.
Ивайло Петров – "Хайка за вълци"

/.../

Киро Джелебов стана и мълчаливо си излезе. Стоян Кралев изтълкува постъпката му като сляпа джелебовска гордост и това го вбеси. Никой не бе посмял да му обърне гръб с толкова явно презрение и той не успя да се овладее:

— Върви на майната си! — като извика тази псувня, Стоян Кралев бързо се извърна към брат си и го посочи с ръка. — Ти си причината този мръсен тип да стои все още вън от стопанството и да ни мъти водата. Досега да съм го турил на мястото му, а ти — не! Пазиш го, не даваш прах да падне отгоре му. Добър стопанин бил, честен човек бил. Като е честен човек, защо не дойде при честните хора, а стои при враговете на стопанството? И ти го подкрепяш…

— Не го подкрепям, но нямам право да го насилвам, а още по-малко пък да го ругая. Чакали сме го няколко години, защо да не го почакаме до пролетта? За него е трудно да издържа двама души в града като кооператор. Трудоденят ни е още малък, няма защо да го крием. Не можем и да му помогнем. След години сигурно ще даваме стипендии на студентите, но сега не можем. Освен това синът на Джелебов учи агрономство и като завърши, ще дойде на работа в нашето стопанство.

— Главата си не дига от книгите, а вижте колко му е акълът!

/.../

В същото време Киро Джелебов се качи на горния кат на къщата и седна на пруста. Отпусна се на един стар стол и усети остра болка в гърба. Беше прекрачил прага на партийния клуб, когато нещо го удари в гърба между плещите. Понечи да се извърне да види кой и защо го е ударил, но в същия миг си даде сметка, че псувнята на Стоян Кралев се бе стоварила на гърба му като тежък камък. Главата му пламна от усилие да се овладее, да не се върне при Стоян Кралев и да го заплюе в лицето. Виеше му се свят, улицата се огъваше под краката му, слънцето се люлееше току над горния край на селото. Гадеше му се, болката в гърба го пронизваше като нож. Пред лицето му се изпречи някакво дърво и той го позна — старата черница до завоя на улицата — отвътре гаденето го напъна, свали сламената си шапка, прегърна стъблото на черницата и повърна. Съзнаваше, че се е поддал на слабост, и се оглеждаше на всички страни да види дали някой не го наблюдава отнякъде. „Не бива да се разкашквам така, казваше си, срамота е! Стана това, което трябваше да стане, никого няма да отмине, и мене няма да отмине.“

Но лошото идва винаги по-рано и ни заварва неподготвени дори когато го очакваме. Киро Джелебов знаеше, че влизането му в стопанството е неизбежно, а се оказа толкова неподготвен за това събитие, че то го извади от нормалното му състояние. Никой от ръководителите на селото не дойде при него да го уговаря, както уговаряха другите частни стопани, и това малко по малко му вдъхна надежда, че съдбата на останалите някак си ще го отмине. Надежда съвсем безсмислена, но нали всички знаем, че рано или късно ще умрем, и все пак не го вярваме. Освен това Киро Джелебов залагаше, изглежда, и на обстоятелството, че и двамата му сина учат в университета. Всъщност само с това си обясняваше лоялното отношение на ръководителите към него и вярваше, че ще го оставят да работи имота си още година-две, докато синовете му завършат. Но ето че дойде и неговият ред и той загуби душевното си равновесие до такава степен, че не допусна нито за миг, че може Стоян Кралев да го е оскърбил така жестоко в момент на силно раздразнение, а утре да промени решението си. Страхът, който му бе внушавал този човек от дълго време, макар и косвено, сега изведнъж се отприщи и му подействува като шок, така че не намери сили да му се противопостави или да изчака поне няколко дни, както го посъветва Илко. Влезе в съседната стая, където синовете му държаха книгите си в една малка етажерка, сложи на масата мастилницата, взе един кариран лист и започна да пише молба до управителния съвет на стопанството. „Моля да бъда приет за член на трудово кооперативното земеделско стопанство «Сталин». Имам трийсет декара земя и следния инвентар и едър добитък, който от утре, 11 септември 1950 година, ще предам на стопанството: 1 конска каруца, 1 волска каруца, 2 коня, 2 вола, 1 крава, 28 овце, 2 плуга, 2 прасета по на 60 кила. Задължавам се…“ Тук перото се заби в листа и пусна голяма капка мастило върху последната дума. Взе мастилницата, изля я върху листа и я остави полегнала. Мастилото зачерни част от написаното и от листа потече по покривката на масата.

В къщи нямаше никой. Жена му бе излязла някъде, а синовете му беряха слънчоглед. Оставаше още около декар и бяха му казали, че няма да се върнат в къщи, докато не го оберат. След няколко дни трябваше да заминат, та гледаха да свършат колкото могат повече от кърската работа. Това бе последното нещо от реалния свят, за което си помисли. Тръгна из двора като насън, мина през градината, надникна при птиците и влезе под навеса на лятната кухня. До фурната бяха наредени на сушина разни сечива, за да му бъдат подръка, взе една лопата и една мотика, сложи ги на рамо и излезе през градинската врата. Слънцето бе залязло, но от небето струеше ярка златиста светлина и къпеше полето от край до край, просторът кънтеше от вечерните шумове на селото, носеше се дъх на запалени огнища и сладостни миризми на ядене. Киро Джелебов вървеше без посока през необрани царевични ниви, стърнища и угари, извиваше наляво и надясно и най-после спря в един обран бостан. Остави мотиката на земята и без да се бави, започна да копае с правата лопата. Земята бе рохка и чиста, лопатата потъваше до стъпенката и след четвърт час ямата стигна на дълбочина до кръста му. Присегна се, взе мотиката и започна да заравя ямата, най-напред откъм гърба си, доколкото можеше да загребва, без да се обръща назад, отстрани и най-после отпреде си. Когато се зарови до кръста, захвърли мотиката, захвърли и правата лопата, кръстоса ръце на гърдите си и застана така вкопан и неподвижен, като да бе извършил обикновена работа на полето и сега трябва да си почине.

/.../

Стрина Танка и синовете й се прибраха в къщи, а Илийчо и другият тръгнаха да обикалят по улиците. След няколко часа цялото село знаеше, че Киро Джелебов е изчезнал от дома си.

А в това време Киро Джелебов вървеше с един старец по някакво възвишение, осеяно с едри заоблени камъни и обрасло с чудновати дървета, храсти и цветя. Дърветата бяха отрупани с толкова много и толкова различни плодове, че не можеше да откъсне очи от тях, а благоуханието на цветята го изпълваше с блаженство. От двете страни на пътеката се спускаха игриви поточета, по полянките се разхождаха птици със златно оперение, долу в подножието блестеше река с бистросиня вода. Киро Джелебов оглеждаше това чудо невиждано и в същото време се опитваше да разпознае стареца. Поглеждаше го изкосо и му се струваше, че това е старият поп Енчо, наметнал сърмения си стихар, сякаш току-що е излязъл от богослужение. Но поп Енчо нямаше толкова бяла и разкошна коса, каквато се спускаше на леки вълни по раменете на този старец, освен това накуцваше с единия крак, беше разговорлив и не можеше да вървят толкова време заедно, без да му продума. Киро Джелебов се опитваше да го изпреди, за да види цялото му лице, но при всяко усилие да мине напред краката му опираха в някакво невидимо препятствие. Когато отново се опитваше да го разпознае, профилът на стареца се преобразяваше в профила на Стоян Кралев с леко изгърбен нос, твърд посивяващ мустак и издадена напред брадичка, изпод която се виждаше яката на шаячната му куртка. И склонът, по който се изкачваха, се променяше като лицето на стареца — ту гола поляна, осеяна с обли сиви камъни, ту пък някаква приказна градина. Когато стигнаха на върха на склона, Киро Джелебов разбра, че се намират в Канарата — запустяла местност с дълбоко сухо дере в края на землището. Погледна назад и видя, че сухата каменлива пътека бе осеяна с купчинки пъстри цветя във формата на човешки стъпки, и това бяха стъпките на стареца.

— Е, позна ли ме кой съм! — продума най-после старецът.

— Познах те! — каза изтръпнал от страх и възторг Киро Джелебов. — Ти си господ!

— Видиш ли как позна дядо си боже! — усмихна се старецът. — А дядо ти боже дойде при тебе да ти помогне. Да види какво ти има на душата.

Бяха застанали един срещу друг и Киро Джелебов можа да го погледне в лицето. Беловласо старческо лице, но необикновено, излъчващо сияние, което Киро Джелебов усещаше с душата си и душата му ликуваше, опиянена от някаква сладостна нега. Господ, господ, мислеше той и не знаеше как да изрази възторга и радостта си. Господ слязъл при мене, при никой човек не е слизал досега, само при мене.

— Вярваш ли в мене? — запита го господ.

— Вярвам, господи, вярвам! — отвърна Киро Джелебов и чу как гласът му отекна като ехо в каменната пустош.

— Сега ще видим тази работа — каза господ. Извади из широкия ръкав на мантията си голям нож и му го подаде. — Спасен ще бъдеш от всякакви страдания. Имотът ти ще бъде твой и от твоите ръце ще премине в ръцете на синовете и внуците ти. Но трябва да докажеш вярата си в мене.

Киро Джелебов пое ножа, погледна господ в очите и забеляза, че едното му око е синьо-зелено, влажно и гуреливо като очите на поп Енчо, а другото — тъмнокафяво и с остър блясък като очите на Стоян Кралев. И лицето му се бе превъплътило в две лица, едната половина в лицето на поп Енчо, другата — в лицето на Стоян Кралев.

— Ще я докажа, господи! — Като каза това, Киро Джелебов почувствува, че вътрешно е разколебан от странното превъплъщение на господа, но и респектиран от величието и всемогъществото му.

— Принеси го в жертва! — каза господ.

— Кого?

— Този! Първородния!

Киро Джелебов погледна встрани и видя тримата си сина, застанали един до друг в редица, дошли направо от нивата в работни дрехи, с усмихнати загорели лица. Пред тях лежеше голям дъбов пън, накълцан от стотици нарези с острието на брадвата, същият пън, на който зимно време сечеше дърва. Марчо се отдели от братята си, легна по гръб и сложи главата си върху пъна. Шията му се удължи, а жилите му изпъкнаха така, че по тях се виждаха отмерените удари на сърцето му.

— Не мога, той ми е най-милият! — извика Киро Джелебов.

— И аз не мога да те спася — каза господ. — Сам решавай!

— Заколи ме! Мене заколи, щом ти трябва един живот.

— Твоят живот не ми трябва — каза господ.

Киро Джелебов се уплаши да не би господ да го принуди да заколи сина си и с все сила захвърли ножа. Ножът проблесна във въздуха, падна върху един голям камък и издаде силен звук като камбана. След тези звуци последваха други, ясни и бързи, сякаш черковната камбана биеше на тревога. Станал е пожар, помисли той, поиска да тръгне към селото и видя, че се намира сред полето, заровен в земята до кръста, сам и безпомощен, ала не се запита защо се намира тук, нито пък се изплаши от самотата си. Разговорът с бога, който се повтори много пъти (трябваше да заколва ту най-големия, ту средния, ту най-малкия си син и за всекиго казваше, че му е най-мил), ставаше едновременно в Канарата сред голите сиви камъни и тук, в обрания бостан, където виждаше сред прегорелите ластуни дребни динчета, едни запазени цели, други напукани от презряване, трети премазани от шините на каруца. Слънцето грееше право в лицето му, той навеждаше глава да го закрие с периферията на сламената си шапка и тогава виждаше цялото поле пред себе си, блеснало от утринната роса, чуваше звъна на каруца, която препускаше по меките пътища. Мъчеше го жажда и дясната му ръка с часове се протягаше към едно динче, голямо колкото юмрук, нацепено от презряване, с червено месо и черни семки, главата му се отпускаше върху земята и той отново потъваше в сън или припадък.
/.../

След толкова много и тежки оскърбления, които раняваха до кръв достойнството и гордостта му, Киро Джелебов може би нямаше да потърси и намери покой в примирението със собствени морални сили, ако не черпеше упование и от Библията. Надничаше в тази книга още през младежките си години, за да види какво е вписал дядо му в нея и какво по-късно е прибавил баща му. В страниците за семейния летопис дядо му Киро бе написал с химически молив имената на всички или на почти всички хора от рода им, от прадядо си до внуците, както и по-важните събития от живота им. В корена на голямото семейно дърво стоеше никой си Ангел, гайтанджия и търговец, живял някъде из Тракия. След него идваха двамата му сина и дъщеря му, техните синове и внуци, един от които бе и дядо Киро, живял на младини в Сливен и оттам преселен в Добруджа. Дядо Киро бе вписал деня на сватбата си с баба Грозда и рождените дати на децата си. След него старият Марко Джелебов бе отбелязал със синьо мастило деня на сватбата си, рождените дати на тримата си сина, преждевременната смърт на дъщеря си и жена си. И накрая — сватбата на първородния си син Киро. Той почина на петдесет и четири годишна възраст от сърдечен удар по вършитба, когато дигаше снопи на кладнята. Беше здрав до последната минута на живота си, строг и затворен човек, допускаше до себе си само децата, като казваше, че само те са истински хора. След смъртта му Киро Джелебов се пренесе в сегашната си къща, с покъщнината донесе и Библията и след няколко месеца вписа рождената дата на Марчо в семейния летопис. След време се роди момиче на средния му брат, ожени се и най-малкият, вписа и тези събития и така стана летописец на рода. Когато препрочиташе имената на далечните си предци, той неволно напрягаше въображението си, за да си представи лицата, гласовете, облеклата и живота им, изпитваше странно чувство, като си мислеше, че в жилите му тече кръвта на тези хора. Ако се съдеше по кратките забележки за всеки един от тях, били са хора непримирими, с различни склонности и съдби. Между тях имаше занаятчии, търговци, свещеници и даскали, един опълченец, двама офицери, един заточеник в Анадола, един четник при Хаджи Димитър и Караджата, имаше и една невеста Кирка, „заклала се със сърп зарад озлочестение от турци“, а брат й Димо отмъстил за нея, като избил едно турско семейство, Атанас изчезнал като комунист в събитията през 1923 година, баба Мина имала осемнайсет деца, а някой си Мирчо попаднал в Русия и внуците му сега живеят в град Николаев. Имената на всички тези хора бяха преминали от поколение в поколение, за да останат живи и до днес, и в това имаше едно чудо. Името на първия прадядо Ангел, носено от много Ангеловци, сега носеше Аньо, другите му синове, както и синовете и дъщерите на братята му носеха същите имена, които бяха записани в родовия летопис. Сам той носеше името на невестата Кирка, живяла в тъмно време на робство и насилие и предпочела да се самоубие, отколкото да живее озлочестена. Опитваше се да проникне в драмата на тази млада жена, както и в съдбите на всички останали, и така потъваше в загадките на едно голямо двувековно семейство, пръснато по цяла България и по чужди страни, преминало през безброй превратности, през кръв и огън, за да живее днес в него и синовете му, в братята му и техните синове.

На младини, когато разтваряше първите страници на Библията, Киро Джелебов се изненада, че и в нея се разказва за родословието на едно семейство и то бе семейството на човечеството. Първоначалните разкази за сътворението на света, за Адам и Ева и за потопа му се сториха наивни като приказки за деца и той бе любопитен да види дали тази огромна книга е изпълнена все с такива приказки. Така прочете за семейството на Авраам, за Содом и Гомор, за това как Сара станала жена на фараона, а когато прочете бурната и вълнуваща история на Йосиф, той се озова в един свят на ужаси, борби, страдания и чудеса, от който не можеше вече да се откъсне. Години наред навлизаше бавно в този свят с неясни и противоречиви събития, объркваше се, препрочиташе ги отново и също така бавно осмисляше и отделяше истината от легендата. Не споделяше с никого прочетеното, тъй като синовете му не проявяваха интерес към тази книга, наричаха я „татьовата книга“ и той не се сърдеше на незлобливата им ирония. Бяха млади и не можеха да открият истините за живота в тези притчи и легенди, както и той на техните години не можеше да ги открие. Имаше даже време, когато приемаше тези писания като забавно четиво или като приказките от „Хиляда и една нощ“. Защото и тази книга бе чел (една от учителките бе му я дала), както и краткото съдържание на „Илиада“, която намери сред гимназиалните учебници на Марчо. Първата от тези две книги го увлече с безкрайните перипетии на сюжета, втората не разбра поради краткото и сухо изложение, както и поради непознаване на старогръцката митология. Той бе донейде подготвен читател. Единствен от селяните посягаше към вестниците и списанията в читалището, прочел бе много книги от учителките, които живееха у дома му, старите учебници на синовете си и изоставените от тях книги, вземал бе книги и от Илко Кралев. Никой обаче не знаеше, освен жена му, че през дългите зимни вечери четеше до късно каквото му попадне. Не обичаше да споделя с никого прочетеното, за да не изглежда в очите на другите като човек, който си присвоява неприсъщо за него призвание, още повече че съселяните му връстници открай време изпитваха вродено презрение към „книжните хора“. Ето защо дори и синовете му не подозираха доколко е любознателен и колко книги е прочел. Слушаше ги внимателно каквото си говореха по различни въпроси, както бе слушал и учителките, и покрай едните и другите бе се научил да говори и пише правилно като тях. Навремето бе завършил четвърто отделение и още помнеше уроците, разказчетата и стихотворенията, които бе учил, както помнеше и почти всичко, което бе прочел.

От всички книги, които бяха му попадали, Библията му направи най-силно впечатление. Беше поразен от това, че описаният в нея живот отпреди хиляди години напълно прилича на сегашния, само имената на държавите, градовете и хората са различни. Навсякъде войни, бедност и нищета, подлост и лъжа, насилие и робство, радост и щастие. Защо е живяло това човечество толкова хилядолетия, щом не се е променило ни най-малко, не е станало ни по-лошо, ни по-добро, питаше се той и си отговаряше: хората май само са се размножавали на този свят и нищо повече. Някои от разказите все повече му допадаха и той често ги препрочиташе, хората, за които се разказваше, бяха като живи пред очите му, сякаш бе ги срещал и разговарял с тях. Когато четеше за Йосиф, живо си представяше как братята му го хвърлят в един кладенец, продават го в робство и излъгват баща си, че са го изяли зверове, виждаше и самотната Рут как ходи по господарските ниви и сбира класовете след жетварите, както бе виждал бедни жени от селото да обират класове по нивите след жетва, виждаше и Йов да седи на бунището пред къщата си и да изстъргва с чирепче гнойта от раните си, чуваше и гласа му: „Да бъде проклет денят, в който съм се родил! Нима не съм мълчал, нима съм извършил някому зло?“ През годините, когато върху него се стовариха много беди, Киро Джелебов отново препрочиташе разказите за тези и за много други библейски лица и се утешаваше с тяхната съдба. Всички те страдаха невинни, ала на никого не се сърдеха и не отмъщаваха за страданията си и накрая биваха възнаграждавани за безропотното си търпение. И тогава вярваше, че търпението и смирението са най-висшите добродетели на човека и че всяко зло поражда зло. Който отмъщава и убива дори на законно основание, като мисли, че ще премахне едно зло, той причинява друго зло. Да убиеш убиеца на брат си, ще причиниш на близките му, които са невинни, същото зло, което той е причинил на твоите близки. Вместо десет, ще страдат двайсет души — злото е отмъстено, но не и премахнато.

Ето как Киро Джелебов успяваше да загаси омразата, която бе пламнала в душата му през оная сутрин в двора на конския обор. А животът непрекъснато го изкушаваше за отмъщение — или нова беда ще се случи в стопанството, за която го подозираха и му я натякваха, или някакво неблагополучие сполетяваше синовете му именно защото Стоян Кралев и други като него хвърлиха всички от семейството в това окаяно положение. И винаги ставаше така, че Стоян Кралев като длъжностно лице пръв изразяваше възмущението и ненавистта си към него. Острата спазма в гърлото започваше да го задушава, а мисълта, че всичко ще се оправи със смърт, отново завладяваше съзнанието му. Тази мисъл бе го покорила веднъж и бе го докарала до самоубийство, познаваше силата й и знаеше, че ако се остави отново да го завладее, този път неминуемо ще извърши убийство. В часове на силна възбуда тя го подтикваше към престъпление, той бе готов да го извърши и само непосилната му борба с нея го връщаше към душевно равновесие. Но тя живееше в него и непрекъснато го разяждаше и с годините се превърна в жива болест, която очакваше дразнител, за да помъти разсъдъка и покори волята му. Като всеки болен, търсеше лек за болестта си и го намери в смирението. Но и смирението не му помагаше в решителни минути и той реши да приеме най-горчивото лекарство — самоунижението. Само то можеше да подействува като противоотрова на изнурителната му страст за отмъщение и както знаем вече, реши да превърне изконния си враг в приятел.

/.../

Известието за смъртта на Марчо се опита да посрещне като зла участ, която може да сполети всекиго по всяко време, и реши сам да поеме мъката от голямото нещастие. Скри от жена си телеграмата, докато я подготви за трагичната вест, помоли и служителката от градската поща да я запази в тайна. На връщане към село се забави нарочно, за да не завари в къщи жена си, която от няколко вечери ходеше на седянка в махалата. На масата бе оставена вечерята му, отмести я, донесе мастилото и Библията и отвори страниците на семейния летопис. Оригиналните листове отдавна бяха изпълнени и той бе залепил нови от ученически тетрадки. На тях бе отбелязал влизането си в стопанството, бягството на Марчо, женитбата на другите синове и рождените дати на внуците, раждането на едно агънце с две глави, голямата градушка отпреди две години и други по-важни събития, свързани с живота на семейството. На последния лист имаше два празни реда и той написа: „Най-големият ми син Марко Киров Джелебов почина в Германия на 20 декември 1965 год., мир на праха му!“ Прочете написаното и мъката изведнъж връхлетя отгоре му като из засада, прониза сърцето и гърдите му така остро, че дъхът му спря, сякаш смъртта на Марчо стана действителна и невъзвратима, след като бе вписана в семейния летопис. Разходи се из стаята, после отвори прозореца и показа главата си навън да поеме въздух. Вятърът се беше усилил, в светлината на прозореца прехвърчаха снежинки, чуваше се как клоните на акацията скърцат, от нощта лъхаше смразяваща, безизходна тъга. Киро Джелебов почувствува, че никога досега не бе изпитвал по-тежка болка и по-силно душевно сътресение. Както винаги в такова състояние, той съзнаваше, че и сега трябва да намери сили да понесе страданието си, опитваше се да се утешава с простата и безспорна истина, че смъртта не избира хората и отива при този, когото отнапред е белязала. Опита се и този път да намери утеха в Библията. Отвори я на страницата, която последния път бе отбелязал с къс хартийка, и това бе разказът за Йов. Зачете някъде от средата, но съзнанието му бе раздвоено, мислеше защо всъщност Йов е наказан да страда и в същото време си представяше как Марчо лежи в ковчег в някаква болница, самотен в смъртта си сред чужди хора и чужда земя. След това го виждаше като бебе с продълговат и мек череп да рита разповит в люлката, която висеше, окачена ей на тази кука на тавана, спомняше си как, когато бе на три годинки, се изплаши от съседското куче и с писък се гушна в прегръдката му и той вдъхна замайващия мирис на детска плът, като усещаше в дланта си бързите удари на сърчицето му. Тази плът и това сърце са вече мъртви, мислеше той, докато четеше как приятелите на Йов се питат как и защо страдат невинни хора. Един от приятелите казва, че страданието не винаги е наказание за сторени грехове, че понякога бог изпитва вярата на най-преданите му смъртни, като ги подлага на най-тежки изпитания. И сам бог казва на Йов, че напразно се мъчи да открие причината на страданието си, защото божиите намерения не могат да се тълкуват, тъй като са извън човешкото разбиране. Тази мисъл го порази, защото след няколко години едва сега я проумя. До тази минута не бе се замислял за същността на бога, приемаше го по навик като вездесъща и безлична сила, която стои над всичко в света. Сега го видя в образа на беловлас старец, какъвто веднъж го бе сънувал, недостъпен, безжалостен деспот, заграбил безнаказано съдбите на хората и се разпорежда с тях, както си иска. Спомни си как го отведе насън в Канарата и го накара да заколи първородния си син, както бе накарал и Авраам да принесе в жертва сина си. Много пъти бе чел и този разказ, но и него едва тази вечер проумя. Всесилният бог не е сигурен в силата и правотата си над хората и за да им натрапи своя култ, не се спира пред нищо и погубва цели народи. Не е уверен и в онези, които са му предани докрай, и ги подлага на най-тежки страдания, иска да му доказват вярата си с най-скъпото, с кръвта и плътта си. Какъв е този жесток, ненаситен, кървав бог? — извика Киро Джелебов и за пръв път в състояние на силна възбуда не осъзна, че е изпаднал в изстъпление, говори сам на себе си и ходи из стаята от стена до стена. — Измислили са го хората, защото са разбрали, че са слаби и трябва някой да ги пази и направлява. Добре, но защо са измислили такъв бог? Той иска от хората да му вярват, а сам не им вярва, иска примирение, а отмъщава. Друг бог трябваше да си измислят, този е безбожен! Този се грижи само за себе си, за славата и властта си, а човеците обезличава, за да му служат и да го величаят. Йов, Авраам и много други като тях са обезличени и не са никакви мъже, щом безропотно понасят страданията си, за да угодят на капризите му. Авраам е престъпник, вдига с чиста съвест ножа върху сина си, за да докаже вярата си, а каква е тази вяра, дето се доказва с престъпление? Ако е истински баща, той трябва да се принесе в жертва заради сина си или да отмъсти за него. А той е готов да отдаде най-свещеното си, за да угоди на своя бог и да получи щастие, слава и благоденствие от него. И аз бях като Йов и другите, и аз подвивах опашка пред своя мъчител. И той искаше от мене подчинение и примирение, а непрекъснато ми отмъщаваше за чужди грехове. Отмъщава ми и досега, като се прави, че е забравил какви злини е сторил на семейството ми. Не стига това, ами ми и „прощава“ за тези злини, „прощава“ ми, че е убил сина ми. Той го уби! Ако не беше го прогонил да скита и гладува из чужда страна, нямаше да хване тази болест в гърдите. Кой знае през какви стърги е преминал, докато стъпи на крака, какви черни кахъри е носил в сърцето си, каква мъка е изпитвал за нас, за братята си, за родното си място. И другите ми синове щяха да си останат тука, нямаше и те да скитат по чужди къщи като чираци, нямаше да се срамуват да стъпят в селото си. Толкова години плюех на лицето си, превърнах се на подметка в очите на хората от страх да измия позора от лицето си. Само от страх, не от друго. Другото го измислях, но в себе си знаех, че е от страх…

Кучето залая от пруста на човек, а след малко се чуха и стъпки по стълбите. Киро Джелебов се опомни, видя, че е оставил отворен прозореца и в стаята бе станало студено. Затвори прозореца, прибра Библията и се наведе да сложи дърва в печката. Така го завари стрина Танка, наведен над печката и неразсъблечен. Каза й, че е изпратил новогодишната телеграма на Марчо, на връщане се забавил в канцеларията на стопанството и сега влиза в къщи. Докато тя нареждаше леглото, похапна, пи една чаша вино и си легна. Когато стрина Танка прибра масата и си легна при него, той вече спеше или бе унесен и дрямка. Обзело го бе странно спокойствие, както бива след изнурително душевно напрежение. Спа дълбоко, а на сутринта се събуди малко по-късно от обикновено и отиде в стопанството. След голямата поледица през нощта виелицата се бе усилила и натрупала високи преспи сняг. Два дни прекара около оборите, в къщи се връщаше за обяд и за вечеря и след вечерята лягаше да спи. На третия ден, в неделя, напълни две бутилки от новото вино, взе малко свинско печено за мезе и към десет часа отиде в кръчмата. Въпреки виелицата всички собственици на лози пристигнаха един по един, насядаха и започнаха да опитват новите вина. След час, когато Иван Шибилев предложи на ловците да тръгнат на хайка за вълци, Киро Джелебов не се запита дали е благоразумно или не да се излизало при такова време в полето, стана ведно с другите ловци и отиде в къщи да си вземе пушката. Стрина Танка бе запалила фурната в приземната стая, работеше нещо там и не го усети. Той се качи горе, обу си още един чифт вълнени чорапи, взе пушката и патрондаша и тръгна да излиза, но се сети за нещо и се върна от вратата. Извади Библията от шкафчето, взе мастилото и както си беше с пушката на рамо, написа в полето на последния лист от семейния летопис. „Киро Джелебов уби Стоян Кралев на 24 декември 1965 година.“ Скъта Библията в шкафчето и излезе.

 

Балчик, 1985 г.

Край

https://chitanka.info/text/36359-hajka-za-vyltsi/6

Поклон пред таланта на Ивайло Петров и пред смелостта му да каже истината за ония времена, "когато се наливаха основите"...

Като студент /1987-1992 г./ прочетох и много харесах "Хайка за вълци". Страхотен роман! Най-силна е последната част...

Било, каквото било.
Оня социализъм прекъсна своето съществуване. След кратка реставрация, започваме на ново. Социализъм, който няма да изпитва натиска на капиталистическото общество, ще е съвсем различен.