.
.
.

КАК БЕ НАПИСАН РОМАНЪТ "ПОД ИГОТО"

Иван Вазов: "Книгата ми обиколи цяла България, мина границите и профуча из Европа"

петък, 24 Август 2018 / брой: 164

автор:Михо Червенков

 

Наскоро след Освобождението, за около година, България преживява няколко съдбоносни събития: Съединението, Сръбско-българската война, превратът от група офицери срещу княз Александър Батенберг на 9 август 1886 г. и контрапревратът. Политическите страсти в страната се развихрят. Противниците на княз Батенберг и Стефан Стамболов са принудени да емигрират. Сред тях е и Иван Вазов, който тогава живее в Пловдив.

Подложен на преследване, той се укрива у свои близки: денем по таваните, а нощем - в избите. Един ден окръжният управител П. Димитров го съветва да напусне града, защото "не искал да отговаря за безопасността му". И той си урежда пътуване до Цариград, а оттам отива в Одеса. При пристигането си на 21 януари 1887 г. с руския параход "Нахимов", отсяда в българския хотел "Славянская гостилница", а след това сменя няколко квартири.
Руси и българи-емигранти възторжено посрещат писателя.
"В първите дни - пише Вазов - бях очарован от живота в Одеса."
Той намира приятелска ласка и внимание в кръга на избягалите в Одеса офицери - майорите Гуджев, Бендерев, Груев и др., взели участие в преврата срещу Батенберг. Радушен прием и съучастие среща в руските славянофилски среди. Българските студенти в Одеса устройват среща в негова чест с много прочувствени речи.

Всекидневието, обаче, в големия и хубав град бързо му дотяга. Тежък е животът на емигранта, горчива е кората хляб, която той намира в чужбина. Поетът е дълбоко смутен от разигралите се в отечеството му събития, където един срещу друг застават не национални, а политически врагове - настръхнали и непримирими.

Скоро Вазов усеща самотата, все повече изпитва жал и тъга за родината, която толкова обича, за която много е писал. Въпреки ласкавия прием поетът започва да се чувства "немил-недраг на чужбина, ненужен и безполезен". В писмо до младия д-р Къстьо Кръстев пише:
"Нам, българите, родната почва е необходима, както на Антея - земята, за да почувстваме силите си".
"Мъката ми се засилваше, безделието ми тежеше, скуката се увеличаваше - България, България исках сега, но България беше далеко..."
За онова време Вазов ни е оставил стихотворението "В изгнание":
 
Изпитвах аз тежки гонения
там, в мойта родна страна.
В чуждата - нови мъчения:
самотност, тъга, тъмнина...

В мислите си великият родолюбец изцяло се пренася в родината. Често се връща към епохата на Левски и апостолите, запечатана в паметта на населението с големия подем на революционните сили в навечерието на Априлската епопея, на която гледа като връх на националноосвободителната борба. Баща му е съсечен от турците. Бил е при хъшовете в Румъния, а там са Левски и Ботев. Изживява величието на Освободителната война, живее и работи в следосвобожденската епоха. Той е не само свидетел, а и участник в много събития.

Изникват в паметта му образи и картини, открояват се безброй случки и лица, оживяват човешки съдби. И под напора на тези чувства, изгарящ в копнежа си по любимото отечество, изгнаникът замисля и започва сътворяването на най-голямото си дело като поет и писател - романът "Под игото".

От края на февруари и през март 1887 г. Вазов се е отдал изключително на своя нов творчески замисъл. Той е създал вече "Епопея на забравените", написал е първите си спомени - "Неотдавна", както и повестите "Немили-недраги" и "Чичовци" - все творби от живота на българите в навечерието на Освобождението.

Новата си творба авторът може би замисля като венец на усилията му да изобрази този живот в цялата му пълнота, намерил израз в Априлското въстание - "взривът на едно кипене, което се е готвило пет века, което се е образувало от петвековни страдания".

В Одеса писателят разпитва български емигранти, подрежда личните си спомени и разказите на свои близки в България. Там негов съгражданин, офицерът Ат. Иванов, допълнил спомените от Сопот на гениалния писател със свои наблюдения и преживелици. От тях Вазов се възползвал при описанието на представлението на Геновева. Все при писането на романа случайно му попада едно списание, издавано в Русе. От него взема народните песни за главата "Седянка".

Изминалото време е не повече от едно десетилетие и не е затъмнило тези герои. Интересува се най-вече от обикновените хора, които в краткото време за подготовка на въстанието се преобразяват в истински борци.
С мислите си големият патриот се пренася изцяло в родината и сяда да пише. Започват часове, дни и нощи на необикновен душевен подем. Стефан Бобчев, също емигрант, пише:
"Вазов се вестяваше рядко на моите емигрантски четвъртъци. Той живееше някъде отстранен, уединен, беше си създал един крайно тесен, интимен кръг от руски познайници, писатели, публицисти. Той четеше много и пишеше много. Какво пишеше Вазов - знаеха малцина. После се разбра, че пише роман на българския живот от времето на движенията по Освободителната война".

За онова време по-късно Иван Вазов ще запише:
"Аз забравих мъките на изгнанието. Аз бях честит, къпейки се във вълните на скъпите и незабравими спомени; те ме въодушевяваха, те ми даваха нов полет и нова радост на музата ми..."

Той създава първата част на тази забележителна епопея за непродължително време. Междувременно пише разкази, стихотворения, поддържа преписка с приятели и почитатели, превежда. И не само това.

От Одеса Вазов пътува из необятната руска земя. Отива в Москва, където е две-три седмици. В Петербург пребивава цяла зима. След това прескача и до Цариград, няколко дни гостува в Киев и отново е в Одеса, където престоява най-много. Чете усилено и попълва много познанията си по руската литература, пише, публикува и разполага със средства, "колкото да не гладува".
Така, докато пристига дългоочакваната вест, че може за се завърне в майка България, която толкова много обича.
След доста години Вазов ще запише:
"Дълго с любов бях работил над тоя труд в Одеса. Той ме държеше чрез скъпите спомени, що будеше в душата ми, в постоянна връзка с изгубеното отечество, той ми беше едничката утеха в горчивините на скитния ми изгнанишки живот".
Жадуваният ден настъпва. Вазов получава писмо от майка си. Когато тя запитала Стамболов може ли поетът да се върне, изненадан той възкликнал: "Че кой го е гонил!" и я уверил, че може да се завърне, да разчита на неговата защита, и че никой няма да го закача. Записките по романа пренася през Цариград с помощта на руската дипломатическа поща.

На 9 март 1889 г., след две години и седем месеца изгнание в Русия, прочутият писател се завръща благополучно в София. Романът остава недовършен...
Новата жп гара радва очите му. Мяркат се няколко нови високи сгради. Но столицата му се вижда неприветлива, улиците кални, Витоша навъсена и строга. Натъква се и на фамилни неуредици. Семейството, нарочено заради русофилските си убеждения, е в оскъдица, самият той е без средства, а и едното око го измъчва. Майка му, неуморната баба Съба, е наела тясна квартира в полусрутена сграда на "Витошка". Напрегната е политическата атмосфера в страната.
Зареждат се няколко срещи. Най-напред се представя на министър-председателя Стефан Стамболов, който тогава бил трудно достъпен. Следват дружеско здрависване, спомени от емигрантството в Букурещ. Двамата противници не намират общ език по политическите въпроси, но премиерът показва търпимост и благоразположение към поета. Много години по-късно (на 20 април 1916 г.) пред Иван Шишманов Вазов отново си спомня с признателност за отношението на Ст. Стамболов при завръщането му.
Поуспокоен, той замисля издаването на литературно списание "Денница".

Една вечер в литературния кръжок в къщата на Михалаки Георгиев, бъдещ писател, където участват: поетесата Мара Белчева, д-р Кръстев, Иван Д. Шишманов, Т.Г. Влайков и др., пристига Иван Вазов. За тях той е големият поет, любимият писател. Вазов среща съчувствие, отзвук, насърчение на таланта си.
Наскоро Иван Шишманов, тогава началник на отделение в Министерството на просвещението, посещава Вазов у дома:
- Чух, че имате роман, написан в Одеса. Министерството на просвещението основава "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина" под моя редакция. Ние желаем да напечатим романа ви там.
- Но той не е готов още: само първата му половина е написана.
- Няма значение, докато излезе първата част, ще напишете и останалото. Недейте ни отказва. Как му е названието?
- Не съм го намислил още.
- Това е най-лесна работа.
На другия ден идва чиновник от Министерството и сътрудник на сборника да му благодари от името на министъра и му казва, че ще му се плаща на кола по 200 лева.
Поканата е неочаквана.

"В София недовършеният роман бе затрупан в книжата ми, нито мислех да го дописвам, а още по-малко да го печатам: в България русофобският дух царуваше, а някои глави на романа бяха напоени със симпатия към нашите освободители" - си спомня поетът.
Вазов приема, но това го хвърля в известно безпокойство: предстои му огромна работа. А същевременно известието за възнаграждението го окриля. Размерът на хонорара никак не е малък и една грижа пада от плещите му.
"Това улесни брат ми - пише Борис Вазов - и му даде възможност да се отдаде на работа с всички сили".
Още в Одеса Вазов е мислил за заглавието на романа. На лист написал десетина имена, между които и "Кървава заря" и го дал на приятели да си кажат мнението. Всички подчертали първото предложение - "Под игото".
Очеболът обаче го гнети, поетът не може нито да чете, нито да пише, и се обръща за помощ към брат си Борис, който тогава е гимназист. Договарят се и започва да му диктува. Така е дописано това блестящо произведение на българската литература.

Именно Борис Вазов, последният син на баба Съба, с 23 години по-малък от поета, ни е оставил много сведения за онова време:
"Писателят потъваше изцяло в света на своите герои. Почти не излизаше от къщи, не се срещаше с хора. По цял ден обмисляше, поправяше, диктуваше. Често правеше добавки и без сам да може да прочете страниците, сочеше безгрешно мястото, където трябва да бъдат нанесени. През кратките минути на отдих ме караше да му свиря с цигулката. Свирех грубичко, но вярно. Предпочиташе леки оперни откъси, някои песни на Шуберт. Това го облекчаваше, а може би подхранваше въображението му... "
Вечер, пак по настояване на поета, гимназистът му четял вестник "Дневник". Трябвало да чете от начало до край.

"Понякога - пише Борис - се опитвах да прескоча някоя новина, която ми се виждаше неинтересна, но брат ми усещаше това и ме караше да чета всичко подред..."
Вероятно Вазов още тогава е дал първата част на романа за издаване. В писмо до д-р Кръстьо Кръстев пише:
"Моят роман сега се намира в Държавната печатница и чака ред".
През пролетта на 1889 г. започва печатането. В края на ноември същата година излиза книга първа на Сборника, където е отпечатана първата част на романа със заглавие "Под игото" (Из живота на българите в предвечерието на Освобождението).

Заглавието насочва към историческото време, към чуждото иго. Подзаглавието също насочва към времето на робството, но и на пробуждането, на промяна на мисленето в общността.
Ласкави са отзивите за публикуваната първа част. Това насърчава автора и той се заема в кратък срок да завърши произведението.
Още в началото на следващата година другите две части са подготвени и включени във втората и третата книга на "Сборника".

Това издание на романа в края на 1889 и началото на 1890 г. се смята за първо.
Романът е посрещнат от читателите с огромен интерес. "Отвсякъде чух похвали" - отбелязва авторът. Литературният критик д-р Кръстьо Кръстев дава положителна оценка на романа, подчертава, че авторът "е стъпил в нова епоха на своето творчество, епохата на въстанията, която е главен извор на неговото вдъхновение, че тя е център на романа му с хубавото и изразително име "Под игото". Но авторът е изненадан от одобрителния отзив дори и от официоза, вестник "Свобода":
"Романът е толкова прекрасен, художествен, щото може да се нарече перла на българската белетристика".

Започва неувяхващият живот на шедьовъра в нашата литература. Интересът към романа е голям. Появяват се много положителни отзиви. Многобройни и настойчиви са исканията романът да бъде издаден като отделна книга и да стигне до най-широк кръг читатели.
В романа се очертават над 40 герои, които са от всички социални слоеве. Действието се развива в рамките само на 9 месеца - от септември 1875-а до май 1876 г. Основен герой е народът, който пътува към своята върховна ценност - Свободата. За този исторически процес в последното двустишие на стихотворението "1876" Вазов възкликва:

"И в няколко дена тайно и полека
Народът порасте на няколко века."

Мястото на действието - град Бяла черква - идва от старото име на Сопот (Акче клисе). Голяма част от героите имат свои реални прототипове. Когато по-късно големият му приятел и биограф Иван Шишманов иска да му разкаже повече за баща му, Вазов казва:
"Вземи първа глава от "Под игото". Баща ми там е излян".

За Вазов творческият процес не прекъсва. След отпечатването на романа той продължава работата над текста. Поправките най-често се свеждат до корекции на отделни думи и изрази, но понякога засягат композицията и замисъла на творбата: съкращава цели страници, изоставя цели глави, други допълва.
Класическият роман бързо прекачва границите. Неочаквано, през 1894 г., романът излиза на английски език. Това е първият му превод в чужбина. Изключително висока е оценката в увода на английския поет и литературен критик Едмънд Гос. Той пише, че това е "едно образцово произведение... един шедьовър... един първокласен роман из новата история... безспорно един от най-хубавите романи, които Източна Европа е изпратила на Запад".
През същата година "Под игото" излиза на български в издателство "Т. Ф. Чипев" с илюстрации и портрета на Вазов. Във второто издание махнал още няколко глави, а в четвъртото думата "язик" е променена навсякъде на "език". Отпадат и повечето русизми.
При всички корекции личи стремежът на автора да се придържа към налагащите се норми на нашия книжовен език. Вазов е от първите автори, който пише на съвременен литературен език и има неоценим принос за неговото утвърждаване.
"Под игото" е първият български роман в младата българска литература. Това е най-българският роман.

До края на XIX век романът "Под игото" е преведен на основните европейски езици и навсякъде получава висока оценка. И досега Вазов е най-превежданият наш автор. Трудно е да се пресметне на колко езика е превеждан и колко издания са направени.

"Под игото" е най-обичаната книга в родината ни. През 2009 г. романът печели първо място в "Голямото четене" (класация на най-любимите и четени книги на българите).

Приживе Вазов е имал щастието да види пет издания на "Под игото". Романът му е донесъл вече голяма слава. В изданието от 1920 г., станало при неговото непосредствено участие, той пише:
"И от бедната стаичка на одеската улица книгата ми обиколи цяла България, мина границите и профуча из Европа. И аз благославям сега това изгнание!"

https://duma.bg/?go=news&p=detail&nodeId=173737

ПП: Може би една от най-важните заслуги на диктатора Стамболов е, че заради него Вазов заминава в изгнание, което се оказва благодатно за написването на "Под игото"...

Интересни факти, любопитни детайли. Благодаря, Марине!

Притежавам изданието с илюстрациите. Неоценимо богатство.

ВАЗОВ- БЪЛГАРСКО СЪКРОВИЩЕ, СЛЪНЦЕ С ТЕКСТОВЕ, КОИТО ИЗДИГАТ НИВОТО НА БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА
БЪЛГАРИЯ ТРЪГВА С БЪРЗИ КРАЧКИ, НАРЕЧЕНИ-БЪЛГАРСКО ЧУДО В ИКОНОМИКАТА

Животът и творчеството на Вазов са необятна тема...

Както се казва, всяко зло за добро!
Но, сега се промъква идеята, че не е актуален вече романа, че не е на съвременно ниво и по тази причина да отпадне от учебните програми?

Даже ,тук имаше един капацитет, който твърдеше, че романът е примитивен, обобщено казано! Не струва!?

Ами ,то, световната класика, по тази логика и тя не е актуална!

П.П. Познавах негов братов внук! Учител по литература, страхотно ерудиран човек И изследовател В литературата и в нумизматиката! Когато дойде за пръв път у нас, жена ми " откри", че много прилича на Вазов?
Потвърдих, с допълнението, че е негов, братов внук!....