Поезията на българските символисти не е само символистична. Но дори и да беше само такава, тя пак не би била абсолютно затворена в себе си. Подобието е безкрайно, не може да остане в тесни граници. То се осъществява в определени граници, но и ги нарушава, разширява – разпростира се до безкрайността на Словото… Поезията на символистите е отворена назад /към Вазов, Ботев…/ и напред /към поезията на 20-те години – Смирненски, „септемврийските поети“, Далчев/…

   В широк смисъл – поетиката на символизма е основа, върху която Хр. Смирненски гради поезията си. Но съществуват и връзки на съдържателно ниво, дори конкретни текстуални прилики. В „Кръстопът на бъдещето“ на  Дебелянов са противопоставени „два свята“. „Ний вещаем безбрежен простор –/ волността, светлината са с нас!“ съответства на „вечната жажда/ за простор, красота, висини“ /“Към висини“ на Смирненски/, на „протеста за отдих, за воля,/ за въздух, простор, ширини“ /„Въглекопач“ на Смирненски/. В „Светла вяра“ Дебелянов пророкува: „За сетний свят настават сетни дни,/ разкъсват се верига след верига…“ В „Карл Либкнехт“ на Смирненски: „За да разбият и последната верига/ на майката земя!“ /А в „Рицарски замък“ на Ясенов: „Разкъсана е земната верига…“/. В поемата „Градът“ /1911 г./ на Лилиев образът на града и на тълпите е подобен на образа на града и на тълпите в поезията на Смирненски. Лилиев: „На страшен съд вървят тълпи. Смирненски: : „Но иде ден на съд!...“ /“Ний“/. Лилиев: „О, призраци в нощта, бездомни мои братя!“ Смирненски: „Братя мои, бедни мои братя…“ И „Тълпите“ /1913 г./ на Лилиев отвежда към Смирненски: „Престъпната улица тъпо гърми/ и плиска водите на странен поток“ /в поезията на Смирненски улицата също „гърми“, тълпите са сравнени с „вълни“… Посочените нетипични, периферни творби на Дебелянов и на Лилиев сякаш предвещават революционното, бунтовното слово на Смирненски… „Рицарски замък“ на Хр. Ясенов е вече търсене на изход от индивидуализма, от затвореността на символистите. Призив, жажда за отваряне: „Как горя да слезна в долините“, „да разруша на всеки дом стените/ и да запаля живи огньове“, „да живея живата тревога/ на слепия пророчески безброй“. Жажда за „приземяване“, за единение с хората – път към колективността. И път към „бунта“ и „огньовете“ в лириката на Смирненски. В стихотворението „През гранитните огради…“ Ясенов жадува за „железни барикади“, за „гръм и трясък, и рушения на замъци“… „Замъкът“ на индивидуализма и символизма бива запален, съборен…

   Този светъл стремеж – словото да бъде насочено към живото, да иска да го възвиси, преобразува /с оглед възтържествуването на доброто, справедливото, красивото…/ – е израз на идеализъм, на вяра. Да бъде вярващ – ето една от същностите на Поета- Друга негова същност – да се съмнява…

   В лириката на един поет може подчертано да доминира едното или другото /при Яворов – неверието и съмнението, при Смирненски и Вапцаров – вярата/. В поезията на П. Р. Славейков, на Ботев, на Вазов… се редуват вяра и съмнение. В лириката на символистите преобладава съмнението. Но вярата, макар и по-рядко, също присъства /при Яворов – вяра в любовта, при Дебелянов – „светла вяра в новия живот“, при Лилиев – „Боже, в тоя цветен кът/ мойта вяра окрили!“…/ В общ смисъл символистите поставят под съмнение вярата в „Сън за щастие“ на П. Славейков…

   В началото на 20-те години на 20 в. българската поезия сякаш е преуморена от съмнения. Нуждае се от вяра /Гео Милев ще каже – от „оварваряване“/. И тази вяра идва, носена от „юношата“ Смирненски: „Да бъде ден!“ – в противовес на Яворовата „Нощ“. Вярата се повтаря и в поемата „Септември“ на Гео Милев…

   Българската поезия рязка се „преобръща“ – от полюса на съмнението към полюса на вярата, от затварянето в себе си  към сливането, „разтварянето“ в „тълпите“… Това преобръщане цели „оздравяване“. Но то, поради своята рязкост, „нервност“, емоционалност, крие и нещо болезнено…

   Вазов със своята жизнена вяра надживява родените по-късно от него П. Славейков, Яворов, Дебелянов. А когато умира /1921 г./, с него сякаш умира  и неговият тип вяра – „здрава“, спокойна, уравновесена, намираща опора в себе си, в народа и Родината. Вярата на Смирненски в „Да бъде ден!“ е по-различна – незряла, неспокойна, извънмерна, опираща се на чуждото, свързана с Октомврийската революция в Русия и с комунистическата идеология. Тя е „юношеска“ вяра… При Смирненски има и нещо, което го сродява в Вазов /освен творенето „по повод“, патетиката…/ – например той продължава Вазовата вяра в Русия като „месия“, но вече не в народностен план, а в интернационален, в световен план. При Смирненски границите на вярата са прекомерно разширени – тя преминава в социален утопизъм…

   И все пак художественият талант на Смирненски е по-богат от вярата му… Също и творческият дух на поета е по-богат от идеологическата вяра – в този дух има и нещо друго. Това проличава дори в стихосбирката „Да бъде ден!“, в която част от социално-критичните стихотворения изразяват съмнение, смирение. Дълбокото вглеждане в действителността спъва вярата, поражда тъга, скръб. В творческата същност на Смирненски са заложени хуморът, иронията, пародирането… Духът на Смирненски е разпънат между вярата и съмнението. В началото на творческия си път поетът изразява безверие, песимизъм /“Загледан във днешния ден“ и др./, по-късно – вяра /в стихосбирката „Да бъде ден!“/ , а накрая – възвръщане към безверието, песимизъм, скептицизъм /“Зимни вечери“, „Великден“, „Приказка за стълбата“/…

   В съответствие с прехода от вяра към съмнение е и промененото отношение към „тълпите“. В последната строфа на „Жълтата гостенка“: „А вън пред прозорчето с празничен крясък/ минават бездушни тълпи“. Вече тълпите не „носят душата на новия свят“ /“Тълпите“/, а са „бездушни“. С отрицателен знак е и образът на тълпите в стихотворението „Великден“:

Христос ни с любов ослепи.

Къде е светата любов?

Море от омраза кипи

и тътне край кръста Христов.

 

Тълпите реват, все така

бездушни и зли кат преди,

и все тъй протегнал ръка,

под кръста му Юда седи.

 

Разпънат, оплют, обруган,

умира босяка смирен…

А вред фарисейската сган

празнува възкресния ден.

 

   В противоположност на „тълпите“, на „фарисейската сган“, образът на Христос е въздигнат /индивидуалното – над колективното/. Светът не го познава истински /скептицизъм/. Разпятието се повтаря във времето, Христос бива „отново разпнат“ /както в романа на Казандзакис „Христос отново разпнат“/… Тази идея за „вечното разпятие“, свързана с повторяемостта на исторически събития и личности, присъства и в поезията на Вазов. В „Голгота“ – „ох, йоще е разпят!“. В „Де е Бог?“ /от стихосбирката „Под нашето небе“ – „Търси го на Голгота:/ той пак е там разпят!“ Също и в стихотворението “На кръста“ /от „Песни за Македония“, 1913 г./ – „Ах, оня, що изрекъл бе: „Мир вам! Любете!/ Добри бъдете!/ – човечеството пак го прикова на кръста!“…

/следва продължение/

Марин Тачков

ПП : Част от дипломната ми работа „Словото в българската поезия – повторяемост, подобност, цикличност“ /1992 г./…

• "Ах, летете, ескадрони ... ! " – със Чапаев и Будьони (по Христо Смирненски);
• Поезията на Христо Смирненски е фееричен разкош в червено и жълто – огньове, пламъци, искри и вулканична лава.

Младостта, а и зрелостта на Вазов преминава в години но ИСТОРИЧЕСКИ ОПТИМИЗЪМ В БЪЛГАРИЯ.
Следват военните погроми след блестящи победи без нито една загубена битка.
Вазов пише "... Разгром на моя свят дочаках."
А тия след него, те В ТОЯ РАЗГРОМ са зрели, Корените им пият от неговите горчиви и отровни сокове...