държавния комитет по отбраната гласът му секна, всички сведоха глави. На няколко пъти бе давал безсмислени разпореждания и бе забелязвал, че тази безсмисленост е очевидна за всички… На 3 юли, преди да започне речта си, много се вълнуваше, пиеше „Боржоми“ и ефирът излъчи вълнението му… В края на юни Жуков му възрази грубо, тогава той за миг се смути и каза: „Правете каквото знаете“. Понякога бе изпитвал желание да отстъпи отговорността на погубените през трийсет и седма година Риков, Каменев, Бухарин, те да ръководят армията, страната.

Често го спохождаше едно ужасно чувство: че на полесраженията побеждават не само днешните му врагове. Струваше му се, че след Хитлеровите танкове сред прахоляка и пушека крачат всички онези, които уж навеки бе наказал, усмирил, укротил. Те се надигаха от тундрата, взривяваха затворилата се над тях вечна замръзналост, късаха бодливата тел. Ешелони, натоварени с възкръснали, прииждаха от Колима, от Република Коми. Селски жени, деца излизаха изпод земята със страшни, скръбни, изпити лица, идеха, идеха, търсеха го с беззлобни, печални очи. Той най-добре от всички знаеше, че не само историята съди победените.

В определени мигове не можеше да понася Берия, защото той явно схващаше мислите му.

На нас това ни е най-лошото — че не живеем по съвест. Не говорим каквото мислим. Чувстваме едно, а вършим друго. Спомняте ли си, по повод на смъртните присъди Толстой е казал: „Не мога да мълча!“ А ние мълчахме, когато през трийсет и седма година избиха хиляди невинни хора. И то най-добрите мълчаха! Защото имаше някои, дето шумно одобряваха всичко това. Ние мълчахме по време на ужасите на всеобщата колективизация. И си мисля — рано е да говорим за социализъм — той не се състои само в тежката промишленост. Той се състои преди всичко в правото на съвест. Ужасно е да лишаваш човека от правото му на съвест. И когато човек намира у себе си сили да постъпи по съвест, той изпитва чувство на щастие. Радвам се за вас, вие сте постъпили по съвест.

Надя наистина все говореше на опасни теми: ту внезапно питаше за Бухарин, ту дали е вярно, че Ленин е ценял Троцки и не е искал да вижда Сталин в последните месеци от живота си, че е написал завещание, което Сталин скрил от народа. Когато оставаше насаме с Надя, Евгения Николаевна не я разпитваше за лейтенант Ломов.

Но от всичко, което Надя говореше за политиката, за войната, за стиховете на Манделщам и Ахматова, за своите срещи и разговори с приятели, Евгения Николаевна научи за Ломов и за Надините отношения с него повече, отколкото знаеше Людмила.

Ломов явно беше своенравно момче, с тежък характер, отнасяше се присмехулно към всичко познато и установено. Изглежда, че и той пишеше стихове и Надя именно от него бе възприела присмехулното и презрително отношение към Демян Бедни, Твардовски, равнодушието към Шолохов и Николай Островски. Свивайки рамене, Надя очевидно произнасяше неговите думи: „Революционерите или са глупави, или са нечестни — не може да се жертва животът на цяло поколение в името на някакво бъдещо измислено щастие…“

Веднъж Надя каза на Евгения Николаевна:

— Знаеш ли, лелче, старото поколение иска непременно да вярва в нещо: например Кримов — в Ленин и в комунизма, татко — в свободата, баба — в народа и в трудовите хора, а ние, младото поколение, намираме всичко това глупаво. Изобщо е глупаво да вярваш. Трябва да се живее без вяра.