Ръцете ти са стъклени, момиче -     

невидими са, трепкат като въздух.

Изгубвам те, когато ги докосна -

запалвам свещ и тръгвам да те търся.

Намерих те в каменоломната да свириш.

А благородните и снажни каменари

посечени от теб лежаха

и слушаха, опрели гърбове в скалата.

От твоя лък очите им горяха,

димяха ризите и лостовете златни,

избухваха мазолите - фитила да докоснат

и като пясък ще се срине планината.

Ръцете ти са стъклени, момиче -

посичат ме безмилостно и падам.

И като въглен жив пращи в росата

сърцето ми запалено, сърцето…

Къде да ида, за да те забравя?

Къде да скрия обгорялата си риза?

Или да тръгна между хората отново

с това прокъсано от музиката тяло.