.
.
.

IV

Взе тоягата си и изскочи навън. Нощта беше сладостна и спокойна — като всички нощи, които идват след човешките битки и кръвопролития. Тази вечер звездите се бяха снишили — така се стори на поп Янарос — и висяха като кандила сред черното Божие обиталище. „Хубаво нещо е сънят — помисли си поп Янарос. — Дава ни онова, което ни е отказано наяве.“ В сърцето му внезапно беше полъхнал свеж ветрец, медът на съня все още капеше в душата му. Де да беше истина този сън, де да беше такова Второто пришествие! Милост, милост, а не правосъдие! Клетото човешко същество не може да понесе правосъдието. Слабо е то, хубав и вкусен му изглежда грехът, тежки — Божиите заповеди. Хубаво нещо е правосъдието, ама то е за ангелите. Клетото човешко същество не може да го понесе, милост иска то…

Влезе в църковния двор, откъдето изглеждаше, че долитат човешките стенания. Прескочи няколко стари гроба. По отколешен обичай селските попове ги погребваха тук, на двора. Тук поп Янарос беше изкопал и своя гроб, със собствените си ръце. Сам беше издялал надгробния си камък, върху който беше издълбал няколко думи, написани с главни букви и оцветени с червена боя: НЕ СЕ БОЯ ОТ ТЕБЕ, СМЪРТ! Поп Янарос радостно се спря до гроба си. „Не се боя от тебе, смърт!“, прошепна той и изведнъж се почувства свободен. Какво означава да си свободен? Да не се боиш от смъртта. И той поглади доволно брадата си. „Божичко — помисли си, — има ли на този свят по-голяма радост от това да не се боиш от смъртта? Не, няма.“

В този миг отново се чуха стенания, по-хриптящи, но все още далечни. Поп Янарос се отдели от гроба си. „Сигурно е някой ранен, който е изостанал и сега се връща в селото“, помисли си, прекрачи прага и изтича на улицата. Озърташе се във всички посоки, чат-пат поспираше, ослушваше се в мрака. Излезе от селото и тръгна по пътеката, която се изкачваше към планината. Чуха се стъпки, бавни и уморени, търкулна се камък. Някой се спускаше от планината.

Поп Янарос се втурна натам. Както се препъваше, налучквайки посоката, внезапно чу един тих и отпаднал глас:

— Поп Янарос, ти ли си?

Старецът изпружи врат, пристъпи напред и различи силуета на някакъв мъж, който се беше подпрял на една скала и протягаше ръце към него. Бързо се приближи до мъжа, хвана го за рамото, наведе се да го огледа. Изглеждаше все още млад, тъмнокос, много слаб, кожа и кости. Мъжът сложи ръце на гърдите си и изстена. Поп Янарос опипа гърдите на мъжа и ръцете му се окървавиха.

— Кой те рани така? — попита тихо, сякаш искаше да научи някаква голяма тайна.

— По-добре питай кой не ме е ранил — отговори младежът. — Някакъв комунист, защото съм бил християнин. Някакъв християнин, защото съм бил комунист. И аз не можах да разбера.

— Ела с мен. Живея наблизо, ще ти промия раната. Много ли е дълбока?

— Ти ли си поп Янарос? — отново попита младежът.

— Да, аз съм този, дето хората го наричат поп Янарос, а Бог го нарича грешник. Това е истинското ми име. Много ли е дълбока раната ти?

Младежът прегърна стареца през раменете и опрян на него, се остави да го води.

— Много добре знаеш, отче, че раните, които ни нанасят братята ни, винаги са дълбоки.

Двамата замълчаха. Стигнаха до селото, варосаното кубе на църквата нежно просветна в мрака. Поп Янарос отвори една ниска врата до самата църква и влязоха в килията.

— Седни, синко — каза старецът и помогна на ранения да легне върху канапето.

Запали светилника и бледото, скръбно и изразително лице на младежа се освети. При вида му поп Янарос се стъписа. Беше виждал някъде този младеж — но къде, кога? Може би насън? Носеше расо и на шията му висеше железен кръст. Очите му бяха големи, тъмносини и гледаха с удивление към света, сякаш го виждаха за първи път. Поп Янарос винаги си беше представял така очите на архангел Гавриил в момента, в който се спуска на Земята и казва на Мария: „Радвай се, благодатна!“[9].

Внезапно една светкавица проряза ума на поп Янарос и той си спомни. Преди години митрополитът на Янина му беше поръчал да зографиса икона с Благовещението и той беше изобразил архангел Гавриил досущ като младия калугер, със съвсем същите очи.

За миг поп Янарос настръхна. Що за мистерия е човешката душа? Как може да е толкова всесилна, че да твори и пресътворява света? Няма съмнение, душата е искрица от огъня на Бог, която пада в сеното на плътта и го подпалва.
/.../

Н. Казандзакис – "Братоубийците", 1962 г. 

https://chitanka.info/text/52608-bratoubijtsite/4#textstart

Макрокосмос и Микрокосмос – познаваемо е, ама никога няма да бъде познато окончателно.

du6ata e sukrovi6te

VI
„Какво се е случило с човешкото сърце?“, питаше се поп Янарос, докато се връщаше в църквата със светия дископотир в ръце. „Бог отвърна лицето си от тоя свят, не го поглежда вече и светът потъмня. Божие затъмнение, Божие затъмнение“, повтаряше си той, препускайки из мръсните и тесни селски улички. Навсякъде развалини, навсякъде надупчени от куршумите стени и порти, оплискани с кръв прагове, изгладнели псета, които душеха и ровеха земята, за да намерят разлагаща се плът. Поп Янарос стискаше здраво дископотира и му се струваше, че е хванал Бог за ръката, развежда го из сокаците на Кастелос и му сочи човешката мъка.

— Гледай, гледай — говореше му той. — Остави небето, там горе никому не си потребен, тук имаме нужда от теб, Христе, тук, в Кастелос! Ако тая проклета братоубийствена война продължи още малко, ще започнем да се изяждаме взаимно. Загубихме човещината си, Христе, лицата ни подивяха, върнахме се при дивите зверове. Ето, завчера бай Стаматис, кроткият и разумен селски старейшина, се втурна и насмалко да отхапе ухото на тъкача Стелянос. Ами капитанът? Какъв беше, като пристигна тук, и в какво се превърна! Вече не е човек, а тигър, тигър, който пие кръв… Докога, Христе, докога? Божието лице все повече се отдръпва от нас и все повече над нас надвисва лицето на демона. Помогни ми, Христе, помогни ми да върна лицето ти в това мъничко селце, което си ми поверил!

Вървеше поп Янарос, вървеше и умът му се носеше из мрачни води.

„На този свят — мислеше си той, — можеш да бъдеш или агне, или вълк. Ако си агне, изяждат те. Ако си вълк, ти изяждаш. Божичко, не съществува ли и трето животно, по-добро и по-силно?“ А някакъв вътрешен глас му отговаряше: „Съществува, поп Янарос, съществува. Имай търпение. От хиляди години то се мъчи да стане човек, но още не е успяло. Бързаш ли? Бог не бърза, поп Янарос“.

Спря пред казармата — коленете му се бяха подкосили от гледката. Една сюрия деца се бяха скупчили там и ровеха из боклука, търсейки остатъци от дневните дажби на войниците. Коремите им бяха подути, краката — тънки като тръстики. Много от тях не можеха да се държат на нозете си и се подпираха на патерички. На други, осем-десетгодишни, им бяха покарали бради…

VII
23 януари. Тая сутрин намерихме трима замръзнали войници в едно дере. Краката им стърчаха от снега и така ги открихме. До тях лежеше един партизанин с лятна униформа хаки, без фланела и бос. Беше ранен в краката, та беше допълзял до войниците. Четиримата се бяха прегърнали, за да се стоплят, плътно допрени един до друг.
/.../
Помниш ли как не можехме да се наситим да рецитираме безсмъртните стихове на древния ни праотец под ония борове? И виждахме как те се устремяват като река и се вливат в морето. Колко красив би могъл да бъде животът, любима моя, а какъв се оказа той! Ето, аз, който бях с тебе в оня безсмъртен ден и сърцето ми преливаше от обич и към най-незначителния червей, сега се намирам сред епирските планини, държа в ръцете си пушка и убивам хора! Не, не! Все още не сме заслужили правото да се наричаме човеци, би трябвало да ни наричат постмаймуни. Тръгнахме от маймуната, за да стигнем до човека — но все още сме по средата на пътя… И все пак сърцето ми се разтапя от обич и си спомня за тебе, скъпа Марьо, и цъфти като бадемово дръвче. Спомня си и за Омир и усеща какво ще рече човек и какво ще рече безсмъртие.
/.../
Четем у Омир за ахейците и троянците — как воюват, биват ранявани и умират — и се изпълваме с възторг. Умът ни се окрилява, сърцето ни ликува, защото един голям творец е превърнал кръвопролитието в песен. Сякаш онова не са хора, които се избиват, а облаци с човешки образ, които не изпитват болка и се борят, играейки сред полъха на безсмъртния вятър. И кръвта, която проливат, не е друго освен прелестния розов цвят на залеза. В поезията човек и облак, смърт и безсмъртие стават едно. Но когато войната избухне тук, на Земята, а боецът е осезаемо тяло, направено от плът, кости, косми и душа — какъв страх и ужас е такава война, любима моя! Тръгваш на бой и си казваш: няма да падна толкова ниско, ще запазя човещината си и в битката, не мразя никого, пристъпвам с човешко сърце към битката. Но щом усетиш, че животът ти е в опасност и искат да те убият, внезапно от недрата ти изскача нещо мрачно и рошаво, някакъв предтеча, който се е криел в теб, без да подозираш. Човешкото ти лице изчезва и сякаш ти поникват остри кучешки зъби, като на горила, а умът ти се превръща в кълбо от косми и кървища. Надаваш вик: „Напред! Да ги размажем, момчета, давайте!“. И викът, който излиза от устата ти, не е твой, не е възможно да е твой, не е човешки вик това. Дори постмаймуната си плюе ужасено на петите и от теб изпълзява не баща ти, а дядо ти — горилата.

22 февруари. Защо воювам? За кого воювам? С всеки изминал ден съмненията се умножават, а заедно с тях и мъчението. Настръхвам само като си помисля, че съм изпаднал дотам, та най-поносимите мигове в живота ми да са безчовечните мигове, в които гоня и избивам хора с пушка в ръка. Защото тогава нямам нито време, нито сили да мисля за каквото и да било, и само се боря като зверовете да убия или да не бъда убит. Ала веднага щом този ужасен шум се уталожи, страховитият въпрос отново се надига пред мен като змия с издута шия. Да не би да воювам в защита на лъжата и неправдата, за поробването на Гърция и спасението на безчестните? Да не би предателите и продажниците да сме ние, а ония грабливи птици в планината да са хайдутите и бунтовниците от 1821-а[17]? Как да се ориентирам кое е право и кое е криво, как да разбера с кого трябва да бъда и за какво си заслужава да си дам живота? За воина едва ли има по-голямо мъчение от този въпрос.

Тази сутрин капитанът отново изправи пред стената петима младежи, петима снажни левенти, и ги уби, защото отказаха да се присъединят към редиците на националната армия. Възможно ли е да не е истинска една идея, която поражда такъв героизъм, такова презрение към смъртта — това се питам днес цял ден. Но не намирам отговор. Защото знам, че хора от противниковия лагер, черни кепета, са проявили същия героизъм. „Искате ли да дойдете с нас в планината?“, ги питали партизаните, които ги пленили. „Не, не искаме.“ — „Ще ви застреляме.“ — „Застреляйте ни! Гърци сме се родили и гърци ще умрем.“ И ги убили. И в смъртния си час те викали: „Да живее Гърция! Да живее свободата!“.

Следователно героизмът и вярата не са безпогрешен критерий. Как тогава да различа истината от лъжата? Малко ли герои и великомъченици са се жертвали за недостойни идеали? И Господ, и Сатаната имат своите пречисти мъченици и герои. Как да ги различавам?
/.../
Умът ми стои безсилен на този разклон и не знае по кой от двата пътя да поеме. И все пак от този избор зависят щастието и успехът на човека. Древните гърци сякаш са поели по първия път, пътя на хармонията, и са стигнали до превъзходното чудо на красотата. Християните са поели по втория път и са стигнали, те също, до великото и невъобразимо чудо на добротата и любовта. Значи ли това, че по който и път да поеме човекът, все ще успее да извърши своето човешко чудо?

Любима моя, колкото повече умът ми напредва, задълбава и скача от мисъл на мисъл, толкова повече се оплита в противоречия и се обърква. И не достига до никаква последна и сигурна мисъл, на която да се опре и да намери покой.

Като стигнах до думата "комунист", и спрях да чета. И без тебе, гадости по света - бол.

Интересен откъс