.
.
.
/.../

Аз го изгледах победоносно. — Тука няма нито дума за класова омраза — отвърна с усмивка Ърнест.

— Но вие казвате „класова борба“ — отговорих аз.

— Съвсем различно нещо от класова омраза — възрази той. — И, повярвайте ми, ние не разпалваме никаква омраза. Ние твърдим, че класовата борба е закон на общественото развитие. Ние не сме отговорни за нея. Ние не създаваме класовата борба. Ние само я обясняваме, както Нютън е обяснил земното притегляне. Ние обясняваме естеството на противоречието в интересите, което поражда класовата борба.

— Но не би трябвало да има никакво противоречие на интереси! — възкликнах аз.

— Съгласен съм с вас от все сърце — отговори той. — Това е тъкмо каквото ние, социалистите, се мъчим да постегнем: да премахнем противоречието на интересите. Извинете. Нека ви прочета един откъс. — Той взе книгата си и обърна няколко страници назад. — Страница сто двадесет и шеста: „Периодът на класови борби, който започна с разпадането на първобитния, пламенен комунизъм, и нарастването на частната собственост, ще завърши с преминаването на частната собственост в средства за обществено съществуване“.

— Но аз не съм съгласен с вас — намеси се епископът и леката руменина на лицето му издаваше колко много е развълнуван. — Предпоставката ви не е правилна. Няма такова нещо като противоречие на интереси между труда и капитала… или, по-правилно, не би трябвало да има.

— Благодаря ви — рече сериозно Ърнест. — С това последно изказване вие ми върнахте моята предпоставка.

— Но защо трябва да има противоречие? — запита разгорещена епископът.

Ърнест сви рамене:

— Според мен, защото сме така създадени.

— Но ние не сме така създадени! — възкликна епископът.

— Да нямата пред вид идеалния човек? — попита Ърнест. — Себеотрицателен и богоподобен, от тези, които са толкова малко на брой, че практически не съществуват; или имате предвид обикновения, среден човек?

— Обикновения, среден човек — отговори епископът.

— Който е слаб, предразположен да греши и да се заблуждава?

Епископ Морхаус кимна.

— И дребнав, себичен?

Той пак кимна.

— Внимавайте! — предупреди Ърнест. — Аз казах „себичен“.

— Средният човек е себичен — потвърди доблестно епископът.

— Колкото да има, все не му стига?

— Колкото да има, все не му стига — вярно, макар и да е жалко.

— Тогава аз ви хванах. — Челюстите на Ърнест щракнаха като капан. — Чакайте да ви разясня. Да вземем човек, който работи по трамваите.

— Той не би могъл да работи, ако не беше капиталът — прекъсна го епископът.

— Вярно, но трябва да признаете, че капиталът би загинал, ако нямаше работна ръка, която да печели дивидентите.

Епископът премълча.

— Ще го признаете ли? — настоя Ърнест.

Епископът кимна.

— Тогава нашите твърдения взаимно се унищожават — каза Ърнест сухо — и ние сме там, където бяхме. Да започнем отначало. Работниците по трамваите осигуряват труда. Акционерите осигуряват капитала. С обединените усилия на работниците и на капитала се печелят пари[3]. Те разделят помежду си тези спечелени пари. Делът на капитала се нарича „дивиденти“. Делът на труда се нарича „надници“.

— Прекрасно — подхвърли епископът. — И няма причина тази делба да не става по приятелски начин.

— Вие вече забравихте това, за което се споразумяхме — отговори Ърнест. — Ние се споразумяхме, че средният човек е себичен. Той е такъв, какъвто е изобщо човекът. Вие се възнесохте във въздуха и уреждате делба между такива хора, каквито те би трябвало да бъдат, но не са. Но да се върнем на земята: работникът, понеже е себичен, иска да получи от делбата колкото може повече. Капиталистът, понеже е себичен, също иска да получи от делбата колкото може повече. Когато има само еди-колко си от дадено нещо и когато двама души искат да получат колкото може повече от даденото нещо, стига се до противоречие на интереси. Това е противоречието на интересите между труда и капитала. И то е непримиримо противоречие. Докато съществуват работници и капиталисти, те ще продължават да се карат за делбата. Ако бяхте в Сан Франциско днес след обед, щяхте да се видите принуден да ходите пеша. Няма нито един трамвай.

— Пак ли има стачка[4]? — с тревога попита епископът.

— Да, карат се за делбата на печалбите от трамваите.

Епископ Морхаус се развълнува.

— Това не е право! — възкликна той. — То е толкова късогледо от страна на работниците. Как искат да запазят нашето съчувствие…

— Когато сме принудени да ходим пеша — лукаво допълни Ърнест.

Но епископ Морхаус не му обърна внимание и продължи:

— Тяхното становище е твърде тесногръдо! Хората трябва да бъдат хора, не зверове. Сега ще има насилие и убийства, и скърбящи вдовици и сираци. Капиталът и трудът трябва да бъдат приятели. Те трябва да работят ръка за ръка за общата си изгода.

— Е, вие пак сте се възнесли във въздуха! — забеляза сухо Ърнест. — Върнете се на земята. Помнете: ние се споразумяхме, че средният човек е себичен.

— Но не би следвало да бъде! — възкликна епископът.

— В това пак съм съгласен с вас — отвърна Ърнест. — Не би следвало да бъде себичен, но ще продължи да бъде, докато живее в социална система, почиваща върху свинска етика.

Епископът се втрещи, татко се подсмиваше.

— Да, свинска етика — безмилостно продължи Ърнест. — Това е същината на капиталистическата система. И тъкмо за това радее вашата църква, тъкмо за това проповядвате и вие, колчем се изправите на амвона. Свинска етика! Не може да й се даде друго име.

Епископ Морхаус се обърна умолително към баща ми, но татко се смееше и кимаше.

— Страхувам се, че господин Евърхард е прав — каза той — Laisses-faire, политиката на невмешателството: всеки за себе си и по дяволите всички останали. Както господин Евърхард каза онази вечер, вашата, на духовниците, роля е да поддържате установения обществен ред, а обществото е изградено върху тази основа.

— Но това не отговаря на Христовото учение! — възкликна епископът.

— Църквата не проповядва учението на Христа в наши дни — не се забави да се намеси Ърнест. — Ето защо работниците не искат да имат нищо общо с църквата. Църквата намира извинения за страхотната жестокост и зверството, с които капиталистическата класа се отнася към работническата.

— Църквата не намира извинения за това — възрази епископът.

— Църквата не протестира против тях — отговори Ърнест. — А понеже не протестира, намира им извинения, защото — помнете — тя се издържа от капиталистическата класа.

— Не съм го виждал досега в тази светлина — наивно каза епископът. — Вие сигурно грешите. Зная, че на този свят има много печални и порочни неща, зная, че църквата е загубила това… това, което вие наричате пролетариат[5].

— Пролетариатът никога не е бил ваш! — възкликна Ърнест. — Пролетариатът е възникнал извън църквата и без църквата.

— Аз не ви разбирам — едва изговори епископът.

— Тогава да ви обясня. С въвеждането на машините и на фабричната система във втората половина на осемнадесетото столетие огромен брой трудещи се били откъснати от земята. Старата система на труда била срината. Трудещите се били прогонени от селата и закарани във фабричните градове. Майките и децата били сложени да работят на новите машини. Семейният живот секнал. Условията били страшни. Това е кървава история.

— Зная, зная — прекъсна го епископ Морхаус с изписала се на лицето мъка. — То е било ужасно. Но то е станало преди сто и петдесет години.

— И тогава, преди сто и петдесет години, се роди съвременният пролетариат — продължи Ърнест. — И църквата не му обърнала никакво внимание. Когато народът бе поведен на клане от капиталистите, църквата остана няма. Тя не протестира, както не протестира и днес. Както Остин Люис[6] казва, когато говори за онова време, онези, на които била дадена заповедта „Хранете агънцате ми“, гледали без протест как тези агнета били продавани в робство и съсипвани до смърт с работа[7]. Църквата оставала няма тогава и преди да продължа, искам или безусловно да се съгласите с мене, или безусловно да отречете думите ми. Остана ли църквата няма тогава?

Епископ Морхаус се колебаеше. Както и д-р Хамърфилд, той не беше свикнал на такъв ожесточен „ръкопашен бой“, както го наричаше Ърнест.

— Историята на осемнадесети век е вече написана — подкани го Ърнест. — Ако църквата не е останала няма, то ще личи и от книгите.

— Боя се, че е останала няма — призна епископът.

— Тя е няма и днес.

— С това не съм съгласен — рече епископът.

Ърнест помълча, изгледа го изпитателно и прие поканата за спор.

— Добре — каза той. — Хайде да видим. В Чикаго има жени, които работят цяла седмица за деветдесет цента. Протестирала ли е църквата?

— Това е съвсем ново за мен — отговори епископът. — Деветдесет цента на седмица! Това е ужасно!

— Протестирала ли е църквата? — настояваше Ърнест.

— Църквата не го знае. — Епископът водеше отчаяна борба.

— Въпреки това заповедта към църквата е била: „Хранете агънцате ми“. — Ърнест подигравателно се усмихна. Но веднага след това каза: — Моля да ме простите за усмивката, епископ Морхаус. Но има ли нещо чудно, че човек губи търпение с вас? Кога сте протестирали пред капиталистическите си паства срещу детския труд в Южните памучни предачници?[8] За децата на шест или седемгодишна възраст, които работят всяка нощ в дванадесетчасови смени? Те никога не виждат благословената слънчева светлина. Те мрат като мухи. Дивидентите се заплащат с тяхната кръв. А с тези дивиденти се изграждат в Нова Англия великолепни черкви, в които ваши събратя проповядват приятни баналности на загладените, шкембести получатели на тези дивиденти.

— Не знаех — едва чуто промърмори епископът. Беше пребледнял и като че ли му се гадеше.

— Значи не сте протестирали?

Епископът поклати глава.

— Значи църквата си остава няма днес, както е била в осемнадесети век?

Епископът не отговори, но този път Ърнест се въздържа и не настоя да получи отговор.

— И не забравяйте, че щом някой духовник протестира, него го отстраняват.

— Не мога да повярвам, че това е така — възрази епископът.

— Вие ще протестирате ли? — поиска да знае Ърнест.

— Посочете ми в нашата община злини, подобни на тези, за които говорите, и аз ще протестирам.

— Ще ви посоча — рече тихо Ърнест. — Аз съм на ваше разположение. Ще ви разведа из ада.

— И аз ще протестирам! — Епископът изправи гръб на стола си и благото му лице стана сурово като на воин. — Църквата не ще остане няма!

— И ще бъдете отстранен — предупреди го Ърнест.

— Ще ви докажа обратното — отвърна епископът. — Ще ви докажа, ако това, което казвате, е вярно, че църквата е грешила поради незнание. И нещо повече, аз смятам, че всичките ужаси на индивидуалното общество се дължат на неосведомеността на капиталистическата класа. Тя ще поправи всички неправди, щом това й бъде известено. А да й го извести ще бъде задължение на църквата.

Ърнест се изсмя. Смехът му беше груб и ме накара да вдигна глас в защита на епископа.

— Помнете — казах аз, — че вие виждате само едната страна на медала. В нас има много добро, макар че ни отричате всякакво добро изобщо. Епископ Морхаус е прав. Индустриалните злини, дори да са ужасни, както ги описвате, се дължат на незнание. Обществените слоеве са се отдалечили твърде много един от друг.

— Дивите индианци не са толкова груби и жестоки, както капиталистическата класа — отговори той и в този миг аз го мразех.

— Вие не ни познавате — отговорих аз. — Ние не сме груби и жестоки.

— Докажете го! — рече предизвикателно той.

— Как мога да го докажа… на вас? — бях започнала да се ядосвам.

Ърнест поклати глава:

— Не искам да го доказвате на мен. Искам да го докажете на себе си.

— Аз го знам — казах аз.

— Нищо не знаете — грубо отговори той.

— Хайде, хайде, деца — обади се примирително татко.

— Не ме интересува… — започнах с възмущение аз, но Ърнест ме прекъсна:

— Както ми казаха, вие имате пари, или татко ви има пари — което е едно и също нещо, — вложени в Сиерските предачници.

— Какво общо има това с въпроса! — възкликнах аз.

— Кажи-речи никакво — започна той бавно, — освен това, че роклята, с която сте облечена, е изцапана с кръв. Храната, която ядете, е сготвена с кръв. Кръвта на невръстни деца и на яки мъже капе дори от гредите на покрива ви. Мога да затворя очи ей сега и да я чуя как капе — кап, кап, кап — навред наоколо ми.

И за да подсили думите си с действия, той затвори очи и се облегна назад на стола си. Аз избухнах в сълзи от обида и засегната суетност. Никога в живота не бяха се държали с мен тъй грубо. И епископът, и баща ми бяха объркани и смутени. Те се помъчиха да насочат разговора към по-безобидни теми, но Ърнест отвори очи, погледна ме и им махна е ръка да не говорят. Устата му беше сурово стисната, очите също гледаха сурово и в тях нямаше нито искрица смях. Какво се е канил да ми каже, на какво порицание е щял да ме подложи — никога не узнах, защото в този миг един човек, който минаваше по тротоара, спря и погледна към нас. Беше едър мъж, бедно облечен, а на гърба му имаше огромен товар плетени стойки, столове и паравани. Той оглеждаше къщата, сякаш разсъждаваше дали да влезе и да се опита да продаде нещо от стоката си или не.

— Този човек се казва Джаксън — рече Ърнест.

— Какъвто е снажен, би трябвало да работи, а не да се занимава с амбулантна търговия[9] — отсякох аз.

— Погледнете левия му ръкав — каза меко Ърнест.

Аз погледнах и видях, че ръкавът беше празен.

— В кръвта, която чух да капе от гредите на вашия покрив, има и малко от тази ръка — все тъй меко продължи Ърнест. — Той загуби ръката си в Сиерските предачници и като негоден вече за работа кон вие го изхвърлихте на пътя да мре. Когато казвам „вие“, имам пред вид директора и чиновниците, на които вие и другите акционери плащате, за да управляват предачниците вместо вас. Това е било злополука. Станала е поради това, че той се е помъчил да спести на дружеството няколко долара. Зъбчатият барабан на чепкалото хванал ръката му. Той е могъл да остави забелязаното от него кремъче да мине през зъбците. То щеше да изпочупи двойна редица шипове. Но той посегнал към кремъчето и ръката била хваната и разкъсана на парчета от пръстите до рамото. Това станало нощем. Предачниците работили извънредно. Те изплатили тлъсти дивиденти за това тримесечие. Джаксън работил много часове и мускулите му изгубили своята подвижност и пъргавина. Това правело движенията му малко бавни. Затова машината го хванала. Той имаше жена и три деца.

— И какво е направило за него дружеството? — попитах аз.

— Нищо. Ах, да, направи нещо. Успя да отхвърли иска за обезщетение, предявен от Джаксън след излизането му от болницата. Дружеството държи на служба много способни адвокати, нали знаете?

— Вие не казвате всичко — възразих аз с дълбоко убеждение. — Или пък не знаете всичко. Може той да се е държал дръзко.

— Дръзко ли! Ха-ха-ха! — Смехът на Ърнест бе мефистофелски. — Велики боже! Дръзко! С откъсната ръка! Въпреки всичко той се държа хрисимо, като скромен слуга, и никъде не е отбелязано да се е държал дръзко.

— Ами съдът? — настоявах аз. — Той не би загубил делото, ако в тази работа нямаше нещо повече от това, което ни разказахте.

— Делата на дружеството води полковник Ингръм. Той е ловък адвокат. — Ърнест ме изгледа съсредоточено за миг, сетне продължи: — Ще ви кажа какво да направите, госпожице Кънингъм. Разследвайте случая Джаксън.

— Решила съм вече да го направя — хладно отвърнах аз.

— Добре — лицето му добродушно засия, — а аз ще ви кажа къде да намерите полковника. Но треперя зарад вас, като си помисля за всичко, което ще ви разкрие ръката на Джаксън.

Така стана, че и епископът, и аз приехме предизвикателството на Ърнест. Те си отидоха заедно и ме оставиха обзета от парещо чувство за несправедливост, извършена спрямо мен и моята класа. Този човек беше звяр. Аз го мразех тогава и се утешавах с мисълта, че държането му е точно такова, каквото може да се очаква от човек от работническата класа.
/.../
Джек Лондон – "Желязната пета", 1908 г.

https://chitanka.info/text/7956-zheljaznata-peta/3#textstart

IV. РОБИ НА МАШИНАТА
Колкото повече мислех за ръката на Джаксън, толкова по-потресена се чувствувах. Бях се сблъскала лице срещу лице с действителността. За първи път виждах живота. Университетският ми живот, учението и културата не са били реални. Не бях научила нищо освен теории за живота и обществото, които, изглеждаха много добри на книга, но сега бях видяла самия живот. Ръката на Джаксън беше факт от живота. Думите на Ърнест „Факта, човече, неоспоримия факт!“ ехтяха в съзнанието ми.

Изглеждаше чудовищно, невъзможно цялото ни общество да е изградено върху кръв. Но ето случая с Джаксън. Не можех да забравя този човек. Мислите ми непрекъснато се насочваха към него, както стрелката на компаса към полюса. С него се бяха отнесли чудовищно. Неговата кръв не му е била платена, за да може да се изплатят по-големи дивиденти. А аз познавах двадесетина щастливи благодушни семейства, които бяха получили тези дивиденти и така бяха спечелили от кръвта на Джаксън. Щом е било възможно да се отнесат така чудовищно към един човек и обществото да си върви напред, сякаш нищо не е било, не беше ли възможно да се отнасят така чудовищно спрямо мнозина? Спомних си за споменатите от Ърнест чикагски жени, които робували срещу деветдесет цента на седмица, и за невръстните роби в Южните памучни предачници, за които беше говорил. И видях изнурените им бели ръце, от които е била изстискана кръвта, да работят над плата на роклята ми. А след това си помислих за Сиерската предачница и за изплатените дивиденти и видях върху роклята си кръвта на Джаксън. От Джаксън не можех да избягам. Размишленията ми винаги ме довеждаха пак при него. В дълбините на душата си изпитвах чувството, че стоя на ръба на пропаст. Струваше ми се, че ей сега ще видя ново и страшно откровение в живота. И не само аз. Целият ми свят се обръщаше наопаки. Ето например баща ми. Аз виждах влиянието, което Ърнест започваше да упражнява върху него. Ами епископът? Когато го видях за последен път, имаше вид на болен. Беше в силно нервно напрежение и в очите му беше застинал неизразим ужас. От малкото, което можах да науча, разбрах, че Ърнест изпълняваше обещанието си да го преведе през ада. Но какви адски гледки бяха видели очите на епископа, не знаех, защото той като че ли беше твърде много зашеметен, за да говори за тях.

Веднъж, когато бяха завладяна от чувството, че моят малък свят и целият свят изобщо се обръща с главата надолу, помислих си, че причината за всичко това е Ърнест, и си помислих още: „Колко щастливи и спокойни бяхме, преди той да дойде!“ А в следващия миг съзнах, че тази мисъл е предателство спрямо истината, и Ърнест се издигна пред мен преобразен — апостол на истината, със светъл лик и безстрашен като ангел господен, отстояващ истината и правдата, борещ се в защита на бедните, самотните и потиснатите. А след това пред мене се издигна друг образ — Христос! Той също беше взел страната на унизените и потиснатите, против установената власт на свещениците и фарисеите. Спомних си неговия край на кръста и сърцето ми се сви от внезапна болка, когато си помислих за Ърнест. Нима и той бе обречен на разпятие? Той със своя тръбен зов, с глас, призоваващ на бой, и с тази своя чудесна мъжка сила!

В този миг разбрах, че го обичам и горя от желание да му даря покой.

След това направих опит с вестниците. Написах спокойно, сдържано, безпристрастно описание на случая Джаксън. Не отправях никакви обвинения срещу хората, с които бях говорила, нито всъщност ги споменавах. Излагах действителните факти за случая: дългогодишната служба на Джаксън в предачницата, усилието му да спаси машината от повреда и последвалата злополука, както и сегашното му бедствено положение на границата на глада. Трите местни вестника отхвърлиха моята дописка, същото направиха и двата седмичника.

Със свежи впечатления от тези двама господари видях Ърнест и му разказах за срещите си. Той ме изгледа с доволен вид и рече:

— Знаете ли, това е чудесно. Вие започвате да издирвате истината, да стигате до истината със собствени усилия. Това е ваше лично емпирично обобщение и то е правилно. Никой в промишлената машина няма свободна воля, освен едрия капиталист, пък и той я няма, ако ми простите този ирландски похват в разсъжденията[2]. Виждате ли, господарите са напълно сигурни, че са прави в това, което вършат. Ето върховната нелепост на цялото положение. Те са така обвързани от човешката си природа, че не могат да извършат нищо, ако не го смятат за право. Трябва да имат оправдание за своите дела. Когато искат да извършат нещо във връзка с предприятията си, разбира се, те трябва да чакат, докато в ума им се породи някак религиозно, етично, научно или философско схващане, че то е право. И тогава се захващат и го извършват, без да си дават сметка за една от слабостите на човешкия разум — че желанието поражда мисълта. Каквото и да искат да извършат, оправдание винаги се намира. Те са повърхностни казуисти. Те са йезуити. Те намират начин да вършат дори и неправди на основанието, че от тях може да последва добро. Една от най-приятните, нетърпящи възражение фикции, които са създали, е, че превъзхождат останалото човечество по мъдрост и похватност. Оттам произтича правото им да се разпореждат с насъщния хляб на останалото човечество. Те са дори възкресили теорията за божествения произход на царската власт — на търговските царе в техния случай[3]. Слабостта на положението им се състои в това, че са само делови хора. Не са философи. Не са нито биолози, нито социолози. Ако бяха, разбира се, всичко щеше да е добре. Един делови човек, който е същевременно и биолог и социолог, би знаел приблизително кое е правилно да се извърши за човечеството. Но като се изключи кръгът на финансовата им дейност, тези хора са глупаци. Те разбират само от финансовите си дела. Не разбират човечеството или обществото и въпреки това се поставят за господари над съдбините на милионите гладни и всички други милиони заедно с тях.

През 1986–та година излязоха съчинения на Джек Лондон в 6 тома. Мой приятел си ги купи и беше възхитен от него. А аз не проявих никакъв интерес, защото вече бях покорен от Джон Стайнбек, на когото предната година излезе том с "Избрано", а през 1983–та три тома. Някак си не ме привлече и Хемингуей.

Могъщите компартии на Франция и Италия (и на Турция) се стопиха като снега напролет.
А у соца остана противоречието, даже две:
- Между работника и началника;
- Между ЛИЧНИЯ характер на интелекта и обществената уравниловка, при положение, че ИНТЕЛЕКТЪТ носи прогреса и даже БОГАТСТВОТО. И соцът хронично изпадна в ДОГОНВАЩА позиция.
И точка на спора.

Бях петокласник, когато прочетох "Белият зъб". По-късно прочетох "Мартин Идън", "Дивото зове", "Лунната долина" и др. В университета не сме изучавали американска литература...
Сега реших да прочета "Желязната пета"...

До един пеете една и съща песен — за отминаването на конкуренцията и идването на сдружаването. Ние, господин Оуън, унищожихте конкуренцията тука и Бъркли, конно клонът на вашето предприятие накара тримата бакали да затворят дюкяните си. Вашето сдружение се оказа по-силно. И все пак усещате как ви притискат други сдружения, тръстовете, и пискате. То е, защото не сте тръст. Ако бяхте бакалски тръст за целите Съединени щати, щяхте да пеете друга песен. И песента щеше да е: „Благословени да са тръстовете“. И още нещо: не само че малкото ви сдружение не е тръст, но вие сами си давате сметка, че му липсва сила. Започвате да предусещате собствения си край. Чувствувате, че самите вие и магазините, клонове на предприятието ви, сте пионки в играта. Виждате как могъщи интереси се надигат и стават все по-могъщи от ден на ден; усещате как облечените им с броня ръце се протягат към вашите печалби и откъсват парченце тук, парченце там — железопътният тръст, петролният тръст, стоманеният тръст, каменовъгленият тръст; и знаете, че в края на краищата те ще ви унищожат, ще ви отнемат и сетния процент от малките печалби.

Вие, господине, сте лош играч. Когато изстисквахте трите бакалнички тука в Бъркли благодарение на по-голямата мощ на сдружението си, пъчехте гърди, говорехме за експедитивност и предприемчивост и изпращахте жена си в Европа с печалбите от изяждането на трите бакалнички. Принципът е „изяж, за да не те изядат“, и вие ги изядохте. Но, от друга страна, вас пък ви изяждат по-големите и затова скимтите. А това, което казвам на вас, е вярно за всички на тази маса. Вие всички скимтите. Всички играете на загуба и всички скимтите зарад това.

Но когато скимтите, не излагате положението без заобикалки, както го изложих аз. Не казвате, че нямате нищо против да изстискате печалби от други, и вдигате цялата тази врява, защото други изстисквали печалби от вас. Твърде сте хитри, за да го признаете. Твърдите нещо друго. Държите дребнокапиталистически политически речи, каквато ни държа господин Калвин. Какво каза той? Ето някои от фразите му, които успях да запомня: „Първоначалните ни принципи са правилни“, „Необходимото за тази страна е връщане към основните американски методи — свободни възможности за всички“, „Духът на свободата, в който се е родил този народ“, „Да се върнем към принципите на нашите деди“.

Когато казва „свободни възможности за всички“, той има пред вид свободната възможност да изстисква печалби, от каквато свободна възможност сега го лишават големите тръстове. Но има нещо смешно в това положение: вие сте повтаряли тези фрази толкова често, че сте повярвали в тях. Вие искате възможността да грабите ближните си по вашия начин, на дребно, а сте си внушили, че искате свобода. Вие сте лакоми и користолюбиви, но магията на вашите фрази ви кара да вярвате, че сте родолюбци. Стремежа си към печалби, който е чист егоизъм, превръщате в себеотрицателната загриженост за страдащото човечество. Хайде сега, ей тука, само между нас, бъдете поне веднъж честни. Погледнете истината в лицето и наричайте всяко нещо с името му.

Лицата около масата бяха пламнали, ядосани, но въпреки това по тях се четеше известно страхопочитание. Бяха се малко уплашили от този голобрад младеж, от съкрушителната ударна сила на думите му и страшния му похват да казва истината в очите. Господин Калвин веднага отговори:

— Защо не? Защо да не се върнем към обичаите на нашите деди, когато е била основана нашата република? Вие казахте много верни неща, господин Евърхард, колкото и неприятни да бяха те. Но нека тука, между нас, да кажем всичко докрай. Да се покажем такива, каквито сме си, и да приемем истината такава, каквато господин Евърхард ни изложи без нея какви заобикалки. Вярно е, че ние, по-дребните капиталисти, гоним печалби и че тръстовете отнемат печалбите пи. Истина с, че искаме да унищожим тръстовете, за да останат печалбите за нас. И защо да не го направим? Защо не? Питам ви: защо не?

— А, сега стигаме до същината на въпроса — каза Ърнест с доволен вид. — Ще се помъча да ви обясня защо не, макар че ще бъде доста трудно да се обясни. Виждате ли, вие всички сте изучавали търговията, по малко, но не сте изучавали никак общественото развитие. Сега сте по средата на един преходен период в икономическото развитие, но не го разбирате и оттам идва цялата бъркотия. Защо не можете да се върнете? Защото не можете. Не можете да накарате икономическото развитие да потече обратно в коритото си по пътя, по който е дошло, също както не можете да накарате вода да потече по нагорнище. Исус Навин накарал слънцето да спре над Гаваон, но вие искате да надминете Исус Навин. Вие искате да накарате слънцето да се върне назад в небето. Искате времето да се върне назад по стъпките си от пладнето към сутринта.

Въпреки пестящите работна ръка машини, въпреки организираното производство, въпреки повишената рентабилност на сдружените предприятия вие искате да върнете икономическото слънце горе-долу с цяло поколение назад, към времето, когато не е имало едри капиталисти, не е имало големи машини, не е имало железници — към времето, когато множество дребни капиталисти воювали един с друг сред икономическа анархия и когато производството е било първобитно, разхитително, неорганизирано и скъпо. Повярвайте ми, задачата на Исус Навин е била по-лесна, пък на него му е помагал и Йехова. Но господ е изоставил вас, дребните капиталисти. Слънцето на дребните капиталисти залязва. То никога не ще изгрее отново. И не е по вашите сили да го накарате да спре на място. Вие загивате и сте обречени да изчезнете съвсем от лицето на обществото.

Такъв е законът на еволюцията. Такава е волята господня.

— Какво трябва да направим в такъв случай? — поиска да знае той. — Ние не виждаме друг начин да избегнем господството на тръстовете, освен да ги унищожим.

В същия миг Ърнест целият пламна и се съживи:
— Аз ще ви посоча друг начин! — възкликна той. — Да не разрушаваме чудни машини, които дава рентабилно и евтино производство! Да ги завладеем! Да извлечем печалба от рентабилността им от това че са по-евтини! Да ги използуваме за самите нас Да изгоним сегашните собственици и да станем притежатели на теми чудни машини самите ние! Това господа, е социализмът, едно по-голямо сдружение от тръстовете, по голямо икономическо и социално сдружение от всички други, каквито са се появявали досега на нашата планета. То с в съгласие с еволюция та. Ние ще противопоставим на сдружението още по голямо сдружение. Победата те бъде на тази страна. Елате при нас, социалистите, играйте на страната на тези, които ще спечелят.

Това породи разногласие. Гостите клатеха глави, чу се мърморене.

— Когато сдружението на тръстовете ще държи в свои ръце цялото законодателство, когато самото сдружение на тръстовете ще бъде правителство — прекъсна го Ърнест.

Чуха се викове: „Никога! Никога!“ Всички бяха възбудени и войнствени.

— Кажете ми — поиска да знае Ърнест, — какво ще правите, когато дойде такова време?

— Ще се вдигнем всички до един! — провикна се господин Асмънсен и много гласове подкрепиха решението му.

— Това ще бъде гражданска война — предупреди ги Ърнест.

— Нека да е гражданска война — отговори господин Асмънсен сред одобрителните викове на насядалите около масата. — Ние не сме забравили делата на нашите деди. Ние сме готови да се бием и да умрем за своите свободи!

Ърнест се усмихна.

— Не забравяйте — каза той, — ние мълчаливо сме се съгласили, че свободата във вашия случай, господа, значи свобода да изстисквате печалби от други.

Сега всички на трапезата бяха ядосани, готови да се бият, но Ърнест надделя над врявата и ги накара да го изслушат:

— Още един въпрос. Когато се вдигнете всички до един, помнете, причината за вдигането ви ще бъде това, че правителството е в ръцете на тръстовете. Следователно срещу вашите сили правителството ще изпрати редовната армия, флот, милицията, полицията — с една дума, цялата организирана военна машина на Съединените щати. Какво ще правят тогава вашите сили?

Смайване се изписа по лицата им, но преди да могат да се съвземат, Ърнест нанесе нов удар:

— Помните ли времето, не толкова отдавна, когато редовната ни войска наброяваше само петдесет хиляди души? От година на година този брой беше увеличаван и днес тя наброява триста хиляди.

Аз ви доказах с математическа точност неизбежния провал на капиталистическата система. Когато всички страни се видят обременени с неконсумирани и непродаваеми излишъци, капиталистическата система ще рухне под страхотната тежест на печалбите, натрупани от самата нея. И в този ден не ще има никакво рушене на машини. Борбата тогава ще бъде за притежаването им. Ако работническата класа победи, вашето положение ще се облекчи. Съединените щати, пък и целият свят, ще навлязат в нова, велика ера. Вместо да смажат живота, машините ще го направят по-красив, по-щастлив и по-благороден. Вие, унищожената средна класа, заедно с работническата — тогава не ще има нищо освен работническа класа, — вие и всички други работници ще участвувате в справедливото разпределение на произведеното от чудните машини. И ние всички заедно ще правим нови и още по-чудни машини. И няма да има никакви неконсумирани излишъци, защото няма да има никакви печалби.

— Ами ако тази битка за завладяването на машините и на света спечелят тръстовете? — попита господин Кауълт.

— Тогава — отговори Ърнест — вие и работническата класа, и всички ние ще бъдем смазани под желязната пета на деспотизъм, по-безмилостен и по-ужасен от всички деспотизми, почернили страниците от историята на човешкия род. Това ще е хубаво име за този деспотизъм: Желязната пета[4].

Настъпи продължително мълчание и всички на масата потънаха в непривичен и дълбок размисъл.

— Но този ваш социализъм е фантазия — каза господин Калвин и повтори: — Фантазия!

— В такъв случай ще ви покажа нещо, което не е фантазия — отговори Ърнест. — И ще го нарека олигархия. Вие го наричате плутокрация. Но и вие, и ние имаме пред вид същото нещо: едрите капиталисти или тръстовете. Хайде да видим в чии ръце се намира властта днес. А за да го направим, нека разпределим обществото на съответните класи.

В обществото има три големи класи. На първо място идва плутокрацията, която се състои от богати банкери, железопътни магнати, директори на сдружения и на тръстове. Втора е средната класа, вашата класа, господа, която се състои от земеделци, търговци, дребни фабриканти и хора със свободни професии. А трета и последна е моята класа, пролетариатът, който се състои от наемни работници[5].

Не можете да не се съгласите, че притежаването на богатство представлява основата на властта в Съединените щати днес. Как се разпределя богатството, притежавано от тези три класи? Ето ви цифрите. Плутокрацията притежава състояние от шестдесет и седем милиарда. От общия брой на работещите лица в Съединените щати само нула цяло и девет десети на сто принадлежат към плутокрацията и въпреки това тя притежава седемдесет на сто от общото богатство. Средната класа притежава двадесет и четири милиарда. Двадесет и девет на сто от работещите лица принадлежат към средната класа и те притежават двадесет и пет на сто от общото богатство. Остава пролетариатът. Той притежава четири милиарда. От всички работещи седемдесет на сто принадлежат към пролетариата, а пролетариатът притежава четири на сто от общото богатство. Кой държи властта, господа?

— Според вашите цифри ние, средната класа, сме по-силни от работниците — забеляза господин Асмънсен.

XV. ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ
Наближаваше краят на януари 1913 година, когато на промененото отношение на олигархията към облагодетелствуваните съюзи бе дадена гласност. Вестниците обнародваха съобщение за безпрецедентно повишение на надниците и намаление на работното време на железничарите, стоманолеярите, техниците и механиците. Но те не казаха цялата истина. Олигарсите не посмяха да позволят да се каже цялата истина. Всъщност надниците бяха увеличени много повече и привилегиите бяха съответно по-големи. Всичко това се пазеше в тайна, но тайните не се запазват задълго. Членовете на облагодетелствуваните съюзи споделиха с жените си, жените пуснаха клюката и скоро целият работнически свят узна за станалото.

То беше само логическо продължение на онова, което в деветнадесети век е било познато като „участие в грабежа“. В промишлените борби от онези времена бяха прибягвали до подялба на печалбите. Това значи, че капиталистите се бяха помъчили да умиротворят работниците, като ги заинтересуват финансово в работата им. Обаче подялбата на печалбите като система бе смешно и невъзможно нещо. Тази подялба би могла да сполучи само в отделни случаи при системата на промишлената борба, защото ако всички работници и всички капиталисти деляха печалбите, би се стигнало до условията, съществували преди въвеждането на подялбата.

Така от неприложимата идея за подялбата на печалбите се породи приложимата идея за участие ь грабежа. „Дайте ни по-високи надници и вземете разликата от потребителите“ — беше лозунгът на силните професионални съюзи. И тук-там тази егоистична политика даде добри резултати. С прехвърлянето на горницата върху потребителите тя бе прехвърлена върху огромната маса на неорганизираното и зле организирано работничество. Фактически тези работници плащаха горницата в надниците на по-силните си събратя членове на съюзи, станали работнически монополи. Тази идея, както казвам, бе само доведена до логичния си край в голям мащаб чрез съюзяването на олигарсите с облагодетелствуваните професионални съюзи[1].

Щом се разкри тайната за измяната на облагодетелствуваните съюзи, в работническия свят се надигна ропот и недоволство. След това облагодетелствуваните съюзи напуснаха международните организации и прекъснаха всички междусъюзни отношения. Тогава започнаха вълнения и насилия. Членовете на облагодетелствуваните съюзи бяха заклеймени като предатели и техните другари, тъй предателски изоставени, ги нападаха по кръчмите, публичните домове, по улиците, на работа и, може да се каже, навсякъде.

Счупени бяха безброй глави и мнозина паднаха убити. Никой член от облагодетелствуваните съюзи не беше в безопасност. Те се събираха на групи, когато отиваха или се връщаха от работа. Ходеха винаги по средата на улицата. По тротоарите имаше опасност да им спукат черепите с тухли и камъни, хвърлени през прозорците или от покривите. Те получиха разрешение да посят оръжие и властите ги подпомагаха по всеки възможен начин. Преследвачите им получаваха дългосрочни присъди в затвора, където с тях се държеха много жестоко и никой, който не беше член на облагодетелствуваните съюзи, нямаше право да носи оръжие. Нарушаването на този закон се смяташе за тежко провинение и се наказваше съответно.

Оскърбеното работничество продължаваше да отмъщава на предателите. Сами по себе си се очертаха кастови граници. Децата на предадените работници преследваха децата на предателите до такава степен, че за тях стана невъзможно да играят на улиците и да ходят на училище. Никой не общуваше и със съпругите и близките на предателите, а на кварталния бакалин, който им продаваше продукти, се обявяваше бойкот.

В края на краищата, отблъсквани от всички страни, предателите и семействата им се затвориха в собствената си среда. Като видяха, че не е възможно да живеят безопасно сред предадения пролетариат, те се преселиха в нови квартали, където живееха само те. В това отношение намериха подкрепата на олигарсите. Там им построиха хубави жилища, съвременни и здравословни, с просторни дворове и тук-там с градини и игрища между тях. Децата им ходеха в училища, изградени специално за тях, в които се обръщаше особено внимание на ръчния труд и приложните науки. По този начин (и неизбежно) в самото начало това отделяне породи кастата. Членовете на облагодетелствуваните съюзи се превърнаха в аристократи на работническата класа. Те се отличаваха от останалото работничество. Те имаха по-добри жилища, по-добри дрехи, по-добра храна, отношението към тях беше по-добро. Участието им в грабежа се плащаше, и то богато.

Същевременно отношението към останалата част от работническата класа ставаше все по-лошо. Тя беше лишена от не една малка привилегия, а надниците и жизненото й равнище непрекъснато се понижаваха. Между другото училищата за тези хора западаха и образованието постепенно престана да бъде задължително. Броят на неграмотните сред по-младите поколения деца застрашително растеше.

Завладяването на световния пазар от Съединените щати беше подкопало останалия свят. Институции и правителства навсякъде падаха или се преустройваха. Германия, Италия, Франция, Австралия и Нова Зеландия усилено създаваха управление на народно сътрудничество. Британската империя се разпадаше. Англия беше налегната от грижи. Индия бе пламнала във въстание. В цяла Азия се надигаше повикът: „Азия за азиатците!“ А зад този повик се таеше Япония, която непрекъснато подтикваше и насъскваше жълтата и кафявата раса против бялата. И докато мечтаеше за владичество на континента и се стремеше да осъществи тази мечта, Япония потушаваше собствената си пролетарска революция. Това бе просто война между две касти, кули срещу самураи, и те екзекутираха десетки хиляди социалисти-кули. Четиридесет хиляди бяха избити в уличните схватки в Токио и в безуспешното нападение срещу двореца на микадо. Кобе се превърна в кланица; избиването на памукопредачите с картечници се прочу като най-ужасната екзекуция, извършена със съвременни бойни оръжия. Най-жестока от всички беше възникналата японска олигархия. Япония спечели надмощие в Изтока и завладя за себе си цялата азиатска част от световния пазар с изключение на Индия.

Англия сполучи да потуши собствената си пролетарска революция и да задържи Индия, макар да бе доведена до крайно изтощение. А също така се видя принудена да остави големите колонии да се изплъзнат от ръцете й. По този начин социалистите успяха да създадат в Австралия и Нова Зеландия правителства на народно сътрудничество. Същото стана причина майката-родина да загуби и Канада. Но Канада смачка своята социалистическа революция, в което бе подпомогната от Желязната пета. В същото време Желязната пета помогна на Мексико и Куба да потиснат избухналите у тях въстания. Резултатът бе, че Желязната пета здраво се закрепи в Новия свят. Тя спои в компактна политическа маса цяла Северна Америка от Панамския канал до Северния, ледовит океан.

А Англия с цената на големите си колонии бе сполучила да си задържи само Индия. Но това беше само временно. Борбата за Индия с Япония и цялата останала Азия бе само отсрочена. На Англия бе съдено скоро да загуби Индия, а зад това се надигаше заплахата на борбата между обединена Азия и света.