.
.
.

Пета глава
ВЪРХУ КАКВО СЕ КРЕПИ АРХИПЕЛАГЪТ

В Далечния изток дълго съществува град с верноподаническото название Цесаревич. Революцията го прекръства в град Свободни. Амурските казаци, които го населяват, са пръснати и градът опустява. Някой е трябвало да го засели. Заселват го: затворници и охраняващите ги чекисти. Целият град Свободни се превръща в лагер (БАМлаг).

Така символите сами се раждат в живота.

Лагерите не са просто „тъмната страна“ на нашия следреволюционен живот. Техният размах ги поставя не встрани, не открая, а едва ли не в центъра на събитията. Нашите петдесет години рядко са се проявили толкова последователно, толкова докрай в нещо друго.

Както всяка точка се образува от пресичането поне на две линии, всяко събитие — поне от две необходимости, така и до системата на лагерите, от една страна, ни води икономическата потребност, самостоятелно тя би могла да доведе и до трудовата армия, ала успява да се пресече с щастливо случилото се теоретично оправдание на лагерите.

И те пасват едно в друго като шип в гнездо, като издатина във вдлъбнатина. И така се ражда Архипелагът.

Икономическата потребност се проявява както винаги открито и алчно: държавата, замислила да укрепне за кратък срок (и тук три четвърти от работата срочно, както на Беломорканал!), без да прибягва до нищо отвън, се нуждае от работна сила:

а) пределно евтина, а най-добре — безплатна

б) непретенциозна, готова да бъде местена от място на място в какъвто и да е ден, необвързана със семейство, ненуждаеща се нито от благоустроен бит, нито от училища, нито от болници, а за известно време дори от кухня и баня.

Намирането на такава работна сила е възможно само чрез поглъщането на своите синове.

Теоретичното оправдание не би могло така уверено да се намери в припряността на тези години, ако не започва още от миналия век. Енгелс открива, че човекът започва не със зараждането на нравствената идея, не от мисленето — а от случайния и безсмислен труд: маймуната грабнала един камък в ръце — и оттук тръгнало всичко. Маркс пък, засягайки едно по-близко време („Критика на Готската програма“), с не по-малка увереност нарича единствено средство за превъзпитание на престъпниците (наистина, на криминалните; той, струва ми се, не отнася още към престъпниците политическите, както правят това неговите ученици) — отново не самостоятелни размишления, не нравственото самовглъбяване, не разкаянието, не терзанието (всичко това било надстройки) — а производителния труд. Самият той през живота си не се е докосвал до кирка, не е теглил количка, не е копал въглища, не е сякъл дървета, не знаем как е цепил и дърва — но ето че написва това върху хартията, и тя не му се съпротивлява.

За последователите им сега вече не е проблем да заставят затворника ежедневно да се труди (понякога по 14 часа, както е в колимските забои) — хем хуманно, хем преследващо неговото превъзпитаване. Напротив, да се затвори в тъмнична килия, с дворче и зеленчукова градинка, да му се даде възможност през тези години да чете книги, да пише, да мисли и спори — означава да бъде третиран „като скот“ (из същата тази „Критика“).

Наистина, през следоктомврийското горещо време на никого не му е до тези тънкости и за още по-хуманен минава просто разстрелът. Ония, които не ги разстрелват, а ги затварят в най-ранните лагери, са изолирани не за превъзпитание, а за обезвреждане, за чисто отстраняване.

Работата е там, че и тогава има умове, заети със санкциониращата теория, например Пьотър Стучка. В „Ръководни Начала по наказателното право на РСФСР“ от 1919 г. е подложено на ново определение самото понятие наказание. Наказанието, както много свежо се твърди там, не е нито възмездие (работническо-селската държава не отмъщава на престъпника), нито изкупване на вината (не може да има никаква индивидуална вина, а само класова причинност), а отбранителна мярка за защита на обществения строй — мярка за социална защита.

Е, щом е „мярка за социална защита“, тогава е разбираемо, на война като на война, трябва или разстрел („висша мярка за социална защита“), или затвор. Но в случая се тушира някак идеята за превъзпитанието, към която през същата 1919 г. призовава VIII конгрес на партията. И главно, неясно остава: от какво да се поправя човек, ако няма вина? А нали не е възможно поправяне от класовата причинност?!

Същевременно завършва Гражданската война, през 1922 г. се учредяват първите съветски кодекси, свиква се през 1923 г. „конгрес на работниците по наказателния труд“, съставят се през 1924 г. „Основни начала на наказателното законодателство“ — към новия Наказателен кодекс от 1926 г. (който стяга шията ни тридесет и пет години), — а новооткритите понятия, че няма „вина“ и няма „наказание“, а има „социална опасност“ и „социална защита“, се запазват.

Естествено, така е по-удобно. Такава теория разрешава да бъде арестуван който и да е като заложник, като „лице, намиращо се под съмнение“ (телеграмата на Ленин до Евгения Бош), да се изпращат на заточение дори цели народи по съображения за опасност от тях (примерите са известни), но трябва да бъдеш първокласен жонгльор, та да изграждаш и поддържаш в неопетнено състояние въпреки всичко това теорията за „превъзпитанието“.

Налице са обаче и жонгльорите, и теорията, и самите лагери се наричат именно изправителни. Дори и сега можем да прибегнем до много цитати.

Вишински: „Цялата съветска наказателна политика се гради върху диалектическото (?) съчетание на принципа за потискане и принуда с принципа на убеждението и превъзпитанието.“[1] „Всички буржоазни пенитенциарни учреждения се мъчат «да довършат» престъпника, като му причинят физически и морални страдания“ (докато те искат да го „превъзпитат“). „За разлика от буржоазното наказание у нас страданията на затворниците не са цел, а средство. (Ами че и там май е същото — не цел, а средство. — А.С.) Целта у нас е действителното превъзпитание, та от лагерите да излязат съзнателни труженици.“

Ясно ли е вече? Макар и да принуждаваме, ние все пак превъзпитаваме (и също, както се оказва, чрез страдания), само че неизвестно от какво.

Но ето веднага, на съседната страница:

„С помощта на революционното насилие трудово-изправителните лагери локализират и обезвреждат престъпните елементи на старото общество.“[2] (И все още — старото общество! И през 1952 г. — все още „старото общество“. Умрял кон не рита!)

Та значи за превъзпитанието, за изправянето — нито дума? Локализираме и обезвреждаме?

И през същата (1934) година:

„Двуединна задача за потискане плюс възпитание на когото може.“

На когото може. Значи: изправянето не е за всички.

И у второстепенните автори вече радостно пърха взетото кой знае откъде цитатче: „изправяне на изправимите“, „изправяне на изправимите“.

А неизправимите? В общата яма? На луната (Колима)? За претопяване (Норилск)?

От висотата на 1934-та юристите на Вишински упрекват дори трудово-изправителния кодекс от 1924 г. в „лъжлива представа за всеобщото превъзпитание“. Защото този кодекс не пише нищо за изтребване.

Никой не обещава, че осъдените по Петдесет и осми член ще бъдат превъзпитани.

Та затова и нарекох тази част — трудово-_изтребителни_. Както ги чувствувахме на собствения си гръб.

А ако някои цитатчета у юристите не си пасват, вдигнете от гроба Стучка, домъкнете Вишински — и да се разберат помежду си. Аз нямам вина.
/.../
А. Солженицин – "Архипелагът ГУЛАГ", трета част

ПП: "Архипелагът ГУЛАГ" е една от най-значимите и велики книги в руската литература. Четете и се учете!...

* * *

Крепостните!… Това сравнение не случайно се натрапва в съзнанието на мнозина през малкото време за размисъл. Не отделни черти, а целият главен смисъл в наличието на крепостното право и Архипелага е един и същ: това са обществени устройства за принудително и безжалостно използуване на безплатния труд на милиони роби. Шест дни в седмицата, а често и седемте, туземците на Архипелага излизат на изтощителен ангариен труд, който не им носи никаква лична изгода. Не им остават нито петия, нито седмия ден да работят за себе си, тъй като издръжката им се отпуска като месячина[4] — съответно лагерна дажба. По същия принцип тях ги делят на ангарийни (група „А“) и домашни (група „Б“), обслужващи непосредствено помешчика (началника на лагпункта) и имението (зоната). За недъгави (група „В“) се признават само ония, които вече съвсем не могат да слязат от печката (от наровете). Приблизително еднакви са и наказанията за провинилите се (група „Г“), с тази разлика, че предвид собствените си интереси помешчикът наказва с по-малка загуба на работни дни — с камшици в конюшнята, при него изобщо няма карцер, докато началникът на лагпункта в съответствие с държавната инструкция вкарва виновния в ШИзо (изолатор със санкциониращ режим) или БУР (барака с усилен режим). Както и помешчикът, началникът на лагера може да вземе когото си иска за лакей, готвач, бръснар или шут (може да направи и крепостен театър, ако това му харесва), да определи която си иска робиня за икономка, любовница или слугиня. Подобно на помешчика той може да върши ненаказано глупости, да проявява необуздано нрава си.

Но, ще ни възразят, все пак не са чак толкова много сходствата с крепостните. Разликите са повече.

Ще се съгласим: разликите са повече. Но ето кое е учудващото: всички разлики са в полза на крепостното право! Всички разлики са в ущърб на Архипелага ГУЛАГ!

Крепостните работят от зори до късна вечер. Зековете започват в тъмно и завършват в тъмно (а и невинаги завършват). При крепостните неделните дни са нещо неприкосновено, че и всичките там дванадесет главни празника и храмови чествувания, и малко ли дни от Коледа до Богоявление (маскирали са се!). Преди всеки неделен ден затворникът се вълнува: ще му разрешат ли почивката, или не? Други празници той изобщо не познава (както Волга — почивните…): 1-ви май и 7-и ноември носят повече мъки с обиските си и режима, отколкото радост от празника (а някои затворници ги затварят редовно всяка година през тези дни в карцера). За крепостните Рождество Христово и Великден са били истински празници; те изобщо не са знаели какво е това личен обиск било след работа, било сутрин („Застани до леглото!“). Крепостните са живели под постоянен покрив, считали са го за свой собствен и когато нощем са лягали — на печката, на одъра или скамейката, — са знаели: това точно място си е мое, отколе спя тук и така ще бъде и занапред. Затворникът не знае в каква барака ще го бутнат утре (и дори не са сигурни, когато се връщат от работа, че и този път ще спят на същото място). Те нямат „свои“ нарове, „своя“ вагонка. Където ги отведат.

Господарският крепостен притежава собствен кон, собствено рало, собствени брадва, коса, вретено, кошове, съдини, дрехи. Дори домашната прислуга, пише Херцен[6], е притежавала всякакви „парцали“, които са оставяли като наследство на близките си и които почти никога не са били отнемани от помешчика. Зекът е длъжен да сдава зимните си дрехи през пролетта, летните — през есента. При инвентаризациите изтръскват торбата му и всеки излишен парцал се отнема в полза на държавата. Няма право дори на джобно ножче, дори на паница, а от живите твари — само на въшки. Крепостният чат-пат ще хвърли мрежа да улови някоя рибка. Зекът лови риба само с лъжицата за чорбата. Крепостният е имал я Сивушка, я козица, я кокошки. Зекът никога не помирисва дори мляко, а кокоши яйца не вижда с десетилетия, че и няма да знае какво е това, ако ги види.

През по-голямата част от своята история предишната Русия не познава глада. „В Русия от глад никой не е умрял“ — гласи пословицата. А пословиците току-тъй не изникват. Крепостните, макар и роби, са били сити.[7]

А Архипелагът живее десетилетия наред, притиснат от жесток глад. Между зековете възникват вечни свади за някоя рибя опашка от кофата за боклука. Поне за Рождество Христово и Великден и най-последният крепостен мужик е отговявал със сланина. Но и най-първият работник сред първите в лагера може да вкуси сланина само ако я получи в колет.

Дълго го умуват. И измислят — бригадата. Че как да не се сетят за нея? У нас и народниците са искали да влязат в социализма — чрез общината, и марксистите — чрез „колектива“. Как пишат и до днес нашите вестници? „Главното за човека е трудът и непременно трудът в колектива!“

Така в лагера няма нищо освен труд, и то само в колектива. Значи трудово-изправителните лагери са именно висшата цел на човечеството? Значи главното е постигнато?

Вече имахме повод да обясним (3 глава) как бригадата служи на психологическото обогатяване на своите членове, как служи на подтикването, следенето и повишаване чувството за достойнство. В съответствие с целите на бригадата се подбират достойни задачи и бригадири (на лагерен език — „буци“). Като държи затворниците под заплахата на тоягата и лишаване от дажбата, бригадирът трябва да се справи с бригадата в отсъствие на началството, надзирателите и конвоя. Шаламов привежда примери, когато за един промивъчен сезон на Колима съставът на бригадата измира на няколко пъти, а бригадирът си остава все същият. В Кемерлаг такъв бригадир е Переломов — никога не прибягва до езика си — само до тоягата. Списъкът на тези фамилни имена би заел много страници, но аз не съм го и готвил. Интересно, че най-често подобни бригадири излизат от средата на рецидивистите, ще рече, от лумпените пролетарии.

Туй ни требе днеска - спомени за руските гулаги.
Пази Боже бг от английско възпитание.

Върху какво се крепи Архипелагът? – Върху костенурки.
А за "значимостта" и "величието" да погледнем и сравним с Омир.

винаги е по-лесно, отколкото да ги накараш да работят за да ги убиеш чрез "труд".
Трудът не убива, убиват глада, условията, които са несъвместими с живота, хората се убиват и чат-пат при "авария" или производствен инцидент. Тези, които убиват, като се насмучат с блага, трябва да бъдат също убивани с нови, гладни и ненасмукани с блага люде, които имат определен "строй" на ума или "склад", защото, какво стана с другаря Берия - не покани медекип да излекува болното сърце или ум на другаря Коба, а после, какво стана с другаря Берия - убиха го като куче, за това повече от 2-4 години, хора с влас не трябва да се задържат във властта, трябва да се убиват, най-големите ти приятели са най-големите ти врагове, за това - какво - менкай големите си приятели по-често. Да не забравяме, че при глад - спермата е най-добрата храна, това го знаят немските фашистки ... изродки, които червената армия освободи и им го натъпка отмъстително, преди да ги ликвидира. Така трябваше да бъде и в нРБ, да благодарим на другарите Димитров, Коларов и Живков, че се разправиха само с някакви ... 30-50 хиляди боклука, буржоазно-монархо-фашистки изрода, да им благодарим, че само с 15-16 хил. жертви във ВСВ, успяха да запазят съветската ни родина чиста и място за ПП Възраждане, ПП ГЕРБ, новия проект на Радев, ДПС-тата и СДС-тата, като как да не живееш свободно в феодално-капиталистическа демокрация, доминирана от БКП и ДС служители и техните подгъзулници, кажете ми другари и и другарки, питам Аз и отговор не искам! Кой ще ни даде пари?

Твоята болест чака ново име.
Не съм срещал такава НЕЧОВЕШКА да Н Е Ч О В Е Щ К А омраза. Баси ристиенина.

ти, освен себе си, чел ли си нещо друго, да речем това, което МТ публикува или те досадява?
Това, написаното от мен е бледно копие на това, което става и е ставало в СССР и НРБ. Колко да си скандализиран, другарю аграр-фашист с инж. образование, а?

А ти да не си сталинист-комунист?

Неуместно е да правим сравнение с Омир. Все едно да правиш сравнение между Вазов и Омир относно световната им значимост...
"Илиада" и Одисея" са уникални творби от древността. Те едва ли са сътворени само от една личност – Омир. В основата и на двете творби са възникналите векове по-рано древногръцки митове и легенди, древногръцкият фолклор...

Социализмът у нас беше внесен отвън – от СССР. Демокрацията също бе внесена отвън – от СССР и от САЩ. През соца у нас нямаше дисиденти, нямаше съпротива, както в Унгария, Чехословакия, ГДР, СССР, нямаше частна собственост, както в Югославия... Колко бяха партийните членове? Около 1 милион? Повечето от тях – не комунисти, а кариеристи, нагаждачи. Същите се нагодиха към демокрацията и станаха капиталисти, продажници...