.
.
.
/.../

— Това, че нашата пресконференция се излъчва по площадите на градове от различни краища на света. Прави се синхронен превод. Нека всички ние, които се намираме тук, видим какво става по планетата, как реагират масите на съжденията на монаха Филофей и неговите привърженици. Още веднъж напомням — различни точки на света, различно време от денонощието, различни езици. И така внимание! — Той нареди в телефонната слушалка: — Включете централния монитор. И така за начало ни дайте Тянънмън, да видим какво става в Пекин, столицата на най-гъстонаселената държава.

На големия екран, оживял в средата на сцената, се появи многолюдният площад Тянънмън с мярналия се на една фасада портрет на Мао Цзедун с каменно изражение на лицето, в сив кител на вожд. Страшното стълпотворение на площада под каменния поглед на Мао напомняше бушуващ човешки океан. Китайците буйстваха и крещяха като при пожар. Коментаторът съобщи, че на площада подобно нещо е имало само през 1989 година при смазването на студентските вълнения. „Чуйте общия вик на Тянънмън — продължаваше коментаторът. — Цитирам: «Смърт на Филофей! Врагът на социализма да бъде унищожен с ракета!»“

Залата гледаше Филофей, видимата дори от екрана бледност, избила на лицето му, напрегнато застиналия пред микрофона Антъни Юнгер, Уолтър Шермет, който раздаваше команди:

— А сега — Москва, Червения площад! Внимание!

Същото ставаше и на Червения площад. Часът беше пред изгрев-слънце. Горяха огньове. А тълпите ревяха: „Смърт на самозванеца Филофей! Да се свали с ракета провокаторът!“ И беше странно да забележиш над тази възбудена шумна тълпа мярналата се няколко пъти на екрана нощна птица, силно напомняща сова, на която всички обърнаха внимание. Тази птица, сякаш привързана за невидим ластик, се стрелкаше и мяташе в сумрака над мавзолея, над Кремълската стена и отново над тълпите от крещящи хора…

Без да губи ритъма, Уолтър Шермет даваше нови команди за включвания от други точки на земното кълбо: Берлин, Варшава, Монреал, Рио де Жанейро, и навсякъде бушуваше същата стихия, раздаваха се същите викове и вопли и навсякъде се произнасяше присъдата: „Смърт на Филофей!“, „Унищожете мръсника с ракета!“

— Достатъчно! Моля да ме изслушате — раздаде се от левия екран гласът на Филофей.

— Да, слушаме ви, брат Филофей — откликна живо, отново не без поза и фалшива разкрепостеност, Уолтър Шермет. Голото му теме блесна победоносно, когато изпъчен произнесе: — Какво ще кажете сега, след като видяхте демокрацията в действие?

— Същото, което възнамерявах да кажа и преди това — отвърна Филофей. По израза на лицето му стана ясно, че той е на ръба, че се е решил на нещо. — Признателен съм ви, мистър Уолтър Шермет, че организирахте репортаж от различни точки на света. След него не остава място за съмнения. Картината е абсолютно ясна — претърпях пълен провал. Моята задача беше да насоча вниманието на човечеството върху възможността да избегне катастрофата, нещо повече, върху възможността да се издигне на ново стъпало в еволюцията. Пътят е един — да се вслушаме в есхатологичните сигнали на касандро-ембрионите и да направим изводи за необходимостта от усъвършенстване на обществото като цяло и на всеки от нас. И ето резултата — от опита ми не излезе нищо. Отношението на моите съвременници към призивите ми е напълно отрицателно. Признавам — претърпях поражение. И няма нужда да продължаваме дискусията. Край. Време е да теглим чертата.

— Брат Филофей, сега вече отчитате обективната обстановка, за това именно става дума: трябва да успокоите хората, да успокоите обществеността, не е ли така? — подсказа му Уолтър Шермет.

— Да, така излиза — съгласи се Филофей. — И тъй като съм виновен за нечуваните вълнения, довели до смъртта на Робърт Борк, ще отговарям пред Бога и пред хората. И ето че този час дойде — часът на съда за извършеното. Радвам се, че в този съдбовен за мен час имам възможност да съм пред очите на хората, за да могат те да се убедят в искреността на моята изповед.

— Брат Филофей — обади се пак същият Уолтър Шермет, който добре разбираше, че го гледа целият свят и всяка дума ще му се изплати стократно. — Брат Филофей — повтори той, — лично от вас не изискваме никакви действия. Емоциите на масите, естествено, са силни, но вие принудихте хората…

— Да, да, разбирам — отвърна Филофей. — Благодаря за добрата дума. Но постъпката ми не може да се причисли към обикновените недоразумения. И аз трябва да отговарям за нея. Съзнавах, че или ще постигна целта си, ако светът възприеме моето откритие и идеи като ново самопознание на духа, или ще претърпя съкрушително поражение и ще стана жертва на собственото си откритие, ще загина под неговите отломки. Друг път няма. Знаех с какво се захващам. В заключение искам да кажа следното. Бях далече от намерението да причиня вреда на хората. Но на дело всичко се обърна наопаки. Замисълът ми се превърна в зло. Сега всички ние сме безсилни пред него. Но аз не се отричам от самото откритие, от феномена касандро-ембриони, от техните есхатологични предизвестия; хората трябва да знаят, че краят на света е в несекващото натрупване на злото в самите нас, в нашите действия и мисли, че това се отразява на генетичния код на човека, като приближава кризата. Когато гърмът удари, ще бъде късно…
/.../

— Извинете — разнесе се от екрана гласът на Филофей. — Извинете, за Бога, не бих искал да ви прекъсвам, но не мога да не кажа, че знакът на Касандра не е порок и не е позор. Съвсем не. Вече обясних, че реакцията на касандро-ембриона ни предупреждава за злото, натрупвано в нас поколение след поколение. Краят на света се е затаил в самите нас — ето какво ни съобщава това клеймо. Моля ви, успокойте се. И моля всички, които ме слушат в тази минута, позволете ми да кажа последните си, прощални думи. Всичко, което видях и чух през изминалото денонощие, потвърждава, че откритието ми явно е преждевременно, то се оказа неразбираемо за моите съвременници. И затова взех твърдо решение да изчезна, да си отида от живота, да си отида с мир и добро, и е хубаво, че мога да направя това в космоса, без никой да ме възпре. И в тези последни минути искам да призная вината си пред всички, които ме чуват, виждат или ще научат за мен по-късно. Причиних ви страдания, макар че ме ръководеха най-чисти подбуди. И ето моя край. Сега ще изляза в открития космос и с това ще приключа жизнения си път. Това е съдба. Вече съм готов за тази стъпка, остава ми само да си сложа шлема. Но преди да напусна космическата си обител, към която се стремих, воден от предначертанията на моя Пушкин: „И там, в задоблачна килия, в съседство с Бога ще се свра“ — точно преди тази последна крачка искам да уверя всички, които ме виждат и чуват, че съм унищожил окончателно цялото оборудване, с чиято помощ насочвах сондажните лъчи към планетата. Унищожени са изчисленията и разработките, унищожени са всички записки по изследванията, всичко, свързано с откритието на феномена клеймо на Касандра. Всичко това изчезва, умира заедно с мен. Занапред бъдете спокойни, като че ли всичко това никога не е съществувало. Може би след време човешката мисъл отново ще се обърне към тези явления, това ще е вече след нас, то ще е работа на бъдещето. А засега всичко ще продължи постарому. Никакви следи. Пред очите на онези, които ще огледат след мен орбиталната станция, могат да попаднат единствено записките за собствения ми живот, мемоарите на космическия монах за съдбата, за времето, за това как и защо проникнах в тайната на касандро-ембрионите. Това е единственото, което оставям след себе си. Сине мой Антъни Юнгер, ако това ти е по сърце, с радост ти завещавам тези записки.

Скъпи Антъни, прости ми, че се обръщам към тебе като към син, но това е порив на душата. Благодарен съм на съдбата, че мога публично да се обърна към теб по този начин. Животът ми се стече така, че останах без деца, и едва накрая, в последните секунди, ще мисля, че имам духовен син — Антъни Юнгер.

Земята притихна. И отново се разнесе гласът на Филофей:

— Простете ми, хора! Не можеш да кажеш всичко на сбогуване. Но преди края не мога да премълча едно. Наричаха ме монах-самозванец, самозванеца Филофей. Да, това е така. Никой не ме е подстригал за монах, никой не ме е нарекъл Филофей. Но нали най-важното не е църковната процедура, а ревностната вяра в идеята. В това искам да бъда разбран правилно.

Часът удари. Прощавам се с вас. Прощавам се с нашата планета. Виждам я цялата на един от екраните как плува в пространството на Вселената, на другия екран виждам отделни увеличени пейзажи, до най-малките подробности: дървета, треви, камъни. Тук има нещо странно, нещо засега не съвсем разбираемо, някакво чудновато зрелище. Сами ще се убедите в това, ако е технически възможно да се препредава изображението от орбиталния върху земните монитори. Гледайте, гледайте екрана до мен, от дясната ми страна. Гледайте, на него е морето, това е крайбрежието на океана. На Атлантическия! Вижте какви могъщи вълни се гонят по плитчината на стръмния бряг, виждате ли какво става?! Виждате ли китовете?! Ето ги, цяло стадо! Те изплуват от океана като планини, и вижте, о, ужас, о, наказание на небесата, китовете се хвърлят и разпиляват по брега! Вижте какво става с тях! Това са китове-самоубийци! Какво им е? Защо изскачат от водата?! Защо са решили да свършат със себе си?! Какво значи това? Какво ги кара да постъпват така? Нещо лошо, нещо непосилно и за тях ги тласка към гибел! Или това е съвпадение с последните наши помисли? В един и същи ден и час! Мисля, че започвам да разбирам, започвам да улавям какво тласка китовете, обричащи се на смърт. Жалко, че няма да успея да проникна по-дълбоко в същността на това явление, вече нямам време да разбуля тази потресаваща житейска загадка. Същото стана и с Робърт Борк. Започнах да проумявам дълбочината на неговото мислене, след като прочетох статията му. Но зад написаното се криеше още нещо, нещо недоизказано. Очаквах, че ще се открием взаимно и ще ни осени ново разбиране за Духа. Но не успяхме, оказа се, че не ни е било писано. Същото е и с китовете. Колко неща щяхме да разберем, ако притежаваха дар слово… Но за мен вече е късно… Струва ми се, че ги чувам. Китовете ме викат със себе си. И аз си отивам с тях… Аз също съм кит, който се самоубива, като се изхвърля на брега. И последно — обръщам се към Робърт Борк. Виновен съм пред теб и идвам при теб заедно с китовете… Сбогом…

Онова, което се случи след това, бе неотвратимо и подейства на зрителите като шок. Филофей напускаше живота пред очите на целия свят, пред очите на всички, които в този момент бяха пред телевизорите. Всяко движение на космическия монах потвърждаваше неговата решимост. Всички разбираха, че присъстват на публично самоубийство. И никой не би могъл да предотврати замисленото от Филофей, нито да го върне от прага…

В залата се възцари тишина, заредена със страшно напрежение. Никой не помръдна, никой не се обади. Всички погледи бяха приковани към екрана, на който изтичаха последните мигове от живота на космическия монах. Антъни Юнгер изведнъж разбра, че свободата да умреш е исполинска трагедия на духа, която нищо не може да компенсира, нищо не може да измери. Филофей сложи на главата си тежкия космически шлем. Видя се как го пристегна към яката на комбинезона. От този миг изразът на лицето му стана неразличим. Всичко беше готово. Оставаше му да тръгне към изхода на борда. Филофей се огледа, вероятно каза нещо, но думите вече не се чуваха. Като махна с ръка за сбогом, той се насочи към люка, за да се хвърли в открития космос. Двете крила на люка се разтвориха и Филофей прекрачи в пустотата.
/.../
Ч. Айтматов – "Клеймото на Касандра", 1994 г.

Глава единадесета
Китовете, изхвърлили се на брега, умираха в плитчината мъчително и страшно, опулили изпъкналите си очи. Труповете им бяха пръснати на различни места като овъглени от пожар планини.

И Земята се въртеше около Слънцето…





На другата сутрин всички вестници в света крещяха в един глас на първите си страници: „Първото самоубийство в космоса!“, „Космическият монах Филофей освободи човечеството от тежките изпитания под знака на Касандра!“, „Царство му небесно!“, и още много нещо в същия сензационен дух премина по вестниците, телевизионните канали и радиостанциите…

В „Трибюн“ бяха публикувани няколко експресни реда от Антъни Юнгер: „Моите бащи Филофей и Робърт Борк проправиха пътека, по която ще продължа…“

Но имаше и злорадо тържествуващи изблици: „Самозваният монах не се нуждае от Възнесение в Небеси. Той вече е в космоса с корема нагоре!“

Между другите главозамайващи новини отново, за кой ли път вече, се появи загадъчно съобщение: „На западното крайбрежие на Атлантика голямо стадо китове се е хвърлило от океана на сушата. Всички животни са загинали.“

Епилог
„Времето ми е на бикфордов шнур. Бързам да набера на компютъра прощалното си писмо. И нещо поразително, което ми направи впечатление последните дни: сега виждам как на Земята след светлия ден иде затъмнението на нощта, за да се смени след това с отново родения ден. Ето го нагледното течение на вечността, ето я зримата безкрайност на Времето. Но за съзерцаващия от орбита субект настъпи краят.

В мащабите на Вселената отреденият на човека живот е колкото живота на една муха. Но човекът е надарен с мислене и това удължава живота му. Но се случва и обратното — рязко го съкращава. Колко пъти безметежно съм наблюдавал тайнството на смяната на деня и нощта, без да предполагам, че сам ще поставя за себе си последната точка. Защото настана моят Съден ден, последният ден от многогрешния ми живот. И Съдният ден ще си отиде заедно с мен, както и всичко свързано с живота на човека. Сам си определих Съдния ден и в това е моята горчива привилегия и обреченост.

След като допиша тези редове, ще се изкажа, ако е възможно, на космическата пресконференция. А след това съм длъжен да се разплатя с живота, да приключа със себе си. Такава е присъдата ми над самия мен. Аз разруших самосъзнанието на обществото. Мразен съм от милиони хора. Виновен съм за смъртта на Робърт Борк. В задънена улица съм. Трябва да изчезна, да престана да съществувам. Друг изход няма. И макар да се казва, че преди смъртта не можеш да се надишаш, на мен ми е нужно да се изкажа, на финала да изприказвам последните си думи.

Може да се предполага, че на онзи, когото цялата Земя прокле, му е все едно какво ще стане с опротивелия му свят! Може да се предполага, че пет пари не дава за нищо. Нека всичко върви по дяволите! Но и на прага на смъртта, която съм си подготвил, не мога да скрия тревогата си: какво ще стане с хората, как ще отекне утре в човешките умове и души историята с клеймото на Касандра? Нали каквото и да става, истината, дори анатемосана, не престава да бъде истина. Отхвърленият днес проблем утре се появява отново и не можем да избягаме от това.

Моят съден ден настъпи. Той е неизбежен. За мен няма път назад. Оставям ви, хора, своята изповед. От нея ще разберете кой съм аз, който по-късно се нарекох космически монах, къде съм роден, как съм изживял живота си, с какво съм се занимавал, как стигнах до съдбовното откритие на клеймото на Касандра…

На сбогуване ще кажа още нещо. Най-неочакваните преживявания и мисли ме спохождаха в космоса. Не намирам обяснение за това. Всеки път, докато гледах от космоса замрежената в облаци Земя, си мислех възхитено: Боже, какво велико творение е Земята! Навярно дори и Слънцето съществува заради Земята, населена с хора, в противен случай защо е всичко това? Светът е нужен на човека — затова и го има, за да може човекът да го осмисля, затова и съществува. Защо иначе е цялата тази галактика, какъв е смисълът? А и самият Бог!! Той е потребен на човека — затова е и Бог, затова и го има! Но заслужава ли човекът тези световни начала? Тази грандиозна постройка на света? Ето я загадката на Вселената!

Е, за мен е време. Остана ми съвсем малко. Скоро ще се хвърля, ще скоча от станцията в откритото пространство. Далече от Земята. Много далече. И ще замлъкна.

Простете ми.

Филофей“

Писмото на Филофей и текстът на неговата Изповед на руски бяха предадени от борда на бившата обител на космическия монах още в първите дни след пристигането на екипа от астронавти. В оперативния си доклад командирът на кораба съобщаваше, че в паметта на персоналния компютър е запазено оставеното от Филофей завещание, в което той се обръща към бъдещия персонал на космическата станция и го моли да предаде неговата Изповед, съхранена в компютъра, на Антъни Юнгер. „Антъни Юнгер има правото да постъпи със записките ми така, както сметне за необходимо.“

Текстът беше озаглавен: „За преживяното, с тебе и след тебе.“

А по-нататък се казваше:





„Никога не съм предполагал, че ще се окажа на орбитална станция в космоса. Тук ме доведе науката. Но никой не знае, че поех към Космоса не само с научни цели, че съм изгнаник, че се самоизгоних от земните предели, а впоследствие и се самообявих за космически монах. Сигурно бих могъл да се нарека и «невъзвращенец», както в предишните времена се наричаха онези, които по политически или каквито и да е други причини отказваха да се върнат от чужбина в родината, в Съветския съюз, и с това хвърляха пред очите на целия свят предизвикателство към властите на великата държава.

Но не, изглежда, тук случаят е друг. Аз не съм изгнаник и не съм невъзвращенец, това е трудно обяснимо затваряне в себе си, оттегляне в себе си чрез космоса. Това е интеграция между духа и космоса, ако може така да се каже, въпреки че може да звучи високопарно. Но престоят ми в космоса се оказа логически завършек на целия ми живот, най-висока и крайна точка в развитието ми. Може би в това е имало някаква необходимост, изначална предопределеност, съдба. Трудно е да се повярва, че такива неща са възможни, но какво ли не става по света…

Началото на тази съдба също беше по-различно от останалите. По тази причина цял живот внимавах да не засягам тази вечно отблъсквана от мен тайна за моя произход, за моето раждане.

Бях подхвърлено пред вратата на един детски дом бебе, увито в одеяло като пакет. Оттук идва и фамилията ми — Крилцов[1], която са ми измислили в детския дом. Нарекли са ме Андрей, а бащиното ми име извлекли пак оттук — Андреевич. Андрей Андреевич Крилцов.

Това печално събитие се е случило, както ми казаха, в края на 1942 година, в едно снежно зимно утро.

Човечеството ще загине, когато Природата го погуби : «Но "всичко което се поражда, е достойно да загине". Може би ще минат милиони години, ще се родят и умрат стотици хиляди поколения, но неумолимо се приближава времето, когато изтощаващата се слънчева топлина няма да бъде вече достатъчна да стопява нахлуващия от полюсите лед, когато струпващото се все повече и повече около екватора човечество ще престане и там да намира необходимата за живота топлина, когато постепенно ще изчезне и последната следа от органичен живот и земята – мъртво изстинало кълбо като луната – ще се върти в дълбок мрак по все по–къси орбити около също така умрялото слънце и най–после ще падне върху него. Едни планети ще бъдат сполетяни от същата участ по–рано, други по–късно от земята; вместо хармонично устроената, светла, топла слънчева система, ще остане само едно студено мъртво кълбо, следващо своя самотен път в световното пространство. И това което ще стане с нашата слънчева система, ще стане по–рано или по–късно с всички други системи на нашия световен остров, ще стане с всички други безбройни световни острови, дори с онези, чиято светлина никога не ще достигне земята, докато на нея съществува човешко око, способно да я възприема ...

Ето вечния кръговрат в който се движи материята – кръговрат който завършва своята траектория в такива периоди от време, за които нашата земна година вече не може да служи като достатъчна единица за измерения; кръговрат в който времето на най–висшето развитие, времето на органичния живот и още повече времето на живота на съзнаващи себе си и природата същества е също тъй оскъдно, както и пространството, в което съществуват живот и самосъзнание; кръговрат, в който всяка пределна форма на съществуване на материята – била тя слънце или мъглявина, отделно животно или животински род, химическо съединение или продукт от разлагане – е също така преходна и в който нищо не е вечно освен вечно изменящата се, вечно движещата се материя и законите на нейното движение и изменение.
Но колкото често и колкото безжалостно да се извършва този кръговрат във времето и пространството; колкото и милиони слънца и земи да възникват и загиват; колкото и дълго време да минава, докато в някоя слънчева система и само върху една планета се създадат условията за органичен живот; колкото и безбройни органични същества трябва по–напред да възникнат и да загинат, преди да се развият из тяхната среда животни със способен за мислене мозък и да намерят за кратко време годни за живот условия, за да бъдат след това също безмилостно изтребени – ние сме уверени, че материята във всички свои превръщания си остава вечно една и съща, че нито един от нейните атрибути никога не може да се загуби и че затова със същата желязна необходимост, с която тя някога ще изтреби на Земята своя най–висш продукт, мислещия дух, тя ще трябва да го породи отново някъде на друго място и в друго време».