I
Бъдни вечер.
Голямата ламба с фаянсов абажур, провесена от потона, озаряваше с весела светлина трапезата, около която беше събрано семейството.
На трапезата бяха наслагани блюда с постни яденета и закуски: сърми, туршия с пиперки и с турунджави моркови, фасул, сладко, чер хайвер, мед, ябълки; като венец на всичко една дълбока фарфорова паница с армеева чорба, сгъстена със ситно нарязано кисело зеле, поляна изобилно с дървено масло и посипана разкошно с червен пипер - една от най-лакомите гозби тая вечер.
Освен тях на тая господарска трапеза стоеше още едно необикновено нещо: тучена кадилница с няколко въгленчета вътре.
Почтената старица, майката, баба Цвета, беше украсила трапезата с тия чудеса, както правеше всеки бъден вечер, за да съхрани за потомството си спомена на един простодушен и мил обичай на старината, а още - за да има през цялата година спор и берекет в къщата. Трябва да кажа, че въпреки силните протести от новото поколение, Цвета победоносно беше настояла този ден да се уважат традициите на старото и беше наложила всеобщ пост в къщата.
Макар че беше вече седем часът, вечерята се не почваше. Всички чакаха нещо, с лъжици в ръка, нетърпеливо фърляйки погледи към знаменития саламурев нектар, излязъл из армеевата каца на баба Цвета.
Очакваха още двама членове от семейството: най-стария син и най-младия. Първият се бавеше нейде в града, вторият идеше от Пловдив. Офицерин - подпоручик там, на поканата на майка си той беше отговорил телеграфически, че ще дойде днес. С тая надежда и с тая радост честитата майка беше задържала вечерята чак досега, макар че железницата от Пловдив пристига по-рано.
И тя на всяка минута се ослушваше, няма ли да чуе гърмежа на някой файтон на пътя...
Вратата се отвори, влезе един висок, четирийсетгодишен мъж. Най-стария син. По-младите почтително се поподигнаха от столовете си.
- Какво! Няма ли още Боримира? - попита той зачуден.
- Чакаме го, Драгое - отговори старата меланхолически; - днес железницата закъсня.
- Отде знаеш, мамо?
- Нали той яви, че ще дойде?
- Напразно. Железницата е пристигнала още кога... Боримир е пропуснал трена и вероятно утре ще дойде - каза Драгой.
- Ако е така, той би ни явил да му се не надяваме - каза майката, на която мъчно беше да се помири с мисълта, че ще вечерят без Боримира.
- А! Богата работа, мамо - каза Драгой, като впери алчен поглед в златисточервената чорба.
- Чакайте! Не пипайте още! Да ида да прикадя по-напред пред иконата, че после и софрата, че тогава...
И баба Цвета пусна в кадилницата зрънца от смирнев тамян, па излезе с нея да извърши благочестивия си обряд.
Един път липсал върховния надзор, дисциплината се наруши. Най-големия син пръв даде пример на деморализацията: той загреба от армеевата чорба първа лъжица, втора, третя; посегнаха и други лъжици и след една минута дълбоката паница се презполови.
Когато баба Цвета се завърна и видя опустошението, тя ги засъди весела.
- Не можахте да потраете! Като вълци сте изгладнели!
- Зазъбица ни улови, мамо - смееше се Драгой.
Майката прикади трапезата и облаци от благовонен дим заплуваха из трапезарията.
Зафана се вечерята.
Но баба Цвета нямаше кеф. Боримировото отсъствие отнимаше радостта й, отслабяше охотата й. Тя хем ядеше, хем в ума й се въртеше образа на младия подпоручик, със златните украшения по зеления мундир и цял обкръжен с някакъв ореол от сияние... Ушите не слушаха шумните разговори на трапезата, а очакваха и дебнеха друг шум, който би се задал отвън. Защото, въпреки уверенията на Драгоя, тя неволно още продължаваше да се надява и лъже, че може да пристигне героя й по някое чудо...
/.../
IV
Не се знае как щеше да завърши баба Цвета своя горещ обвинителен акт, ако един файтон не бе изгърмял на улицата и спрял пред портата.
- Боримир! - извика майката.
На коридора изтропотиха мъжки стъпки и веднага на вратата се показа блестящ артилерийски офицер, с усмивка на устата и с ръка под козирек.
- Добър вечер! - извика той весело и бързо цалуна ръка на майката, а на останалите я стисна.
- Какво се забави! - викаше възхитената баба Цвета, като изглеждаше в захлас подпоручика.
- Извини, мамо, пропуснах пасажерския трен, та тръгнах по-после с експреса... - каза той, като сваляше сабята си и се готвеше да седне на празната трапеза. - Какво ме изглеждаш така, мамо?
- Хубавелек си тъй, радвам ти се.
- Окачи ми лукова глава да не урочасам! - изсмя се офицеринът. - Мамо, гладен съм!
- Яж, яж... вечеряй! Закъсня ти.
Подпоручикът разтвори очудено ръцете си пред несъществующата вечеря.
- Какво да ям тука? „Благослови, попе - гумно без снопе!“
Майката си плесна ръцете в отчаяние.
- Ами сега? Нищо постно не е остало! Нищо, нищо. Това е: нямаме!
- Дай тогава блажно! Донеси печеното прасе!
Тя го изгледа в ужас.
- Фармасонин ли си, срещу Коледа да блажиш? И аз да зема този грях на себе си?!
- Кога е тъй, ще легна гладен, но сух хляб няма да ям. Нека се знае, че на връх бъдни вечер майка ми ме е повикала у дома, за да ме умори от глад! - изшегува се Боримир.
- Мамо, покажи се на висотата на славянското гостолюбие! - забележи Георги.
И Стоян се обади:
- Ти днес прати гозбица и винце, блажнинка, на няколко сиромахкини, за да отговеят утре на Коледа... За тия дела от милосердие бог ще ти прости и сегашното... Дай прасето!
- Мамо! Твоят идеал се осъществи вече: сабеносецът твой е тука! Не помрачавай бъдния вечер, ами дай прасето, че е хранено на мляко, а пък аз нямам мезе за виното - глумеше Драгой, като държеше чашата.
Старата се чуди и мае.
- Я виж какви ме са награкали! Дай, Доне, дай прасето! - извика тя решително.
Слугинята донесе на тава опеченото, свито на тръкало, прасе, зачервеняло и лъскаво, като позлатено; от него се разнесе вкусна ароматна миризма, щото възбуди охота и у ситите.
- Това се вика, дето го рекли: „Дойде гост - развали пост“ - казваше недоволна и щастлива Цвета, като гледаше как войникът, въоръжен с нож и набодка, се сражаваше победоносно с позлатеното прасе, подпомаган братски и от други.
Па мина в другата стая и зачини поклони пред иконата.
София, 1904 год.
|