.
.
.

Светлана Йосифовна Алилуева (на руски: Светла́на Ио́сифовна Алилу́ева; на грузински: სვეტლანა ალილუევა), родена Сталина[2][3], в емиграция Лана Питерс (на английски: Lana Peters), е съветски филолог (кандидат на филологическите науки), преводач, мемоарист.

Известна е преди всичко като дъщеря на Й. В. Сталин, за чийто живот е оставила редица творби в жанра на мемоарите. През 1967 г. и 1986 г. емигрира от СССР в САЩ. До смъртта си през 2011 г. тя е последното оцеляло дете на Сталин.

Светлана е дъщеря на съветския партиен и държавен ръководител Йосиф Сталин и втората му съпруга, Надежда Алилуева. Сталин се жени за Надежда Алилуева през 1919 г. Надежда се самоубива на 9 ноември 1932 г. Семейство Сталин има две деца. Синът им Василий (1921 – 1962) е военен летец през Втората световна война и заминава за фронта като капитан. Става генерал-майор (1946) и генерал-лейтенант (1950), командващ ВВС в Московския военен окръг. След смъртта на Йосиф Сталин е осъден и лежи в затвор 7 години. Приема фамилното име Джугашвили на Сталин (по рождение).

В детството по-голямо влияние върху Светлана оказва нейната бавачка Александра Андреевна, която преди това е работила в семейството на драматурга Николай Евреинов. [5]

Светлана на 5 г., седнала в скута на Лаврентий Берия, със Сталин (на заден план, пушещ лула) и Нестор Лакоба.[6]

На 15 август 1942 г. Уинстън Чърчил вижда Светлана в частните апартаменти на Сталин в Кремъл, описвайки я като „красиво червенокосо момиче, което целуна баща си прилежно, а той ме погледна с блясък в очите“. [7]

Светлана завършва с отличие 25-то образцово училище в Москва, където учи през 1932 – 1943 г. След училище тя е щяла да влезе в Литературния институт, но баща ѝ не хареса нейния избор. [5] Постъпва във филологическия факултет на Московския държавен университет „Михаил Ломоносов“, където учи една година.
/.../
След смъртта на Сталин в спалнята му охраната намира спестовна книжка, в която е имало 900 рубли и я предава на Светлана [9]. След смъртта на баща си през 1953 г. Светлана Сталина работи като лектор и преводач в Москва. Нейното обучение е по история и политическа мисъл, предмет, който е била принудена да изучава от баща си, въпреки че истинската ѝ страст са литературата и писането. [10] Тя работи в Института за световна литература, в сектора за изучаване на съветската литература от 1956 до 1967 г. Подобно на брат си променя името си, като през септември 1957 г. приема фамилията на майка си Алилуева.
/.../

В емиграция

Пристига в Индия на 20 декември 1966 г., съпровождайки праха на своя граждански съпруг (съжител) Браджеш Сингх. На 6 март 1967 г. (един ден след 14-годишнината от смъртта на баща ѝ) Светлана помолва съветския посланик И. Бенедиктов да остане в Индия, но той настоява да се върне в Москва на 8 март и заявява, че тя повече няма да излезе от СССР. Това предизвиква бурен скандал. Още същия ден Алилуева отива в посолството на САЩ с паспорт и багаж и иска политическо убежище. Разрешение да напусне СССР ѝ дава Председателят на Министерския съвет на СССР и член на Политбюро на ЦК на КПСС Алексей Косигин (който преди това не ѝ позволява брак с индиеца) и тя емигрира. Индийското правителство се страхува от осъждане от страна на Съветския съюз, така че незабавно я изпраща от Индия в Рим.[11] Когато полетът на Qantas пристига в Рим,[12] Алилуева веднага пътува по-далеч до Женева, Швейцария, където правителството ѝ урежда туристическа виза и тя получава валиден туристически статут, за да пребивава в тази страна в продължение на 3 месеца. Швейцарските власти са използвали всички необходими средства, за да я настанят на тайни места, да я изолират от обществеността и преди всичко да ѝ попречат да се среща с пресата. Именно през шестте седмици, които тя прекара в Швейцария, се решава съществена част от нейната съдба [13]. Там Джордж Ф. Кенан идва да я намери, за да уреди формалностите по заминаването ѝ за Съединените щати, с помощта на американски и швейцарски адвокати. Алилуева по-специално договаря прехвърлянето на авторски права върху ръкопис, който тя е написала в Москва и взела със себе си. Този текст, автобиография, озаглавена „Двадесет писма до приятел“, е купен от нея в Швейцария от нюйоркското издателство „Harper & Row“ за голяма сума: 1,5 милиона долара. След това парите са преведени по сметки в Съединените щати чрез компании, базирани в Лихтенщайн [14]. Алилуева отпътува за Съединените щати и на 21 април 1967 г. пристига в Ню Йорк, оставяйки големите си деца в СССР: Йосиф на 22 години и Екатерина на 17 г. На 26 април 1967 г. тя дава пресконференция, в която обяснява причините за емигрирането си. [15] По-късно Алилуева заявява: [16]

Светлана Алилуева в САЩ, 26 април 1967 г.

"... моето невръщане през 1967 г. се основаваше не на политически, а на човешки мотиви. Нека ви напомня тук, че когато заминавах тогава за Индия, за да занеса праха на моя близък приятел, индиец, нямах намерение да ставам дезертьор, тогава се надявах да се върна у дома след месец. В онези години обаче отдадох почит на сляпото идеализиране на така наречения „свободен свят“ – света, с който моето поколение беше напълно непознато."

Преместването на Запад и последвалото публикуване на нейната книга „Двадесет писма до приятел“ (1967), където Светлана си спомня баща си и живота в Кремъл, предизвиква световна сензация (според някои твърдения тази книга ѝ донася около 2,5 милиона долара.
/.../

В книгата си „Само една година“ Светлана Алилуева описва, че ръкописът на книгата „Двадесет писма до приятел“ е отнесен от СССР в Индия по съвет на съпруга ѝ Браджеш Сингх с помощта на посланик Т. Каул през януари 1966 г. В същата книга тя приписва на баща си отговорността за масовото убийство в Катин.

Светлана Алилуева заживява в САЩ. Там през 1970 г. се омъжва за американския архитект Уилям Питърс (1912 – 1991), с когото има дъщеря Олга. След развода им през 1972 г. запазва новото си фамилно име Питърс и вече се представя като Лана Питърс. През 1978 г. става натурализиран гражданин на САЩ. През 1982 г. се установява във Великобритания и получава британско поданство. Там дава родената си в САЩ дъщеря Олга в квакерско училище-интернат. Самата тя започва да обикаля света.

Връщане в Съветския съюз

Оказвайки се напълно сама, в края на ноември 1984 г., неочаквано за другите (както самата С. Алилуева пише в книгата „Книга за внучки“ по молба на сина си Йосиф), тя се появява в Москва с дъщеря си. Посрещната е с ентусиазъм от съветските власти и съветското ѝ гражданство веднага е възстановено. Но скоро настъпва разочарование. Алилуева не може да намери общ език нито със сина си, нито с дъщеря си, които е изоставила през 1967 г. Отношенията ѝ със съветското правителство се влошават. Тя се установява в Грузинската ССР – родината на баща си. Там живее в тристаен апартамент от подобрен тип, получава финансова помощ, специална сигурност и право да извика кола (черна „Волга“ постоянно дежури в гаража на Министерския съвет на Грузинската ССР, за да я обслужва). В Грузия Алилуева празнува 60-ия си рожден ден, който е отбелязан в помещенията на музея на Сталин в Гори. Дъщеря ѝ ходи на училище, ходи на конна езда. Учителите у дома преподават на Олга руски и грузински език. Но дори в Грузия Алилуева има много сблъсъци с властите и с бивши приятели.

Второ отпътуване на Запад

След по-малко от две години с разрешение на съветския ръководител Михаил Горбачов напуска Съветския съюз, заминава отново в Съединените щати на 16 април 1986 г. и се отказва от съветско гражданство.

В САЩ Алилуева се установява в щата Уисконсин. От 1986 г. тя живее основно в САЩ и Англия от социални помощи.
/.../

През 2005 г. тя дава интервю за телевизионния канал „Россия“ за филма „Светлана Алилуева и нейните мъже“.

През 2008 г. Алилуева, която толкова дълго отказва да общува с журналисти, участва в 45-минутния документален филм „Светлана за Светлана“ (режисиран от Лана Паршина). По време на интервюто тя иска да откаже да говори на руски, позовавайки се на факта, че не е рускиня (баща ѝ е грузинец, а майка ѝ е дъщеря на германец и циганка). Но въпреки това най-вече тя е говорела на руски.[21]

 

В интервю от 2010 г., когато е 85-годишна, тя заявява, че отказът на баща ѝ да ѝ позволи да учи изкуства и отношението му към Каплер са били двата пъти, когато Сталин „счупил живота ѝ“ и че той я обичал, но е бил „много прост, груб и жесток човек“ [22]. На пресконференция в Ню Йорк дали е съгласна с управлението на баща си, тя казва, че не одобрява много от неговите решения, но също така отбеляза, че отговорността за тях също е на комунистическия режим като цяло.
/.../
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B0_%D0%90%D0%BB%D0%B8%D0%BB%D1%83%D0%B5%D0%B2%D0%B0

ПП: Интересни, показателни факти!... А защо Светлана не е била осъдена за "държавна измяна"?...

Питърс се оказва комарджия, който проиграва милионите на Светлана. Затова тя завършва живота с в приют за бедни на Армията на спасението.

Светлана се развежда с Питърс още през 1972 г.
"В последните си години Светлана Алилуева живее в старчески дом близо до град Мадисън (Уисконсин) под името Лана Питърс. Умира на 22 ноември 2011 г. на 86-годишна възраст в старчески дом в Ричланд (Уисконсин, САЩ) от рак на дебелото черво."

Не е лесно да си дете на вожда?! А защо Сталин не размени сина си старши лейтенант Яков Джугашвили за фелдмаршал фон Паулус? Дмитрий Кулеба пък едвам разубедил сина си да не отива на фронта. Социалистически и евроатлантически ценности?!