.
.
.
/.../
С очи, вперени в кипяща Полша

Известно време запазих спомена, че тълпата във Варшава се движи в индианска нишка и влачи кухненски потреби, празни консервени кутии и всякакви метални съдове, които непрестанно и шумно дрънчат по паважа. По-късно намерих обективно обяснение за това кошмарно видение. Във Варшава има много малко автомобили. Когато не минават старите ремонтирани трамваи, накуцващи заради прекаления брой пътници, широката, обрамчена с дървета улица „Маршалковска“ изцяло принадлежи на пешеходците. Но гъстата опърпана навалица, която посвещава повече време да зяпа витрините, отколкото да купува в магазините, не се отказва от навика да върви по тротоара. Впечатлението е, че всички се движат в индианска нишка, защото не заемат празното улично платно. Не се чуват клаксони, нито ръмжене на мотори, нито подвиквания на улични продавачи. Единственият шум, който се носи, е чистата глъчка на тълпата; един постоянен шум от кухненски съдини, празни консерви и всякакви метални вехтории.

В някои отсечки това впечатление се заличава от камионите с високоговорители, които предават народна музика и особено — за пореден път — южноамерикански песни. Но тази принудителна веселост, наложена с декрет, не се отразява на тълпите. Още от първия миг човек си дава сметка, че животът е труден, че народът е преминал през тежки катастрофи и че преживява национална драма от дребни битови проблеми. Магазините са бедни като в Източна Германия, с изключение на книжарниците, които са по-модерни, по-луксозни, по-чисти и доста посещавани места. Варшава е отрупана с книги, чиито цени са скандално ниски. Високо почитан автор е Джек Лондон. Има отворени и пълни читални още от осем часа сутринта, но поляците не се задоволяват с тях, а запълват с четене всички празноти в живота си. На опашките по трамвайните спирки — те продължават през целия ден — или пред магазините за продукти от първа необходимост поляците четат книги, списания и официални пропагандни брошури с вглъбеност, близка до религиозната.

Не проумявах какво правят толкова хора на улицата. Доказано е, че в Полша няма безработица. Но тълпата си прекарва живота в зяпане на витрините. Държавните магазини предлагат нови артикули с вид на стари и на високи цени. Хората се струпват пред вратите им още преди да ги отворят. Прекарах няколко часа сред гъстата клиентела на най-фотогеничния варшавски универмаг, като слизах и се качвах по ескалаторите, и мога да твърдя, че хората обикалят магазина, но излизат с празни ръце. Сякаш да се уверят, че и недостигът на пари за пазар е също начин да се пазарува.

Свещениците и монахините са част от навалицата в същата значителна пропорция както в Рим. Срещат се на всяка крачка: присъстват на политическите беседи, на културните сбирки, в читалните, където разлистват някое списание със свирепите мустаци на Сталин на корицата. На улица „Маршалковска“ ме изненада статуя на Христос, увенчана с електрически крушки, в чието подножие горяха две маслени лампи. Някои пешеходци се спираха за миг, за да се прекръстят. След време свикнах с тези религиозни изображения, вклинени насред една социалистическа столица. Срещат се и новопостроени статуи на Богородица. Едно от първите възстановени здания е била катедралата. Черквите са отворени през целия ден и от улицата може да се види как избирателите на първия секретар на Комунистическата партия Владислав Гомулка са коленичили с разперени ръце пред Христос. В края на туристическата ни обиколка на варшавската катедрала една старица, която се молеше на висок глас пред главния олтар, се изправи и когато минахме покрай нея, ни поиска милостиня. Трябва да отбележа, че бе единственият просяк, когото видях оттатък Желязната завеса.

Общото впечатление е на крайна нищета. По-впечатляваща, отколкото в Източна Германия и в Унгария. Но един факт говори в полза на поляците: подложени на продължителни лишения, съсипани от войната, доубити от неотложността на реконструкциите и от грешките на управниците си, те се стараят да продължават да живеят с известно благородство. Може да са закърпени, но не са окъсани. Бедни са до невъзможна за описване крайност, но се вижда, че се възправят срещу нищетата с непокорство, което поне в Източна Германия не се забелязва. Във вехтите дрехи и износените си обувки поляците са запазили достойнство, което внушава уважение.

Изграждането на Варшава е всенародна задача и такива случаи са много малко. Сега гетото е пуст и гол площад, гладък като касапски тезгях. Такъв е бил центърът в утрото на освобождението. Не само че не е имало град; не е имало и поляци. Оцелелите — подпомагани от завърналите се по-късно в страната — се заинатили да възстановят камък по камък един град, от който не бил останал камък върху камък, и го вършели с нещо като отмъстителна свирепост, със същото символично безстрашие, с което полската кавалерия се опълчила срещу танковете на Хитлер. Първо възстановили града на хартия: планове, снимки, исторически документи. Експертна комисия следяла възстановяването да е автентично, така че новият град да е съвсем същият като стария. За да се изгради отново средновековната градска стена, трябвало да се изработи специален вид тухли, чиято формула изчезнала още преди векове.

Любопитен е ефектът, който предизвиква този град, построен въз основа на фотографии. Средновековните улички миришат на прясна боя. Четиристотингодишните фасади не са достроени. По скелетата работят бояджии, родени през 1925 година, които е трябвало да изобретят отново забравени формули и техники, за да пребоядисат стените така, че на следващата сутрин да са на триста години. Това титанично дело се извършва с цената на недостигащите хляб и обувки.

В архитектурното единство на Варшава има едно изключение: Дворецът на културата, подарък от Съветския съюз и точно копие на Министерството на образованието в Москва. Поляците — с които е невъзможно да се говори за руснаци, защото изригват в проклятия — накрая ще вземат да го взривят. Казват, че Сталин наредил да го сложат там, без да се интересува от мнението на Полша, в знак на благодарност към управниците, които нарекли най-големия варшавски площад на негово име. Сега той се нарича „Площад на културата“, но Дворецът си стои там, неразрушимо сталински и с червената звезда на върха. В това огромно и пусто уродливо здание, в което е също толкова лесно да се изгубиш колкото и в храма „Свети Василий Блажени“ в Москва, са разположени конферентни зали, театрални и киносалони, седалищата на разни културни учреждения. В летните съботни вечери режимът инсталира система от високоговорители, от които се лее оглушителен джаз, а младежта танцува до един след полунощ. „Всичките ни усилия отидоха по дяволите — ми каза един професор по история, участвал в реконструкцията на града. — Дворецът на културата отвори пробойна в нашата традиция.“

Някои поляци дори не вярват, че е подарък. Смятат, че е дело на предишните управници, за да се подмажат на Сталин. Онези, които приемат, че е подарък, намират в това още една причина за ненавист към руснаците; когато строили Двореца на културата, поляците живеели като плъхове в развалините на разрушените сгради. Не проумяват защо Съветският съюз е направил толкова скъп и безполезен подарък в момент, когато Полша е страдала — и още страда — от недостиг на жилища. Откакто Гомулка заема своя пост и страната започва да се радва на свобода на словото, се е зародил процес на обществен протест срещу Двореца на културата и този процес все още продължава. По време на митинг преди няколко седмици попитали Гомулка: „Вярно ли е, че Дворецът на културата е подарък от Съветския съюз?“ Гомулка предпочел да избегне темата. „Вярно е“ — отвърнал и изпреварил евентуален злонамерен коментар:

— На харизан кон зъбите не се гледат.
/.../

Не смятам, че опростявам нещата, ако свържа тази бурна студентска активност с броя на книжарниците, цената на книгите и жаждата, с която поляците четат. Един комунист в Унгария заяви: „Полша не е страна с народна демокрация. Тя е френска културна колония, поляците просто се отърсиха от съветското влияние, за да се върнат към френското.“ Поляците не им остават длъжни. Един полски комунист заяви: „Унгарските комунисти са доброволни роби на Съветския съюз, те са сектанти и догматици с всички пороци на антимарксизма.“ В Будапеща полски комунист прегърна унгарски комунист: „Ние сме възхитени — му каза — от страхотната революция на унгарския народ през октомври.“ Унгарецът позеленя от яд. „Не беше революция — възрази. — Беше контрареволюция, организирана от реакцията.“ Ето как стоят нещата в семейството. От друга страна, и двамата са единодушни по отношение на Чехословакия: „За чехите — твърдяха — най-важното е да продават.“ Казах им, че според мен Чехословакия е единствената стабилна страна с народна демокрация. „Това не е народна демокрация“ — възразиха. Изтъкнаха ми довода — не знам дали е вярно, или го казаха само за да ме спечелят на тяхна страна, — че Чехословакия продавала оръжие на Рохас Пиниля[4].

Като се изключат тези семейни различия, Чехословакия и Полша явно са единствените социалистически страни, чийто поглед е обърнат на Запад. Първата, с много такт по отношение на Съветите, търгува наляво и надясно. Поддържа търговски връзки с почти всички западни държави. Това е единствената страна с народна демокрация, в която има колумбийско консулство, макар и да не фигурира в телефонния указател на Прага. Полша, напротив, се извръща към Запада със сила, опълчва се грубо на руснаците и както изглежда, с чисто културна цел. Изучаването на френски е запазена семейна традиция. В някои работнически семейства — бивши емигранти във Франция — го преподават на децата преди още да са започнали да учат полски в училище. Във всички обществени учреждения във Варшава се говори френски.
/.../

Безмилостният научен подход на нацистите особено добре изпъква в Аушвиц. Операционните зали, в които лекарите на Химлер правили опитите си за стерилизиране на хора, са безукорни. Има — непокътната — една лаборатория за обработване на човешки тъкани. През едната врата влизал жив човек, а през другата изкарвали останките. Вътре се запазвала цялата суровина, съдържаща се в човека. Била организирана процъфтяваща индустрия с човешка кожа, текстил от човешки коси, производни от човешки мазнини. В Австрия видях огромен къс боров сапун, украсен с цветя. Някой имаше основание да мисли, че сапунът бил от негов чичо. В Аушвиц има изложба на такива артикули и човек разбира, че тази зловеща промишленост е имала отлично бъдеще на пазара: куфар, направен от човешка кожа, е с по-високо качество. Не можех да повярвам, че човешкото същество служи за толкова неща, дори за изработването на куфари.

Поляците не сочат числа. Ограничават се да показват. Когато човек вижда тези неща и знае, че трябва да ги предаде писмено, разбира, че преди това се налага да поиска разрешение от Малапарте[6]. Има огромна галерия от витрини, пълни до тавана с човешки коси. Друга галерия е пълна с обувки, дрехи, кърпички с ръчно избродирани инициали, с куфарите, с които затворниците влизали в този безумен хотел, облепени все още с предишни хотелски етикети. Има витрина, пълна с детски обувчици с изтрити налчета на токовете; с бели ботинки за училище и малки кожени торбички, с които, преди да загинат в концентрационните лагери, са се опитвали да оцелеят от детски паралич. Има огромна зала, натъпкана с апарати за протезиране, с хиляди чифтове очила, с изкуствени зъби, стъклени очи, дървени крака, с ръце, от които е останала само едната, но е с вълнена ръкавица, и с всякакви съоръжения, измислени от човешкия гений за закърпването на човешкия род.

Отделих се от групата, която в мълчание прекоси галерията. Предъвквах глухата ярост, защото ме изпълваше желание да плача. Навлязох в дълбок коридор, по чиито стени бяха окачени портретите на жертвите — включително на 13 000 с неизвестна националност, — които освободените от лагера успели да спасят от архивите.
/.../
Г. Г. Маркес – "Пътешествие по Източна Европа", 1957 г.

По един пункт цари всеобщо съгласие: антисъветизма. Твърдят, че когато Гомулка заминал за Москва — след плебисцита, утвърдил неговата популярност, — поляците били сигурни, че ще бъде похитен в Кремъл. Те смятат, че руснаците са способни на всичко. Тъй като Гомулка се завърнал жив и здрав с новината, че съветските войски не могат незабавно да напуснат Полша, мнозина от гласувалите за него преминали в опозиция. „Нещата в Съветския съюз са се променили — заявил Гомулка на среща с работници. — Свърши времето на тайните процеси и масовите екзекуции.“ Не успял да убеди никого. Това не означава, че поляците предпочитат Съединените щати. Мисля — доколкото можах да разговарям с тях, — че са също такива противници на американците, каквито и на Съветите. Открито попитах мнозина от тях какво искат и ми отвърнаха: „Социализъм.“ Смятам, че го искат без преходни етапи: веднага. На върха на политическия престиж стоят Гомулка и кардинал Вишински[5]. Те препускат заедно в крак и с тях препуска цялата страна, оплетена в противоречива ситуация, която не може да продължи дълго. Предишният режим забранил религиозното образование и поставил кардинала под полицейско наблюдение в един манастир. Отменил свободата на словото, правото на стачки, инициативата на масите в строителството на социализма: установил диктатура на група хора, изпълняващи заповедите на Москва. Политическата полиция наложила терор. Владислав Гомулка — най-популярният комунистически ръководител — бил изпратен в затвора. Когато бил освободен под натиска на масите, които на раменете си го издигнали до секретариата на партията, първото нещо, което направил, било да разпусне политическата полиция, да изправи пред съда виновниците за извършените от нея престъпления и да освободи кардинал Вишински. Вярно е, че Гомулка и кардиналът никога не са разговаряли, познават се по снимки. Примасът на Полша извършил безпрецедентна постъпка: обиколил черковните амвони и настоял католиците да гласуват за комунистическия кандидат. Това го скарало с Ватикана. Гомулка, от своя страна, се скарал със Съветския съюз и с комунистите с твърди позиции в партията, ала възстановил религиозното образование. Народът спечелил почва. Гомулка спечелил почва. Кардинал Вишински спечелил почва. Какво, по дяволите, означава това? Много поляци са едновременно католици и комунисти. В събота присъстват на събранието на партийното ядро, а в неделя отиват на литургия.

Габриел Гарсия Маркес е роден в Колумбия, но прекарва по–голямата част от живота си в Европа и Мексико, пише в Уикипедията. Полша му се видяла бедна. Не съм убеден, че тогава Мексико е било по–богато. "Варшава е отрупана с книги, чиито цени са скандално ниски" – Е, така беше при социализма; "Дворецът на културата, подарък от Съветския съюз" – а за икономическата и техническата помощ не пише. Ако не знае, значи не се интересувал, тоест гледал е повърхностно, което се потвърждава от целия текст. И доста глупости е написал, които олекотяват писателя.