Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.02.2023 23:41 - В Къкринското ханче. Конвоят
Автор: mt46 Категория: Регионални   
Прочетен: 1757 Коментари: 4 Гласове:
10


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 .

Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му

Захари Стояновъ

 

14. ВЪ КАКРИНСКОТО ХАНЧЕ

 

 

Било тържественъ день за християнския свѣтъ — 26 декемврий 1872 година, втория день отъ Свѣтло Рождество Христово. Всичкото българско население на градъ Ловечъ, съ изключение на нѣколко души компрометирани съзаклетници, празднувало господнитѣ праздници, яло и пило до насищане. Чаршията, на която по-голѣмата часть принадлежи на еснафлии българи, била затворена. Тукъ-тамъ по улицитѣ се виждали най-много малки деца коладници които се преследвали отъ немирнитѣ турчета и се мѫчели да ги нападнатъ, за да имъ ограбятъ едно-друго, което имъ било подарено отъ българскитѣ кѫщи. Нарѣдко се срѣщали възрастни хора изъ града. Българитѣ отговявали около храненитѣ шопари съ бъклица въ рѫка, а правовѣрнитѣ мюсюлмани надували своитѣ дълги чибуци изъ миризливитѣ кафенета и берберници. И тѣ празднували заедно съ християнитѣ волею и неволею, защото ги е било гнѣвъ да се разтакатъ нагоре и надолу по улицитѣ и да миришатъ пърленето на свинетѣ. Тѣ били мрачни и наежени, като презъ рамазана. Който българинъ имъ се попаднѣлъ предъ очитѣ, ако билъ отъ сиромашката класа, псували го на вѣра и кръстъ, а богатитѣ не поздравявали и шепнѣли нѣщо на нисъкъ гласъ, дорде ги отминатъ.

 

Мразъ и сухъ коледенъ студъ, отъ друга страна, принуждавали ловчанското население да пази повечето топлитѣ стаи и задушнитѣ кафенета, отколкото да се наслаждава на замръзналия Осъмъ и на топлитѣ води на Башбунара. Жива душа не се подавала вънъ отъ линията на града съ изключение на нѣколко гладни ловджии, които излизали отъ града, прегънати на два ката и придружени отъ своитѣ още по-гладни копои. Дебелъ снѣгъ покривалъ земната повърхность, който придавалъ на града още по-голѣма монотонность. Студена, прозрачна мѫгла висѣла надъ хоризонта, която се извивала като змия по замръзнала повърхность на Осъма и лепнѣла по синия ледъ като на мокро кадифе. Всичко изглеждало мрачно настроено, повѣхнало и унило отъ немилостивата балканска зима.


Глухото ехо на градския часовникъ, който ударилъ четири по турски, се раздало между голитѣ лозчански скали, когато двама пѫтници българи, единиятъ селянинъ, а другиятъ облѣченъ въ еснафски дрехи, минали голѣмия мостъ и хванали севлиевския пѫть. Тѣ вървѣли ни бърже, ни полека, като обикновени пѫтници, които сѫ тръгнали по своя частна работа.

 

Ако градътъ Ловечъ бѣ кварталъ отъ цивилизования Парижъ или отъ северния студенъ Петербургъ, дето тайнитѣ агенти на полицията въ тия два града притежаватъ обонянието на Халепски копои, то навѣрно деликатната рѫка на тѣзи последнитѣ би опънала абичката на нашитѣ пѫтници, и най-напредъ отъ всемирното „пардонъ” щѣха да захванатъ да ги питатъ — кѫде отиватъ тѣ въ такъвъ светъ день, когато цѣлъ свѣтъ се весели.

 

Нѣма нужда да ви обяснявамъ, че единиятъ отъ тия пѫтници съ селскитѣ дрехи, бѣше нашиятъ херой Василъ Левски, а другарьтъ му — Николчо Бакърджията [143]. Левски отиваше за Търново, а вечерьта щѣше да се спре на Какринския ханъ, при Христо Цоневъ [144], три часа далечъ отъ Ловечъ, дето мислѣлъ да се срещне съ попъ Кръстя. Трѣбва да ви кажа, че този ханъ е билъ опредѣленъ за среща. Дали Левски самъ избралъ това мѣсто за по-безопасно, като е писалъ още писмото на попъ Кръстя, или пъкъ тоя последниятъ, по съвета на турцитѣ, е направилъ това, азъ си признавамъ съ съжаление, че не мога да констатирамъ. Споредъ увѣренията на Христо Цоневъ, който чулъ отъ устата на Левски, когато стигналъ вечерьта въ хана му, попъ Кръстю отговорилъ на Левски писменно че само въ Какрина, на хана, може да дойде при него.

 

Така или инакъ, но турското правителство отъ Ловечъ знаяло вече напълно, че подъ скромната стрѣха на Какринския ханъ ще да нощува на 26-и вечерьта нашиятъ герой. Той не билъ потеглилъ отъ Ловечъ, когато Чаушъ Бошнакъ Хюсеинъ и други още преоблѣчени заптии заминали за Какрина да снематъ практически планъ на поменатия ханъ. Като дошли нашитѣ двама пѫтници до Пази-Мостъ, срещнали двама души заптии, които идѣли откъмъ Какрина по пѫтя. Левски се отбилъ отъ пѫтя и ударилъ отъ къмъ южна страна кѫде лозята, ужъ че отива по работа. Едното заптие, което било твърде на близу, запитало Левски кой е и кѫде отива:

 

— Азъ те познавамъ много добре, а ти мене не познавашъ, — оттоворилъ той. — Отъ Ловечъ съмъ родомъ и отивамъ на лозето си.

 

Заптиитѣ си заминали удовлетворени къмъ града, Левски ударилъ презъ лозята, а Николчо Бакърджията следвалъ севлиевския пѫть. По-нататъкъ тѣ се събрали пакъ близу до гьола и вървѣли заедно до Какрина. Освенъ двамата заптии, срещналъ по пѫтя тукъ-тамъ други хора — турци и българи, които били така сѫщо заптии, но преоблѣчени. Нѣма съмнение, че тия последнитѣ се усъмнили върху нашитѣ пѫтници, но отъ страхъ, или по особена заповѣдь, не се решили да ги нападнатъ. Попъ Кръстю се е потрудилъ, между друго, да обясни пастирски — кой е Левски и какъ той пипа.

 

Вечерьта тѣ стигнали живо и здраво въ Какрина. Въ Христовия ханъ било пълно съ весели селяни, които приказвали всички едновременно, и на които лицата едвамъ можело да се виждатъ отъ дима, произведенъ отъ печенето на тлъститѣ кебапи. Нашитѣ пѫтници минали наредъ около пиянитѣ селяни съвсемъ незабелязано. Единъ само отъ тия последнитѣ попиталъ Христа Цоневъ:

 

— Кои сѫ тия момчета?

 

— Азъ съмъ дѣдо Ивановия синъ, — отговорилъ Левски, и работата си останала така.

 

На два и половина часа вечерьта селянитѣ единъ по единъ си отишли по кѫщитѣ, и въ хана останали господари само тримата едномисленици. Вечеряли тѣ що далъ Господь, поговорили за едно за друго, а попътъ го нѣмало да се яви никакъвъ. Почакали до срѣдъ нощь и, като си отбили надеждата, че никой нѣма да дойде, легнали си да спятъ, като се наговорили, че сутриньта ще да станатъ много рано да вървятъ за Велико-Търново. Нашиятъ герой искалъ да минатъ презъ Севлиево, дето ималъ работа, но Николчо Бакърджията, който щѣлъ да го придружава, както и Христо Цоневъ, посъветвали го да ударятъ право презъ селата, защото въ Севлиево може да се случи нѣкоя опасность.

 

Така спокойно се разговаряли тримата едномисленици, безъ да подозиратъ, че отъ Ловечъ имъ идатъ скѫпи гости.

 

Легнали да спятъ. Никакъвъ шумъ се не чувалъ отъ вънъ, освенъ бучението на вѣтъра въ широкия куминъ, лаенето на нѣколко гладни кучета въ селото и пиянскитѣ пѣсни на нѣкои селяни, които посрѣщали още отъ вечерьта утрешния свети Архидяконъ Стефанъ. После нѣколко часа Николчо Бакърджията се събудилъ цѣлъ цѣленичекъ разтреперанъ. Треперѣлъ той, защото видѣлъ твърде лошъ сънь, сънь необикновенъ. Сънувалъ Николчо, че отъ тавана на кѫ-

щата висѣли нѣкакви страшни чудовища, които не го пущали да излѣзе навънъ. Станалъ той отъ леглото си и викналъ на другаритѣ си:

 

— Хайде да вървимъ!

 

Христо Цоневъ запалилъ кибритена клечица и, като погледналъ часовника си, казалъ, че е още рано. Освенъ това, пѫтьтъ, изъ който щѣли да пѫтуватъ нашитѣ приятели, Христо Цоневъ го е знаелъ само на два часа (разстояние), за това не трѣбвало да бързатъ толкова рано. И Христо Цоневъ щѣлъ да придружи пѫтницитѣ до известно мѣсто.

 

Легнали тѣ втори пѫть, но Николчо не заспалъ вече. После два часа Христо излѣзълъ отъ хана и отишелъ да обади на домашнитѣ си, че на другия день ще отсѫтствува отъ хана, а ако пита нѣкой, да кажели, че е отишелъ за свине по близкитѣ села.

 

Левски не станалъ въ това време; той казалъ само на Христа Цоневъ „по-скоро” и дръпналъ ямурлука презъ главата си. Външнитѣ врата на хана скрипнали и Христо Цоневъ излѣзълъ. Десетина минути следъ неговото заминаване сѫщата тая врата така силно се хлопнала, щото цѣлото здание се залюлѣло чакъ отъ основата. Левски и Николчо трепнали отъ най-напредъ, но после се успокоили, като помислили, че Христо Цоневъ може да се е завърналъ, и Николчо отишълъ да му отвори.

 

Докато той тури рѫка на дебелата дървена ключалка, грубиятъ и разтреперанъ гласъ на едного отъ гоститѣ му отворилъ очитѣ:

 

— Ачъ капуи, бре ханджи (отвори вратата)! — изревалъ той.

 

Николчо ималъ смѣлостьта да познае въ тия думи гласа на онова сѫщото заптие, което питаше Левски презъ деня въ лозята „кой си и кѫде отивашъ?” За да се увѣри по-добре въ качеството и количеството на нощнитѣ гости, турилъ си окото на една дупка и погледналъ навънъ. Що да види, Боже мой? Синджиръ заптии се групирали около хана, съ запрегнати пушки въ рѫцетѣ, съ натъкнати байонети, пристѫпвали предпазливо, съ поемането на душата си, къмъ стенитѣ на сградата, която криела тѣхния осемьгодишенъ заклетъ врагъ Василя Левски Дякона, гордостьта и славата на злощастна България!

 

Каква ужасна мисъль! Какво тържество на неприятеля, който е треперѣлъ при всѣко помърдване на крака си, да не би да изпусне опетляната вече жертва въ примкитѣ на предателя, примки, които се състояли отъ патрахилъ, отъ черна капа и отъ черковенъ трѣбникъ.

 

— Предателство, бай Василе, заптии настѫпватъ, познахъ едного по гласа! Ставай, бай Василе! Цѣлиятъ ханъ е заобиколенъ отъ щикове!... — пришъпналъ Николчо на нашия херой, безъ да се обади на заптието.

 

Нѣма нужда да ви разказвамъ, като какъ сѫ се отразили тия думи на сънливия човѣкъ, на човѣка, който сънувалъ и бълнувалъ въ разстояние на десеть години само заптии, щикове, предателство и пр. Той скочилъ, като че забили въ сърдцето му остъръ ножъ, и ямурлукътъ, съ който билъ завитъ, хвръкналъ настрана, повдигнатъ като отъ вихрушка.

 

— Истина ли? Позна ли ги? — попиталъ само той Николча и се приготвилъ за настѫпващата борба.

 

Великъ станалъ нашиятъ герой въ тази критическа минута. Силно забило неговото юнашко сърдце, диханието му се усилило, ни на минута той не се замислилъ какво трѣбва да прави: грабналъ съ себе си единственото свое богатство — чантата съ разни документи и планове, разровилъ огъня, въ който заровилъ други нѣкакви писма, въорѫжилъ и дветѣ си рѫце съ два вѣрни другари — шестоогнени револпери, помолилъ Николча само да му отвори заднитѣ врати и да се оттегли настрана.

 

Като страшна бури, като крилатъ ангелъ, като сѫщински лъвъ изкочилъ той на двора между двата реда байопети и два огъня свѣтнали отъ рѫцетѣ му, които освѣтлили изкривенитѣ лица на заптиитѣ и на които куршумитѣ свирнали въ въздуха. Гърмогласенъ кучешки лай се разнесълъ въ селото, при който се съединила и грубата команда на неприятелитѣ:

 

— Вурунъ! Тутунъ! [*]

 

Хероятъ печелилъ вече равната поляна, защото уплашенитѣ заптии чистѣли пѫтя отпреде му. Но на пѫтя му стърчи още високъ плетъ, съ подострени колища, който той трѣбва да прескочи. Съ обикновената си бързина той се метналъ като кошута на плета, но когато щръкналъ на върха му — най-изгодната позиция за замѣрване, изпоплашенитѣ и налѣгали на земята заптии покрай сѫщия плетъ отворили насреща му страшенъ огънь. Около двадесеть-тридесеть пушки изгърмѣли отъ единъ пѫть, разбира се, повечето на вѣтъра, защото въ подобна минута и най-добриятъ мѣрачь

не чини нищо. Юнакътъ пакъ би билъ спасенъ посрѣдъ тая глутница кеседжии, ако две важни обстоятелства не му побъркали. Единъ отъ неприятелскитѣ куршуми сполучилъ да скѫса лѣвото му ухо, отъ която рана той билъ зашеметенъ вече, но пакъ е можалъ да следва. Когато, обаче, поискалъ да скочи на земята отъ вънкашната страна на плета, цървулътъ му се закачилъ на единъ отъ остритѣ колове, и той повисналъ на вратника, обесенъ съ главата надолу. Нѣколко минути мѫченикътъ-херой стоялъ въ това положение. Чупилъ той рѫце на четири страни, извивалъ се нагоре, пищѣлъ като ястребова птица за братска помощь, докато костеливата рѫка на Торошкия помакъ не го стиснала за гърлото. Турцитѣ не се спуснали отъ единъ пѫтя да го хванатъ. Най-напредъ тѣ следвали да стрелятъ върху Левски, за да го доубиятъ, понеже мислѣли, че той е падналъ отъ тѣхнитѣ куршуми. Обаче, тъмната нощь го спасила. Страшна шумотевица и радостни викове подигнали заптиитѣ, като видѣли вече хероя предъ себе си, вързанъ и държанъ отъ десетина-двадесеть рѫце.

 

Да се върнемъ пакъ въ ханчето. Когато Николчо отворилъ вратата на Левски бързо се върналъ пакъ на леглото си, наметналъ ямурлука си и се присторилъ, че спи. Чулъ той всичко, що станало навънъ, но вѣрвалъ, че Левски е сполучилъ да избѣга, защото заптиитѣ се замаяли твърде много. Селскитѣ чорбаджии, заедно съ Христо Цоневъ, разбудени отъ гърмежътъ на пушкитѣ, пристигнали вече около хана. Викове, псувни, заповѣди, команди всѣкакъвъ родъ се умножавали отъ минута на минута около хана. По на заденъ планъ на нѣколко крачки разстояние стоели наредени селскитѣ кучета, като почетенъ караулъ, и лаяли съ всичката си сила. Всичко това показвало, че не е само единъ човѣкъ хванатъ, не на едного е нанесена победа, а на цѣла неприятелска армия... Тукъ присѫтствували всички заптии и бабаити отъ Ловечъ, а това показва до колко високо се е ценѣлъ талантътъ на нашия херой.

 

Втори пѫть се похлопало на вратата на хана, сега още по-силно. Но нашъ Николчо спи сдокойно подъ ямурлука.

 

— Чупете, сѣчете, палете! — викали гърлеститѣ онбашии и ритали съ краката си вратата и стенитѣ на хана.

 

Чакъ когато извикалъ Христо Цоневъ, който билъ хванатъ вече навънъ, тогава едвамъ Николчо станалъ да отвори вратата. Около петь-шесть заптии, съ щикове въ рѫцетѣ, го посрещнали на вратата и го взели наоколо си. Запалили

свѣщи и кандила изъ хана и претърсили отъ игла до конецъ где що се намирало.

 

— Донесете тоя гяуринъ вѫтре, — казалъ началникътъ на заптиитѣ.

 

И скоро до стената се изправилъ човѣкъ съ наведена глава, гологлавъ и раздърпанъ.

 

— Азъ помислихъ, че това лице е нѣкой селянинъ, заловенъ отъ заптиитѣ около хана, — говори Николчо. — Но като доближиха свѣщьта до непознатия, що да видишъ!? Той билъ Левски! Познахъ го само по дрехитѣ, защото цѣлото му лице бѣ облѣно съ алена кръвь, косата му и драхитѣ му — така силно омацани и отъркаляни съ снѣга. Не си вдигаше той главата да погледне нѣкого отъ присѫтствуващитѣ. Рѫцетѣ му бѣха извити и вързани отзадъ съ пояса му, гащитѣ му — развързани и ухото повиснало надъ страната!

 

— Елате ме опашете, — каза той на български. А никой отъ насъ не смѣеше да се доближи до него.

 

— Опаши тая свиня, бе пезевенкъ! — каза ми едно отъ заптиетата и азъ се приближихъ до него. Тогава той си повдигна главата и каза:

 

— Прощавайте, братя българи, и ти, о мило отечество! За тебъ отивамъ.

 

— Ние ще да простимъ тебе, — отговорили заптиитѣ, които до единъ знаеха български,

 

Край огъня лежеше другъ единъ заптия, нараненъ отъ куршума на Левски...

 

И въ това ужасно положение нашиятъ херой не забравилъ слабитѣ и беззащитни свои братя. Той намѣрилъ време да каже на Христо Цоневъ, да се не боятъ отъ нищо, а само да отказватъ, защото той ще вземе отгоре си всичката вина. Въобще, заптиитѣ се отнесли твърде благородно съ Левски. Ни бой, ни псувни, ни други безобразия — нѣща обикновени въ подобни случаи — не били употрѣбени. Това сѫщото се повтори и въ други градове, както ще се види по-надолу. Мнозина твърдятъ, че хероятъ е претърпѣлъ нечувани мѫки, но това сѫ патриотически прибавки. Сами заптиитѣ вързали главата на Левски, т. е. раната му, преди да тръгнатъ за Ловечъ.

 

Когато всичко било свършено, потерята ударила да се весели за спечелената победа. Много оки ракия и вино се изпило въ Христовия ханъ, които му били заплатени на тоя последния съ паритѣ намѣрени у Левски. Забравихъ да кажа, че когато го хванали, кисията му била разпилена до вратника върху снѣга. Черенъ котелъ билъ туренъ на огъня, въ който котелъ претопили нѣколко оки снѣгъ, за да дирятъ разпилянитѣ пари. Нѣколко заптии единъ по единъ носѣли на рѫце голѣми топки снѣгъ, които нацеждали въ котела.
http://macedonia.kroraina.com/zs/zs_14.htm

15. КОНВОЯТЪ

 

 

После това заптиитѣ не останали за дълго време въ Христовия ханъ въ Какрина. Мисъльта, че тѣ ще вървятъ въ Ловечъ, че до моста ги чака съ нетърпение цѣлото мюсюлманско население заедно съ бѣлобрадия кадия и каймакамина, на които известили предварително, безпокояла тѣхното бабаитско честолюбие. Тѣ тържествували още повече, че карали жертвата живъ, а не само главата му. Докарали отъ селото една талига, въ която турили двамата ранени — нашия герой и заптието, които седнали единъ до другъ, трѣбвало да се гледатъ въ очитѣ. Христа Цоневъ и клетия Никола вързали съ едно козиняво вѫже и ги подкарали подиръ талигата. Щомъ пристигналъ конвоятъ до първата долчинка, вмъкнали вѫтре Николчо, комуто дръпнали единъ бой, който му служелъ за предисловие. Питали го тѣ да каже правото — наистина ли сѫ хванали Василъ Левски Дякона, или друго нѣкое лице е минало на рѫката имъ по погрѣшка [*]. Николчо вдигналъ рамене и казалъ:

 

— Не знамъ.

 

После него дошло редъ на Христа Цоневъ, когото така сѫщо поступали надве-натри.

 

Колкото пѫтници срещналъ конвоятъ по пѫтя за Ловечъ, всичкитѣ ги задържалъ, че и тѣ били ужъ съучастници, изпратени да известятъ въ града какво е станало на Какрина. Къмъ пладне на 27 декемврий, третия день на Коледа, конвоятъ се приближилъ до Ловечъ. На край града било почернѣло отъ народъ, повечето бѣли чалми и всичкитѣ ефендета и кетипи, които нарочно били излѣзли да посрещнатъ нашия херой. Като мравки се тѣ трупали около талигата да го видятъ по-добре, а после захващали и да псуватъ. И нѣжнитѣ даже кадъни, чернитѣ очи на които не сѫ твърде щедри къмъ всѣкиго, трупали се по плетищата и дуваритѣ, да чакатъ хероя на деня, когото поздравявали съ обикновенитѣ „ханзъръ” и „домузъ кяфироглу [145]. Заптиитѣ стѫпали на пара. Важно и гордо вървѣли тѣ; мустакитѣ имъ били подсукани на кръвь, въ видъ на кравайчета, съ обърнати краища; нагоре къмъ очитѣ имъ.

 

Талигата се спрѣла въ конашкия дворъ и тримата дру гари били заведени предъ каймакамина, който ги разпиталъ на подробно, отъ где сѫ родомъ, какви сѫ и пр. — нѣща обикновени въ подобни случаи. Най-напредъ попитали нашия херой. Той билъ поканенъ твърде учтиво да седне и казалъ следующето:

 

— Родомъ съмъ отъ Велико-Търново, но баща ми и майка ми се преселили преди 25 години въ Ромъния.

 

— А защо си ги ти оставилъ и си дошълъ тукъ по нашата земя? — попиталъ каймакаминътъ иронически, понеже знаялъ цѣлата биография на Левски.

 

— Търговецъ съмъ, за прехраната си събирамъ и купувамъ, а това, мисля, че не е забранено отъ никакъвъ вашъ законъ, — отговорилъ Левски не безъ достойнство.

 

— Я погледай тоя портретъ ца видимъ дали ще можешъ да го познаешъ кому принадлежи, — казалъ каймакаминътъ и подалъ собствения портретъ на Левски.

 

Левски сложилъ портрета на масата и не отговорилъ нищо на каймакамския въпросъ. После това сѫщиия портретъ билъ подаденъ и на двамата другари на Левски, които сѫщо така вдигнали рамене срещу зяпналия каймакаминъ [146]. Събралитѣ се тамъ ефендета и кетипи хвърлили още по единъ погледъ върху страдалцитѣ и почнали да даватъ помежду си заключения, че башъ-комитета е вече напреде имъ, че той е Василъ Левски, а не други, той води борба противъ динъ исляма и неговия босфорски представитель.

 

— При всичко това, но азъ мисля, че ако тия момчета си кажатъ по права Бога за всичко, що знаятъ, то милостивиятъ падишахъ ще да ги прости великодушно, — казало едно голо ефенди, което приличало въ лицето на одрана лисица, и което мислило, че има работа съ нѣкой изпаднала юшурджия [147].

 

Левски не билъ твърде съобщителенъ въ ловчанския конакъ. Причината за това е била или неговата рана, която студътъ правѣлъ още по-чувствителна, или че още не билъ се успокоилъ отъ страшната сцена, или пъкъ че не приемалъ да влиза въ дълги и широки обяснения съ ловчанския каймакаминъ.

 

Следъ свършването на тия предварителни изпитвания, тримата другари били заведени въ затвора, нареченъ „Парцалъ” [*], гдето обковали Левски въ дебели пранги на краката съ лалета [**] на врата и съ синджири, краищата на които завързали за външния прозорецъ. Не се минали и два-три часа, и Левски билъ изваденъ на разпитъ въ тихата и дълбока нощь, дето го маяли дълго време. Извадили и двамата му другари, които изново оковали въ студенитѣ желѣза. Изъ конашкия дворъ прѣчели много заптии съ пушки на рамо и на коне, което показвало, че ще се пътува нанѣкъде. Скоро впрегнали стари талиги презъ портитѣ, въ които турили Левски и другаритѣ му.

 

 

Талигитѣ, които носили нашия херой и другаритѣ му, вървѣли толкова бързо, щото азъ се не посвѣнявамъ да кажа, че въ заспалата Турция до него врема ни едно пѫтуване, било то поща, царски бомбаширъ [148] и прочее, не е вземало такова грамадно пространство въ нѣколко часа. Достатъчно е да предложа на читателитѣ само тоя фактъ, че отъ Ловечъ до Търново е отишелъ конвоятъ за 5—6 часа, когато разстоянието между тия два града е дванайсеть часа. Въ талигитѣ били впрегнати по четири коня, които промѣняли на нѣколко мѣста по пътя. Пътуването е ставало тайно, посрѣдъ нощь, съ силенъ и военеиъ заптийски конвой, а това показва още единъ пъть до колко високо ценѣло турското правителство нашия херой, до колко то се е бояло отъ българското население, да не би това последното да въстане и освободи своя юнакъ. Инакъ азъ не зная като какви причини би препятствували, ако пътуването ставаше дене. Напротивъ, до колкото азъ познавамъ нашитѣ петстотингодишни господари, за особено удоволствие считатъ тѣ, когато хванѣха нѣкой комита — да го прекаратъ презъ града, до колкото е възможно по-тържествено и презъ най-многолюдната улица.
/.../

Защо именно сѫ карали Левски въ Търново само за два-три дена, когато въ София заседаваше вече комисия, азъ не мога да опведѣля.

 

Отъ Севлиево конвоятъ се подкрепилъ съ още нѣколко души заптии, защото турцитѣ се бояли, че въ Кална-Курия може да ги нападне нѣкоя българска чета, което не е било възможно по много причини, а най-главното, че студената зима не благоприятствувала за подобни подвизи, и че никой не е знаялъ още отъ околнитѣ села за хващането на юнака. Талигитѣ не вървѣли къмъ Търново, а просто хвърчели като

орли по замръзналия пѫть. Тѣ осъмнали задъ Кална-Курия, и чакъ тогава поотдъхнали. Минали покрай Ново Село, родното мѣсто на Отче Матей Преображенски, гдето Левски е билъ толкова пѫти, отминали и с. Леденикъ и настигнали търновскитѣ лозя. Въ последния този градъ вече се знаяло за пристигането на скѫпия гостъ. Отдавна бръснатитѣ вратове на пиянитѣ ефендета се кривѣли къмъ Марно-поле, отдето трѣбвало да се подаде конвоятъ. Турскитѣ кафенета, които сѫ покрай севлиевския пѫть, отдавна били вече пълни съ бабаити, които сърбали своитѣ горчиви кафета едно подиръ друго.

 

На края до лозята чакали нарочно два шеркета (пощенски коли), изпратени да взематъ Левски и другаритѣ му. Но не били само двата шеркета. За голѣмо чудо, турското правителство, съ всичкия си умъ, изпратило въ лозята около половинъ табуръ войска, конница, която посрещнала и нашитѣ пѫтници, заобиколила ги отъ четири страни, и така тържествено се опѫтили къмъ града. Трима души или, по-добре, единъ човѣкъ, всичкитѣ вързани, и двеста души войска, съ револвери и винчестери пушки! Вижда се работата, че турцитѣ сѫ се плашили и отъ велико-търновчани, да не би и тѣ да поискатъ да отърватъ юнака, а тия последнитѣ не знаели още — дали наистина Левски е хванатъ, или отче Матей Преображенски.

 

Талигитѣ преминали презъ търновската чаршия, заобиколени отъ войската. Мало и голѣмо се трупало изъ Бѣла-Бонината улица и по Баждарлъкъ, за да гледа страдалцитѣ. На първа линия стояли малкитѣ турчета и кадънчета, които си вадѣли малкитѣ езичета и викали:

 

— Комита-гяурляръ!

 

На втора линия държали мѣсто агитѣ, които си плюели брадитѣ да псуватъ, а следъ тѣхъ идѣли нашитѣ българи, отъ търговската класа, които си подавали презъ дюгенскитѣ врата само главитѣ.

 

— На мѣстото си замръзнахъ, — говори Христо Ивановъ, — когато познахъ, че единиятъ отъ вързанитѣ бѣше братъ ми, вториятъ братовчедъ ми, а третиятъ Василъ Левски. На тоя последния впихъ погледъ си, за да го изгледамъ за последенъ пѫть. Той бѣше усуканъ въ единъ ямурлукъ, а главата му вързана. Щомъ ме съзрѣ измежду множеството, клюмна полечка съ главата си въ знакъ на поздравление и очитѣ му се напълниха съ сълзи...

 

Право отпредъ конака спрѣли талигитѣ. Прозорцитѣ били почернѣли отъ кетипи, ефендета и чибукчии, които решавали сѫдбата на юнацитѣ още отъ сега. Въ Търново изпититѣ били много по-строги и подробни, отколкото въ Ловечъ. Не само нашиятъ херой държали по нѣколко часа, но и другаритѣ му, така сѫщо мѫчели да си признаятъ, че тѣ сѫ негови едномишленици. И тукъ правителството не било напълно увѣрено, че е хванатъ сѫщинскиятъ Левски. Христо Цоневъ казвалъ, че той, като ханджия, прибиралъ въ заведението си всички хора, а Николчо се вѣрилъ и кълнѣлъ, че е еснафлия човѣкъ, идѣлъ въ Търново да си купува бакъръ, и като дошелъ въ Ловченскитѣ лозя, непознатиятъ човѣкъ го настигналъ на пѫтя.

 

Три пѫти, единъ следъ другъ, водили нашия херой на дълги изпити, той продължавалъ да отказва, че е Левски. Най-после билъ принуденъ да каже истината.

 

— Изповѣдахъ правото, — казалъ той на своитѣ другари, когато го довели една нощь при тѣхъ въ затвора. — Пашата притежава такива силни документи за моята личность, щото всѣко по-нататъшно отказване става безполезно. Най-много ме мѫчи Стефанъ Карагьозоолу и още единъ българинъ.

 

— Ако не вѣрвашъ мене, че съмъ турчинъ, — говорѣлъ пашата, — то тия чорбаджии сѫ ваши българи, нека тѣ те увѣрятъ, че царското правителство нѣма лоши намѣрения спрѣмо тебе.

 

Карагьозоолу и другарьтъ му направили ниско темане и почнали да се лигавятъ красноречиво, за да убеждаватъ хероя. Разбира се, че той погледналъ съ презрение на тѣхнитѣ полупотурчени кални физиономии, и ако се е призналъ, то не тѣхното красноречие е била главната причина, а документитѣ, както казахъ.

 

Следъ признаването си Левски казалъ следующето на пашата.

 

— Азъ съмъ Василъ Левски, мене казватъ Дяконътъ. Не съмъ хайдутинъ, както вие ме наричате, но човѣкъ като всичкитѣ ваши раи, съ тая само разлика, че обичамъ народа си, което не е грѣхъ за никого. Времената, теглилата на тоя народъ и нахлуването въ земята ни на различни европейски спекуланти, които малко по малко завладѣха вече отоманската империя съ желѣзници и фабрики; отъ тѣхъ се предпочитатъ доктори, инженери и прочее, когато толкова наши българи има достойни, но правителството ги презира — принудиха ме да тръгна измежду народа, за да му отвора очитѣ

предъ пропастьта, която отдавна зѣе [*] вече. Правителството, вмѣсто да ме подпомогне, захвана да ме преследва като разбойникъ и хайдутинъ. Отъ тамъ гоненъ, отъ тукъ преследванъ, малко по малко взеха ме на очи, станахъ човѣкъ опасенъ за всѣкиго, когато всѫщность азъ не правя никому зло; а само поискахъ да свѣстя народа си, докато не сѫ го купили хитритѣ европейци. Отъ най-напредъ имахъ намѣрение да излѣза предъ султана, да му кажа болкитѣ на народа, но щомъ ми излѣзе лошаво име, напуснахъ се отъ тая мисъль. Тази е моята цель, така мисли цѣлиятъ български народъ, а ако всичко това е престѫпление, то вамъ остава да се разпоредите! ... [**]

 

Така казалъ Левски и клюмналъ глава на рамото си. Разбира се, че той не изказалъ напълно своята цель и убеждение, желаелъ е, може-би, чрезъ това да се покаже не чистъ български патриотъ и бунтовникъ, а космополитъ и приятель на Босфорското слънце, за да може по тоя начинъ да избѣгне вѫжето. Предъ Софийската комисия, обаче, ние виждаме, че той говори съвсемъ друго.
/.../
http://macedonia.kroraina.com/zs/zs_15.htm





Гласувай:
10


Вълнообразно


1. krumbelosvet - Захари Стоянов
19.02.2023 06:11
Тоя златен разказвач на събития които е преживял, е слаб биограф (както и политик).
Попадна ми някога неговата Биография на Ботев, но едвам издържах на първите страници. Сивота и делнична проза.
В горния откъс за Лвски не е сивота и делник, но аз си имам едно на ум. Захари не е надежден биограф. Дали случайно баба Тонка не го е долюбвъла?
цитирай
2. kvg55 - mt46,
19.02.2023 23:11
За съжаление "Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му" я няма в "Словото" и "Читанка"–та.
цитирай
3. mt46 - И все пак има място в българската литература...
19.02.2023 23:47
krumbelosvet написа:
Тоя златен разказвач на събития които е преживял, е слаб биограф (както и политик).
Попадна ми някога неговата Биография на Ботев, но едвам издържах на първите страници. Сивота и делнична проза.
В горния откъс за Лвски не е сивота и делник, но аз си имам едно на ум. Захари не е надежден биограф. Дали случайно баба Тонка не го е долюбвъла?

цитирай
4. mt46 - Да. Със стария правопис е...
19.02.2023 23:49
kvg55 написа:
За съжаление "Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му" я няма в "Словото" и "Читанка"–та.

цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 19160072
Постинги: 3686
Коментари: 45089
Гласове: 148917
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031