.
.
.
За Маркс и марксизма през погледа на Карл Попър
Автор  Камен Лозев

/.../

Ако тези идеи се разпространят, ще дойде опустошение
като това на хуните и татарите.

Джон Ст. Мил (цит. в Ръсел 1995: 813)

Една от важните, централни и много влиятелни идеи на Маркс, заслужено критикувана от Карл Попър и редица други мислители, се отнася до защитата и оправдаването на насилието – най-вече в неговите разрушителни, революционни форми, които според Маркс са неизбежни, за да настъпят коренни обществени преобразувания. В историята, подсилва идеята Енгелс, нищо не става без насилие и неумолима безпощадност (вж. подр. Нешев 1981: 148).

В края на Капиталът, в глава Двадесет и четвърта, раздел „Генезис на промишления капиталист”, Маркс афористично отбелязва: „Насилието е акушерка на всяко старо общество, когато то е бременно с ново.” (Маркс 1979: 760) С други думи, предстоящите (за Маркс неизбежно настъпващи по силата на закономерна историческа необходимост) промени могат да оправдаят насилието в името на раждането на новото общество. Почти две десетилетия по-рано в статията „Победата на контрареволюцията във Виена” Маркс развива аналогична мисъл: „Има само едно средство да се съкратят, опростят и се концентрират кръвожадната агония на старото общество и кървавите родилни мъки на новото общество – само едно средство – революционния тероризъм.” (цит. в Нешев 1981:147)

Насилието под формата на революционен тероризъм Маркс оправдава с цел съкращаване на „кръвожадната агония на старото общество и кървавите родилни мъки на новото общество”. Тази на пръв поглед смислена постановка предизвиква най-острата критика от страна на Попър, разгърната във втория том на труда му „Отвореното общество и неговите врагове”, 1995.

*

Марксизмът е чист историцизъм.

Карл Попър (Попър 1995: 94)

В своя критически преглед на Маркс Попър се съсредоточава върху няколко тези. Първата, и може би най-важната, се отнася до онова, което дава увереност на Маркс, че идва точно онова бъдеще, което предвижда и описва? Маркс несъмнено живее във времена на социални земетресения и затова непрестанно привижда революции, целящи да установят дълбоки обществени преобразувания. Ако в края на живота му обаче, го бяха попитали дали е преживял революция в смисъла на диалектико-материалистическото му схващане за историята, отрицателният отговор едва ли би дошъл след колебания. Маркс според мен също би отхвърлил и „революцията” през октомври 1917-та година в Русия като социалистическа по характер, защото тя е далеч от представите му за революция, дошла в резултат на „пръсването на черупката”, т.е. на изчерпването на възможностите на капиталистическите производствени отношения да стимулират развитието на производителните сили. Самият Ленин няма илюзии относно развитостта на капитализма в Русия и нивото на производителните сили през 1917-та година.

Откъде обаче Маркс и Енгелс черпят увереност за предстоящата социалистическа революция? Кои са основанията да заявяват, че тя е неизбежна и че много скоро ще се осъществи? В своята реч на гроба на Маркс Енгелс твърди, че капитализмът вече е надраснал себе си и затова ще слезе от историческата сцена. Ето пълният вариант на тази важна мисъл: „Маркс откри и закона, по който е създаден сегашният обществен строй с неговото голямо класово деление – на капиталисти и наемни работници, закона, по който това общество се е организирало и е растяло и сега вече е надраснало самото себе си, закон, по силата на който то в края на краищата ще загине като всички предишни фази на обществото.” (Нешев 1981: 317)

Думите на Енгелс недвусмислено отговарят на поставения въпрос: Маркс е открил закона, върху който основава своето предвиждане за съдбата на капитализма. С други думи, обществото се развива по силата на закон, този закон е открит от Маркс и благодарение на този закон ние сме в състояние да предвидим как ще изглежда бъдещето. При такава постановка увереността на Маркс и Енгелс е напълно разбираема. В запазените Черновки за надгробната реч Енгелс набляга: „Чарлс Дарвин откри закона за развитието на органичния свят на нашата планета. Маркс откри основния закон, който определя движението и развитието на човешката история – закон толкова прост и очевиден, че е почти достатъчно да бъде формулиран, за да бъде сигурно признаването му.” (Нешев 1981: 314-15)

Именно тази доктрина за „закономерното”, т.е. съгласно закон и затова неизбежно и неотклонно, развитие на обществото дава основание на Попър да нарече Маркс „чист историцист”. В първия том на Отвореното общество Попър характеризира историцизма като нагласа на мислене за обществото и обществените явления като подчинени на закони точно така, както са подчинени на закони явленията в природата. Историцистът твърди, че сме в състояние да опознаем тези закони и на тяхна основа да предвидим бъдещето точно както според Лаплас, ако в даден момент знаем всички изходни условия на всички частици в природата, ние сме в състояние да нарисуваме изчепателна картина на състоянието на положението на всичко в света за този момент. ------ Лапласовият детерминизъм е неотменна част от историцисткото мислене и Попър го открива в произведенията на Маркс. Именно този тип детерминизъм дава увереността да установим кога „старото общество” е „бременно с ново общество”, именно този тип детерминизъм в крайна сметка трябва да оправдае разгръщането и на „революционен терор” в името на „съкращаване родилните мъки” на новото общество.

Така въпросът за оправдаване на насилието, за разгръщане на революция с всички нейни разрушителни последици, се свежда най-вече до възможностите ни да знаем, да предвиждаме безпогрешно бъдещето. Но може ли която и да е наука да ни предостави такова знание? Възможно ли е да предвиждаме обществените събития с точност, която да оправдава насилствените ни действия за подпомагане на тяхното сбъдване? На тези въпроси Попър отговаря категорично отрицателно: Лапласовият детерминизъм изобщо няма място в науките за обществото. „Законите” и „закономерностите”, ако изобщо можем да говорим за такива в обществените явления, са коренно различни по характер от природните закони и закономерности. Най-общо казано, в обществото са налице тенденции, чиито резултати могат да настъпят с различна вероятност. Попър не отрича възможността да правим, най-вече краткосрочни, прогнози за развитието на отделни обществени сфери (Попър 2000: гл.4), но да споделяме Енгелсовата представа за открития от Маркс „основен закон, който определя движението и развитието на човешката история”, днес е недопустимо. Невъзможно е бъдещето да се предсказва чрез формулирането на железни, неумолими, непреодолими (Маркс) исторически закони от рода на Марксовите.

*

Макар че главните му таланти са теоретични,
той [Маркс] извършва огромна работа, за да изкове
теоретичните оръжия на борбата за подобряване
на съдбата на голямото мнозинство на хората.

Карл Попър (Попър 1995: 92)

Да се критикува Маркс абстрактно, без оглед на конкретните обстоятелства и особеностите на историческия момент, е неоправдано и затова Попър се чувства длъжен да обясни: „Маркс, разбира се, не може да бъде обвиняван за това..., защото най-добрите учени по негово време правят същото [предсказания].” (Попър 1995: 95) Детерминизмът е предразсъдък на Марксовия век, а „научните предсказания” са естествената и неизбежна последица от светоглед основан на детерминизма. Влиянието на Маркс обаче е толкова голямо, че и днес научността се свързва със способността да се формулират мащабни пророчества, които се сбъдват.

От гледна точка на изложената критика напълно оправдан изглежда изводът на Попър: „Маркс според мен е лъже-пророк. Той е пророк на историческите насоки на историята и неговите пророчества не се сбъдват.” (Попър 1995: 92) Съвременната поперианска „присъда” над Маркс е категорична. Един от издиганите аргументи против Марксовия профетизъм е следният: онова, което ще имаме като бъдещо общество, зависи от знанието, което ще имаме в бъдеще. Ние обаче очевидно не можем да знаем какво знание ще имаме в бъдеще, защото ако го знаехме, то щеше да е знание настоящо, а не бъдещо. Следователно по принцип е невъзможно да предвиждаме бъдещето, особено по-отдалеченото бъдеще.

Ако с този аргумент рухва главната опора на марксизма, т.е. вярата в откритите исторически закони, очевидно рухва и цялата амбициозна постройка на Марксовия исторически материализъм. Рухва главното настояване на марксизма за „научност”. Но защо Маркс и Енгелс толкова често настояват върху тази страна на учението си? Причините са поне две: едната е, че двамата се стремят да освободят „соцализма от неговата сантиментална, моралистка и илюзорна основа. Социализмът трябва да се развие от своя утопичен стадий до етапа на наука.” (Попър 1995: 94) Известно е, че Енгелс написва специален труд в това отношение – „Развитието на социализма от утопия в наука”. Всъщност марксизмът израства от своеобразната „мисия” на Маркс и Енгелс – да освободят, да очистят социализма от „човеколюбието”, от утопичните, не-научни елементи в него. За „научността” на марксизма обаче има и втора важна причина: тя се състои в стремежа на Маркс да въоръжи с „научна идеология” революционния пролетариат, да вдъхне увереност и „научна обоснованост” на борбите му за по-добър живот.

Попър подчертава несъмнения хуманистичен патос в творбите на Маркс. Мавъра посвещава целия си живот на борбата на пролетариите за освобождение от робските условия, в които тогавашното капиталистическо общество ги е поставило. Маркс е свидетел на сравнително ранния капитализъм, в който е налице безсрамна, жестока и неоправдана от човешка гледна точка експлоатация. Това до голяма степен е „дивият капитализъм” от стадия на първоначалното натрупване на капитали. Попър нарича това общество unrestrained capitalism (необуздан, неограничаван капитализъм). На десетки страници в Капиталът и други творби Маркс безпощадно критикува този капитализъм. Именно него наблюдава и описва Маркс, именно в него липсва всяко трудово законодателство, а когато в Англия такова формално е прието през 1838 г., Маркс е свидетел на ужасните препятствия, издигани дълго след това срещу практическото му прилагане. Животът на работниците е пълен с нищета и нещастия, срещу които справедливо се надига огромно възмущение. Маркс му придава теоретичен израз, вярвайки, че го е основал на наука.

*

Политическата власт и нейният контрол е всичко –
не трябва да се позволява на икономическата власт
да вземе връх над политическата.

Карл Попър (Попър 1995: 138)

Критиките на Попър се разгръща и в други посоки, които само очертаваме. Много важно е например схващането на Маркс, и съответно настояването му, за невъзможността на капитализма да се реформира с мирни средства, т.е. в резултат на законодателни мерки. Тази идея, или по-скоро вяра, трябва да обоснове събарянето на капитализма единствено чрез революция. Сто тридесет и пет години след смъртта на Маркс обаче едва ли може смислено да се аргументира Марксовата теза за иманентната неспособност на капиталистическото общество мирно да се реформира и усъвършенства. Критиката на Попър в случая го отвежда към критика и на друга неправилна Марксова постановка, имплицитно налагана в творбите му – а именно, че политиката и политическата дейност са просто надстройка и за преустройството на обществото не могат да имат тежестта, която икономическите феномени имат.

В случая според Попър Маркс е обсебен от своя икономизъм точно колкото е обсебен и от идеята за революцията. И двете схващания конвергират в посока на начина да се стигне до дълбоки социални преобразования. Наистина ли обаче, за да преобразуваме обществото, непременно трябва да осъществим революция? (Представите на Маркс за нея са оформени най-вече от кървавите събития по време на Великата Френска революция.) Наистина ли тя е неизбежна? И вярно ли е, че единствено промените в икономическия живот водят до дълбоки промени в обществото?

Размислите по тези въпроси в „Отвореното общество и неговите врагове” карат Попър критично да анализира Марксовите схващания за ролята на държавата, обрисувана в „Манифеста” като „обществен комитет, който управлява общите дела на буржоазията”, както и Марксовото схващане за демокрацията, определяна като упражнявано от работника право да гласува за това кой буржоа да го управлява пред следващите четири години. С подобни схващания според Попър Маркс демонстрира пълното си пренебрежение към възможностите на демокрацията и намесата на държавата чрез законодателна инициатива в решаването на важни социални проблеми от рода например на условията на труд и живот на работниците, пенсионното им осигуряване, защитата при злополуки и пр.

На крайния революционизъм и икономизъм на Маркс Попър противопоставя своя реформизъм и идеята за постепенно социално инженерство (piece-meal social engineering). С много ясни примери от живота на северноевропейските държави в периода след Втората световна война Попър демонстрира колко дълбоки и мащабни промени могат да се осъществят с помощта на държавния икономически интервенционизъм, проведен в условията на демократично управление.

 http://notabene-bg.org/read.php?id=690

ПП: Религиите и идеологиите са опиати за хората, за народите...

Критика на типични буржоазни критикари – и Карл Попър и Камен Лозев – отсъствието на исторически подход при разглеждането на явлението Карл Маркс.
Ах, колко е жесток Маркс, оправдава и даже пропагандира социално насилие. Като че ли самите буржоа не са практикували кълцане на глави на короновани особи. Изводът за неизбежното насилие при социална революция при тогавашните обществено–исторически условия Маркс прави въз основа на опита на буржоазните революции.
"Така въпросът за оправдаване на насилието, за разгръщане на революция с всички нейни разрушителни последици, се свежда най-вече до възможностите ни да знаем, да предвиждаме безпогрешно бъдещето" е злонамерена измишльотина на критика.
Революцията, на която Маркс и Енгелс са се надявали да прерасне в социалистическа е поредицата от буржоазни революции през 1848 година, наречена "Пролетта на народите", както и "Годината на революциите". След като това не се осъществява, Маркс се насочва към теоретичният разгром на буржоазното общество, пише "Капиталът" и изказва мисълта, че следващата страна, в която се очаква социална революция е Русия.
И ако критиците са исторически последователни, ще трябва да признаят, че Маркс е познал. Те дори не споменават за Парижката комуна, която Маркс не е предричал.
"да предвиждаме безпогрешно бъдещето", "да предвиждаме обществените събития с точност" са манипулации на критика. Както и внушението, че Маркс слага тъждество между природните и обществените закони.
"да споделяме Енгелсовата представа за открития от Маркс "основен закон, който определя движението и развитието на човешката история", днес е недопустимо. Невъзможно е бъдещето да се предсказва чрез формулирането на железни, неумолими, непреодолими (Маркс) исторически закони от рода на Марксовите" си е лъжа.
Каква е "енгелсовата представа" критикът не посочва. В приложените цитати от Енгелс никъде няма точни дати.

Представата на Енгелс е, че капиталистическата обществено–икономическа формация е преходна, както всяко нещо в природата, което пък е доказал Хегел.
Ето я липсата на историчност у Камен Лозев, каквато историчност у Попър има – не се прави връзката на явлението Маркс с буржоазните революции, с философите Хегел и Фойербах.
И разбира се "Невъзможно е бъдещето да се предсказва чрез формулирането на железни, неумолими, непреодолими (Маркс) исторически закони от рода на Марксовите", категоричен е авторът в поредната си манипулация.
Не се вижда по кое време критикът е писал критиката си, но действителността го опровергава. Буржоазното общество се оттича в канализацията на историята. Откритите и формулирани от Маркс обществени закони се проявяват.
И Маркс никога не се е правил на пророк, а както е казал един мъдрец : Успехът на пиесата зависи и от ушите на зрителите.
Та критиците, много чели, малко разбрали.
И следва една апология на Попър и капитализма.
"схващането на Маркс, и съответно настояването му, за невъзможността на капитализма да се реформира с мирни средства, т.е. в резултат на законодателни мерки".
Да, по времето на Маркс капитализмът не е бил в състояние да се реформира от само себе си. Реформирал се е винаги под натиск – борбата на пролетариата, примерът на Съветска Русия и на Съветския съюз, на социалистическия лагер.
Самите Попър и Лозев отричат правото на марксизма на развитие. "Марксизмът не е догма, а ръководство за действие" е постановил Ленин. И развива учението на Маркс в новите обществено–исторически условия. И го прилага на практика.

"На крайния революционизъм и икономизъм на Маркс Попър противопоставя своя реформизъм и идеята за постепенно социално инженерство (piece-meal social engineering). С много ясни примери от живота на северноевропейските държави в периода след Втората световна война Попър демонстрира колко дълбоки и мащабни промени могат да се осъществят с помощта на държавния икономически интервенционизъм, проведен в условията на демократично управление".
И какво да кажа в оправдание на буржоазната ограниченост на критиците на Маркс? – Практическият последовател на идеите на Карл Попър, самият Джордж Сорос използва "революцията" в практиката си на неговото "Отровено общество". Основава се и да закона на диалектиката за преминаването на количествените натрупвания в качествени изменения.
Ето, самият капитализъм не се предава без човешки жертви.

Религията също е идеология.

Догатичният марксизъм и национализмът са двете най-преуспели светски религии. Е, национализмът е даже по-преуспял, но това не е чак толкова важно. Важното е, че на база на творчеството на Маркс се създава "религия на революцията", която няма равна по човекоядството си.

Карл Раймунд Попър е австрийско-британски[1] философ и общественик.[2][3] Смятан за един от най-влиятелните философи на науката и виден представител на либерализма на 20 век. Писал е също много за обществената и политическата философия. Еднакво известен с отричането на емпирично-индуктивисткото обяснение на научния метод чрез издигане на емпиричната фалсифицируемост до критерий за разграничаване на научната теория от не-науката и с енергичната си защита на либералната демокрация и принципите на социалната критика. Според него „Отворените общества не поддържат един-единствен възглед за „истина“, а по-скоро се опитват да установяват закони и институции, които позволяват на хора с различни възгледи да живеят заедно в мир“.

1. kvg55 - mt46,
11:21
Критика на типични буржоазни критикари – и Карл Попър и Камен Лозев – отсъствието на исторически подход при разглеждането на явлението Карл Маркс.

Има различни течения в марксизма, различни последователи. Има и различни комунисти, които са се борели помежду си за власт... Сталинизмът, например, е отречен от КПСС още през 1956 г. Комунистът Горбачов пък отрича тоталитарния модел на социализма... Отрицание на отрицанието...

болшевизма е висша форма на терор, под формата на "диктатура на пролетариата"..... другото са празни приказки