Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.09 19:44 - Костадин Сонев – "Живях и се трудих" /4/
Автор: mt46 Категория: Регионални   
Прочетен: 368 Коментари: 4 Гласове:
22


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 .

   10.

   Завърнах се в Русе, отново започнах работа и се похвалих на колегите, че съм завършил Строителния техникум. Те ми се радваха, а по-възрастните казваха на младите, че трябва да съм им за пример…

   След 2 седмици се проведе събрание. Повечето работници не бяха доволни от бригадира Филип Папардов и искаха да го сменят. Предложиха мен за бригадир. Аз им отказах, като им обясних, че искам да стана технически ръководител, за което съм учил. Те се съгласиха…

   На 1 септември 1966 г. ме назначиха за помощник-технически ръководител, трета категория, със заплата 115 лв.  Категориите бяха първа, втора, трета и четвърта – най-висока. След три месеца ме повишиха в четвърта категория технически ръководител. Категориите за тази длъжност бяха четвърта, трета, втора и първа – най-висока.

   Възложиха ми самостоятелен обект – изграждането на кислородна станция. Изградихме я за една година, до 30.10.1967 г.

   Ръководителите останаха доволни от добре свършената работа, похвалиха ме и ме наградиха…

   Възложиха ми друг, по-голям, обект – административната сграда на „Тексим“ (шестетажна сграда). Построихме я за 16 месеца. Ръководството  отново бе доволно от бързата и качествена работа. На профсъюзното събрание предложиха да ме изберат за отличник на годината, по случай Първи май – празника на труда…

   През април 1969 г. ми поставиха за задача да построя един голям цех във Вагоноремонтен завод „Васил Коларов“. Изграждането му бе лесно, защото използвахме готови стоманобетонни елементи. Завършихме го за осем месеца. На 30.12.1969 г. го въведохме в експлоатация.

   Докато довършвахме цеха, бяха ми възложили друг голям обект – Фабриката за газирани безалкохолни напитки…

 

 

   Повишиха ме във втора категория технически ръководител, със заплата 145 лв.

   Фабриката бе необходима за града и за окръга, защото газирани напитки се доставяха от Пловдив и в малки количества. От Градския комитет на БКП са казали на директора ни, че Фабриката за газирани безалкохолни напитки трябва да се изгради много бързо…

   Създадохме нужната организация. На обекта работехме аз, трима помощници и 120 работници с различни специалности – зидари, мазачи, арматуристи, монтажисти, водопроводчици, електротехници, бояджии… Започнахме да работим на две смени по 7 часа…

   Колеги ме питаха как успявам да се справя с толкова много работници и да строя бързо. Казвах им, че работниците трябва да се уважават и да ги изслушваш, когато говорят и предлагат някои разумни неща за изграждането на обекта…

   Когато чуя някой да рече: „От теб акъл не искам!“, значи този човек не може да ръководи колектив и работниците не го слушат, не го уважават…

   От управлението ми казаха да проведем събрание на обекта и да си изберем  двама души, които да бъдат наградени… След дълго обсъждане, понеже имаше доста кадърни работници, предложиха бай Йордан (най-добрият майстор и бригадир) и мен… Предадохме протокола в управлението…

   Завършихме обекта до края на месец април 1971 г.

   В началото ма май стана тържественото откриване на фабриката. На това събитие присъстваха министърът на промишлеността, първият секретар на Градския комитет на БКП, много гости и работници. Произнесоха се хвалебствени слова от министъра, от директора, от партийния секретар… Накрая, с развълнуван глас, министърът каза:

     А сега предстои да наградим най-заслужилите за

изграждането на тази прекрасна фабрика!...

   Настъпи пълна тишина. Министърът продължи:

 Награждава се най-добрият работник, Петър Петров Илиев, със златен орден на труда…

   Всички работници ахнаха, учудени защо награждават него…

     Другият, награден със сребърен орден на труда, е

Аврам Стоилов, партиен секретар в предприятието и с голям принос за изграждането на фабриката…

   Всички работници останаха като гръмнати от светкавица. Аз викнах:

     Ей, мръсници! Защо лъжете?...

   И тръгнах към трибуната. До мене бяха бригадирът бай Йордан и бай Мишо – петдесетгодишни, улегнали мъже (а аз – 33-годишен, буен, непредсказуем). Те ме хванаха здраво за ръцете и не ме допуснаха до трибуната, като ми казаха, че много лоши неща ще ме сполетят… Успяха да ме укротят и замълчах…

   По-късно разбрах защо наградиха Петър. Той бил доносник на партийния секретар и на милицията…

   След няколко дни ме извика главният инженер Георги Югов. Поприказвахме си, похвали ме за добрата работа и ми каза, че с директора са решили да ми възложат друг голям обект.  Отговорих:

     Да, може. Но ако ме назначат първа категория

технически ръководител…

   Той се засмя:

     Много си млад за първа категория!...

   Кипнах и с висок глас му казах:

   Гошо, забрави ли, че преди три години, като завърши института и започна работа, ми беше помощник една година и те учех как се работи? А сега си главен инженер! Освен това сме набори. Но нали имаш човек зад гърба си – за тебе може…

   Доста се ядосах и подадох молба за напускане. Изтече едномесечният предупредителен срок, взех си трудовата книжка и отидох на работа в Корабостроителния завод…

   След два месеца директорът Дочев ме повика и ми рече, че са му наредили от Градския комитет на БКП да ме освободи, за да се върна в старото предприятие. Ако откажа – да ме уволни дисциплинарно! Послушах го и се върнах в Трансстрой…

   На партийно събрание една от точките в дневния ред бе разглеждане на партийното поведение на другаря Сонев. По точката пръв взе думата партийният секретар. В продължение на десетина минути той ме описа като некадърен работник и техник, като непослушен и неизпълняващ партийния устав. Добави още лоши и неверни неща… След него взеха думата петима души, които се учудиха защо секретарят говори така за мен. Те казаха, че ме познават от 1957 г. като добър арматурист, а после – като способен технически ръководител…    

   Директорът Арабаджиев разбра, че ще стане скандал и се изказа:

   Да, прави сте, че партийният секретар не бива така да говори за др. Сонев. Но и др. Сонев сгреши, като напусна предприятието без съгласието на партийното бюро…

   Предложи да бъда наказан с мъмрене. Това бе прието…

   Възложиха ми да ръководя друг обект, но аз им казах – при условие, че ме назначат за технически ръководител, първа категория. Съгласиха се…

   Започнах работа по обекта, но все се чудех как да напусна Трансстрой. Дойде ми наум и започнах да ходя често в Транспортна болница при доктора, който отговаряше за предприятието… Оплаквах се от силно главоболие, от световъртеж, от залитане при ходене… Той ми изписваше лекарства, но аз не ги вземах… Попита ме каква е работата ми. Отвърнах, че е много отговорна, че съм доста натоварен и напрегнат. Даде ми няколко пъти болнични за по 5 дни. После ми препоръча да премина на по-лека и спокойна работа. Състави протокол, в който описваше здравословното ми състояние, както и препоръката…

   Занесох протокола при директора Арабаджиев. Той го прочете и каза:

        Няма лека работа за тебе, но ако искаш, напусни

предприятието…

   Освободиха ме по взаимно съгласие.

 

 

   Това бе моят трудов път и стаж  от 24 април 1957 г. до 3 февруари 1972 г. – 14 години, 10 месеца и 9 дни в Трансстрой…

 

 

   11.

   Сега ще ви разкажа за личния си живот.

   До завършването на гимназията се бях отдал изцяло на работата и учението. След като се уволних от казармата, разбрах, че е нужно да отделям време и за личния си живот, защото вече бях на 23 г. Започнах да се заглеждам по хубави момичета, да контактувам с тях. На разходка вечер по главната улица (“гезме“) се събирахме на групи момчета и момичета, веселяхме се, а понякога се отбивахме в някой ресторант, за да се почерпим…

   С едно момиче се харесахме и започнахме да се срещаме по-често. Това продължи около два месеца. Момичето бе много весело, чаровно, но и експлозивно. Говореше с висок глас, хората се обръщаха към нас и се подсмихваха. Това не ми харесваше. Направих й няколко пъти забележка. Тя не ме разбра или не искаше да се промени. Тогава я помолих повече да не се срещаме…

   По-късно се запознах с друго момиче. Допадна ми по характер – тиха, скромна. Работеше в „Дунавска коприна“ като тъкачка. Започнахме да дружим. Излизахме, разхождахме се, събирахме се в компании с други младежи. Забелязах, че като говори с приятелката си, често споменава името „Георги“. Веднъж случайно срещнах приятелката й, заприказвахме се и я попитах кой е този Георги. Обясни, че той е бившето гадже на приятелката ми, която още много го обичала… Това ме накара да скъсам с нея…

   После един приятел ме запозна с чаровно момиче. Започнахме да се опознаваме. Каза ми, че баща й е починал и че живее заедно с майка си. Покани ме у тях на вечеря и останах с добри впечатления… При една разходка тя се обърна към мен и с тъжен глас ми каза:

        С нетърпение чакам да се оженим, че да се отърва от

тази проклета работа – да ставам сутрин рано, да ми правят забележки, че не си върша добре работата… Не издържам повече!...

   От тези нейни думи разбрах, че не е за мен… Повече не се видяхме…

   Срещал съм се с доста хубави момичета, харесвахме се, но не си допадахме по характер…

 

 

   Веднъж в една компания се запознах със скромно и мълчаливо момиче. След време се опознахме, разбрах, че работи в „Юта“, в производството. Каза ми, че е от с. Пейчиново. На имения си ден я поканих на ресторант – да се почерпим и повеселим. Тя ми отговори, че е втора смяна – от 18 ч. до 4 ч. – и не може да дойде. Това не ме ядоса, а ме накара да се замисля, да разбера, че е отговорен човек като мен. А аз точно такова момиче търсех за жена…

   Продължихме да се срещаме и решихме да се оженим… Тя се казваше Тоалета Методиева Георгиева. Заведе ме в нейното село Пейчиново, запознах се с родителите й. Мисля, че се харесахме взаимно…

   След това аз я заведох в моето село Райнино. Моите родители я одобриха и направихме сватба на 06.09.1966 г.

   От предприятието ми предоставиха квартира в едно служебно блокче – една стая, която бе около 10 кв. м.

   Докато бяхме само двамата, стаята ни задоволяваше. Но като се роди първият ни син (на 26.08.1967 г.), стана много тясно.  Баба му Мария дойде от Пейчиново – да помага на майка му, да я научи как да къпе бебето, как да го храни… Баба Мария спеше на пода, на един дюшек. Малкият го слагахме в кошчето на масата… Независимо от трудните условия, бяхме весели и щастливи, че имаме син…

   През 1967 г. си купихме апартамент в новопостроения панелен блок „Крали Марко, на ул. „Згориград“, квартал „Родина“…

   След казармата, като започнах работа, спестявах пари и ги внасях в ДСК. Натрупаха се достатъчно пари и лихви (лихвочисла). Така придобих право да си купим апартамент за 6 200 лв. – двустаен, на петия етаж, с южно изложение…

   Това беше една сбъдната мечта. Похарчихме обаче всичките  пари и за обзавеждане нямаше. Но за няколко години решихме и този въпрос.

   През 1970 г. се роди вторият ни син Методи.

   Първоначално в блока беше спокойно, но след известно време собствениците на апартаментите започнаха да правят разни ремонти. Настана едно чукане, тракане! Непоносимо!... Блокът бе с осем осеметажни входа, с по три апартамента на етаж (общо – 192 апартамента). Реших да се изнеса…

   Говорих с брат си Асен, който беше семеен и живееше на квартира, дали иска да си направим къща, за да живеем на спокойствие. Той се съгласи.

   Намерихме място на ул. „Сакар планина“ 35. Разбрахме се със собственичката баба Констанца – да построим триетажна къща, по един етаж за мен, за брат ми и за нея… Оформихме всички документи. Това ми беше лесно, защото работех в Общината и познавах правилата…

   Започнахме новата къща в началото на 1972 г. До края на годината я покрихме, а през следващата я завършихме и влязохме да живеем там.


image

Нашата къща

   Учудихме целия квартал – как може аз и брат ми, с малко чужда помощ, да построим триетажна къща! Бяхме млади (аз – на 33, брат ми – на 28 г.), трудехме се по 15-18 часа и си разбирахме от работата…

   След построяването на къщата започнах да мечтая – да направя друга къща, да я продам, да печеля… Тогава имаше голямо търсене на жилища, защото доста хора идваха в Русе от селата. Мечтата ми бе попарена от излезлия през 1973 г. закон, който забраняваше да имаш второ жилище…

 

 

   12.

    На 10. 02. 1972 г. постъпих на работа в Общината (Общинския съвет) като районен техник. Останах 5 месеца на тази работа…

   В Общината бе създадено звено от четири служители, а аз бях определен за ръководител. Звеното се занимаваше с оценяването на имоти, на чиито места предстоеше да се построят нови улици, детски градини, училища… Приятна работа, но с ниска заплата – 130 лв.

   През 1977 г. се роди и третият ни син Ивайло. Издръжката на семейството бе трудна и реших на напусна службата. Главният инженер и главният архитект не искаха да ме освободят, защото бяха доволни от работата ми. Наложи се да говоря с кмета Димитър Аврамов. Обясних му, че със 130 лв. трудно се издържа петчленно семейство. Той ме попита:

        Къде ще отидеш да работиш?

– Ще отида в СМК (Строително-монтажен комбинат – отговорих аз. – Там ще получавам над 800 лв. месечно, защото съм добър арматурист със седми разряд…

   Кметът помисли и ми каза:

        Ще те освободя… Но искам да станеш арматурист в общинското предприятие „Благоустрояване“.  В момента се строи голям водоем и нямат арматуристи. А предстои изграждането на още два водоема…

 

   Съгласих се и ме освободиха…

   Намерих двама арматуристи, които познавах – Маринчо и Осман. Започнахме усилено и с мерак да работим. През първите няколко месеца си изкарвахме по над 800 лв. месечно, като работехме по 10 часа на ден и по цяла седмица… Но излезе едно глупаво министерско постановление, според което се забраняваше да се заплаща повече от 180 %, независимо, че си заработил 300 или повече процента. А на мързеливите работници, които заработваха по 70-80 %, трябваше да се плаща поне 120 % (защото и те са хора и имат семейства)… Тази гениална глупост накара работливите да станат мързеливи, а мързеливите – още по-мързеливи…

   Предложих на директора и на партийния секретар да се заплаща на всеки според извършения труд, което е справедливо и по този начин мързеливите ще бъдат принудени да работят… Отговориха ми, че не може да нарушаваме заповедта…

   Директорът Стоилов ми предложи да започна работа като технически ръководител, първа категория – със заплата 230 лв. и премии при добре свършена работа, при изпълнен план. Съгласих се.

   Възложиха ми да ръководя голям обект – отводнителен канал  от река Дунав, край Тухлената фабрика, Захарния завод… до Търговска база. Дължината бе 6 км. Каналът се изграждаше с готови стоманобетонни елементи. Дълбочината му бе от 3 до 8 м. – в зависимост от релефа на терена. Явиха се много непредвидени трудности –отчуждаване на засегнати имоти, преместване на водопроводи и електрически кабели, които аз не можех да решавам…

   По заповед на кмета всеки понеделник на обекта се провеждаше оперативка и се обсъждаха проблемите… На оперативките присъстваха около осем души – от Общината, от Градския комитет на БКП… Всеки имаше молив, тефтер и записваше какво трябва да се реши, но повечето неща оставаха само на тефтерите.

   На една оперативка аз бях записал в тефтера си 12 проблема за решаване. Взех думата и казах:

        Уважаеми другари! Тук сте 8 човека. Нека всеки от вас да си запише в тефтера по един проблем (прочетох всичките дванадесет), който до следващата оперативка да бъде решен! За мен остават четири, които ще решим заедно с работниците…

   Повече оперативка на обекта не се проведе…

   Завършихме канала за две години…

   Докато го строяхме, доста хора идваха при мен и искаха да вземат чистата пръст, която копаехме и изхвърляхме върху старото сметище край Дунава (от Общината бяха разрешили да покрием сметището с 80-100 см. пръст). Трудолюбиви хора започнаха да си разпределят по един декар от засипаното сметище за градини… Аз също се запалих по тази идея. Отделих си декар и половина. Направихме сдружение от 15 души. Помолихме Енергото да разреши да бъде продължен уличният електропровод с 300 м.  – до река Дунав. Те се съгласиха, като им платихме за услугата… Включвахме ел. помпи и си поливахме градините…

   Така започнах със семейството си да се занимавам с градинарство през свободното време. Това се оказа много доходна работа – годишно печелехме по 4-5 хиляди лв., а от заплати получавах максимум 3 хиляди лева…

   Но се наложи да приключа с градинарството, заради аварията на чернобилската АЕЦ. По пазарите не ни разрешаваха да си продаваме произведената продукция. Там бдяха милиционери, които нареждаха да изхвърляме стоката в един голям контейнер – без да ни обясняват защо (а и те не са знаели причината)… Едва по-късно узнахме за чернобилската авария…

   След завършването на канала съм работил на много други обекти. Занимавах се с изграждане на нови улици, водопроводи и канали в града. Пет години работих в 35 села – по тяхното благоустрояване…

   Директорите на предприятието често ги сменяха – ако не се изпълнят планът в чест на Девети септември или годишният план…

   Последният директор  – др. Кючюков – бе добър, мил човек, но неподготвен да ръководи строително предприятие. Той беше завършил Лесотехническия институт и нищо не разбираше от строителство. Доста директори биваха назначавани по партийна линия и объркваха работите в предприятията. Кадърните ръководители бяха рядкост…

   Директорът бе с четири години по-възрастен от мен. Често ме викаше при него – да ме пита кое как да се направи и аз му обяснявах. Но веднъж много ме ядоса и му казах, че не става за директор, щом пита мене. Той троснато отвърна:

        Така не се говори на директор! Ние сме партийни

кадри и трябва да отидем там, където ни изпрати Партията!...

   Такава бе практиката в миналото. Около 90% от партийните секретари бяха некадърни професионално, но за сметка на това – големи подмазвачи и послушници на властта…

/следва/



Гласувай:
22
0



1. silviia - :(
29.09 20:48
Признавам си, че няколко пъти препрочетох името на жена му. :)
цитирай
2. getmans1 - Здравей Тачков, понеже знам за кого ...
29.09 22:21
Здравей Тачков, понеже знам за кого става въпрос не ми остава нищо друго освен да кажа, ПОЗДРАВЛЕНИЯ ... за твоята работа и за поучителната история на БАЙ КОСТА ... нали така го наричат хората които работят с него.
Първо прочетох днешният откъс а после ... от начало.
цитирай
3. mt46 - И аз не бях срещал такова име...
01.10 20:11
silviia написа:
Признавам си, че няколко пъти препрочетох името на жена му. :)

цитирай
4. mt46 - Здравей! Благодаря ти за отзива и за проявения интерес!...
01.10 20:14
getmans1 написа:
Здравей Тачков, понеже знам за кого става въпрос не ми остава нищо друго освен да кажа, ПОЗДРАВЛЕНИЯ ... за твоята работа и за поучителната история на БАЙ КОСТА ... нали така го наричат хората които работят с него.
Първо прочетох днешният откъс а после ... от начало.

Радвам се, че още някой в блога е чувал за Сонев...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 13149041
Постинги: 2582
Коментари: 36413
Гласове: 120393
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Октомври, 2020  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031