Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.09 23:57 - Костадин Сонев – "Живях и се трудих" /2/
Автор: mt46 Категория: Регионални   
Прочетен: 355 Коментари: 2 Гласове:
20

Последна промяна: 06.10 21:37

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 .

 

   5.

   Завърших трети (сегашен седми) клас и започнах да работя при баща си по строежите в ТКЗС. Брат ми Асен бе в трето отделение (трети клас), а сестра ми
Мария – в първо отделение… През 1955 г. брат ми Тодор искаше да продължи да учи в гимназията. Аз също исках да уча при него. Баща ни със сълзи в очите си ни каза, че не може да ни поддържа. Брат ми отиде да работи на язовир „Георги Димитров“ край Казанлък…

 

   Аз и още трима съученици (Христо Качамаков, Димитър Гурбанов и Кръстю Геджев) прочетохме във вестника обява, че в град Русе има сградостроителна едногодишна школа за обучаване на зидари, кофражисти и арматуристи. Споделих това с родителите си. Баща ми не беше съгласен, но майка ми му каза:

   –   Нека да отиде! Там ще бъде по-добре…

   И татко се съгласи.

   На 13.09.1955 г. аз и тримата съученици рано сутринта тръгнахме пеш от Райнино за село Веселец, което е на 8 км. Там пристигнахме в 5.30 ч. Качихме се в автобуса и в 6 ч. потеглихме за Русе.

   Пристигането ни в Русе бе доста вълнуващо и интересно! За пръв път виждах голям град и високи, красиви сгради. Вървяхме четиримата приятели по площада пред Съдебната палата (тогава – Градски народен съвет) и се възхищавахме на хубавата постройка. Като погледнах вдясно, видях на ъгловата триетажна сграда голям часовник. Докато вървях и го зяпах, се блъснах в електрически стълб. Един възрастен човек минаваше край нас и ми викна:

   –   Абе момче, гледай напреде си, ще счупиш стълба!...

   Школата се намираше на ул. „Гурко“ 14. На другия
ден – 14 септември – отидохме при директора на школата и го помолихме да ни запише четиримата в класа за арматуристи. Имаше 5 групи: една група арматуристи
(25 школници), две групи зидаро-мазачи (по 25 души) и две  групи кофражисти (по 25 души). Сградата на школата бе двуетажна. Настаниха ни на втория етаж за нощуване – в 5 стаи по 25 момчета. Леглата бяха на 2 етажа. Доста тясно и задушно! На първия етаж провеждахме теоретичните занимания.

  

   На 15 септември ни строиха на двора по класове, директорът ни разясни правилата и режима.

   Провеждахме един ден теория, а на следващия – практика. Ходехме на обектите, които се строяха. Майсторите ни посрещаха много добродушно и ни показваха кое как се прави…

   В школата се чувствах добре, защото храната бе достатъчна и разнообразна, учителите – добри и строги (което ми допадаше, защото така бях възпитан от родителите ми). Имаше момчета, които не спазваха дисциплината и след доста забележки от учителите шест души бяха изгонени…

   Завърших школата на 30 юли 1956 г.

image

 

   Разпределиха всички школници на работа в различни градове. Бях разпределен за Силистра, но отказах, защото в Русе имаше вечерна гимназия и аз исках да продължа образованието си.

   Тогава започнаха моите житейски страдания. На школниците, които отидоха по разпределените места, им даваха авансово по една заплата и ги настаняваха в квартири. А аз останах в Русе, сам трябваше да си намеря работа и квартира…

   На 2 август 1956 г. отидох в Бюрото по труда – да търся работа. Служителката ме попита откъде съм. Отговорих, че съм от с. Райнино. Тя ми каза:

    –   Момче, върни се на село! Ти нямаш русенско

жителство и не може да работиш в Русе!

 

  Сега се чудя как ми дойде на акъла и как имах смелостта да кажа следното:

   –   Другарко! Тук има вечерна гимназия. Аз искам да работя и да се запиша да уча в нея! А щом я завърша – да се върна на село като образован човек!...

   Тези мои думи сигурно са трогнали началника на Бюрото по труда. Той се обърна към мен и ми каза, че може да ми дадат работа, но само в строителството. Обясних му, че съм завършил Сградостроителната школа със специалност арматурист. Дадоха ми бележка и веднага отидох при директора на предприятието, което произвеждаше стоманобетонни елементи (“Полигона“).    

   На следващия ден започнах работа като арматурист. Нямах пари за квартира. Помолих домакинката на школата да остана временно там. Тя беше много добра и състрадателна. Изнесохме едно легло (без дюшек) на двора под черницата и на него нощувах цял месец. Сутрин ставах и отивах пеш до предприятието, което се намираше на 9 км. разстояние (близо до Дунав мост). Ходенето пеш не ми беше проблем. Проблемът бе, че нямах пари за храна. Молех се на колегите да ми дадат по някой лев за хляб. Купувах един хляб сутрин и го режех на три – за закуска, за обяд и за вечеря. С малко солчица и водица прекарвах деня. Така изминаха 15 дни, докато получа аванс… Ако пътувах с автобус, нямаше да имам пари за хляб…

   Това гладуване ме научи за цял живот. Когато получавах заплата, първо отделях пари за прехраната. Ако имаше излишък, тогава си купувах други неща…

   От предприятието след месец ми подсигуриха общежитие. То се състоеше от две големи помещения. В едното бяхме 80 души, а в другото – 50. Леглата бяха на два етажа. Страшна мизерия!...

   През месец септември отидох да се запиша във вечерната гимназия. Служителката ми каза, че трябва да платя такса от 80 лв. Аз имах излишни само 40 лв. Ако платях цялата такса, пак трябваше да гладувам. Обясних, че като получа заплатата, веднага ще дам другата половина. Служителката каза, че не може. В това време влезе един мъж, попита какъв е проблемът и нареди да бъда записан… После разбрах, че това е директорът на гимназията Васил Дойков. И до днес помня добрината му…

   Беше ми доста трудно отначало. Цял ден работех тежка физическа работа, а вечер (от 18 до 22 ч.) – на училище… В бригадата имаше един майстор, който ми завиждаше, че ходя на училище и ми даваше най-тежката работа. Той бе полуграмотен. Вместо да работя по седем часа дневно, както беше по закон, той ме караше да се трудя извънредно. Започнах да закъснявам за училище и след два месеца реших да се откажа от ученето. Цяла седмица не ходих на училище. Класната ми учителка проучила къде живея и дойде при мен. Поразпита ме, видя при какви условия живея. Посъветва ме да си намеря квартира. Каза ми, че ще говори с директора на предприятието – майсторът да не ме тормози и да работя по седем часа дневно. Обеща да извини отсъствията ми.

   Другарката Николова изпълни това и аз се завърнах в училището. До края на учебната година нямах нито едно отсъствие или закъснение…

   След завършване на гимназията, като срещнех др. Николова, спирах се пред нея, поздравявах я и целувах ръката й. Не знам какво щеше да стане с мен, ако не беше тя…

 

6.

   През април 1957 г. работата в предприятието намаля и се наложи двама от арматуристите да бъдат съкратени. Единият бях аз – по предложение на майстора… Това се случи на 16 април…

   Започнах за търся работа и я намерих в Трансстрой. Казаха ми, че ще ме приемат, но първо да мина през медицински преглед. Докторът ме прегледа, установи, че съм здрав и годен за такава работа. Но разбра, че съм на 17 г., 8 месеца и 6 дни. Нужно било разрешение на профсъюзите. Докторът ме насочи към др. Петров…

   На същия ден следобед отидох в сградата на профсъюзите. Влязох в един кабинет, където седяха трима инспектори. Попитах:

   –   Кой е др. Петров?

   Отговориха, че го няма. Чаках до края на работния ден, но той не се появи.

   На следващия ден в 8 ч. отново бях пред кабинета. Един инспектор любезно ме покани вътре. Влязох и попитах:

   –   Кой е др. Петров?

   –   Няма го! – отвърна един от инспекторите (той се оказа др. Петров, както разбрах по-късно).

   Постоях малко като замаян, набрах кураж и с повишен глас казах:

   –   В стаята има четири бюра. Зад тях стоят четири човека. Значи един от вас е др. Петров!

   Любезният инспектор се обърна към търсената от мен особа:

   –   Петров, това момче вчера цял следобед те чака. Изслушай го какво иска…

   Обясних проблема си, а Петров отговори:

   –   Не може! Като станеш на 18 г., тогава ще работиш!

   Този отказ ме ядоса и с висок глас заявих:

   –   Др., Петров, аз искам да си изкарвам прехраната с честен труд! Вие не ми позволявате! Тогава ще направя следното: ще ви проследя къде живеете и домът Ви ще бъде обран! Ще взема ценните вещи и ще ги продам, за да си купя хляб, защото съм гладен!

   Той се развика и каза, че ще се обади в милицията – да ме приберат като крадец. Със спокоен глас отвърнах:

   –   И на милиционерите ще кажа, че ти, др. Петров,насила ме правиш крадец, като не ми даваш да работя и да живея честно!...

   Другите трима се засмяха след думите ми. Петров седна и написа разрешителното писмо…

   На 24 април постъпих на работа в Трансстрой като арматурист.

   Така започна моят нов живот.

   Настаниха ме в общежитието (в квартал „Сарая“). В стаята – широка, удобна, добре осветена – живеехме  8 души…

   Бригадата, в която ме приеха, се състоеше от 20 арматуристи. Осем бяха млади, с няколко години по-възрастни от мен. Всички се отнасяха добронамерено, приятелски към мен…

image

   Основният обект, на който работехме, бе строящата се нова корабостроителница…

   След успешното ми завършване на четвърти (осми) клас се отдадох изцяло на работата и на четенето на книги, свързани със строителството. Книгите доста ми помагаха, защото съоръженията, които правехме, бяха сложни и трябваше внимателно да се разчитат чертежите… Възрастните майстори бяха много работни, но не разбираха от чертежи. Бригадирът Филип Папардов ми гласува доверие, нареди аз да разчитам чертежите, да казвам кое желязо къде да се постави. Вършех това с голямо удоволствие, защото го разбирах…

   Понякога някой от майсторите ми подвикваше:

   –   Хей, хлапак, няма ли да носиш железата?...

   Отвръщах му:

   –   Ето ти чертежа, а аз ще нося…

   А той викаше:

   –   Дръж си го!...

   През месец септември се явих на изпит за пети разряд и го издържах.

   Лятото мина неусетно, настъпи есента и се записах в гимназията в пети (девети) клас.

   Но дойде десети ноември. Ръководителят на обекта нареди да се съберем всички работници – арматуристи, кофражисти, зидари, бетонджии, изкопчии (около 120 човека). Съобщи, че ще работим още една седмица и ни освобождават до края на месец март. Такава беше практиката до 1957 г. – през зимата не се работеше по строежите…

   Работниците се прибраха при семействата си, но за мен бе голям кошмар. Като няма работа, няма и пари. Как ще се издържам? Ще трябва да напусна и гимназията…

   Тогава ми помогна един колега – Йончо, който живееше на квартира в таванска стая (собственост на директорката на текстилна фабрика „Вела Пискова“). Той обеща да говори с директорката… Помолил я да ме приеме на работа. Малко поизлъгал, като рекъл, че съм кръгъл сирак. Тя му казала да отида във фабриката на следващия ден.

   Сутринта в 8 ч. бях там и влязох в деловодството. Обясних, че идвам за работа. Попитаха ме:

   –   Имаш ли русенско жителство?

   –   Не – отговорих аз. 

   –   Щом нямаш, няма да те приемем!...

   Излязох в коридора, постоях двадесетина минути и гледам – отвън идва една жена, след нея върви мъж и се обръща към нея:

   –   Другарко директор…

   После влязоха в директорската стая. След излизането на мъжа почуках на вратата и влязох. Представих се, а директорката ме погледна:

   –   Да, знам. Йончо ми каза за теб…

   Нареди да ме назначат за общ работник – да почиствам тъкачния цех, да нося на тъкачките нужните материали… След 3 седмици ме преместиха в столовата като метач и мияч… Тази работа много ми допадна, защото бях на топло и ядях, каквото ми хареса. За 2 месеца напълнях с 6 кг. Заплатата ми бе 420 лв., от които спестявах 300 лв.

   През месец април ме потърсиха от старата работа в Трансстрой. Главният инженер говорил с директорката и я убедил да ме освободи, защото съм добър арматурист и съм им необходим. Аз се съгласих, понеже професията ми харесваше, а и щях да получавам заплата 800-1000 лв.

   През същата година предприятието започна много нови обекти в града и извън него. Арматурната бригада се увеличи на 30 души и се разделихме на 5 звена. Избраха ме за звеновод на едната група. Тя бе пратена да работи за разширяването на вагоноремонтния завод „Васил Коларов“. Там работихме и през следващата 1959 г.

   Понякога се налагаше да ходим и по други обекти за кратко време.

   През 1959 г. кандидатствах за шести разряд. За това се искаше съгласието на бригадата. Състоя се събрание и никой не беше против.

   До пети разряд изпитите се провеждаха в съответните предприятия, а за шести и седми – в Общината, пред петима строителни инженери.

   Явихме се в определения ден в голям салон около 40 души. Изтеглихме си листчета - с номера и по три въпроса. Моето листче бе с номер 23. Изпитите започнаха. Повечето кандидати бяха над четиридесетгодишни – добри майстори-практици, но като им зададеш теоретичен въпрос или да разчетат даден план, не умееха. Затова не им даваха по-висок разряд…

   Дойде моят ред. Отговорих на трите въпроса. Петимата инженери ми зададоха по още един въпрос. Отговорих и на тях. Тогава един от инженерите разгърна арматурен план и ме накара да го разчета – кое е поле, греда, колона, фундамент… Разчетох го… Друг инженер ме попита:

   –   Ами ако на фигурното желязо числото на хипотенузата е зацапано и не се вижда, как ще го намериш?...

   Усмихнах се и казах:

   –   Много лесно! Ще използвам питагоровата теорема…

   Попитаха ме какво образование имам. Отвърнах, че сега съм в седми (единадесети) клас във вечерната гимназия. Петимата инженери ме поздравиха и казаха, че заслужавам шести разряд.

   Тогава стана една патаклама (караница). Скочиха възрастните майстори, които не бяха издържали изпита. Развикаха се:

   –   На този хлапак давате шести разряд, а на нас не давате!...

   Едва ги успокоиха, като им обясниха, че разряд получава този, който е подготвен и по практика, и по теория…

   През 1960 г. завърших средното си образование.

image

Аз съм вторият отдясно-наляво

 

   Какъв бе личният ми живот по онова време?

Сутрин ставах рано, закусвах и отивах до обекта пеш.  Разстоянията бяха различни – 3, 5, 8 км. След работа отивах бегом на училище –  от 18 до 22 ч. Учехме по 5 дни седмично. След училище се прибирах в новопостроеното общежитие, което се намираше на 200 м. от гимназията. Сядах в стаята за хранене и започвах да си пиша домашните, да уча уроците…

   Само аз от общежитието ходех на училище. Другите младежи се връщаха от разходка по главната улица – пийнали, развеселени. Като ме виждаха в стаята да чета и да пиша, подхвърляха подигравателно:

   –   Отец Паисий пак пише!...

   По-възрастните хора ме защитаваха и ми казваха да не им обръщам внимание…

      Позволявах си в неделя да се поразходя за 3 часа.

      В такъв строг режим прекарах четири години…

/следва/

ПП: За мен беше чест да се запозная с г-н К. Сонев и да съм редактор на автобиографичната му книга...
М. Тачков



Гласувай:
20
0



1. mrazekoff - Едно малко уточнение:
06.10 12:18
Директора на Вечерна гимназия "Захари Стоянов" се казваше Васил Дойков. Познавахме се с него, защото неговата секретарка ми беше първа братовчедка и съм ходил от време на време при нея. Сега и двамата са покойници. Тогава вечерната гимназия се помещаваше в Гимназия "Христо Ботев", а след това в Гимназия "Баба Тонка". По времето на описваните случки и училищата, които бяхя в сегашната гимназия "Христо Ботев" са училище -"Георги Кирков" и училище "Димитър Благоев". След това всичко вече стана гимназия "Христо Ботев", но това вече е друга тема.
цитирай
2. mt46 - Благодаря!
06.10 21:31
mrazekoff написа:
Директора на Вечерна гимназия "Захари Стоянов" се казваше Васил Дойков. Познавахме се с него, защото неговата секретарка ми беше първа братовчедка и съм ходил от време на време при нея. Сега и двамата са покойници. Тогава вечерната гимназия се помещаваше в Гимназия "Христо Ботев", а след това в Гимназия "Баба Тонка". По времето на описваните случки и училищата, които бяхя в сегашната гимназия "Христо Ботев" са училище -"Георги Кирков" и училище "Димитър Благоев". След това всичко вече стана гимназия "Христо Ботев", но това вече е друга тема.

Ръкописът на г-н Сонев беше с много дребен шрифт. Възможно е да съм прочел името "Васил Дойнов", а при прегледа на набрания от мен текст Сонев да не е забелязал грешката... Ще ти се доверя и ще коригирам...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 13272086
Постинги: 2608
Коментари: 36630
Гласове: 121402
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Декември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031