Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.07 20:57 - Чудовищата на Световната Система
Автор: mt46 Категория: Лайфстайл   
Прочетен: 909 Коментари: 14 Гласове:
16


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 .
.
.
Джон Стайнбек

Гроздовете на гнева
Пета глава

Собствениците на земята почнаха да идват на участъците си, но по-често изпращаха там свои представители, които пристигаха със закрити автомобили и триеха между пръстите си сухата земя, а понякога забиваха големи сонди и вземаха проби. От опалените от жаркото слънце дворове арендаторите с тревожни очи следяха закритите автомобили, сновящи из нивята. А накрая представителят влизаше с колата си в двора на фермата и без да слиза, повеждаше разговор през прозореца й. Първите няколко минути арендаторите стояха до колите, сетне клякаха на земята, вземаха някоя пръчка и почваха да драскат с нея по праха.

През отворените врати надничаха жените, а зад тях децата — бледоликите деца с широко отворени очи — триеха един в друг босите си крака и мърдаха пръсти. Жените и децата гледаха внимателно мъжете, които разговаряха с представителите. Те мълчаха.

Едни от представителите бяха любезни, защото им беше неприятно това, което вършеха, други разгневени, понеже мразеха да бъдат жестоки, а трети се държаха студено, тъй като отдавна бяха разбрали, че трябва да бъдеш студен, ако искаш да си истински собственик. И всички те се подчиняваха на силата, която ги превъзхождаше. Едни мразеха математиката, която ги бе довела тук, други се страхуваха от нея, а имаше и такива, които се прекланяха пред математиката, понеже тя им даваше възможност да бягат от мислите и чувствата си. Ако земята бе собственост на някоя банка или финансова компания, представителят казваше: банката или компанията се нуждае… иска… настоява… трябва да има това и това, сякаш банката или компанията беше някакво чудовище, надарено със способността да мисли и чувствува, което бе хванало представителя си в капан. Представителите си даваха вид, че не отговарят за действията на банките и компаниите, сякаш те бяха само хора, роби, а банката — и машина, и повелител. Някои от представителите дори се гордееха с това, че са роби на такива студени и могъщи повелители. Представителите седяха в автомобилите и обясняваха: знаете, че земята е изтощена; толкова години чоплите тук!

Наклякалите арендатори кимаха, мислеха и рисуваха фигури в праха — да, знаем, да… Ако прахът не бе засипал нивите, ако почвата не се разпрашваше, нямаше да бъде толкова зле.

Представителите си знаеха своето: известно ви е, че земята от година на година все повече се изтощава. Известно ви е какво прави от нея памукът — погубва я, изсмуква всичките й сокове.

Арендаторите кимаха: известно ни е, всичко ни е известно. Ако се направи сеитбообращение, земята отново ще се изпълни със сокове.

Да, но сега е вече твърде късно. И представителите обясняваха машинациите и кроежите на чудовището, което беше по-силно от тях. Арендаторът може да се задържи на земята си дори ако доходите му стигат само за храна и плащане на данъците.

Да, така е. Но ако реколтата е слаба, той трябва да сключи заем с банката.

А банката или компанията искат друго, защото те не дишат въздух и не ядат месо. Те дишат печалби, ядат лихвите на капиталите. Не им ли дадат това, те ще умрат, както ние с вас, ако ни лишат от въздух и храна. Жалко е, но е така. Точно така.

Наклякалите мъже вдигаха очи, мъчейки се да проумеят това. Нека земята си остане наша. Може идната година реколтата да бъде добра. Нима сега можеш да познаеш какъв ще бъде идната година памукът? А ако избухне война? Нима сега можеш да познаеш каква ще стане цената на памука? Нали от него правят взривни вещества. И дрехи за войската. Ще има война — и цената на памука ще скочи. Може би идната година. Те гледаха въпросително своите събеседници.

Не бива да се разчита на това. Банката е чудовище, тя трябва да получава непрекъснато печалби. Чудовището не може да чака. Иначе ще умре. Не, не бива да се отлага плащането на данъците. Ако чудовището спре растежа си, ще умре. То не може да не расте.


/.../
 

Наклякалите мъже отново наведоха очи. Какво искате от нас? Не бива да се намалява делът ни заради слабата реколта, и без това гладуваме. Децата никога не ядат до насита. Нямаме дрехи — ходим в дрипи. Ако не бяха и съседите така окъсани, щяхме да се срамуваме да се покажем на проповедите.

И накрая представителите преминаха направо на въпроса. Арендата повече не ни задоволява. Един тракторист може да замести дванадесет-четиринадесет фермерски семейства. Плати му заплатата и вземай цялата реколта. Така трябва да правим. Пристъпваме към това неохотно. Но чудовището се чувствува зле. С него става нещо лошо.

Ала вие ще погубите земята с памука!

Знаем това. Ще приберем няколко реколти, докато земята още не е съвсем изтощена. После ще я продадем. В източните щати ще се намерят доста хора, които ще искат да купят тук земя.

Арендаторите вдигнаха очи, изпълнени с тревога. А какво ще стане с нас? Как ще се изхраним?

Трябва да се махате оттук. Плуговете ще минат право през дворовете ви.

И тогава наклякалите мъже се изправиха гневно. Дядо ми е заел тази земя, водил е борба с индианците и ги е изгонил оттук. Баща ми се е родил тук и също е водил борба — с бурените и змиите. После, през една година със слаба реколта, му се наложи да сключи малък заем. И ние също се родихме тук. В ей този дом се родиха и нашите деца. Баща ми взе парите. Тогава земята премина в ръцете на банката, но ние останахме на същото място и получавахме малка част от реколтата.

Това ни е известно — всичко ни е известно. Не ние, банката е виновна. Нали тя не е човек? И собственикът, който има петдесет хиляди акра земя, също не е човек. Той е чудовище.

Така е, викаха арендаторите, но земята е наша. Измерихме я и я изорахме. Родихме се на нея, тук ни убиваха, тук умирахме. И дори да е станала бедна, тя си е все още наша. Тя е наша, защото сме се родили на нея, обработвали сме я, умирали сме на нея. Това прави човека собственик, а не някаква си там хартийка с цифри по нея.

Жалко. Но ние не сме виновни. Виновно е чудовището. Нали банката не е човек.

Да, ала в банката служат хора.

Не, тук не сте прави, никак не сте прави. Банката е нещо друго. Хората в нея може да не са съгласни, с това, което върши тя, и все пак банката си върши своето. Повярвайте ми, банката е нещо по-голямо от хората. Тя е чудовище. Създали са го хората, но те не могат да го управляват.

Арендаторите викаха: дядо ми е водил борба с индианците, а баща ми със змиите за тази земя. Може би трябва да убием банките — те са по-лоши от индианците и змиите. Може би трябва да водим борба за тази земя, както бащите и дедите ни.

Сега и представителите се ядосаха. Трябва да се махате оттук, казаха те.

Но нали земята е наша, викаха арендаторите. Ние…

Не. Собственик на земята е банката, чудовището. Трябва да се махате.

А ако наизлезем с пушките си, както дедите ни срещу индианците? Какво ще стане тогава?

Какво — отначало ще дойде шерифът, а после и войската. Ако останете тук, ще ви обвинят, че сте присвоили чужда земя, а ако убиете някого, ще ви третират като убийци. Чудовището не е човек, но то може да принуди хората да вършат това, което иска.

А ако се махнем, къде ще отидем? И как ще се махнем? Нямаме пари.

Жалко, отвръщаха представителите. Банката, собственикът на петдесетте хиляди акра земя нямат никаква вина. Вие ползувате земя, която не е ваша. Идете в друг щат, може наесен да постъпите на работа като памукоберачи. Може вашата помощ да потрябва. А защо не вървите на запад, в Калифорния? Там има работа, никога не е студено. И стига само да протегнеш ръка — късаш направо от дървото портокали. Там по всяко време на годината се прибират реколти. Защо не вървите там? И колите на представителите потеглиха и се изгубиха в далечината.

Арендаторите отново наклякаха и зашариха с пръчките по праха, мислиха, пресмятаха. Обгорелите им от слънцето лица бяха тъмни, белееха се само очите. Жените плахо пристъпваха от вратите на къщите към мъжете си, а зад тях също тъй плахо се прокрадваха децата, готови всеки миг да побегнат. По-големите момчета клякаха до бащите си — това ги правеше мъже. Като почакаха малко, жените попитаха: какво искаше той?

Мъжете вдигнаха за миг очи — в тях имаше стаена болка. Трябва да се махаме оттук. Чакат ни трактори и надзиратели. Като във фабрика.

Къде ще вървим, питаха жените.

Не знаем. Не знаем.

И жените бързо и мълчаливо тръгнаха пак към къщи, подбирайки пред себе си децата. Те знаеха: когато на мъжа е толкова мъчно, когато той е толкова смутен, може да си изкара лошото настроение и на скъп за него човек. Жените си тръгнаха, оставяйки мъжете сами — нека мислят, нека рисуват мислите си в праха.

След малко арендаторът се озърташе наоколо — поглеждаше поставената преди десет години помпа за вода с дръжка като гъша шия и железни цветя по чучура, дръвника, където бяха загубили главите си хиляди кокошки, плуга под навеса и окаченото на гредите над него корито.

А в къщи децата наобиколиха жените. Какво ще правим, мамо? Къде ще вървим сега?

Жените отговаряха: не знаем още. Вървете да си играете. Само от баща ви стойте по-далеч. Иначе ще ви набие. И жените се залавяха за работа, но и като работеха, не преставаха да следят мъжете си, които бяха наклякали в праха — смутени и замислени.

 

 

Тракторите се появиха по пътищата и из нивята — с гъсенични вериги, пълзящи като насекоми и притежаващи невероятната им сила. Те пълзяха по земята, като стелеха веригите си, придвижваха се върху тях и отново ги прибираха нагоре. Докато бездействуваха, дизеловите трактори продължаваха да бумтят; а когато тръгнеха, те отначало започваха да гърмят, но после се успокояваха — и забръмчаваха тихо, монотонно. Чипоносите чудовища вдигаха прах и ровеха муцуни в него, те кръстосваха надлъж и шир през огради, дворове и долчинки, без да ги заобикалят. Не им трябваха пътища — те си имаха постоянен железен път. И им бе все едно дали вървят през хълмове, дълбоки клисури, огради или къщи.

Човекът на желязната седалка не приличаше на човек — той беше с ръкавици, с очила, с гумена маска, която предпазваше от прах носа и устата, и бе част от чудовището — робот, седнал на кормилото. Бумтежът на цилиндрите ехтеше в цялата околност, сливаше се е въздуха и земята и те затреперваха в такт с него. Трактористът нямаше власт над машината си — тя вървеше напряко, през нивята на арендаторите, завиваше и пак напряко се връщаше обратно. Само едно леко движение на лоста — и гъсеничният трактор би се отклонил от правия си път, но ръката на тракториста не можеше да извърши това движение, защото чудовището, създало трактора, чудовището, изпратило го тук, командуваше ръцете на тракториста, неговия мозък и мускули; то бе сложило на тракториста наочници, намордник, бе замъглило с наочниците разума му, заглушило с намордника неговата реч, замъглило неговото съзнание, заглушило думите на протест. Той не виждаше земята такава, каквато тя беше всъщност, не можеше да помирише нейния аромат, краката му не газеха буците на тази земя, той не усещаше топлината и силата й. Трактористът седеше на желязната седалка и стъпваше върху железни педали. Той не можеше нито да подвиква, нито да бие, нито да ругае, нито да ободрява това същество, защото то беше част от него, а той не можеше да подвикне, да шибне, да изругае или да ободри сам себе си. Трактористът не познаваше тази земя, не я ползуваше, не вярваше в нея, не молеше от нея милости. Ако хвърленото семе не дадеше кълнове, това нямаше да го разтревожи. Ако младите филизи увехнеха от суша или изгниеха от проливни дъждове, това щеше да го развълнува толкова, колкото би развълнувало трактора.

Той обичаше тази земя не повече от банките. Той можеше да се възхищава от трактора — от фино изработените му части, от мощта му, от рева на цилиндрите му; но този трактор не беше негов. След трактора вървяха блестящите дискове, те пореха земята с острите си краища, сякаш това беше не оран, а хирургия; разрязаният пласт отиваше надясно, а вторият ред дискове го режеше и отмяташе наляво; ножовете блестяха, излъскани от разрязаната земя. А след дисковете се влачеха браните, те решеха с железните си зъби земята, дребните буци се разтрошаваха и пръстта се слягаше. След браните идваха дългите сеялки: дванадесет извити железни члена, създадени в леярната на завода, съвкупяващи се със земята както всички механизми — спокойно, без страст. Трактористът седеше на желязната седалка и се гордееше с прокараните не по негова воля прави бразди, гордееше се с чуждия, безразличен нему трактор, гордееше се със силата, над която той нямаше власт. А когато дойдеше жътва, никой нямаше да стрие горещите буци между пръстите си. Ничии ръце не бяха докосвали тези семена, никой нямаше да очаква кълновете с трепет. Хората щяха да ядат това, което не са отгледали, между тях и хляба нямаше да съществува никаква връзка. Земята раждаше от желязото и пак от него бавно умираше; вече нямаше да я обичат и мразят, нито да се обръщат към нея с молитви и проклятия.

 

 

На пладне трактористът обикновено спираше до някоя фермерска къща и изваждаше закуската си: сандвичи, увити в парафинирана хартия — бял хляб, туршия, сирене и шунка, парче сладкиш с щемпел като някаква машинна част. Той ядеше без охота. А арендаторите, които още не бяха се изселили, идваха да го погледат и с любопитство следяха как сваля очилата и гумената маска, под които бяха останали бели кръгове около очите и голям бял кръг около носа и устата. Ауспухната тръба на трактора продължаваше тихо да бумти, защото горивото беше толкова евтино, че нямаше смисъл да се спира дизеловият мотор и после да се загрява отново. Любопитни деца се тълпяха наоколо — окъсани деца, които ядяха питките си. Те следяха с гладни очи как трактористът развива сандвичите, душеха с изострилите се от глад нослета миризмата на туршията, сиренето и шунката. Те не говореха нищо на тракториста. Следяха ръката му, поднасяща храната към устата. Те не гледаха как той дъвче; очите им не се откъсваха от ръката със сандвича. А скоро и арендаторът, който не искаше да напусне земята си, идваше тук и клякаше в сянката край трактора.

— Та ти си бил синът на Джо Дейвис?

— Същият — отговори трактористът.

— Защо си се захванал с такава работа — против своите?

— Плащат ми три долара на ден. Омръзна ми да пълзя за парче хляб и да гладувам. Имам жена, деца. Трябва да ядем. Плащат ми три долара и работата е постоянна.

— Всичко това е вярно — каза арендаторът. — Но заради твоите три долара гладуват петнайсет-двайсет семейства. Стотина души напуснаха това място и се скитат по пътищата все заради твоите три долара. Това хубаво ли е?

А трактористът отговори:

— Не ме интересува. Аз трябва да мисля за децата си. Плащат ми три долара на ден и работата е постоянна. Сега е друго време, мистър, не разбираш ли това? Ако нямаш два, пет, десет хиляди акра и трактор, няма да се задържиш на земята си. Такива дребосъци като теб и мен не са вече годни да имат своя земя. Не пищиш, че не си Форд или шеф на телефонна компания, нали? Е, със земята е същото. Нищо не може да се направи. По-добре си потърси някъде работа за три долара на ден. Друго не ни остава.

Арендаторът се замисли.

— Чудно нещо! — възкликна той. — Имаш си малко земица, тя е всичко за теб, тя е твоя плът и подобие. Само ако земята е твоя, можеш да ходиш по нея весел, да я работиш с любов, да тъжиш, когато има суша, и да се радваш, когато валят дъждове — защото тя е всичко за теб и ти се чувствуваш по-силен, тъй като си неин собственик. Дори да изкарваш малко, пак се чувствуваш по-силен. Винаги е така.

И арендаторът продължи:

— А ако земята е много и очите ти никога не са я виждали, пръстите ти никога не са стривали нейните буци, ти не си стъпвал на нея, тогава господар става не човекът, а земята. Човекът вече не може да върши, каквото си иска, нито да мисли, каквото си ще. Земята е по-силна, тя е господарят. А човекът става нищожен. Владенията му са огромни, ала той е роб на собствеността си. Винаги е така.

Трактористът довърши сладкиша с щемпела и хвърли кората му.

— Сега е друго време, не разбираш ли това? С такива мисли няма да изхраниш децата си. Изкарвай три долара на ден и храни децата си. Не е твоя работа да плачеш за чуждите деца. А ако научат какво си приказвал с мен, няма да видиш тези три долара. Трябва да мислиш само за трите долара на ден и за нищо друго, иначе господарите няма да ти ги дадат.

— Заради твоите три долара стотина души се влачат по пътищата. Къде да отидем?

— Добре, че ме подсети — каза трактористът. — По-скоро се измитайте оттук. Като се наобядвам, почвам да ора вашия двор.

— Отзарана нали събори кладенеца?!

— Да. Браздата трябва да се кара право. Като се наобядвам, ще почна двора. Браздите трябва да бъдат прави. И ето още какво… Щом познаваш стария, Джо Дейвис, ще ти кажа и това: получих нареждане, ако арендаторът още не си е излязъл, да насоча трактора към къщата му и да закача малко единия й край — ще получа за това два долара добавка. Най-малкото ми момченце още не е носило обувки.

— Построих тази къща със собствените си ръце. Изправях стари гвоздеи за строежа, прикрепвах с тел таванските греди. Къщата е моя. Аз съм я строил. Само да посмееш да я закачиш — ще застана с пушка на прозореца. Само да посмееш да се приближиш, ще те застрелям като куче.

— Не съм виновен аз. От мене нищо не зависи. Ако не изпълня нареждането, ще изгубя работата си… А ти… е, да речем, че ме убиеш. Ще те обесят и още докато шаваш на бесилката, тук ще дойде друг тракторист и ще събори къщата ти. Няма да убиеш когото трябва.

— Прав си — рече арендаторът. — А кой нареди това? Ще го пипна аз… Ето кого трябва да убия.

— Пак грешиш. Той пък е получил такова нареждане от банката. Банката му е казала: „Да изселиш всички, иначе се прощавай с работата си.“

— Значи, директорът на банката… Или управата. Ще заредя пушката с много патрони и ще отида в банката.

А трактористът рече:

— Един човек ми каза, че банката получила нареждане от изток. Нареждането било такова: „Подобрете добивите, иначе ще ликвидираме банката ви.“

— Къде е краят на тази работа? В кого тогава да стрелям? Преди да умра от глад, ще убия човека, който ми докара това до главата.

— Не знам. Може би не трябва да убиваш никого. Може би виновният не е човек. Може да е вярно това, дето го казваш — че земята се разпорежда с хората. Във всеки случай аз ти казах за нареждането, което съм получил.

— Трябва да си помисля — рече арендаторът. — Всички трябва да си помислим какво ще правим. Не може да няма начин да се сложи край на това. Та то не е светкавица, не е земетресение. Кой върши лошите неща? Хората. Значи, това може да се промени. — И арендаторът седна на вратата на къщата си, а трактористът даде газ и потегли; веригите се задвижиха, железните зъбци на браните заресаха земята, членовете на сеялката се заплъзгаха в земята. Тракторът прекоси двора и твърдата, утъпкана земя се превърна в засята нива. Тракторът се върна обратно, сега неразораната ивица остана само десет стъпки широка. Тракторът зави и тръгна отново напред. Желязната броня захапа ъгъла на къщата, разруши стената, откъсна къщата от основите й и тя рухна на една страна, смазана като буболечка. Трактористът беше с очила и с гумена маска на носа и устата. Трактористът редеше прави бразди, а въздухът и земята трепереха, откликвайки на бумтенето на мотора. Арендаторът бе вперил очи след трактора с пушка в ръка. До него стоеше жена му, а зад тях — притихналите деца. И всички бяха вперили очи след трактора.
1939 г.
https://chitanka.info/text/33187-grozdovete-na-gneva/5#textstart




Гласувай:
16


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. mt46 - https://chitanka.info/text/33187-grozdovete-na-gneva/6#textstart
01.07 22:41
— Нека месото се изпече хубаво, да стане кафяво, почти черно — отвърна раздразнено Мюли. — Искам да си побъбря. С никого не съм приказвал. Ако съм мръднал, да съм мръднал, край на тая работа. Като дух из гробище обикалям къщите на съседите си нощем. От Питърсови към Джейкъбсови, а оттам към Рансови, към Джоудови; сега всички тези къщи тънат в мрак, същински миши дупки, а преди в тях идваха гости, имаше танци. Слушаха се проповеди, крещеше се за славата божия. Ставаха сватби — все в тези къщи. Като си спомнех това, ми идеше да се вдигна до града и да изпребия там сума хора. Заслужават си — за какво им трябваше да разорават земята и да ни гонят оттук? Какво толкова ще спечелят, ако запазят „минималните си печалби“? Само ще вземат земята, на която умря баща ми, на която Джо видя за пръв път бял свят, на която аз подскачах като козел под храста онази нощ. Какво ще спечелят от това? Всеки знае, че земята не е добра. От години не е имало добра реколта. А тези кучи синове, седнали в канторите си, просто разрязаха на две хората заради „минималните си печалби“. Просто ги разрязаха на две. А хората са неразделно свързани с мястото, където живеят. Те не са истински хора, когато се мъкнат по шосетата самотни в претъпканите догоре камиони. Те престават да бъдат живи. Тези кучи синове ги убиха. — Като каза това, Мюли млъкна, но тънките му устни продължиха да мърдат, а гърдите му тежко да дишат. Той седна и погледна ръцете си на светлината на огъня. — Аз… аз отдавна не бях говорил с никого — кротко се извини той. — Прокрадвах се тъдява като дух из гробище.

Кейси тикна дългите дъски по-навътре в огъня, пламъците ги заблизаха и лумнаха отново към месото. Къщата силно запука — хладният нощен въздух свиваше дървото, прониквайки в шуплите му. Кейси рече тихо:

— Трябва да видя онези, които са тръгнали на път. Чувствувам, че трябва да ги видя. Проповеди не ще им помогнат — трябва им помощ. За какво ти е вяра в небето, когато животът ти на земята не е осигурен? Дух свети, когато собственият ти дух е паднал и унил? Не, на тях им трябва помощ. Трябва им живот, а не смърт като единствено спасение.
цитирай
2. kvg55 - mt46,
01.07 22:58
Аха, комасация на земята. И у нас я е имало.
цитирай
3. blog13 - Най-обикновена нисходяща йера...
02.07 00:18
Най-обикновена нисходяща йерархическа система в развитие (растеж). Интересното в случая е, че арендаторът смята, че е собственик на работното си място в тая йерархия. Което е същевременно и отделен вид труд. Формално не е собственик. Де факто до голяма степен е. Но от кога е загубил формалната си собственост? От момента в който го е заложил на банката. А банката е чудовище, както и тракторуът, защото е властова производителна сила. Нисходящото йерархическо движение, реди и пренарежда йерархията на долу. Всяко работно място в това движение е подчинено на по-горното. Това означава, че така или иначе, всяко по-ниско стоящо работно място отдава част от собствеността си на тоя над него. Така както тракторът е производителна сила, която отнема от земята много ефективно, така и банката отнема от стоящите надолу йерархически нива много ефективно. Повече или по-малко. И банката е взела.

Но арендаторът си мисли, че е собственик. А не е бил собственик дори и преди да заложи земята си. Т.е. бил е, но не абсолютен. Имал е относителна собственост. Над работно си място в обществената йерархия!

По подобен начин и днес и през соца, всеки който работи някъде, особено повечко време, започва да смята че има права над работното си място.

Но и банката, след като е отнела от арендатора формално и де факто земята, не става неин собственик. Банкерите са собственици над работните места в банката които заемат непосредствено. А освободеното работно място е отдадено на тоя който ще работи на него. По нов начин - с по-мощна производителна сила.
цитирай
4. vania23 - Буквално преди дни
02.07 15:00
я пропрочетох за не знам кой път. Имам я в библиотеката си и когато закъсам за книга е от тези, които препрочитам. Велик роман! Малко се говори за него, а трябва постоянно да се говори. За повечето Стайнбек е основно "На изток от рая", но той е също толкова и "Гроздовете на гнева". Четете и мислете! Има върху какво!
цитирай
5. mt46 - https://chitanka.info/text/33187-grozdovete-na-gneva/8#textstart
02.07 20:21
Том бързо я погледна:

— Майко, когато видях какво са направили с нашата къща…

Майка му се приближи съвсем близо до него и заговори разпалено, развълнувано:

— Томи! Не бива да се биеш сам. Ще те хванат като звяр. Аз, Томи, все мислех, гадаех, пресмятах. Казват, ей такива изгонени от мястото им като нас били сто хиляди. Ако всички се озлобим, Томи, и покажем злобата си… тогава няма да ни хванат… — Тя млъкна.

Том бавно наведе клепачи, притвори очи и сега те едва проблясваха през ресниците.

— И мнозина ли мислят така? — попита той.

— Не знам. Хората сега са някак умърлушени. Ходят като насън.
цитирай
6. mt46 - Да. Но това е само част от проблема...
02.07 21:10
kvg55 написа:
Аха, комасация на земята. И у нас я е имало.

цитирай
7. mt46 - Мда...
02.07 21:30
blog13 написа:
Най-обикновена нисходяща йерархическа система в развитие (растеж). Интересното в случая е, че арендаторът смята, че е собственик на работното си място в тая йерархия. Което е същевременно и отделен вид труд. Формално не е собственик. Де факто до голяма степен е. Но от кога е загубил формалната си собственост? От момента в който го е заложил на банката. А банката е чудовище, както и тракторуът, защото е властова производителна сила. Нисходящото йерархическо движение, реди и пренарежда йерархията на долу. Всяко работно място в това движение е подчинено на по-горното. Това означава, че така или иначе, всяко по-ниско стоящо работно място отдава част от собствеността си на тоя над него. Така както тракторът е производителна сила, която отнема от земята много ефективно, така и банката отнема от стоящите надолу йерархически нива много ефективно. Повече или по-малко. И банката е взела.

Но арендаторът си мисли, че е собственик. А не е бил собственик дори и преди да заложи земята си. Т.е. бил е, но не абсолютен. Имал е относителна собственост. Над работно си място в обществената йерархия!

По подобен начин и днес и през соца, всеки който работи някъде, особено повечко време, започва да смята че има права над работното си място.

Но и банката, след като е отнела от арендатора формално и де факто земята, не става неин собственик. Банкерите са собственици над работните места в банката които заемат непосредствено. А освободеното работно място е отдадено на тоя който ще работи на него. По нов начин - с по-мощна производителна сила.

Такава е Системата от древни времена до днес. Подобна е на пирамида... Правилата, законите винаги са се определяли, диктували "отгоре". И никои не са се противопоставили успешно на Системата!
Един от основните проблеми е, че почти всеки гледа да се спаси единично, да се нагоди, да се качи по-нагоре в йерархията...
цитирай
8. mt46 - Бях възхитен от "На изток от рая". А този роман не беше ми попадал...
02.07 21:49
vania23 написа:
я пропрочетох за не знам кой път. Имам я в библиотеката си и когато закъсам за книга е от тези, които препрочитам. Велик роман! Малко се говори за него, а трябва постоянно да се говори. За повечето Стайнбек е основно "На изток от рая", но той е също толкова и "Гроздовете на гнева". Четете и мислете! Има върху какво!

цитирай
9. mt46 - https://chitanka.info/text/33187-grozdovete-na-gneva/9#textstart
02.07 22:59
Не можем да започнем живота отново. Злобата, която продадохме на вехтошаря, ще бъде у него, но тя остана и у нас. И това, как господарите ни казаха да се махаме от земята, също ще остане у нас; и това, как тракторът удари къщата, също ще остане у нас, ще остане, докато сме живи. В Калифорния или където и да е другаде ще бъдем като барабанчици на парад, ще поведем след себе си нашите обиди, нашата злоба. И ще дойде ден, когато всички армии на озлобените ще тръгнат по един и същ път. Те всички ще крачат ведно и тежките им стъпки ще събуждат смъртен страх.
цитирай
10. blog13 - Такава е Системата от древни в...
03.07 10:44
mt46 написа:

Такава е Системата от древни времена до днес. Подобна е на пирамида... Правилата, законите винаги са се определяли, диктували "отгоре". И никои не са се противопоставили успешно на Системата!
Един от основните проблеми е, че почти всеки гледа да се спаси единично, да се нагоди, да се качи по-нагоре в йерархията...


Ако всеки гледа да се позиционира по-нагоре в йерархията, как гледа и да се спаси единично? Човекът е продукт на организацията. Още от първобитни времена. И дори преди това. А организацията винаги е йерархия. Още от преди първобитните времена.

Без организацията, без йерархията, без системата, човекът не е човек. Нито щеше да се развиве цивилизация, нито щеше да бъде предстадия на цивилизацията - първобитното племе. Следователно, въпросните арендатори имат много голяма полза от системата. Тия над тях повече, но и арендаторите. Без развитието на производителната сила, без комасацията, нямаше да се стигне до днешните добиви и от селското стопанство а и на всякъде. Това дето днес ни бърборят че всеки е сам за себе си, е опит да спрат развитието на конкуренцията. Никой не е сам за себе си, особено ако именно парите днес са фетиш и всеки търси тях, за да го пуснат да пазарува от продуктите които са резултат от глобалната организация.

Стайнбек, е дал добра информация, за реалната обстановка в щатите, но не е предложил нищо качествено различно. Злоба - има колко искаш. Но ако не знаеш къде е ключа на бараката, как със злоба ще отвориш вратата? Човешкото е интелектът, а не злобата.

И освен това, има разлика между системата и отделния човек. Т.е. има разлика и от човекът който е на върха на системата и самата система. Системата е софтуер, по който взаимодействат отедлните хора. Тя винаги ще бъде йерархическа, защото това е формата на съществуването на материята в природата. Вкл. неживата. И разбира се, кокошките на двора.
Но системата се усъвършенства. Тя се развива и не е спирала. Така че не е било същото винаги. И няма да бъде.
цитирай
11. blog13 - Том бързо я погледна:— Майко, ...
03.07 11:22
mt46 написа:
Том бързо я погледна:

— Майко, когато видях какво са направили с нашата къща…

Майка му се приближи съвсем близо до него и заговори разпалено, развълнувано:

— Томи! Не бива да се биеш сам. Ще те хванат като звяр. Аз, Томи, все мислех, гадаех, пресмятах. Казват, ей такива изгонени от мястото им като нас били сто хиляди. Ако всички се озлобим, Томи, и покажем злобата си… тогава няма да ни хванат… — Тя млъкна.



Тука има добра последователност, на развитието на събитията. Първо е злобата. Но после, се намесва и разумът. Осъзнаваш, че ако си сам си звяр. Ако си човек не си сам. Но после, иде неизбежната математика (която в базовия пасаж на темата ти, всички я мразели). Според въпросната математика, вече са сто хиляди.

НО по-натам, математиката трябва да продължи. И да стигне до края. Който стига до края, той е баш човекът. А който не стига до края, си остава по-близо до зверовете. А така също и до кокошките, дето си оставили главите на дръвника, докато вероятно и те си мислели, че главите им са тяхна частна собственост.

Та какво значи числото сто хиляди? Преди всичко, това са сто хиляди противници на системата, радикални елементи. Но отсреща все още има много повече от сто хиляди. Неравни са силите и следователно гроздето не е узряло. Но дори и да е узряло, сто хиляди трябва да се организират. За да се организират е нужна именно йерархическа система. Като се организират в йерархическа система, се възпроизвежда същия порочен модел на това срещу което се борят.

Така че нема да се мине без анализ на механизма на йерархическата система. Стайнбек не го прави. И изобщо, всичките писатели и реалистите и най-великите - те могат да критикуват. Т.е. те казват "Така не трябва, лошо е.". А как трябва?

Да ги сложим тях да управляват, да видим, дали ще измислят нещо по-добро?

И прочее, защо трябва да се колят и кокошките - и това е лошо. Жестоко е.

После питаме, а защо трябва да съществуват хищници?

После питаме, защо изобщо трябва да има смърт?

И накрая питаме, какво щеше да стане, ако нямаше смърт. И се запознаваме с някои теории, които май са верни, за времената когато на Земята са господствали цианобактериите. Те изобретили самоубийството, защото били пренаселили океана. И именно поради това изобретение на смъртта, се сменяли поколенията, развили се биологичните видове.
А накрая се появил и човекът. И писателите сега могат да не са съгласни че съществува смърт. Гадно е, ама те щяха ли да разберат че е гадно, ако я нямаше еволюцията. Предлагат ли нещо конкретно, което да е по-добро?
цитирай
12. blog13 - https://chitanka.info/text/40816-realistite/9#textstart
03.07 11:32
Послеслов

Какви заключения можем да направим от живота и творчеството на великите писатели — реалисти? Не би имало голямо значение, ако установим, че те почти всички са били много ниски и пълни хора, невероятно слаби по математика (изключения: Галдос по отношение на ръста и Стендал — на математиката).
цитирай
13. mt46 - https://chitanka.info/text/33187-grozdovete-na-gneva/11#textstart
04.07 13:13
Единадесета глава
Къщите сред полето стояха опустели, а щом те бяха опустели, значи, бяха опустели и полята. Не пустееха само навесите за тракторите и тези навеси от рифеловано желязо блестяха на слънцето като сребърни; там миришеше на бензин и масло, там блестяха дисковете на плуговете. Тракторите бяха с фарове, защото за трактора не съществува ден и нощ, дисковете режат земята в тъмнината, режат я и денем, блестейки на слънцето. Когато конят се връща от полето в яхъра, животът в яхъра не спира, там се чува дишане, там е топло, под краката на коня шумоли сламата, в устата хрупти сеното, животното мърда уши, гледа. В яхъра се връща животът, там той излъчва топлина. А когато моторът на трактора свърши работата си, тракторът става мъртъв като метала, от който е направен. Топлината го напуска, както напуска трупа. Вратите от рифеловано желязо се затварят, трактористът си заминава за в къщи в града, понякога на двадесет мили далеч, и той може да не се върне седмици, месеци, защото тракторът е мъртъв. Това е просто и удобно. Толкова просто, че чудото, което се съдържа в труда, изчезва; толкова удобно, че и животът на земята престава да изглежда чудо, а щом няма чудо — няма и близост със земята, няма разбиране и връзка с нея. И трактористът се отнася към земята пренебрежително, като чужд човек, защото малко неща са му понятни тук и нищо не му е близко. Нали селитрата и фосфатите не са земя, както и дължината на памучното влакно? Въглеродът не е живо същество, както и солта, водата и калцият? В човека има всички тези вещества, но той е нещо по-голямо, по-сложно, както земята е нещо по-сложно от химическия състав на почвата. Човекът, който представлява нещо по-сложно в сравнение с химическите вещества, влизащи в състава на организма му, човекът, който крачи по земята, направлява плуга, за да не счупи палешника о някой камък, приповдига го, за да не заоре в някой чакълест пласт, и сяда на земята, за да закуси — този човек познава земята, която е нещо по-сложно от химическия състав на почвата. Но този, който управлява мъртвия трактор по чуждата, безразлична нему земя, разбира само от химия; той не уважава нито тази земя, нито себе си. Когато вратите от рифеловано желязо се затворят, той си тръгва за в къщи, но земя и дом за него са различни понятия.
цитирай
14. krumbelosvet - Психологически разрез на обективен процес
04.07 13:26
Един добър писател може да напише вълнуващ и "правдив" текст за тоя разрез.
Кое е по-важно - обективният процес или преживяванията на личността?
Причината или следствието? Кокошката или яйцето?
И двете са важни.
Но трябва ли да се СМЕСВАТ като че едното не е причина на другото? Това смесване не е ли любимо занимание на хората с дефицит на абстрактно мислене, дефицит на проникване П О Д повърхостта на прякото наблюдение (който дефицит май е присъщ на хората СЛАБИ в математиката)?
Любим пример ми е опитът на великия Лев Николаевич да премине в последната глава на "Война и мир", да премине от рисуване на НАБЛЮДАЕМОТО към анализ на причините. Жлък провал. Скука и фалш.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 19832052
Постинги: 3790
Коментари: 45740
Гласове: 151366
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Юли, 2024  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031