.
.
.
Призракът на Троцки

Разбира се, че призракът е Троцки. Сега Сталин го ненавижда повече, отколкото когато са работели заедно. Проклина минутата, в която се съгласява с предложението да бъде изгонен от страната. Не иска дори пред себе си да признае, че тогава се е страхувал от него. Но Сталин се страхува и сега, от призрака му. И понеже усеща, че по никакъв начин не може да реши „проблема“ с Лейба Давидович, както по-рано се обръщал мислено към Троцки, злобата още по-силно закипява в гърдите му. Веднъж не успява да се въздържи и почти публично признава това.

/.../
Когато Сталин е изслушвал Молотов, Каганович, Хрушчов или Жданов, сигурно често му е идвало наум: колко по-умен, колко над тези функционери е Троцки! С цяло стъпало! Изброявал е мислено другите си сътрудници и стъписано се е убеждавал, че нито по равнището на мисленето си, нито по организаторските си похвати, нито по ораторските си дарби, нито по майсторството си на публицисти са могли да се сравняват с Троцки. Та той е по-умен и по-талантлив и от него, от Сталин! И макар Сталин да отпъжда тази мисъл, не може понякога да не се съгласи с нея. „Как можах да изпусна такъв враг?!“ — пъшка и се тюхка Сталин. Веднъж пред най-близкото си обкръжение „вождът“ се изпуска да признае, че това е една от най-големите грешки в живота му.

Друга причина, която постоянно подклажда ненавистта му към Троцки, е (а това той не може да признае дори пред себе си), че в практиката си често пъти върви по пътища, сочени от изгонения враг. Генералният секретар помни, че когато се водела борбата около новата икономическа политика, Троцки заявил пред Политбюро: „Работническата класа може да се приближи до социализма само с много големи жертви, напрягайки всичките си сили, жертвайки кръв и нерви.“ Същата мисъл изказва и по-късно, през октомври 1922 г. на комсомолския конгрес. Поваленият съперник не спирал да повтаря, че без „работнически армии“, „милитаризиране на труда“ и „пълно самоограничаване“ революцията рискува да не се измъкне никога „от царството на необходимостта в царството на свободата“. Почти целият XV том от съчиненията на Троцки е посветен на „милитаризирането на труда“. В изказването си от 12 януари 1920 г. на заседание на комунистическата фракция към Общосъюзния централен съвет на професионалните съюзи Троцки призовава на особено важните обекти да се изпращат „ударни батальони, за да повишат производителността с личния си пример и с репресии“. Необходими били „принудителни мерки, необходимо е да се въведе военно положение в… ударните области… Нужно е да се прилага там трудова повинност с военни методи“[2]. В тези умозаключения е поместена класическата азбука на казармения комунизъм, един от певците на който в началото на 20-те години е Троцки. От тези идеи той никога няма да се отрече напълно.

На Сталин винаги му импонира идеята така да нареди нещата, че хората да бъдат готови доброволно „да жертват кръв и нерви“. В изгнание (от Принцовите острови, от Франция и от Норвегия) Троцки неведнъж пише за „епигонството“ на Сталин, имайки предвид, изглежда, не само склонността му към компилация, а и заимстването от социалната методология.

Но главното, поради което Сталин непрекъснато се плаши от призрака на Троцки, е друго: Троцки създава своя политическа организация — IV интернационал — и винаги щом има възможност, поставя на един кантар него и Хитлер. Това било непоносимо. Вечният призрак отмъщава за поражението си толкова болезнено, колкото и самият Сталин не може да измисли. Често му се струва, че борбата, която уж била завършила през нощта на 10 февруари 1929 г., когато параходът „Илич“ напуска незабелязано Одеското пристанище с Троцки на борда, в действителност едва-що започва.

Двамата „изтъкнати вождове“, разделени от много граници, водят неравна борба всеки по свой начин. Единият, „извисилият се вожд“, който е постигнал рядко виждано единовластие и пред когото избледняват не един и два абсолютистки режима, се мъчи да посее в партията и народа трайна ненавист към Троцки като предател и маша на фашистите. Другият, „поваленият вожд“, не жали красноречието си да доказва, че Сталин и Хитлер „са една стока“. Намирайки се в изгнание, поддържан от групички съидейници в редица страни, Троцки умее да влияе на общественото мнение. Изказванията му, устни и печатни, са както и преди доста ефектни. Както и по-рано, главна мишена е Сталин, когото титулува с епитета „гробокопач на революцията“. Троцки знае много неща. В годините на революцията и гражданската война бъдещият изгнаник е по-близо до Ленин, отколкото Сталин. Ленин много пъти взима Троцки под своя защита, цени организаторския и пропагандаторския му талант. Сталин помни, че в онова време, когато отношенията им са все още търпими, се е отнасял, общо взето, с одобрение към някои левичарски идеи на Троцки — настъпление към Варшава, за да се ускори революционният пожар в Европа, и организиране на поход в Азия. По онова време Троцки твърди, че Азия е по-революционна от Европа. Че ако в Южен Урал се създаде революционна база, походът към Азия с цел да се ускори революцията, щял да бъде реален. Тогава революциите в Китай и Индия непременно ще победят. Сталин не възразява. По много въпроси Троцки има изопачени, левичарски разбирания, отплесва се наляво — опитва се да пришпорва времето, мисли вече не с мащабите на Русия, а мечтае за световна революция. В известен смисъл е „романтикът“ на световната революция — много от своите дългосрочни планове през 20-те години свързва именно с нея. Но Сталин разбира, че да говори публично за тези „грехове“ на Троцки е все едно да хвърля сянка върху себе си — та нали днес той е „наследникът“ на революционните дела на Октомври!

Особено болезнено го нараняват и тревожат думите на Троцки, че говори не само от свое име, но и от името на безгласните свои привърженици, от името на всички замлъкнали опозиционери в СССР. Когато чете изписаните от чужбина книги на Троцки „Сталиновата фалшификаторска школа“, „Открито писмо до членовете на болшевишката партия“ или „Сталиновият термидор“, „вождът“ почти губи присъствие на духа. Какъв слепец е бил! Излиза, че преценката, която е дал на Троцки през ноември 1924 г. не е била вярна! А тогава, изказвайки се пред комунистическата фракция към Общосъюзния централен съвет на професионалните съюзи, взе, че обрисува Троцки като човек, който действа добре при подем на революционното дело и се обърква, „глътва си езика“ при поражение![3] Но нали Троцки претърпя, както на всички се струваше, пълно поражение! Той обаче не се е предал, бори се! Отново и отново Сталин се измъчва от мислите за грешката, която допусна: защо изгони Троцки отвъд? Сега ще трябва да плаща за тази своя лекомислена постъпка. Слугите на Троцки сигурно готвят заговор, организират диверсии, шпионират, скалъпват подмолни организации, а ние вече от няколко години нищо не правим!

В доклада си на февруарско-мартенския пленум на ЦК през 1937 г. „За недостатъците в партийната работа и мерките за ликвидиране на троцкистките и другите двуличници“ Сталин, верен на себе си, групира въпросите около една „главна брънка“. Този път „главна брънка“ става главата „Съвременният троцкизъм“. Както винаги, Сталин поставя пред слушателите като пред първолаци въпроса: какво е това троцкизъм? И отговаря: „Съвременният троцкизъм е дивашка банда от вредители. Само допреди 7–8 години това беше едно погрешно антиленинско политическо течение. Сега обаче той е банда фашистки вредители.“ И по-нататък: „Каменев и Зиновиев отричаха, че имат политическа платформа. Те лъжеха. А на процеса през 1937 г. Пятаков, Радек и Соколников не отричаха наличието на такава платформа. Реставрация на капитализма, териториално разчленяване на Съветския съюз (Украйна — на германците, Приморие — на японците); в случай че враговете ни нападнат — вредителство, терор. Това е цялата платформа на троцкизма…“[4] Така Сталин завързва всичките си повалени и потенциални врагове с троцкистко въже.

Изминали са десетилетия и нашият възглед за Троцки несъмнено трябва да бъде уточнен. Вече имах възможност да спомена за неговите интелектуални и нравствени качества — твърде противоречиви и сложни. Той е имал една неизлечима слабост — този демон за Сталин вярва, убеден е, че е гениален, и почти не го скрива. Оттук идват и прекомерните му амбиции.

Не съм сигурен, но може би са прави ония, които смятаха и смятат, че ако Троцки беше надделял, нашият народ щеше да се сблъска с диктатура с не по-малко силни цезарски черти. Заедно с това обаче, като се вземат предвид високото равнище на култура и интелектът на Троцки, може да се твърди, че надали е щял да бъде способен на престъпления, каквито е вършел Сталин.

Независимо от това истината трябва да бъде над всичко: в годините на революцията и гражданската война втори по значение лидер в партията след Ленин е Троцки. Спомняме си оценките на Ленин за този „изтъкнат вожд“. Никой не може да каже какъв е щял да бъде по-късно Троцки, ако Ленин не бе умрял толкова рано. Разбира се, сега правя твърде много предположения само защото се възползвам от обстоятелството, че изследователят има право на хипотеза. Но едно мога да кажа категорично: в годините на активната му дейност в партията (1917–1924 г.), а навярно и по-късно, Троцки не е враг на революцията и на социализма. Той е последователен враг на Сталин. Съвсем не искам да си затварям очите пред ония антисъветски пасажи, към които прибягва понякога в края на своя трагичен живот. В това безизходно положение, идейно и политическо, го отвежда логиката на борбата му със Сталин.

Възможно е антисъветските нападки на Троцки след депортирането му да са нанесли известна вреда на общото ни дело. Но не можем да не му отдадем заслуженото — не прекланя глава както мнозина други пред диктатурата на Сталин. Той е един от първите, които предвиждат, че Сталин готви „термидор“, и за съжаление се оказа прав по много въпроси.

Има още едно обективно обстоятелство, което ми позволява да твърдя, че поне през Октомври и първата половина на 20-те години Троцки върви с революцията. Отнася се с уважение към Ленин до края на дните си. Ето какво пише Луначарски: „Троцки е хаплив и властен. Само в отношенията си с Ленин след обединяването им проявяваше трогателно и нежно почтително отношение, със скромност, характерна за един действително голям човек. Троцки признаваше превъзходството на Ленин.“[5] Но… Аз вече неведнъж подчертавах: изглежда, Троцки е обичал повече себе си в революцията, отколкото самата революция. Източниците на неговата трагедия не са толкова в борбата му със сталинизма, колкото в борбата му със Сталин, в борбата му за власт. Вечната горчилка от несбъдналото се извисяване до върха на пирамидата на властта изтиква у Троцки на преден план личните интереси. Не е чудно тези мои размисли да предизвикват „справедлив“ гняв у някои хора. Мисля, че времето ще отсъди кой е прав.

Каква е била през 30-те години реалната опасност, идваща от Троцки? Имал ли е някакво влияние върху политическите и обществените процеси в Съветския съюз? Много е важно да бъдат изяснени тези въпроси, защото „троцкистката опасност“ ще послужи като претекст за последвалата страшна трагедия на партията и народа.

Докато Сталин заздравява единовластието си, Троцки скита по света. Принцовите острови в Мраморно море, Франция, Норвегия и накрая Мексико — това е пътят, извървян от депортирания лидер на опозиционерите. Отначало Троцки се надява, че ще се върне скоро в Съюза, вярва, че Сталин няма дълго да се задържи. Струва му се, че интелектуалните недоимъци, липсата на култура, грубиянщината и хитростта на Сталин са толкова очевидни, че просто от само себе си трябва да генерират опозиция след опозиция, да раждат все нови и нови противници на генералния секретар. И този път, както много пъти дотогава, Троцки се излъгва. 
/.../

С помощта на свои последователи, които пристигат на Принцовите острови, за да му се „поклонят“, изпадналият в немилост вожд установява широки контакти с множество малки групи, настроени опозиционно спрямо Коминтерна, Сталиновия режим и самия Сталин. С тяхна помощ Троцки скоро урежда издаването на скромното по размер списание „Бюлетин на опозицията“, отпечатвано на няколко езика. Понякога, особено до 1935 г. той успявал да прехвърли малък брой екземпляри от „Бюлетина“ в Съветския съюз. Опитвал се да установи връзки с някогашните свои съратници и съмишленици в Съветския съюз. За това съобщава и авторът на биографията му И. Дойчер. В трети том той пише, че чрез немския кореспондент в Москва Соболевичикус Троцки получавал важна информация от Русия, справочни материали и статистически данни; които използвал за своите статии и книги. През ръцете на Соболевичикус и на брат му минавала значителна част от кореспонденцията на Троцки с привържениците му в Съветския съюз, предават се шифри, написани със специално мастило писма, адреси на пощенски кутии и т.н. И макар тези връзки на Троцки да са много слаби, все пак до 1935 г. той има възможност да получава някаква информация от Съветския съюз и да изпраща там писма по нелегални канали.

Троцки изнася около трийсет сандъка свои архиви и книги. По-късно Сталин приписва това „късогледство“ на „органите“, на които било възложено депортирането. Четирите дълги години, прекарани на Принцовите острови, за него са време на очакване, на избор и на определяне на по-нататъшните пътища за борба. Постепенно гасне вярата му, че ще го извикат в Москва; все по-ясно съзнава, че единственият начин да остане „на сцената“ е да продължи борбата си със Сталин, па макар и да не са му все още ясни пътищата и методите на тази борба. Просто не иска докрай да повярва, че третата му емиграция ще стане последна и никога вече няма да стъпи на родна земя.

Седнал вечер в служещата му и за кабинет стаичка с прозорци към морето. Троцки преглежда, прелиства под рева на вълните томовете свои съчинения. От всичките му книги (той сам е разбирал това) най-хубава е „История на руската революция“, написана след скарването му със Сталин. 
/.../

С мислите си Троцки отново се пренася в ония вече отдавнашни години. Шумолят страниците… За Сталин по тях няма място. Може пък да има нещо косвено за него в тома, посветен на културата? Отваря на случайна страница — „Бюрократизмът и подмазвачеството“. Чете с любопитство написаните от него преди няколко години редове: „Всичко, което е насочено против интересите на революционната диктатура, трябва да бъде безпощадно изхвърлено. Но това не означава, че у нас не трябва да има наша демокрация, пролетарска, пълнокръвна, клокочеща. Длъжни сме да я създадем. Социалистическото строителство е възможно само в условия, при които израства истинската, революционната демокрация на трудещите се маси… Където има бюрократизъм, там той неизбежно ражда от утробата си подмазвачество… Главният подмазвачески принцип е: да се угажда. На кого? На Господаря…“[8] Троцки въздъхва и въпреки цялата си самовлюбеност казва: от всичкото това нищо не е актуално сега… Сталин си има други грижи, други подбуди, други неща са по-важни за него. А на изгнаника му остава само борбата — борбата със Сталин… Но едва ли със системата, преди всичко с личността… Морето шумно въздъхва, може би в знак на съгласие…

Дойчер, който след смъртта на Троцки получава достъп до неговите държани в тайна лични архиви, пише, че още преди да бъде окончателно отстранен и изгонен, Троцки заедно със Зиновиев и дори с Шляпников прави опит да организира незначителни групировки от свои привърженици в някои комунистически и работнически партии в други страни. Във Франция техни предводители са Алфред Росмер, Борис Суварин, Пиер Монот; в Германия — Аркадий Маслов и Рут Фишер (преди това съратници на Зиновиев); на Троцки симпатизира Андрес Нин е Испания, който възглавява малка групичка; в Белгия Ван Оверщатен и Лесойл, изгонени от комунистическата партия, също го поддържат. Нищожни групички от троцкисти изникват в Шанхай, Рим, Стокхолм и редица други градове и столици. Троцки се надява от тези отломки да създаде ново движение с антисталинска насока.

Но той не разполага със сериозна социална база, нито със сериозна програма. Защото как би могъл само антисталинизмът да стане привлекателна платформа за една широка международна организация? И отново започва да предъвква мотивите и вариантите на неговата „перманентна революция“, доказвайки, че „доктрината за социализъм в една страна е националсоциалистическо извращение на марксизма“. Постоянен елемент в неговата „програма“ си остава силният антисталинизъм.

За комунистите от много страни постиженията на Съветския съюз и в развитието на икономиката, и в областта на културата и образованието са свързани с името на Сталин. На Запад още не познават характера му, още не са започнали шумните политически процеси в Москва, още не са намерени ония багри, с които може да бъде нарисуван истинският портрет на Сталин. Опитът на Троцки да предизвика отвън политически натиск върху Съветския съюз, върху Сталин е обречен предварително на провал. Още по-малки шансове има Троцки да „вдигне“ предишните си привърженици в СССР против Сталин. Но със статиите си, с бюлетините, речите и интервютата волно или неволно провокира, създава впечатление, че опозицията се разраства, че броят на съмишлениците му се увеличава, че „се извършва консолидиране на антисталинските сили“. За съжаление, това не съответства на действителността. Но крайно подозрителният и мнителен Сталин приема за верни много от тези кресливи изявления. Възможно е някои от тях да са изиграли трагична роля с въздействието си върху генералния секретар.

Сталин бълва змии и гущери от злоба, но нищо не може да направи. Много от писанията на Троцки още със самото си заглавие откриват огън по него — „Сталинската фалшификаторска школа“, „Престъпленията на Сталин“, „Към политическата биография на Сталин“. Последният му труд красноречиво се нарича „Сталин“. Смъртта обаче попречва на Троцки да го довърши. Съчиненията му се издават в десетки страни. Образът на Сталин се формира в световното обществено мнение — и това е така — не от книгите на Фойхтвангер или на Барбюс, а преди всичко от писанията на Троцки. От страниците на книгите му се надига мрачен азиатски деспот — коварен, жесток, фанатичен, ограничен и отмъстителен. Изгнаникът не жали черните багри. Само мисълта за Троцки кара Сталин да настръхва от жестока непримиримост. Във всеки троцкист той вижда частица от Троцки и повелява „да няма пощада към него“.
/.../
Волкогонов – Триумф и трагедия /Политически портрет на Сталин/ 

Какъв призрак? Лео Троцки си е жив човек с характер и затова е трябвало да напусне СССР, както са го напуснали и несъгласните буржоазни интелигенти. А грешките на другаря Троцки ги критикува още Ленин, който за Сталин само отбелязва, че е грубичък в отношенията си с другите, ама то на заточението не са ги учили на обноски.
А тия мисли, които ранният перестроечен либерал Волкогонов е присадил в главата на Сталин, свеждат идейните разминавания между двамата до лична ненавист и болестно състояние, както кратунковците правят сега с Путин относно Зеленски, Украйна, Запада. Ама то на буржоазния чукундур до толкова му е кръгозорът. И излиза че Сталин е бил голям ум, ей. Това да мислиш за себе си, за вредата която Троцки нанася на теб лично и на комунистическото движение, да мислиш за народа и държавата, за международното положение и заплахите отвън и отвътре, не е за ограничени хора. Буржоата такъв проблем и такива качества съответно нямат, защото те мислят само за себе си.

И тук личните слабости на Сталин, неговите лоши черти, а той ги има в излишък, отново, за кой ли път, изиграват зловеща роля. В редица свои изказвания Сталин провъзгласява, че троцкизмът е главната враждебна платформа, обединяваща в блок всички врагове на съветската държава. Призракът на Троцки — човека, който не иска да преклони глава пред Сталин — нараства до хипертрофираните размери на държавна опасност. Във всеки провал, неуспех, неблагополучие, катастрофа Сталин вижда „ръката на Троцки“. На политическите процеси през 1937 и 1938 г. една от главните линии на обвинението е поддържането на тезата, че подсъдимите са имали преки „връзки“ с Троцки и са получавали от него „директиви“ и „указания“, дори че са се срещали с него в Берлин, в Осло или някъде другаде. В докладите на февруарско-мартенския и на другите пленуми на ЦК (през 1937 г. те са четири) най-често се чуват думите „Троцки“, „троцкизъм“, „троцкистки шпиони и убийци“ и така нататък. Няма никакво значение какъв въпрос е обсъждан, сянката на троцкизма витае в залата.[9] За Сталин Троцки е олицетворение на универсалното зло.

В действителност обаче не е така. Дори във времето на най-голямото си влияние, в средата на 20-те години, в партията троцкизмът има малко последователи. След изгонването на Троцки само неколцина негови привърженици му остават верни. Но те са единици. Може би няколко десетки. Нека и стотина да са. Едни са разбрали, че Троцки отдавна вече не се бори за идеалите на социализма, а води лична борба, намирисваща донейде на антисъветизъм. Други са се оттеглили от активна политическа дейност, осъждайки троцкизма. Ония, на които Сталин „простил“ и на които разрешил да се завърнат в Москва (Раковски, Преображенски, Муралов, Сосновски, Смирнов, Богуславски, Радек и други), заемат третостепенни постове. Сталин разрешава на бившите опозиционери троцкисти да се занимават с икономика и просвета, но нито един не връща на значителен политически пост. Повечето се разкайват публично в печата. Никой от тях не представлява някаква заплаха за строя, за вътрешната стабилност на обществото.

Прецеждайки, „изсмуквайки“ нужната му информация, Троцки продължава да се смята за човека, който може да влияе върху социалните, политическите и идеологическите процеси в Съветския съюз. Сталин си налага да повярва в това. На него му е нужен повод, за да свърши „веднъж завинаги“ с всички, които не споделят възгледите му. Или които може потенциално, в бъдеще, да постъпят враждебно спрямо него. Та как така ще допусне да се сбъднат пророчествата на Троцки, за които само като си спомни, му прилошава! Особено след последното книжле на „изгнаника“, „надраскано“ набърже два-три месеца след януарския (1937 г.) политически процес в Москва срещу Пятаков, Радек, Соколников, Серебряков и неколцина още. Само заглавието му — „Престъпленията на Сталин“ — може да накара всекиго да излезе от кожата си.

Като твърди, че Съветският съюз едва ли ще издържи на един сблъсък с капиталистическите страни, Троцки смята заедно с това за безнадеждни в перспектива и позициите на Сталин. Думите му се забиват в съзнанието на „вожда“ като зловещо предзнаменование: „Утре Сталин може да стане бреме за управляващата прослойка… Сталин стои на края на своята трагична мисия. Колкото по-силно проличи, че не се нуждае повече от никого, толкова по-скоро ще дойде часът, когато никой няма да има нужда от него. При това Сталин едва ли ще чуе думи на благодарност за сторения труд. Сталин ще слезе от сцената, натоварен с всички престъпления, които е извършил.“

сега сме 2025 година
Живееш с повече от век назад

Глава шеста
Епицентърът на трагедията
Да се разбере всичко — съвсем не значи да се прости всичко.

Е. Кестнер

Настъпва Новата 1937 година. В Москва, в другите градове, в хилядите села и селца, пръснати по огромната страна, шета обичайната за новогодишните празници бъркотия — в клубовете и тесните жилища украсяват елхи, децата лепят саморъчно направените гирлянди, привършват последните приготовления в групите за художествена самодейност, каквито има сега във всяко предприятие, във всеки колхоз и училище.
/.../
Смята се за недостойно да се говори за интересите на конкретни хора — общото дело поглъща изцяло отделния човек. Мотиви от държавно естество не позволяват да се повдигат цялостно въпросите за всестранно, хармонично развитие на личността. Социалистическите ценности, в центъра на които, както учи Ленин, е човекът, цялата система от изградилите се отношения зависят изцяло и съдбоносно от волята и разума на едно лице. Колениченето пред идеологическия олтар на „господстващата личност“ е задължително. Вижте уводната статия на „Правда“ от 1 януари 1937 г. „Нас ни води велик кормчия“, която завършва с красноречиво славословие: „Съветският кораб е добре стъкмен и добре въоръжен. Не го плашат ураганите. Той плава по курса си. Корпусът му е изграден от гениалния строител за борба с враждебната стихия в епохата на войни и пролетарски революции. Води го гениалният кормчия Сталин.“ Пак тук, на цяла страница, огромен портрет на „вожда“, издигнал се над людското море. И някой там в това море носи малък портрет на Ленин…
/.../
В началото на декември 1936 г. Извънредният VIII конгрес на съветите приема нова конституция на СССР, провъзгласяваща разширяването на основните демократични права и свободи на съветските граждани, включително свободата на съвестта, словото, печата, събранията и митингите, неприкосновеност на личността и жилището, запазване тайната на кореспонденцията.

Ето го триумфа на Сталин. В книгата „За Конституцията на СССР“, издадена от партийното издателство при ЦК на ВКП(б) през 1937 г., се отбелязва: „Появяването на другаря Сталин се посреща с продължителни бурни овации. Цялата зала става на крака. От всички страни се носят викове; «Ура за другаря Сталин!», «Да живее другарят Сталин!», «Да живее великият Сталин!», «За великия гений на другаря Сталин, ура!», «Виват!», «Ротфронт!», «За другаря Сталин слава.»“[3]

В доклада си „Относно проекта за Конституция на Съюза на съветските социалистически републики“, изброявайки както обикновено „особеностите“, под номер пет Сталин поставя „последователния и докрай издържан демократизъм“. Тук би могъл да си спомни, че само преди няколко месеца е изпратил на смърт предишните си партийни другари и съратници на Ленин Зиновиев и Каменев. Според някои сведения по време на последната им среща Сталин, следващ принципите на своята „демокрация“, заявява на бившите партийни вождове: „Нашите убеждения не ни позволяват да проливаме кръвта на стари комунисти, каквито и тежки грехове да имат. Ръководителите на нашата партия не забравят нито правата, нито задълженията си. Процесът, в който вие сте длъжни да помогнете на държавата и на партията, не е насочен против вас, а против Троцки. Всичко това е нужно на съветската власт…“[4]

Феноменално злопаметният Сталин добре си спомня дузината и повече писма на Г. Е. Зиновиев с молба за пощада. Помни, че на 17 декември 1934 г. Г. Г. Ягода му предава писмо от бившия му съратник, написано по време на обиска и арестуването му. Там има такива думи: „За нищо, за нищо, за нищо не съм виновен пред партията, пред ЦК и лично пред Вас. Кълна Ви се във всичко, което може да бъде единствено свято за болшевика, кълна Ви се в паметта на Ленин.

Не мога и да си представя какво е могло да предизвика подозрение към мене. Моля Ви да повярвате в честните ми думи. Потресен съм до дъното на душата си.“[5]

В отговор Сталин нарежда да се ускори съдебната процедура и точно след един месец, на 16 януари 1935 г., стария му партиен другар ще осъдят на 10 години, след като бъде предварително принуден да признае несъществуващи престъпления и да обещае, че ще посочи „всички лица, за които помня и си припомням, че са бивши участници в антипартийната борба“. Сталин никога не спира насред пътя. След една година Зиновиев и Каменев ще бъдат изправени пред нов съд, за да изпият докрай горчивата чаша. Но Сталин помни не присъдата (той я е знаел предварително), а унижението, с което Зиновиев го е молел за пощада. Сталин е от оня тип садисти, които смъртта на жертвата не удовлетворява напълно. Нужна му е и пълната й морална капитулация. О, да, помни той тези писма!

„Стигам дотам — пише Зиновиев на 14 април 1935 г., — че дълго и напрегнато се взирам във Вашия и на другите членове на Политбюро портрети във вестниците с мисълта: скъпи мои, та погледнете в душата ми, нима не виждате, че не съм ви вече враг, че съм ваш духом и тялом, че всичко съм разбрал, че съм готов да направя всичко, за да заслужа прошка, снизхождение…“[6]

Мислел ли е Сталин, заседавайки в Политбюро редом до Зиновиев цели седем години (от 1919 г. до 1926 г.), че за него животът на Зиновиев (както и на милиони други) скоро нищо няма да струва? Можел ли е Зиновиев и в най-лошия си сън да предположи, обсъждайки с Ленин в Женева в навечерието на революцията положението в Русия, че ще дойде време и съвсем непознатият му заточеник, „партиен другар“, безпощадно ще решава дали да живее той, Григорий Евсеевич, или да умре в подземието на 25 август 1936 г.?

Сталин нищо не забравя. Той знае, че земният бог, в какъвто се е превърнал, няма право на никакво либерално състрадание. Големите дела искат и големи жертви, пълно очистване от вражеската гнусотия…

Сталин умее да се превъплъщава светкавично. В тишината на кабинета „единият“ Сталин подписва списъците за арести и разстрелвания, одобрява проекти за безчовечни присъди, на трибуната обаче, размахвайки ръка, сякаш сече глави, „другият“ Сталин уверява, че проектът на новата конституция „не се ограничава с фиксирането на формални права за гражданите, а пренася центъра на тежестта върху гарантирането на тези права…“[7]. Но може ли този човек действително да мисли за „гаранции“? Дали разбират това авторите на конституцията? А над нея работят Акулов, Бубнов, Бухарин, Гамарник, Криленко, Егоров, Тухачевски, Ейдеман, Уборевич, Якир и други видни партийни, военни и обществени дейци. Създавайки основния закон в държавата, който провъзгласява на думи социалистическо народовластие, те още не знаят, че въпреки провъзгласените права и гаранции съвсем скоро ще бъдат безмилостно избити. При единовластие на „господстваща личност“ никаква конституция не може никого да защити. Сталин отдавна се е поставил над всякакви закони, потъпква дори оная крехка, анемична, възникнала след Октомври демокрация, която се оказва в ноктите на неговия бюрократизъм. Почти по същото време прокурорът на СССР Вишински започва „да излъсква“ огромната си многочасова обвинителна реч за готвещия се втори открит съдебен процес по делото на „троцкистките заговорници“, която ще произнесе с патос на 28 януари 1937 г.

На милионите съветски граждани, които се гордеят искрено с „неспирния си летеж“ към икономическо и отбранително могъщество на страната и си пожелават един на друг щастие в новогодишната нощ, и през ум не им минава колко кървава ще се окаже настъпващата година. Кой може да предположи, че тъкмо юбилейната двадесета година на Великата октомврийска социалистическа революция ще стане епицентър на трагедията на съветския народ, връх на социалния цинизъм. Но именно натам са насочени необяснимите замисли на „вожда“, срамната и престъпна същност на единовластието на „господстващата личност“.

Колкото и да е парадоксално, за тази трагедия хората в Съветския съюз ще узнаят едва след почти две десетилетия. И то далече не напълно. А засега им предстои да се възмущават задружно, да негодуват и да проклинат „фашистките изчадия“, „шпионите“ и „терористите“. Дори такива личности като А. Фадеев, А. Толстой, П. Павленко, Н. Тихонов, Б. Ясенски и Л. Никулин в статията си „Шпиони и убийци“[8] ще анатемосат ония, които по неволя са действащи лица в позорния и престъпен спектакъл. А „главният режисьор“ на тази „средновековна мистерия“ отново ще напомни на народа: още през януари 1933 г. казвах, че при определени условия „могат да се съживят и да се разшават разбитите групи от старите контрареволюционни партии на есерите, меншевиките и буржоазните националисти в центъра и покрайнините, могат да се съживят и да се разшават остатъците от контрареволюционните елементи измежду троцкистите и десните уклонисти“[9]. И ето, „разшавали се“!

На фона на успехите отделни аварии, пожари и злополуки — а такива има — миришат, разбира се, на „вредителство“. Нима той, Сталин, не предупреждаваше партията, че спотаилите се бивши опозиционери и присламчилите се от другите партии само чакат да удари техният час?!

За XVII партиен конгрес е издадена книгата „Каналът с името на Сталин“. Трийсет и шест съветски писатели под ръководството на М. Горки, Л. Авербах и С. Фирин възхваляват до небесата първия в историята опит да се превъзпитат „враговете на народа в негови приятели“. Това, пишат те, „е напълно успешен опит за масово превръщане на предишните врагове на пролетариата… на съветската общественост в квалифицирани представители на работническата класа и дори в ентусиазирани привърженици на държавно необходимия труд“. Ето още един пасаж: „Човешката суровина се обработва неизмеримо по-трудно от дървото, камъка и метала.“ „Герои“ на книгата са „бивши вредители“ — инженери, професори, учители и хиляди други интелектуалци (а не само кулаци, крадци и рецидивисти) — „превърнати“ в „съратници на пролетариата“. Престъплението на много от тях е само това, че са мислели иначе, а не като Сталин, на когото, както пишат авторите, били присъщи „отлично организиран талант на ръководител, проницателен ум на изключително голям теоретик, смелостта на талантлив стопанин, интуицията на истински революционер, който с голяма вещина борави със сложните качества на хората и насажда у тях най-добрите от тези качества, бори се безпощадно против ония, които пречат на челниците да достигат… висоти…“[10] А на Сталин пречат не толкова някакви си „качества“. Пречат му живи хора. Много хора. Страшно много хора.

Всички „недоубити отрепки“ му пречат (потенциално) да се утвърди окончателно в ролята на единствен, незаменим и от всички, именно от всички обичан вожд. Но нима е забравил, че Бухарин, Пятаков, Радек, Преображенски и много други са му другари по партия и по борба? Не, не е забравил, разбира се. Но бедата е там, че и те не са забравили. Знаят какъв е бил. Впрочем в името на „високите цели“ това сега няма никакво значение. Чел е някъде, май някаква фраза от Медичи, от аналите на инквизицията: „Има заповед да прощаваме на враговете си. Но няма заповед да прощаваме на бившите си приятели.“ Наивността на сентенцията сигурно е предизвикала усмивка у Сталин — той не прощава нито на едните, нито на другите.

„Враговете на народа“
Историята познава много жестокости и злодеяния. Станало е нарицателно името на римския император Нерон, син на Домиций Ахенобарб и на Агрипина Младата. Императорът се прочува с нечуваната си жестокост. Дори Сенека, философът и изкусният актьор, възпитателят на Нерон, не успява да насади у императора някакви добродетели. Когато въвежда реформите си с цел да укрепи могъществото на държавата, Нерон не се поколебава да премахне заварения си брат и майка си и да принуди Сенека да се самоубие. В последна сметка управлението на Нерон се превръща в низ от смъртни наказания, в апотеоз на жестокостта. Един страшен пожар в Рим повлича след себе си избиването на невинни хора. След като е разкрит заговорът на Пизон, императорът започва да измисля несъществуващи заговори, за да премахне най-популярните сенатори и опасни конкуренти. Доносничеството се насърчава… Влечението към злодейство като начин за управляване у Нерон се съчетава с любов към поезията и другите изкуства…

Не, аз не възнамерявам да правя никакви преки исторически аналогии, още повече че никак не са безспорни. Просто искам да напомня отново, че единовластието в каквато и да е безконтролна форма ражда злоупотреби след злоупотреби, стигащи до злодеяния. Във всички времена и всички исторически епохи. Тази истина е в сила не само за годините от 54 до 68, когато е царувал Нерон.

Никакви справедливи цели и намерения не могат да оправдаят безнравствените средства, защото по своя характер те са не само морално, но и социално зло. Та нали в нашия идеал — и в това Ленин горещо вярваше — няма място за насилие над хората.[1] А именно към насилието прибягва Сталин в печалната, трагичната за нашата история 1937 година. Тя става връх на трагедията не толкова поради мащаба на репресиите (през периода 1919–1933 г. по всяка вероятност пострадват повече хора), а преди всичко поради нечувания политически цинизъм, който нашият велик народ не е могъл своевременно да съзре.

Както ми разказа А. А. Епишев, заместник-министър на Държавна сигурност от 1951 до 1953 г., на съвещанията Берия обичал да подчертава една мисъл, чието авторство приписвал на Сталин: „Народен враг е не само оня, който вреди, но и, оня, който се съмнява в правилността на партийната линия. А такива сред нас има още много и ние трябва да ги ликвидираме…“ В редките минути на откровеност пестеливият на приказки за себе си Епишев споделяше:

„С големи мъки успях да се откопча от вертепа на Берия. След няколкото ми молби да ме пусне отново на партийна работа Берия ми подхвърли зловещо:

«Не искаш да работиш с мене ли? Е добре де — както искаш…»

След няколко дни ме изпратиха в Одеса. Отново ме избраха, за първи секретар на областния комитет, а наскоро след това се отби при мене началникът на областното управление на. НКВД и ми предложи до утре да остана вкъщи. Знаех какво значи това — чака ме всеки момент арест… А ония, които работеха с него и се съмняваха в нещо, Берия смяташе не за «прости» врагове на народа. Спаси ме като по чудо щастливият случай — тъкмо тогава арестуваха Берия… «Народен враг» беше универсалният повод за «отбиране» на ония, които не отговаряха на Сталиновия стандарт.“

В началото на доклада си Молотов заявява, че ще говори вместо Орджоникидзе. На 18 февруари, само седмица преди откриването на пленума, Серго се застрелва. В правителственото съобщение се казва, че е умрял от парализа на сърцето. Но както свидетелстват мнозина, които са познавали семейство Орджоникидзе, Серго реагирал крайно болезнено на натрапваната шпиономания и търсенето на врагове. Имал е няколко сериозни и остри разговори със Сталин. Но в отговор Сталин му изпраща доноси против самия него, получени в НКВД, с явното подмятане, че „дето има дим, има и огън“. Сигурно Орджоникидзе е разбрал, че „вождът“ иска от него пълно послушание, иначе го очаква трагичната съдба на другите. Като капак на всичко Сталин му възлага да изнесе доклад пред пленума „За вредителството в тежката промишленост“. Орджоникидзе трябвало да изпрати на заколение със собствените си ръце много от ръководителите на производството, непосредствено да участва в произвол, с който един истински болшевик не може да се съгласи. Той използва своя шанс на съвестта, макар и не по най-добрия начин, но в оная обстановка може би единствено достойния. В деня на трагичния избор хората на Ежов предават на Орджоникидзе протокола от разпита на брат му Папулий. Арестувани са и някои други роднини на Серго. Него буквално го тикат към съдбоносната крачка. И Серго я прави.

Когато отива в жилището на Орджоникидзе, Сталин заповядва да се оповести в печата „обоснована“ версия за самоубийството. По думите на близките му писмото, написано от покойника, се оказва у Сталин. Изглежда, че ние никога няма да узнаем съдържанието му. Сломявайки Орджоникидзе, „вождът“ се отървава от още един човек, принадлежащ към обкръжението му, но несподелящ курса към терор. (За Сталин става норма да тласне човека в обятията на смъртта, а после да носи ковчега или урната с праха му, да произнася траурни речи и да утешава роднините.)

За Сталин става навик разминаването между думи и дела. Онова, което е предназначено за „широката публика“, изглежда почти без изключения повече или по-малко престижно, демократично, законно. А това, което става достояние на тесен кръг лица, се държи в строга тайна. Двойният морал, двойните стандарти, двояките подходи се превръщат в норма за създалата се около Сталин система на отношения. Това се проявява особено нагледно, когато се решава съдбата на Бухарин и Риков.
/.../
Прелиствайки многобройните списъци на осъдените, Сталин, при неговата феноменална памет, сигурно често си е казвал, че познава лично тия хора. Той би могъл да каже по нещо за всеки от тях, да си спомни за него, да го характеризира. Ето ги секретарите на областния комитет, който неведнъж са идвали в кабинета му: И. Варейкис. П. Кабаков. П. Смородин. Б. Шеболдаев, Е. Прамнек, Я. Сойфер, Л. Картвелишвили, Б. Калмиков, К. Хавкин… А ето и партийни работници, които е познавал добре не само той, познавали ги и в републиките — Б. Тикало, С. Ефендиев, М. Кулиев, М. Нариманов, Г. Султанов, М. Кахиани, Н. Лакоба, А. Ханджян, С. Нурпеисов, А. Икрамов, Ф. Ходжаев… Или учените, с много от които е имал лични контакти — Ю. Стеклов, В. Сорин, М. Фуршик, И. Лупол. А. Гастев, М. Вавилов, Г. Надсон, А. Свечин… Голям брой познати имена е срещал и в списъците на писателите, на културните дейци — Б. Пилняк, Б. Ясенски, О. Манделщам, А. Весьолий, Н. Клюев, А. Воронски, Е. Черенц, Ю. Таубин, Г. Табидзе, С. Сейфулин… Когато е чел списъците на сътрудниците от Коминтерна, сигурно му се е счувал шумът в залата; където протича последният конгрес, виждал е лицата на Бела Кун, П. Лапински, Ф. Табор, А. Варски. Я. Анвелт, Я. Ленцманис, О. Рястас, Ф. Бошкович, Ф. Шултке. Р. Хитаров… А безкрайните списъци на военните — толкова са му познати всички имена и презимена! Хиляди имена и презимена!… Хиляди живи човешки същества, всяко със своя съдба, свои надежди, грижи и слабости. Хора, които са го славели и са били готови да изпълнят всяка негова заповед. Много от тях ще успеят да му напишат последното си писмо. И много от тези писма той ще прочете. Но нищо вече няма да се промени. Човекът с желязното презиме не знае ни милост, ни състрадание, ни другарство или чувство за чест. Той като че ли и съвестта смята за химера. Във всеки случай тя никога не му „пречи“.

"... Голата логика на борбата се съпровождаше от израждане на идеите, израждане на психиката, израждане на самите нас, израждане на хората…“[9]

Този фрагмент от последната дума на Бухарин е твърде многозначителен. Това вече не е признание, а по-скоро обвинение спрямо организаторите на процеса, спрямо ония, които следвайки „голата логика“ на борбата, довеждат до израждането и на идеите, и на хората. А че косвено е имал предвид и Сталин, това ясно личи. Бухарин се опитва да използва, доколкото може, последния шанс на съвестта.

„Да се научим да ценим хората…“
На 4 май 1935 г. Сталин произнася реч в Кремъл пред випускниците „академици“ от Червената армия. Кадровият погром още не е започнал. В ръководните ешелони на партийния, държавния и стопанския апарат, сред кадровите военни, техническата интелигенция, местните кадри в републиките, краевете и областите скоро ще зейнат безброй опразнени места. Епидемия, сякаш страшна чума ще покоси стотици хиляди люде…

В началото на 1939 г. Сталин поисква от Главно управление „Кадри“ към РККА справка за командния състав на армията и флота. Дълго мълчи и се вглежда в графите, таблиците и оскъдните цифри, говорещи за твърде „зелен“ по възраст състав. Около 85% от командирите са под 35 години. Той бавно прелиства справката. Може би си спомня, че освен тримата маршали и голяма група командири на армия първи и втори ранг са изчезнали по негова воля и други способни военачалници? Мнозина от тях при назначаването им са били тук, в кабинета му… Може би си спомня и речта на Ворошилов на заседанието на Военния съвет при Народния комисариат на 29 ноември 1938 г.? Тогава народният комисар като най-голямо постижение посочи: „В хода на чистката в Червената армия през 1938 г. ние изчистихме повече от четиридесет хиляди души… За десетте месеца от 1938 г. издигнахме повече от 200 хиляди нови командири.“[1] От петдесетте и няколко членове на Военния съвет от стария състав са останали само десет души… Какви ли чувства е изпитвал „вождът“, взирайки се в празнотите в командния корпус? Едва ли някой би ни казал това. Известно е само, че като вижда „голите места“ в кадровия състав, Сталин предлага да се увеличи броят на военните академии, да се създадат нови военни училища. Но такива „дупки“ е имало не само в редиците на военачалниците…

Бившият народен комисар на транспорта И. В. Ковальов ми разказа:

„Назначиха ме през 37-а началник на Западните железници. Пристигнах в Минск. Отидох в управлението на железниците. Празно. Няма кой да ми предаде работата. Русаков, предшественика ми, го арестували и разстреляли. Викам заместниците — няма ги. Арестувани… Търся този, онзи — каква страшна тишина… Сякаш вихрушка е минала. Дори да се чуди човек как все още вървят влаковете, кой ръководи цялото това огромно стопанство? Отивам в квартирата на един познат от железопътното управление. За мое най-голямо учудване го заварвам вкъщи заедно с разплаканата му жена. «Ти защо не си на работа?» — започнах аз, преди още да им кажа «добър ден»! «Чакам. Казаха ми днес, че ще дойдат да ме откарат. Ето, и долни дрехи съм си приготвил… Насадкин от НКВД всеки втори прибира… Влаковете може да спрат…»

Като си изясних създадената обстановка, бедата ми вдъхна кураж — продължи Ковальов — и позвъних в Москва на Сталин (защото не заработят ли железниците както трябва, бързо-бързо ще приберат и мене). Обади се Поскрьобишев. Описах му обстановката. И някак си вакханалията скоро спря. Пък и вече нямаше кого да прибират.“

Положението в железниците не е било изключение. Машината на репресиите е пусната в пълен ход. Как е работела, ни дават представа извадки от изказванията на участниците в октомврийския пленум на ЦК на ВКП(б) през 1937 г. Ето какво казва например Соболев, секретар на Красноярския краеви комитет на партията по време на обсъждането на доклада на Молотов за хода на избирателната кампания. Трябвало да говорят за изборите, а говорели за „народните врагове“:

„Сега разобличаваме и унищожаваме враговете — бухаринци, риковци, троцкисти, колчаковци, диверсанти, цялата тая паплач, която разгромяваме в края. Те съвсем открито предприемат акции против нас… Имам предвид една от най-предпочитаните от тях форми на диверсии в края — палежите.“

Пескарьов от Курска област рисува такава картина:

„Във връзка с това, че в ръководството на областната прокуратура и областния съд у нас дълго върлуваха мръсници, вредители, народни врагове, оказа се, че те са пренесли центъра на тежестта на наказателната си политика върху невинни хора: за три години в областта бяха осъдени 18 хиляди от колхозния и селския актив (често пъти задето кобилката закуцала или са закъснели за работа)…“[2]

„Разобличават и унищожават“ навсякъде. До началото на май 1935 г., когато Сталин произнася речта си в Кремъл, резултатите от тези „разобличавания и унищожавания“ не са още известни. Но кой би могъл да помисли, слушайки речта на „вожда“ в Кремъл, че той ще се реши на такава кървава оргия?

Сред гробната тишина в кремълската зала се чува само тихият глас на Сталин. Редките жестове допълват спокойния му говор. Сложил текста пред себе си, той рядко поглежда в него. Стотици очи на млади командири и политически офицери, препасани с нови, скърцащи презрамки и колани, с „ромбчета“ и „правоъгълничета“ на петлиците се вглеждат напрегнато в нисичката набита фигура на „вожда“.

„Спомням си един случай в Сибир, където бях пратен едно време на заточение — продължава отмерено секретарят на Централния комитет. — През пролетта беше, по време на пълноводието. Трийсет души тръгнаха по реката да ловят трупи, отнесени от разбушувалите се грамадни води. Връщат се надвечер в селото, но без един от другарите си. На въпроса, къде е трийсетият, отговориха най-равнодушно: «Там остана.» На моя въпрос «Ама как така остана?» ми отговарят със същото равнодушие: «Какво има толкова за питане, удавил се е, значи.» И тутакси един от тях се разбърза да тръгва нанякъде, заявявайки, че трябвало да напои кобилата. На упрека ми, че жалят добитъка повече от хората, друг един ми отговори, сподирен от всеобщото одобрение на останалите: «Какво да ги жалим тях, хората де; хора ний всякога можем направи. Ама кобила… я се опитай да направиш кобила…»“ (Общо оживление в залата.)

Полусгънатият показалец на „вожда“ застива във въздуха, фиксирайки парадоксалното в отговора на сибиреца.

„Та ето на, равнодушното отношение на някои наши ръководители към хората, към кадрите, и неумението им да ценят хората — продължава той, като размахва от време на време здравата си ръка, все едно че отсича думите си — е остатък от онова ужасно отношение на човека към човека, за което току-що ви разказах…

Та ето на̀, другари, ако искаме да изживеем с успех глада (подчертано от авт.) за хора и нашата страна да се сдобие с достатъчно кадри, способни да тласнат напред техниката и да я пуснат в работа, длъжни сме преди всичко да се научим да ценим хората, да ценим кадрите, да ценим всеки работник (разредката на авт.), способен да принесе полза на общото ни дело. Трябва най-сетне да се разбере, че от всички ценни капитали на тоя свят най-ценен и решаващ капитал са хората, кадрите. Трябва да се разбере, че при сегашните наши условия кадрите решават всичко.“[3]

Привеждам този обширен откъс от речта на Сталин по няколко причини. От една страна, виждаме, че „вождът“ още тогава признава недостига („глада“) на кадри. От друга, като знаем ролята и мястото му в масовите репресии, не можем да не останем поразени от безграничния му цинизъм, от двуличието и жестокостта му. Канейки се да изтреби хиляди предани на партията и народа комунисти, той в същото време публично разсъждава за хората, за кадрите, като за „най-ценен капитал“… Дори ако допуснем, че от известен етап нататък наказателната машина се е изплъзнала от неговия контрол и беззаконието е тръгнало вече по силата на страхотната инерция, не можем да не се възмутим от дън душа, съпоставяйки по-ранните фарисейски сентенции на „вожда“ с бъдещия му значителен личен „принос“ в кампанията за унищожаване на кадрите.

Не разполагам с официални данни за броя на жертвите от периода 1937–1938 г. Възможно е засега да не са уточнени. Въз основа на материали (списъци на делегати за конгресите, партийни статистически отчети, доклади от различни инстанции, данни от архивите на съдебните органи, различни донесения до Сталин, Молотов, Берия и т.н.) може да се направи предпазлива оценка за общия брой на репресираните. Най-точни са данните за Народния комисариат на отбраната. Анализът на много материали, които, пак повтарям, може и да не са достатъчно изчерпателни, показва, че през тези трагични две години — 1937 и 1938 — по мое мнение са били подложени на репресии около 4,5–5,5 милиона души. От тях в резултат на смъртни присъди са загинали около 800–900 хиляди души. Освен тях, както се знае с положителност, твърде много хора са загинали по-късно в лагерите и затворите, дори да не са били осъдени на смърт. В периодичния печат се изнасят най-различни данни за мащабите на репресиите. Компетентните органи съвместно с хора на науката и с представители на обществеността трябва най-сетне да оформят въз основа на архивните материали изводите, колкото и печални да са те, за „равносметката“ от Сталиновите репресии през 1937 и 1938 г. Докато не стане това, авторите на публикации ще бъдат принудени да „екстраполират“, да „пресмятат на око“, накратко казано, „да предполагат“. Документите, които имам, струва ми се, потвърждават косвено, че приведените по-горе цифри — 4,5–5,5 милиона жертви — са близки до истинските. Тези документи свидетелстват, че след войната броят на лагерите и изправително-трудовите заведения не само не намалява, но дори се увеличава, а броят на затворниците остава приблизително на едно и също равнище в продължение на няколко години. Ето защо броят на затворниците, да речем, през 1948 или 1949 г. може да ни даде представа за броя им в периода 1937–1938 г.

Както вече споменах, тези данни не включват затворниците от затворите. Нужно е също да се знае, че в лагерите са изпращани много полицаи, фашистки наемници, лица, осъдени за националистически въоръжени акции против съветската власт в края на войната и след нея в западните райони на страната, а също така арестувани без вина. Ето защо (заедно с тези от затворите) този бром на затворниците — около 4–5 милиона души — не се отнася само за 1948 и 1949 г. Надали репресираните през 1937 и 1938 г. са били значително повече, отколкото през 1948 и 1949 г. Обективният показател „жилищна площ“, както се изразява министърът на вътрешните работи С. Круглов, едва ли се е подобрил от времето на ония горчиви години. Затворниците са „живеели“ на триетажни нарове. При това важно е да се има предвид, че съставът им под надзор на Главното управление на изправително-трудовите лагери (ГУЛАГ) постоянно се е „обновявал“. Всеки ден пристигали „попълнения“, мнозина не можели да издържат на крайно тежките условия и загивали. Известен процент осъдени били освобождавани. Но Сталиновата наказателна машина едва ли е могла „да се грижи“ за повече от 4–5 милиона души. Ще повторя, като сравнявам „възможностите“ на ГУЛАГ в един интервал от 10 години, стигам до заключението, че моите сметки за мащаба на репресиите през 1937 и 1938 г. са близки до истината. Впрочем възможно е да бъдат опровергани, но само след публикуването на официални данни.

Ако става въпрос за лична отговорност, главният виновник за всички тези невиждани репресии е Й. В. Сталин. „Вождът“ лично дава указания на Ежов за насоката и мащабите на репресиите, посочва често конкретни лица, които според него трябва да бъдат „проверени“. За да се избегне в преписката и в телефонните разговори споменаването на думите „смъртно наказание“ и „висша мярка за наказание“, Сталин предлага смъртното наказание да бъде наричано „наказание първа категория“. От документите се вижда, че спрямо голям брой известни личности репресиите са приложени по личното указание на Сталин. Р. Ейхе, Я. Рудзутак, В. Чубар, С. Косиор, П. Постишев са арестувани и разстреляни по негово нареждане. В апарата на Централния комитет Сталин предлага „да се проверят“ (а това означавало най-лошото) завеждащият отдел „Агитация и пропаганда“ А. Стецки, завеждащият отдел „Печат“ Б. Тал, завеждащият селскостопанския отдел Я. Яковлев, завеждащият отдел „Наука“ К. Бауман, отговорният сътрудник от Комисията за партиен контрол Ф. Зайцев и десетки други сътрудници. За всички „проверката“ завършва с разстрел.

Когато работата придобива широки мащаби, Сталин започва да одобрява смъртните присъди на дълги списъци, а през 1938 г., „уморен“ от това занимание, предоставя на съдилищата и трибуналите правото да решават, без да му докладват. На XX конгрес на партията Н. С. Хрушчов съобщава, че през 1937 и 1938 г. Ежов е представил на Сталин 383 списъка с имената на хиляди партийни, държавни, комсомолски, военни и стопански дейци. Всички списъци се „утвърдени“. Не смятам, че Сталин се е ограничил само с тези списъци. Те са били повече, тъй като често са парафирани и от други ръководители. След XX партиен конгрес много от тия документи изчезват. Както ми разказа в началото на април 1988 г. А. Н. Шелепин, голям брой списъци, върху които личи и подписът на Хрушчов, изземва от архивите по указание на самия Хрушчов И. А. Серов, тогавашен заместник-министър на Държавна сигурност. Списъците били предадени на първия секретар на ЦК на партията Н. С. Хрушчов, който, след като се е решил на смелата крачка да разобличи престъпленията на Сталин, явно е искал да си измие ръцете, макар да няма никакво съмнение, че Хрушчов, Молотов, Каганович, Ворошилов, Маленков и други високопоставени ръководители също са виновни за беззаконията или като съучастници, или като слепи изпълнители, или като „съгласяващи се“, без да мислят. Но пред историята главната отговорност за безбройните престъпления през 1937 и 1938 г. носи Сталин.

„Вождът“ твърде много се е грижел името му да не фигурира като узаконител на ВМН (висша мярка за наказание). Имам много писма, адресирани до Сталин, Ворошилов, Молотов и други партийни ръководители с молба за помилване. Някои те са чели, без да оставят „автографите“ си. Но всички автори на писмата са загинали. Остава да се предполага, че Сталин е предпочитал да съобщава устно решението си, а понякога изобщо да не разглежда тези молби, тъй като съдбата на ония, които са ги писали, е била предварително решена от него. Ето тази именно „забулена“ роля на Сталин като пряк, непосредствен организатор на престъпленията и участник в тях е родила и до днес „процъфтяващата“ легенда, че „не е знаел“ за репресиите. Както посочи например на XXII конгрес на КПСС старата болшевичка Д. А. Лазуркина, когато е лежала в затвора, „нито веднъж не обвинявах Сталин, когото други затворници, заточеници и лагерници ругаеха. Казвах: «Не, не може Сталин да е допуснал това, което се върши в партията. Това не може да е вярно.»“[7] Такава наивност може да се обясни само с непознаване на истинската картина.

Сталин и обкръжението му издигат насилието в норма. Именно те са се погрижили да бъде създадена системата на отношения в държавата и партията, породила обстановката на беззаконие. Както се посочва в доклада пред XX конгрес на партията „За култа към личността и неговите последици“, „произволът на едно лице насърчава и позволява проявите на произвол и на други лица. Масовите арести и заточения на много хиляди хора, разстрелите без съд и нормално следствие създадоха обстановка, лишена от чувството за сигурност и изпълнена със страх, а дори с ужас“.

Печално и трагично е обстоятелството, че терорът се разразява в условия, когато в страната няма пряка, непосредствена заплаха за социалистическия строй. Външната заплаха, съществувала много години наред, както и днес, в никакъв случай не може да служи като оправдание за репресиите. Вероятно в страната е имало единични прояви на класова вражда и несъгласие с новия строй. Но няма никакви доказателства за съществуването на цели многобройни групи от вредителски и враждебни елементи.

Сталин напълно игнорира Лениновите указания за отношението към революционния терор. Да, било е време, когато, за да оцелее, младата Съветска република е била принудена да отговори на белия терор с червен терор. Но щом се появяват обективни признаци за укрепване на новата власт, веднага се вземат мерки да бъде прекратено крайното насилие като начин за решаване на социалните, политическите и икономическите задачи.

Помислете само колко болна е фантазията на главния инквизитор: повече от половината състав на Централния комитет — „шпиони“ и „агенти на царската тайна полиция“! Двайсет години след краха на династията на Романовци жандармското им ведомство продължава да действа като че ли нищо не е станало! Това не е ли безумие, пиршество на зъл дух? Когато разглеждах пожълтелите листчета, изпращани на членовете на Централния комитет за задочно гласуване, не срещнах нито едно друго мнение, възражение или съмнение. Само „За“, „Съгласен“, „Безусловно съгласен“, „Вярно решение“, „Необходима мярка“ и т.н. Съвестта е останала безмълвна, заточена от лъжата и страха.

Към края на 1938 г. фактически не остават кандидати, с които да се запълни страшната празнина. От 139-те членове и кандидат-членове на ЦК на партията, избрани на XVII конгрес, 98, или 70%, са арестувани и през 1937–1938 г. загиват. Такава е съдбата не само на повечето членове на Централния комитет, но и на основната част от делегатите на „конгреса на победителите“. А нали 80% от делегатите на XVII конгрес с право на решаващ глас са били болшевики със стаж отпреди 1921 година! Хора, преминали през Лениновата школа, нелегалната борба, революцията, гражданската война. Сталин не е могъл да забрави, че тогава почти триста делегати са гласували против него. Кои ли са? Диктаторът вижда във всеки свой потенциален враг.

Коронясаната от Сталин Лъжа се разпорежда със съдбите на милиони. Няма прошка за Сталин най-вече задето е създавал в страната обстановка, в която господства лъжата, принуждавайки хората да се покоряват, да мълчат или да подкрепят решения, чиято същина за мнозина е съвсем неясна. Той смятал, че има право да „дозира“ истината, да прави обобщения, задължителни за целия народ, да определя какво е нужно и какво не е нужно на този народ. Репресиите и беззаконията в ония години са могли да просъществуват само върху лъжата. Именно тук се крие един от социалните и гносеологичните източници на народната трагедия. Но народът не може да бъде дълго време лъган; лъжата никога не е имала и няма бъдеще. Сталин не е искал да се съобразява с тази безспорна истина.

Трудно зарастващата рана от 1937 и 1938 г. е свързана не само с болката, с безсмислието, с противоречащия на здравия разум пир на насилието, ръководено от „вожда“. От тази рана произтичат и много нещастия, причинени от гибелта на редица талантливи ръководители, стопански дейци, учени, военни, дейци в полето на културата. А нима оголените места сред кадрите не позволиха на кариеристите комунисти да се докопат до високи постове и длъжности, да заемат изгодни позиции? Февруарско-мартенският пленум на ЦК на ВКП(б) през 1937 г. записва в решенията си не само „да се задължи Народният комисариат на вътрешните работи да доведе докрай работата по разобличаването и разгромяването на троцкистките и други агенти, да смаже и най-малките прояви на антисъветската им дейност“, но и постановява „да се укрепят кадрите на НКВД“[20] (подчертано от авт.). Критериите за „укрепването“ в ония години са еднозначни: сляпо, фанатично изпълнение на волята на „вожда“. В ония времена съвестни хора не са могли да оцелеят в „органите“. Абакумовци, кругловци, меркуловци, ежовци, бериевци, кобуловци, мамуловци, рухадзевци, както и някои други „скорострелки“ се задържат в НКВД далеч не заради лични качества, а тъкмо защото ги нямат. Самата система на създалите се отношения ражда в условията на единовластието безпринципни хора, ласкатели и подмазвачи. Сталин цени послушанието, готовността да се следва „линията“, дори ако тя е очебийно погрешна или престъпна.