Зад всеки жив в сегашния момент човек стоят трийсет призрака, защото такова е съотношението между броя на живите и броя на мъртвите. От зората на времето до наши дни около сто милиарда човешки същества са тъпкали планетата Земя.
/.../
Колко от тези райски или адски светове са обитаеми днес и от какъв вид същества, ние все още не знаем; най-близкият от тях е един милион пъти по-отдалечен от нас, отколкото е Марс или Венера, тези все още твърде далечни цели на идващото поколение. Но бариерите на разстоянието започват да се рушат и един ден ние ще срещнем сред звездите равни нам или по-високо стоящи от нас.
/.../

Сушата продължаваше вече десет милиона години и господството на чудовищните гущери отдавна беше завършило. Тук, на екватора, на континента, който един ден щеше да стане известен под името Африка, борбата за съществуване бе достигнала нов апогей на жестокост, а победителят все още не се очертаваше. В тази гола и изсушена земя можеха да благоденстват или поне да се надяват да оцелеят само дребните, бързите или свирепите.

Хората-маймуни от степта не притежаваха нито едно от тези качества и затова далеч не благоденстваха; в действителност те отдавна бяха тръгнали по пътя, водещ към изчезване на расата. Петдесетина от тях обитаваха няколко пещери, надвиснали над една малка изсъхнала долина; през нея бавно течеше рекичка, която получаваше водите си от снеговете в планините, отстоящи на 320 км на север. Понякога рекичката напълно изчезваше и всички живееха под угрозата на жаждата.

Членовете на това стадо бяха винаги гладни, а сега направо умираха от глад. Когато първите слаби проблясъци на зората проникнаха в пещерата, Муун-Уочър[1] видя, че през нощта баща му бе умрял. Той не знаеше, че Старият е негов баща, защото не бе в състояние да разбере подобно родство, обаче, когато погледна измършавялото тяло, почувства неясно безпокойство, което навярно бе предшественикът на тъгата.
/.../

Най-напред Муун-Уочър трябваше да се освободи от Стария — това беше проблем, който изискваше съвсем малко размисъл. През този сезон имаше много смъртни случаи и един от тях бе станал в неговата пещера. Той трябваше просто да постави трупа там, където при последната четвъртина на Луната бе оставил новороденото мъртво бебе, а хиените щяха да извършат сами останалото.
/.../
 

Късно през тази нощ Муун-Уочър се събуди внезапно. Уморен от напрежението и бедите през деня, той беше заспал по-дълбоко, отколкото обикновено. Въпреки това изведнъж се сепна при първото слабо дращене, идващо откъм долината.
/.../

Барабаненето се засили, а нощта стана още по-тъмна. Когато сенките се удължиха и последната светлина изчезна от небето, кристалът започна да свети.

Най-напред той загуби прозрачността си и се обля в млечнобледа фосфоресцентна светлина. По повърхността му и вътре в него се движеха призраци с неопределени форми. Те се преливаха в снопове от светлини и сенки, образувайки въртящи се и преплитащи се лъчеобразни форми.

Все по-бързо и по-бързо се въртяха светлинните кръгове, като успоредно с тях се засилваше и барабанният звук. Напълно хипнотизирани, хората-маймуни се взираха с увиснали челюсти в тази чудна пиротехническа проява. Те вече бяха забравили инстинктите на своите прадеди, както и суровите уроци на живота. При обикновени условия нито един от тях нямаше да бъде толкова далеч от пещерата си в такъв късен вечерен час, защото околните храсти бяха пълни със замръзнали форми и втренчени очи: нощните животни се бяха спрели, за да наблюдават какво ще стане по-нататък.

Сега въртящите се кръгове светлина започнаха да се сливат и лъчите се превърнаха в светли снопове, които бавно изчезваха в пространството, въртейки се около осите си. Те се раздвояваха и така получените линии образуваха вълни, променяйки бавно ъглите си на пресичане. Фантастични, бързо движещи се геометрични форми проблясваха и изчезваха, докато пламтящите мрежи се вплитаха и разплитаха. А хората-маймуни гледаха хипнотизирани. Те бяха пленници на светещия кристал.

Те изобщо не можеха да предположат, че кристалът сондираше техните души, изследваше и опипваше техните тела, изучаваше реакциите и преценяваше възможностите им. Отначало всички стояха приклекнали, представлявайки неподвижна картина. Те бяха като вкаменени. След това човекът-маймуна, намиращ се най-близо до кристалния блок, внезапно оживя.

Той не се помръдна от мястото си, обаче тялото му загуби сковаността си и започна да се движи подобно на кукла, направлявана от невидими конци. Главата му се обръщаше ту на едната, ту на другата страна. Устата му безшумно се отваряше и затваряше; пръстите на ръцете му се свиваха и отпускаха. След това се наведе, взе един дълъг стрък трева и се опита да го върже на възел с несръчните си пръсти.

Той приличаше на същество, обладано от зъл дух, борещо се срещу някакъв демон, който бе станал господар на тялото му. Задъхваше се и очите му бяха пълни с ужас, докато се опитваше да принуди пръстите си да извършват движения, много по-сложни от всички движения, които се бе опитвал да извършва досега.

Въпреки усилията си той успя само да пречупи стръка трева на няколко парчета. Щом парчетата паднаха на земята, силата, която го направляваше, го напусна и той отново се вцепени.

Друг човек-маймуна се съживи и извърши същата процедура. Той беше по-млад индивид, по-способен да реагира и успя там, където по-старият бе претърпял неуспех. На планетата Земя бе вързан първият груб възел…

Други хора-маймуни извършиха по-странни и още по-безсмислени неща. Някои от тях вдигаха опънатите си напред ръце и се опитваха да докоснат върховете на пръстите си най-напред с отворени очи, а след това с едно затворено око. Някои бяха заставени да се взират в геометричните форми в кристала, които ставаха все по-сложни и по-фини, докато отделните линии се сляха в неясно сиво петно. Всички чуваха чисти, единични звукове с различна височина, които скоро надминаха възприемащата възможност на слуха им.

Когато дойде ред на Муун-Уочър, той почти не изпита страх. Главното му усещане бе някакво смътно възмущение, защото мускулите му се гърчеха и крайниците му се движеха под заповеди, които не бяха негови.

Без да знае защо, той се наведе и взе един малък камък. Изправяйки се, видя, че в кристалния блок има нов образ.

Мрежите и движещите се танцуващи форми бяха изчезнали. Вместо тях се виждаха концентрични кръгове, които заобикаляха малък черен диск.

Покорявайки се на мълчаливите заповеди, диктувани в мозъка му, той хвърли камъка с тромаво движение. Камъкът не улучи целта с близо един метър.

„Опитай отново“, гласеше новата заповед. Той потърси и намери нов камък. Този път улучи блока, който издаде звънтящ звук. Попадението беше все още далеч от целта, но прицелът се подобряваше.

При четвъртия опит той беше само на няколко сантиметра от центъра на мишената. Чувство на неописуемо удоволствие, почти сексуално по сила, нахлу в душата му. След това заповедите прекъснаха, той не усещаше никакъв импулс да върши каквото и да било, освен да стои и да чака.

Един след друг всички бяха обладавани за кратко време от „злия дух“. Някои успяваха да се справят със задачите, които им бяха поставяни, но повечето претърпяваха неуспех; всички обаче бяха съответно награждавани с пристъпи на удоволствие или усещаха болка.
/.../
Артър Кларк – "2001: Космическа одисея", 1968 г.

https://chitanka.info/text/2072-edna-odiseja-v-kosmosa-prez-2001ta-godin/3#textstart

ПП: Чел съм тази книга, но съм я забравил...