.
.
.

Христо Калчев е сред най-популярните автори на съвременната булевардна литература у нас. Неговите "вулгарни романи" отчасти разкриват голата, мръсна и кървава истина за прехода в подземния свят на демокрацията. Героите му са мафиоти, мутри, мутреси  – славни, кални, фекални герои на нашето време...




VII

/.../

* * *

— Мислех, че Козелът е човек на Пентхауз, Жорж… Оказа се още по-сложно. Зад Ескадрона стои правителството и лично премиерът.

— Тоя шибан болшевишки боклук!

— Основният ни враг са комунистите. Били наши, били руски — няма значение. Отново червените ни хвърлят примката.

Бесният стана.

— Спокойно, Каране. Карай подред.

— Козелът плува, но засякохме адрес, телефон и най-важното — самоличността на главния му солташак. Тодор Токев, Теди, 26-годишен, шампион по кикбокс. Минава за изключително луд и хладнокръвен.

— Къде е?

— Няма го… Заложих пусията вчера по обяд. Снощи не е спал в апартамента си. Ще се върне все някога и ще ни заведе при Козела.

— Ще чакаме… Нищо друго не ни остава.

Бесният беше пиян, но всячески се стараеше да крие състоянието си.

— Имаш ли американци, Каране?

— Имам трима души… Бивши моряци… Говорят някакъв пристанищен английски, но искат големи мангизи.

— Колко?

— По 50 хиляди зелени на цев…

— Това прави близо 11 милиона лева? Могат ли да си ебат майката. За такива кинти мога да наема Националната гвардия.

 

/.../

* * *

Козелът лежеше загледан в прозореца, влуден от денонощния шум по булевардите „Опълченска“ и „Борис III“. Беше сам в стая на МВР-болницата, имаше собствена баня, телевизор, радио, но с всеки изминат ден нервите му изневеряваха все повече и с последни усилия отлагаше часа, в който ще поиска и дневни транквиланти и приспивателни. „Как ще се покажа на момчетата?“ — беше единствената му мисъл, но тя не му даваше мира ни денем, ни в нощта при нестихващия грохот на едно от най-оживените софийски кръстовища. Беше се подложил на пластична операция. Бяха направили носа му от орлов — чип, бяха променили конфигурацията на устата, а със зелените лещи беше станал до такава степен неузнаваем, че не Бесният и цигуларите на „Кали“, но нито децата му, нито собствената му майка, ако би излязла от гроба, би го познала. Апартаментът му беше продаден. Притежаваше друг, като Иван Василев Жаров, името, което от сега до сетния си миг щеше да носи. Къщата в Лесидрен беше останала негова, с подновена документация, и в гаража на червените барети го чакаше БМВ 7М, две години по-нов модел от онова, което получи от Вълка и с всички възможни екстри, които поръчковото автомобилостроене беше измислило… И въпреки това, нито можеше да яде, нито да спи, нито очите му успяваха да се задържат върху мемоарите на Чърчил, четиво, което обичаше… Военната мемоаристика беше единствената литература, която четеше някога… понякога. Сега беше докаран до полудяване. „Чист страх ме принуди да се обезобразя!“ — мислеше той, клокочещ от ярост, готов още в този миг да грабне оръжието, да се набута в бърлогата на Бесния и да убива, да убива… Господи, с какво садистично удоволствие би избил цялата бандитска върхушка в държавата.
/.../

— Къде е Бесният?

— В офиса си… Чист като девственица. Показал на баретите ревизионен акт от миналата седмица. Чист отвсякъде. Сълза на сърна!

— И въпреки това, Бесният е в дъното на чашата… Трябва да изляза, Зорин! Веднага.

Шефът на Ескадрона не му обърна внимание.

— Теди знаеше ли, че се подлагаш на операция?

— Трети път ти казвам — да! Работя с него.

— Кога ще те оперират и в коя болница?

Козелът почувства леден студ.

— Да… Знае всичко, да му еба майката.

Зорин стана и отиде до прозореца. Пред болницата бяха паркирани над петдесет коли, но от тук беше изключено да се види в коя има хора, в коя — не.

— Имаш ли цивилни дрехи? — попита шефът на Ескадрона.

— Не.

— Обличай халата и тръгвай! Веднага… Аз ще се оправя с болницата. После! Сега трябва да изчезнеш по най-бързия начин.

Козелът нямаше нужда от втора подкана. Излязоха от стаята, тръгнаха по коридора и извикаха асансьора. „Докарай колата пред входа!“ — заповяда Зорин на шофьора. Тръгнаха по дълъг, тъмен коридор, но насреща светеше изхода и потоците коли продължаваха гръмотевичния си спринт в двете посоки. Портиерът опита да ги спре, но беше изблъскан учтиво и категорично. Това беше болница на МВР и постовият сержант бе научен да не задава въпроси и на пациенти, и на посетителите им.

Аудито на Ескадрона се качи на тротоара и паркира пред входа. Пред болницата хора не се виждаха, но и по двата тротоара се разминаваха тълпи пешеходци.

— Изглежда чисто… Тръгвай! — каза Зорин, хвана го под ръка и го поведе към стълбите…

Бяха на последното стъпало, когато започна стрелбата. Козелът почувства удар под лявото рамо, след това чу и изстрела.

— Лягай! — изкрещя Зорин.

Срещу тях вървяха трима цигулари, скрити зад качулки, със заредени мозберги в ръце.

Козелът грабна полковник Зорин, прегърна го пред себе си и се укри зад него, като зад щит. Почувства тежките удари на куршумите в гърдите на шефа си и се отдръпна една педя от тялото му. Не бяха уникални случаите с един куршум да се екзекутират двама души, вързани един за друг. Зорин беше мъртъв, стрелбата продължаваше. Козелът видя, че шофьорът, който беше и охрана, простреля един от нападателите, но в следващия миг главата му се пръсна като любеница и той рухна на паважа.

Козелът пребърка мъртвия, но все още прав, увиснал в прегръдките му Зорин, измъкна колта му и стреляйки по-скоро за респект, отколкото на месо, тръгна да си пробива път към аудито. Когато стигна дясната предна врата, подпря трупа върху торпедото, вмъкна се на шофьорската седалка, завъртя контактния ключ, включи на скорост и с американска газ побягна от полесражението.

* * *

Бодигардът на Ескадрона простреля Кольо Близнака в окото и го уби на място. Косьо Блейзерът и Цецо Барото ликвидираха убиеца и шефа му, но Козелът успя да се добере до колата и да офейка под носа им…
/.../

* * *

— И така, ти си Козелът? — попита Пентхауз.

— Да,

— Как ще го докажеш?

— Ще трябва да го приемеш на доверие.

— Не ми говори на ти!

— Прав си, но това важи и за двамата.

— И ти си прав, Козел. Карай по интимната процедура… Знаеш ли какво прави Бесният в момента?

— Погребва Николай Сокеров — Големия близнак.

— Ти ли го застреля?

— Охраната на Зорин, лека му пръст. В пресата не срещнах нито един ред за смъртта му.

— Няма и да срещнеш. Вие, от Ескадрона, мрете анонимно. Да се върнем на думата си… Приемаш ли командването, Козел?

— Не си ми го предлагал, Пентхауз.

— Така ли? — искрено учуден изглеждаше Дебелият. Играеше театро, но беше добър актьор. — Пропуснал съм. Генерал Жаров, приемате ли командването на секретно поделение 1113… Известно сред членовете му като „Ескадрон на смъртта“?

— Приемам, Пентхауз. Ще се постарая да оправдая доверието ви. Благодаря за производството в чин генерал-майор.

Дебелият изглеждаше разсеян.

— Подчинените ще те познаят ли, Козел?

— Единствено гласът ми е същия, но никой от тях не ме е чувал да пея.

— Теди?

— Ако е жив, ще ме познае по походката, по някои жестове и по гласа, разбира се. Бесният не оставя живи врагове.

— Ако е в неговите ръце…

— В чии други би могъл да бъде?

Пентхауз се усмихна кисело.

— На „Нева“, на премиера…

— Премиерът, та той е комунист?

Дебелият тръгна из офиса с ръце, хванати на сглобка отзад, на задника.

— Няма комунисти, Козел. Никога не е имало. Партията е мафия, скрита зад политически лозунги. Е, някой и друг наивник, който е сбъркал и вместо в църквата е попаднал в някой от кварталните партийни клубове все ще се намери, но това е маса, електорат… Тия, които са осъществявали властта, никога не са били комунисти в религиозния смисъл на думата. Най-малко младият комунистически премиер.

— Искаш да кажеш, че Ескадронът е поделение на политическата мафия?

— Не, Козел, ни най-малко. Ескадронът е част от КГБ, момчето ми, а ние сме най-мощния концерн в света. „Дженерал моторс“, „АйБиЕм“, „Дюпон Кемикъл“ и другите гиганти са частни фирми в сравнение с нас!
/.../
Христо Калчев – "Калигула бесният", 1996 г.

https://chitanka.info/text/515-kaligula-besnijat/7#textstart

Христо Калчев : много по–близко до парите, отколкото до действителността и истината.

Нашите мутри си бяха примитивни простаци от спортните школи, които не бяха служили и не умееха да си служат с оръжие.

Там героите не са героизирани и лесно се разпознават. Затова и го убиха всъщност.

XI
„Аз убих човек!“ — за стотен път си повтаряше Валериан императорът, загледан в камбанарията на манастира. Двама души потънаха завинаги в пещерата над Гюешица само защото бяха любовници на жената, която откровено мразеше… Господи, как ненавиждаше Катя и колко луд беше по нея! Чьорни беше жертва на Бесния, но той лично прати Уругваеца на смърт, въпреки че имаше жена, две деца и майка, за която се грижеше. Блуждаейки с поглед из манастира, Императорът осъзнаваше, че го е ликвидирал не заради Катя, а заради позора да го види между краката й, заради внезапното унижение, което го връхлетя с такава атака, че още не му беше ясно как събра сили да оживее.

Бесният разпитваше Оливия и Катя, после той щеше да се срещне с жена си. Щеше да бъде рисковано да откаже. Бесният приличаше на разярен тигър, раздаваше смъртни присъди, като шоколадови бонбони. Кой знае какво щеше да му хрумне, ако го заподозреше в презрение и омраза към сестра му.

Все по-опасно ставаше това непредвидимо копеле и все по-неоправдано общуването с него. „Аз съм икономист, мама му стара. Тук се превърнах в убиец!“ Въпреки че съзнаваше това, съвестта му не страдаше. Не изпитваше това, което евангелието наричаше разкаяние. Не се чувстваше смирен. „Аз съм убиец!“ — беше една констатация и нищо повече. Душата му не изживяваше паника, нравствеността му не се гърчеше във вина. „Дали не съм роден убиец!“ Беше достатъчно образован да знае, че във всеки мъж е стаен кръвожаден звяр и само обстоятелствата бяха тия, които му позволяваха да се прояви или не.

* * *

„Мафията е цирей върху розовия гъз на демокрацията!“ — мислеше Императорът. — „но жилото е проникнало до костната система!“

— Изведи ме! — Катя го върна в действителността. — Ще умра, ако остана в този проклет манастир.

— Не аз съм те заключил тук.

— Майкъл бил мъртъв?

— Жорж не споделя делата си.

— Каза, че е убил Майк и онзи нещастник Асен от охраната… за Майкъл му признах сама, но ако е вярно, че ги е застрелял, Асен тежи на твоята съвест.

Императорът се усмихна криво.

— Съвест… На твоята да тежи нещо?

— Вини колкото искаш — Катя беше по-скоро отегчена, отколкото разкаяна и повече уплашена, отколкото смирена. — Имам вини, но не те искам… Вече! Живях с Майк и животът ми беше пълен. — от очите й потекоха сълзи, без да изменят гримасата й. — Кажи ми честно, Майкъл Чьорни мъртъв ли е?

— Питай брат си…

Императорът стана, но Катя се хвърли и задържа ръката му в своите.

— Кажи му, че ми прощаваш… Ще му кажеш ли?

— Не.

— Помоли го да ме освободи… Знам, че не можеш да ми простиш. Прошката е за лордове, а ти си от Брестница, Императоре. Не ми прощавай, но моля те освободи ме! Ще го помолиш ли да ме пусне?

— Да.

— Един ден ще ти потрябвам… Опасно е да се работи с Бесния… Ще се наложи да те спасявам от беса му. За него си мой мъж, ако не си — ти си нищо, кръгла нула. Само да поиска — ще намери стотици кандидати за директори на банката.

Катя изказа на глас собствените му мисли и предреши отношенията със зет му. „Права е, по дяволите!“ — мислеше той докато се освобождаваше от ръцете й.

— Остави ме, Катя. Нищо не обещавам, но ще говоря с брат ти.

Императорът се изскубна грубо и излезе от частния затвор на Бесния. В съседната килия лежеше Оливия, дъщеря на Морис Алкалай, шеф на Центъра или КГБ, и съпруга едновременно на брилянтения крал Соломон Семерди, на руския мафиот Япончик и на зет му Жорж Изов-Бесния.

* * *

— Географията предопределя политиката, Козел, а двете заедно са патериците на историята.

— Каква е целта на лекцията — мрачно измънка баретата. Главата му беше заета с комбинации, коя от коя по-опасни и по трудно осъществими.

— Щом можеш да прелетиш една държава по диагонала за по-малко от час, каква може да е политиката й, моето момче.

— Тесногръда и педераска.

— Тесногръда, иди дойди, педераска защо?

— Знаеш ли кои пандизчии ги ебат първи, Пентхауз?

— Нямам честта генерале.

— Красиви, млади, с тесни дупета. България е перверзно красива, млада демокрация, а за габаритите й ти си по-наясно от мен.

Дебелият кимна с режисирана, отрепетирана мъдрост на дългогодишен властник. Той беше повече, той просто се беше родил за власт и като че ли прокълнат да умре с „кокала между зъбите“.

— Тогава какво излиза? Каква трябва да бъде историята й?

— Наведена, с гащи до коленете!

— Правилно, моето момче. Ти си много по-умен от който и да е цървул с пагони…

1. kvg55 - mt46,
23.03 23:17
Христо Калчев : много по–близко до парите, отколкото до действителността и истината.
цитирай
Изтрий
2. kalpak - Врели- некипели, наистина.
09:28
Нашите мутри си бяха примитивни простаци от спортните школи, които не бяха служили и не умееха да си служат с оръжие.