2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. getmans1
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. dobrota
8. ambroziia
9. vidima
10. milena6
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. metaloobrabotka
8. djani
9. iw69
10. rosiela
.
.
История на Първото българско царство
Стивън Рънсиман
ПРЕДГОВОР
На Балканския полуостров спомените живеят дълго. Столетията на турското господство са отминали като една-единствена нощ, а страстите на предишните векове са останали живи, сякаш са от вчера. В една земя, където непрестанно са се смесвали различни народи, а границите рядко са били естествени и никога дълготрайно справедливи, още от далечни времена международната политика и нейният летопис са били проникнати от дух на съперничество и враждебност. Балканските историци се поддават на този дух. Осъзнавайки добре помощта, която една благоприятно изложена история би оказала на страните им, те не могат да се въздържат от смекчаването на фактите, от представянето на историята в изгодна за тях светлина. Това е напълно разбираема, но погрешна политика. Тя често сама осуетява постигането на желаната цел — например в случая, когато славянските историци в хор очернят Източната римска империя, само защото е била предимно гръцка, забравяйки, че да омаловажаваш враговете си е най-несигурният начин да възвеличиш себе си. Но освен това тази политика отдавна е престанала да оказва въздействие зад граница. В Западна Европа, където националните съперничества не са така нестихващо ожесточени и поради това науката е успяла да се разграничи от патриотизма, твърденията на балканските историци вече са изгубили своята убедителност.
Толкова по-зле, защото в историята на Балканите има много интересни и значителни епизоди, които си заслужава да бъдат отбелязани. Но малко от тях са описани задоволително. В Източна Европа страстите са били прекалено бурни, а на Запад се е утвърдило мнението, че в Източна Европа не се е случило нищо съществено до възникването на т. нар. „Източен въпрос“ през XVIII в. Така Първата българска държава е останала смътен и малко известен период. Дори самото й име звучи изненадващо за западноевропееца. Но нейната история заслужава внимание — както поради значението й за европейската история, така и заради собствените й достойнства и великите личности, които са я управлявали. Написах тази книга с надеждата да й спечеля поне част от това заслужено внимание. Следвайки правилото, че историкът няма за задача да се намесва в съвременната политика, аз съм се ограничил единствено с историята на Първата българска държава. Но бих се радвал, ако тя събуди интерес и симпатия към страната, която е нейна днешна наследница, тъй като според мен това е един от естествените стремежи на всеки историк.
От самото начало Първата българска държава изправя историка пред едно голямо затруднение. Историята й ни е известна почти единствено от чужди извори. Освен ценния, но оскъден Именник на българските ханове, няколкото жития и малобройните надписи, повечето открити наскоро, разполагаме предимно със сведенията на хронистите от Източната римска империя и с някои откъслечни свидетелства на западните летописци. На изворите съм се спрял по-подробно в края на книгата. През цялото време обаче трябва да се имат предвид неизбежните празноти в информацията, с която разполагаме — особено по отношение на вътрешно-политическия развой и събитията по границите, отдалечени от цивилизования свят. Подобни празноти са идеална почва за необузданото въображение на шовинистите, но за сериозния историк те са обезсърчителна пречка, която го принуждава непрекъснато да прави уговорки или да признава своята неосведоменост — нещо, твърде неприятно за самочувствието му. Възможно е да се появят нови сведения, да бъдат открити нови надписи, които да хвърлят светлина върху много въпроси, но това още повече възпира историка: той никога не би могъл да се надява, че ще изрече последната дума за ранната българска история.
По тази причина малко историци са се опитвали да обхванат изцяло историята на Първата българска държава. В Западна Европа са й били посвещавани само по една-две глави в общи трудове върху историята на Балканите или на България, а най-значителният от тях — „Geschichte der Bulgaren“ на Иречек, превъзходен за времето си, вече е остарял. Останалите нямат особена стойност. В Англия все пак има една глава в четвъртия том на „The Cambridge Mediaeval History“ — четивна, но незибежно повърхностна. Единствено в трудовете си за различни периоди от историята на Константинопол западните автори засягат по-целенасочено ранната българска история, но само частично. И все пак, някои от тези трудове са от голямо значение, например „History of the Eastern Roman Empire, 802—867“ от Бъри (неговата „Later Roman Empire 395-800“ е писана твърде отдавна, за да ни бъде от полза днес), „Empire Grec au Xme siиcle“ на Рамбо и солидните монографии на Шлюмберже за късните македонски императори. Делото на Кирил и Методий даде подтик за появата на богата литература, посветена главно на България и отличаваща се най-вече с различните си религиозни предразсъдъци. Най-умерената сред тези книги е забележителната „Les Slaves, Byzance et Rome“ на Дворник. Освен това, автори като Бъри, Иречек, Маркварт и други са писали статии и монографии по различни въпроси, свързани с българската история; цитирал съм ги в приложената библиография, а където е необходимо — и в бележките към текста. Самият аз в книгата си „Emperor Romanus Lecapenus“ подробно съм разгледал по-късните Симеонови войни.
Но едва у славянските автори откриваме подобаващ интерес към ранната българска история. Напоследък някои руски историци, като Палаузов, Дринов, Голубински, Успенски и Василевски, писаха върху различни аспекти и периоди на ранната българска история, а също така извършиха разкопки и откриха надписи с огромна стойност. През последните години самите българи се насочиха към изследване на този период от историята си. Трябва по-специално да спомена Иванов, на чиято книга за богомилската книжнина съм дълбоко задължен, както и най-значителния от изследователите на ранната българска история — проф. Златарски. Освен че е автор на множество твърде полезни монографии и кратки статии, Златарски е единственият историк, заел се с написването на цялостна история на този период; засега, в първите два обемисти тома на своя труд, той е достигнал до падането на Първото българско царство. Този труд, написан с огромна ерудиция и находчивост, е абсолютно задължителен за всеки изследовател на ранната българска история. Позволил съм си да не се съглася с някои оценки и тълкувания на проф. Златарски. Но на трудовете му, както и на личната помощ, която ми е оказал, дължа толкова много, че се затруднявам да намеря подходящ израз на своята признателност.
/.../
Разграничил съм названията „прабългари“ и „българи“. С първото наричам хунските нашественици, съставили ядрото на България, а с второто — народността, образувана от сливането на прабългарите и славяните. Изразите „Империята“, „императорът“, „имперски“ се отнасят до Източната римска империя, известна със заблуждаващото късно „научно“ име Византия. За тогавашния свят тази империя е била просто „Империята“, а „императорът“ — василевсът, който властвувал в Константинопол. Във всеки случай, за Изтока положението не се променило с появата на конкурентните императори в Германия.
Историческите извори съм разгледал накратко в Приложение I, а в края на книгата съм приложил подробна библиография. Страниците, посочени в бележките към текста, се отнасят до цитираните там издания.
В заключение искам да благодаря най-сърдечно на своите български приятели, които ми оказаха голяма помощ — не само при посещенията ми в България, но и като ми осигуриха карти. Съжалявам единствено за това, че не успях да посетя лично великолепните паметници на старобългарската архитектура в Преспа и Охрид, които днес са на територията на Югославия.
1930 г.
[#3 Според мен терминът „византийски“ е допустим, когато става дума за цивилизацията на Империята, но самата Империя е била съзнателна наследница на световната Римска империя и значението й в никакъв случай не може да се нарече местно.]
https://chitanka.info/text/2382-istorija-na-pyrvoto-bylgarsko-tsarstvo/2#textstart
Царска България в периода 681 - 1946
Първо порно в Космоса?
„Аз просто не искам да съм родител”. Тов...
ДЕВЕТ КРИМИНАЛНИ МЕСЕЦИ СКРИТИ ОТ МОНОПО...
Благодарим на г-н Рънсиман. Направил е всичко, което е можел да направи. Светла му памет.
То на западноевропеецът, извън неговия ограничен кръгозор, всичко му звучи изненадващо.
"Първата българска държава е останала смътен и малко известен период" – да бе : разгромът на аварите от Крум, учениците на Кирил и Методи, приемането на християнството при Борис, "Златният век" на Симеон.
В Западна Европа по това време е било "Тъмна Индия" и нищо не са знаели за Изтока.
Параисторията ​​(също така фолкистория, квазиистория, псевдоистория, алтернативна история и други) е обобщено име за съвкупност от претендиращи за научна стойност, но не притежаващи такава публицистични трудове и концепции, теоретизиращи по различни исторически теми, създадени основно от непрофесионални историци, от позицията на отрицанието и ревизионизма на академичната историография.[1] Параисторията цели да измеси истинската история и да представи за факт не това, което действително е станало, а това, което хората в различни времена казват, искат или вярват, че се е случило.[2] Характерно за това явление е, че то излиза извън маргиналността в страни, засегнати по-силно от негативните явления, съпътстващи глобализацията. Подобни идеи намират добър прием сред онези социални групи, които чувстват себе си потърпевши от бързите промени в последните десетилетия. Съществени са размерите на това явление в Русия, Източна Европа и особено в България.[3] Параисторията е част от маргиналната наука.
В България прояви на параистория се срещат по-често по теми свързани с прабългаристиката. Множеството неясноти около ранната история на прабългарите създават възможност за формиране на различни хипотези, които попадат в обхвата на „параисториците“. В него се включват и разработки на автори, които спадат формално към академичната общност, но поради различни причини, са склонни да участват в параисторични дискусии и изследвания, които атакуват както общоприетите до 1990 г. научни тези, така и опитите за демитоголизация на елементи от тази тематика, възникнали в съвременна среда. Така на практика границата между „параисторичните“ и историческите проучвания не винаги е добре очертана и са възможни преливания, които правят доста трудно пълното разграничаването на двата вида изследвания. Подобни прабългаристични изследвания, както иронично пише проф. Румен Даскалов, вече са подпомогани от методи използвани в астрологията, хиромантията, кабалата, тайноведството и др. псевдонауки.[4]
То на западноевропеецът, извън неговия ограничен кръгозор, всичко му звучи изненадващо.
"Първата българска държава е останала смътен и малко известен период" – да бе : разгромът на аварите от Крум, учениците на Кирил и Методи, приемането на християнството при Борис, "Златният век" на Симеон.
В Западна Европа по това време е било "Тъмна Индия" и нищо не са знаели за Изтока.
Все пак немалко видни западноевропейци са били съпричастни, благосклонни към нас...
Благодарим на г-н Рънсиман. Направил е всичко, което е можел да направи. Светла му памет.
10.08.2021 17:18
То на западноевропеецът, извън неговия ограничен кръгозор, всичко му звучи изненадващо.
"Първата българска държава е останала смътен и малко известен период" – да бе : разгромът на аварите от Крум, учениците на Кирил и Методи, приемането на християнството при Борис, "Златният век" на Симеон.
В Западна Европа по това време е било "Тъмна Индия" и нищо не са знаели за Изтока.
Все пак немалко видни западноевропейци са били съпричастни, благосклонни към нас...
Това е напълно разбираема, но погрешна политика. Тя често сама осуетява постигането на желаната цел — например в случая, когато славянските историци в хор очернят Източната римска империя, само защото е била предимно гръцка, забравяйки, че да омаловажаваш враговете си е най-несигурният начин да възвеличиш себе си. Но освен това тази политика отдавна е престанала да оказва въздействие зад граница. В Западна Европа, където националните съперничества не са така нестихващо ожесточени и поради това науката е успяла да се разграничи от патриотизма, твърденията на балканските историци вече са изгубили своята убедителност.
Параисторията ​​(също така фолкистория, квазиистория, псевдоистория, алтернативна история и други) е обобщено име за съвкупност от претендиращи за научна стойност, но не притежаващи такава публицистични трудове и концепции, теоретизиращи по различни исторически теми, създадени основно от непрофесионални историци, от позицията на отрицанието и ревизионизма на академичната историография.[1] Параисторията цели да измеси истинската история и да представи за факт не това, което действително е станало, а това, което хората в различни времена казват, искат или вярват, че се е случило.[2] Характерно за това явление е, че то излиза извън маргиналността в страни, засегнати по-силно от негативните явления, съпътстващи глобализацията. Подобни идеи намират добър прием сред онези социални групи, които чувстват себе си потърпевши от бързите промени в последните десетилетия. Съществени са размерите на това явление в Русия, Източна Европа и особено в България.[3] Параисторията е част от маргиналната наука.
В България прояви на параистория се срещат по-често по теми свързани с прабългаристиката. Множеството неясноти около ранната история на прабългарите създават възможност за формиране на различни хипотези, които попадат в обхвата на „параисториците“. В него се включват и разработки на автори, които спадат формално към академичната общност, но поради различни причини, са склонни да участват в параисторични дискусии и изследвания, които атакуват както общоприетите до 1990 г. научни тези, така и опитите за демитоголизация на елементи от тази тематика, възникнали в съвременна среда. Така на практика границата между „параисторичните“ и историческите проучвания не винаги е добре очертана и са възможни преливания, които правят доста трудно пълното разграничаването на двата вида изследвания. Подобни прабългаристични изследвания, както иронично пише проф. Румен Даскалов, вече са подпомогани от методи използвани в астрологията, хиромантията, кабалата, тайноведството и др. псевдонауки.[4]
Ако има нещо,което мразя особено много и се отвращавам от него като от бълвоч,това е именно параисторията- ние от нея си патим,понеже тя царува в нашите катедри и учреждения! Затова моя задача е да разобличавам всичките й лъжи, кражби и измами,с които тя ощетява народа на България от 200 години насам! Затова не се доверявай на това което ти се струва а вярвай на очевидците,които са описали нашето минало тъй както е било а не така,както им се иска да е било на казионните псевдоисторици,копиращи лъжите на чужди политици,насочени директно срещу нас!
То на западноевропеецът, извън неговия ограничен кръгозор, всичко му звучи изненадващо.
"Първата българска държава е останала смътен и малко известен период" – да бе : разгромът на аварите от Крум, учениците на Кирил и Методи, приемането на християнството при Борис, "Златният век" на Симеон.
В Западна Европа по това време е било "Тъмна Индия" и нищо не са знаели за Изтока.
Прав е Красимир- Българското име не е звучало никак непознато за тези,които са познавали древния народ БОЛГИ (БЕКГИ,БЪЛГИ)! Затова в Западна Европа мнозина се интересували от древна България и са писали за нея- монахът Алберих, Дуклянския летописец, Зигеберт, Анастасий Библиотекар и пр.
Това е напълно разбираема, но погрешна политика. Тя често сама осуетява постигането на желаната цел — например в случая, когато славянските историци в хор очернят Източната римска империя, само защото е била предимно гръцка, забравяйки, че да омаловажаваш враговете си е най-несигурният начин да възвеличиш себе си. Но освен това тази политика отдавна е престанала да оказва въздействие зад граница. В Западна Европа, където националните съперничества не са така нестихващо ожесточени и поради това науката е успяла да се разграничи от патриотизма, твърденията на балканските историци вече са изгубили своята убедителност.
Актуално е и това: "Подобни празноти са идеална почва за необузданото въображение на шовинистите..."
То на западноевропеецът, извън неговия ограничен кръгозор, всичко му звучи изненадващо.
"Първата българска държава е останала смътен и малко известен период" – да бе : разгромът на аварите от Крум, учениците на Кирил и Методи, приемането на християнството при Борис, "Златният век" на Симеон.
В Западна Европа по това време е било "Тъмна Индия" и нищо не са знаели за Изтока.
Прав е Красимир- Българското име не е звучало никак непознато за тези,които са познавали древния народ БОЛГИ (БЕКГИ,БЪЛГИ)! Затова в Западна Европа мнозина се интересували от древна България и са писали за нея- монахът Алберих, Дуклянския летописец, Зигеберт, Анастасий Библиотекар и пр.
2. М. Тачков - Ако бях премиер
3. Дела
4. Деспи...
5. Стойнев
6. Светлана
7. Блогът на Стойнев
8. Блог. бг - правила
9. М. Тачков - Любовна балада
10. Публикации - сп. "Пламък"
11. "Изповедта на една компаньонка"
12. Плагиатска "стихосбирка"
13. "Добри да бъдем"
14. Най-хубавата
15. Молитва
16. Меджик
17. Две и 200
18. Да се завърнеш... Редактиране...
19. За държавата, цените, политиците и бюрократите
20. Всеки стих е път към Теб
21. Н. Николов
22. 22. Защо някои другари не са ми драги
23. Западният либерализъм е по-разрушителен от комунизма
24. Контрол чрез глада. Монсанто
25. Да бъдем максимално живи
26. М. Тачков - "Светлей, Училище"
27. М. Тачков - Светоглед
28. М. Тачков - Аз обвинявам
29. 29. Противоречия в автохтонната теория
30. Славянизация