.
.
.

Училище

Муун-Уочър и другарите му ни най-малко не си спомняха за онова, което бяха видели, след като кристалът престана да упражнява своето хипнотично влияние върху психиката им и да прави експерименти с телата им. На следващия ден, когато тръгнаха да търсят храна, те минаха край него, без да му обърнат внимание: той беше вече част от обикновеното им ежедневие. Те не можеха да го ядат, а и той не можеше да ги изяде; следователно нямаше защо да му се обръща внимание.

/.../

Тази нощ кристалният блок пак ги очакваше, заобиколен от своята пулсираща аура от светлина и звук. Програмата, която той бе замислил обаче, беше малко по-различна.

Той игнорира напълно някои от хората-маймуни и съсредоточи вниманието си върху най-надеждните. Един от тях беше и Муун-Уочър; още веднъж той почувства как любопитни пипала проникват в неизползваните досега пътища на мозъка му и скоро след това му се явиха видения.

Може би тези видения бяха вътре в кристалния блок, а може и да бяха в самата му душа. Във всеки случай за Муун-Уочър те бяха напълно реални. Този път обаче обикновеният му вроден инстинкт да прогонва нашествениците от своята територия беше приспан по някакъв начин.

Той виждаше едно семейство на хора-маймуни, което се различаваше само в едно отношение от това, което му беше така познато. Мъжкият, женската и двете бебета, които по тайнствен начин се бяха появили пред него, бяха сити и пресити, с гладка и лъскава козина — условие за живот, каквото Муун-Уочър никога не бе могъл да си представи. Несъзнателно той опипа изпъкналите си ребра. Ребрата на тези същества бяха скрити в гънки тлъстина. От време на време те се раздвижваха лениво и се изтягаха спокойно близо до входа на една пещера — очевидно те живееха в мир с целия свят. Понякога едрият мъжкар се оригваше от задоволство.

Те не правеха нищо. След пет минути картината внезапно изчезна. Кристалът представляваше вече само мъждукащ силует в тъмнината; Муун-Уочър се отърси, като че ли се събуждаше от сън. Той внезапно разбра къде се намира и отведе обратно своите в пещерите.

Муун-Уочър не притежаваше съзнателна памет за онова, което беше видял. Обаче тази нощ, когато беше седнал пред входа на бърлогата си и размишляваше, докато ушите му долавяха шумовете на околния свят, той за пръв път почувства първите далечни пристъпи на ново и силно вълнение. Това беше смътно, неопределено чувство на завист, на недоволство от живота. Той нямаше представа коя бе причината за това чувство, а още по-малко как да намери лек срещу него. В душата му обаче се бе промъкнало недоволство и той беше вече съкратил с една малка крачка разстоянието, което отделяше маймуната от човека. 
https://chitanka.info/text/2072-edna-odiseja-v-kosmosa-prez-2001ta-godin/4#textstart

Леопардът

Сечивата, за целта, за която бяха програмирани, бяха твърде прости и все пак можеха да променят този свят и да направят хората-маймуни негови господари. Най-примитивното от тях бе камъкът, държан в ръка, който многократно увеличаваше силата на удара. След това дойде костният топор, който удължи размаха, а можеше и да бъде средство за защита срещу зъбите или ноктите на разярени животни. Благодарение на тези оръжия неограничените количества храна, която бродеше из саваната, беше тяхна.
/.../
https://chitanka.info/text/2072-edna-odiseja-v-kosmosa-prez-2001ta-godin/5#textstart

А. Кларк – "2001: Космическа одисея"

 

Среща призори
Водейки другарите си надолу към реката под бледата светлина на зората, Муун-Уочър нерешително се спря на едно място, което му беше познато. Той схващаше, че нещо липсва, но не можеше да си припомни какво. Муун-Уочър не изразходва големи умствени усилия, за да мисли по този въпрос, защото тази сутрин беше намислил много по-важни работи.

Подобно на гръмотевицата и светкавицата, на облаците и затъмненията големият кристален блок бе изчезнал също така тайнствено, както се бе появил. И тъй като беше изчезнал в несъществуващото минало, той никога вече не смути мислите на Муун-Уочър.

Муун-Уочър никога нямаше да узнае какво бе извършил с него кристалният блок и нито един от другарите му, които се бяха струпали около него в утринната мъгла, не се зачуди защо техният предводител се бе спрял за момент на пътечката, водеща към реката.

* * *

От своя бряг на реката, от неприкосновената си територия Другите видяха силуетите на Муун-Уочър и на дузина самци от неговата група да се очертават на фона на утринното небе. Те веднага започнаха да крещят, както всеки ден, в знак на предизвикателство, но този път не получиха отговор.

Упорито и мълчаливо Муун-Уочър и групата му се спуснаха по малката могила край реката. Когато наближиха, Другите внезапно замълчаха. Ритуалният им гняв затихна и бе заменен от нарастваща уплаха. Те смътно започнаха да съзнават, че нещо се бе случило и че днешната среща не прилича на по-раншните. Костените боздугани и ножовете, носени от членовете на групата на Муун-Уочър, не ги разтревожиха, защото не разбираха предназначението им. Те схващаха само, че сега движенията на съперниците им са пропити с решителност и заплаха.

Групата спря до самата вода на реката. За момент смелостта на Другите се възвърна. Водени от Едноухия, те неуверено подновиха бойната си песен. Обаче само след няколко секунди видяха гледка, която ги накара да занемеят.

Муун-Уочър вдигна високо ръце и показа онова, което носеше и което досега бе скрито от косматите тела на другарите му. Той държеше дебел клон, на края на който бе набита окървавената глава на леопарда. В устата му бе втикната малка пръчка и тя зееше, разкривайки грамадните бели зъби, които блестяха призрачно под първите лъчи на изгряващото слънце.

По-голямата част от Другите се вцепениха от ужас; някои започнаха бавно да отстъпват, като се препъваха. Това беше достатъчно, за да окуражи още повече Муун-Уочър. Държейки страхотния трофей високо над главата си, той нагази в реката. След моментно колебание другарите му също навлязоха във водата.

Когато Муун-Уочър стигна отсрещния бряг, Едноухият все още стоеше на мястото си. Може би той беше прекалено смел, за да избяга, или пък прекалено глупав, а може би не можеше да повярва, че е възможно да му се нанесе такава обида. Страхливец или герой, в края на краищата това нямаше значение, защото озъбената мъртва глава се стовари тежко върху нищо неразбиращата му глава.

Крещейки от ужас, Другите се разпръснаха и се изпокриха в храстите; след малко обаче те щяха да се върнат и скоро щяха да забравят убития си водач.

Няколко секунди Муун-Уочър стоя колебливо над новата си жертва, опитвайки се да разбере странния и необикновен факт, че мъртвият леопард можеше отново да убива. Сега той беше господар на света, но не беше съвсем сигурен какво щеше да прави по-нататък.

Все щеше да измисли нещо.

Цитираш Артър Кларк, който писал за "напредъкът на маймуночовеците" ("хора–маймуни", каквото и да означама това). Само че не си обърнал внимание на печатните грешки посочени в края на книгата.

Възходът на човека
По планетата се разпространяваше бавно ново животно. То изхождаше от сърцето на Африка и беше още толкова рядко, че трудно можеше да бъде забелязано сред гъмжилото от милиарди същества, бродещи по сушата и населяващи моретата. Не съществуваше доказателство дали то ще преуспее и дори дали ще оцелее: на този свят, където толкова много по-силни животни бяха измрели, съдбата му все още стоеше колебливо на везните на живота.

През стоте хиляди години след кацането на кристалите в Африка хората-маймуни не изобретиха абсолютно нищо. Обаче те започнаха да се променят и да развиват у себе си сръчност, каквато никакво друго животно не притежаваше. Костените топори удължиха обсега на ръцете им и увеличиха силата им; те вече не бяха беззащитни в борбата си срещу хищниците, с които трябваше да се борят. По-дребните месоядни можеха да прогонят от плячката им, а по-едрите можеха поне да плашат, а понякога и да ги накарат да побягнат.

Масивните им зъби станаха по-малки, защото нямаха вече съществено значение — камъните с остри ръбове, които можеха да се използват за изкопаване на корени, за рязане на месо или на влакна, започнаха да ги заместват с безкрайно по-голяма ефикасност. Хората-маймуни вече не бяха застрашени от глад даже когато зъбите им бяха повредени или изпочупени; дори и най-първобитните сечива можеха да добавят много години към техния живот. С намаляването на размерите на зъбите започна да се променя и формата на лицето им; муцуната се отдръпна назад, масивната челюст доби по-деликатен вид, а устата стана способна да издава по-фини, по-нежни звуци. От речта все още ги делеше милион години, обаче първите стъпки към нея бяха вече направени.

И тогава в света настъпиха промени. На четири големи вълни нахлуха ледниковите периоди с интервали от двеста хиляди години между техните апогеи и оставиха белези по цялото земно кълбо. Извън тропиците ледниците убиваха онези, които преждевременно бяха напуснали домовете на своите деди, и навсякъде унищожаваха съществата, които не можеха да се приспособят.

С изчезването на ледниковите периоди изчезна и голяма част от ранния живот на планетата — включително и хората-маймуни. Но за разлика от много други те бяха оставили потомци; те не бяха просто изчезнали — те бяха преобразени. Тези, които правеха сечива, бяха преобразувани от собствените си сечива.

Защото, употребявайки тояги, боздугани и кремъци, ръцете им бяха добили сръчност, която не се срещаше никъде другаде сред животинския свят и която им позволяваше да си изработват нови, по-добри сечива, които пък на свой ред още повече развиваха крайниците и мозъците им. Всичко това представляваше ускорителен кумулативен процес; и като краен резултат се появи Човекът.

Първите истински хора притежаваха сечива и оръжия, които бяха малко по-добри от онези на своите прадеди отпреди един милион години, обаче те можеха да ги употребяват с много по-голяма сръчност. И някъде дълбоко в мрака на изминалите векове те бяха изобретили най-важното от всички сечива, въпреки че то не можеше да бъде нито видяно, нито докоснато: те бяха се научили да говорят и по този начин бяха спечелили първата си голяма победа над Времето. Сега познанията на едно поколение можеха да бъдат предадени на следващото, така че всяка епоха можеше да се възползва от постиженията на хората, живели преди това.

За разлика от животните, които познаваха само настоящето, Човекът се бе сдобил с минало и бе започнал вече да гледа към бъдещето.

Той се научи да впряга в работа и природните сили; с обуздаването на огъня той положи основите на техниката и остави далеч зад себе си своя животински произход. Камъкът отстъпи място на бронза, а след това — на желязото. Ловът бе последван от земеделието. Племето прерасна в село, а селото — в град. Речта стана вечна благодарение на знаците, които се изобразяваха върху камък, глина или папирус. По-късно Човекът изобрети философията и религията. И накрая насели небето с богове.

Докато тялото му ставаше все по-беззащитно, средствата му за нападение ставаха все по-сигурни и по-ефикасни. С камъка, бронза, желязото и стоманата той изпита гамата на всичко онова, което можеше да пробива и разкъсва, и сравнително рано се научи да убива жертвите си от разстояние. Копието, лъкът, пушката и накрая направляваният снаряд бяха оръдие с голям район на действие, но не и с безкрайна мощ.

Без тези оръдия човекът никога нямаше да завоюва своя свят, въпреки че често ги използваше и срещу себеподобните си. Той беше вложил в тях сърцето и душата си и в продължение на стотици години те му бяха служили вярно.

Но днес, докато тези оръжия съществуват, неговите дни ще бъдат преброени.